СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи март през
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
мл. съдия ХРИСТИНА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Антоанета
Луканова, разгледа докладваното от мл. съдия Николова въззивно гражданско дело
№ 2316 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 168452 от 11.07.2017 г., постановено по гр. дело № 67075/2016 г. по описа на СРС, ГО, 79 състав, са уважени предявените от В.Г.С. срещу „Д.“ ЕООД искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението й за
незаконно и неговата отмяна; чл. 344, ал. 1 т. 2 КТ за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност – „продавач-консултант“ при ответника; чл.
344, ал. 1, т. 3 за заплащане на обезщетение за времето, през което ищцата е
останала без работа вследствие на незаконното уволнение, като за периода
29.09.2016 г. – 29.03.2017 г. ответникът е осъден да й заплати на основание чл.
225, ал. 1 КТ сумата от 2414,40 лева, ведно със законната лихва, считано от
24.11.2016 г. до окончателното им изплащане, като искът е отхвърлен до пълния
предявен размер от 4000 лв. Ищцата е осъдена да заплати на „Д.“ ЕООД на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 177,15 лв. – разноски по съразмерност.
Ответникът е осъден да заплати по сметка за държавни такси на Софийски районен
съд, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата 256,58 лв. – разноски за държавни
такси, съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата 259,54 лв. за
депозити по назначени и изслушани експертизи по производството по съразмерност.
Срещу така постановеното решение в частта,
с която са уважени предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1,
2 и 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е подадена въззивна жалба от ответника „Д.“ ЕООД, в която се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Поддържа, че страните са
постигнали съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение при получаване
на заповед № 1141 на 20.09.2016 г., от която дата започва да тече двумесечният
срок по чл.358, ал.1, т.2 КТ, поради което исковете се явяват недопустими. Излага
доводи, че безспорно е доказано, че заявлението за прекратяване на трудовото
правоотношение е подписано на 19.09.2016 г. Релевира аргументи, че
представеното писмо от ИА „Главна инспекция по труда“ относно сигнала на ищцата
представлява официален документ, от който се установява, че В.С. не е
подписвала заявление за прекратяване на трудовия договор при назначаването й.
Излага доводи за неправилно интерпретиране на доказателствения материал от
страна на първоинстанционния съд.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК въззиваемата страна В.Г.С. не е подала отговор на въззивната жалба.
Подадена е и частна жалба от „Д.“
ЕООД, чрез надлежно упълномощен процесуален представител адв. А.А., срещу
определение от 14.11.2017 г., постановено по гр. д. № 67075/2016 г. по описа на
СРС, 79 състав, постановено по реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските. В.Г.С.
не взима становище в предоставения срок.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата
оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените
в мотивите му съображения за уважаването на предявените искове, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства
се установява, че между В.Г.С. и „Д.“ ЕООД е било налице валидно трудово
правоотношение по безсрочен трудов договор № 1212/11.06.2015 г., като ищцата е
заемала длъжността „продавач-консултант“ при ответника с място на работа гр.
София, бул. „********, магазин „Paolo Botticelli”.
По делото е представено в оригинал заявление с вх. №
П-1001/19.09.2016 г. до управителя на „Д.“ ЕООД, с което В.Г.С. моли да
бъде освободена от заеманата длъжност и да бъде прекратено трудовото
правоотношение на основание чл.325, ал.1 КТ по взаимно съгласие, като на
работодателя е предоставен 7-дневен срок за вземане на становище по
заявлението.
От приетата неоспорена и кредитирана от съда съдебно-почеркова
експертиза се установява, че подписът в процесното заявление с вх. №
П-1001/19.09.2016 г. е изпълнен от В.Г.С., като спорно по делото е кога е
подписано подаденото заявление. Ищцата не оспорва, че подписът положен под
молбата е неин, но твърди, че същото е подписано и съставено в момента на
сключване на трудовия договор между страните, като й било обяснено, че такава е
практиката на дружеството.
По делото е представена заповед № 1141/20.09.2016 г., издадена
от работодателя „Д.“ ЕООД, в която е
посочено, че на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ трудовото правоотношение с В.Г.С.
се прекратява по взаимно съгласие, считано от 20.09.2016 г. В заповедта е
отразена дата на връчване на работника - 29.09.2016 г. Съставен е и Протокол от
29.09.2016 г. за получаване на екземпляр от посочената заповед от В.Г.С., на
гърба на който последната е посочила, че подписва протокола с особено мнение,
не е подавала молба за напускане и заповедта не била с неин автентичен подпис
на дата 20.09.2016 г.
Неоснователни са доводите на въззивника-ответник, че предявените
искове са недопустими поради неспазване на срока по чл.358, ал.1, т.2 КТ. Следва да
се уточни, че уреденият в закона срок касае основателността на исковите
претенции, а не тяхната допустимост, както твърди въззиника. Двумесечният срок
започва да тече датата на връчване на заповедта, с която работодателят е
уведомил работника, че одобрява подаденото от него заявление. Твърденията на
ответното дружество, че заповед №1141/20.09.2016 г. е подписана от В.С. на
20.09.2016 г., не намират опора в доказателствения материал по делото.
Напротив, в заповедта изрично е отразена дата на връчването й на работничката
29.09.2016 г., от същата дата е и съставеният протокол за връчване. От
29.09.2016 г. до датата на подаване на исковата молба – 24.11.2016 г., не е
изтекъл двумесечният давностен срок, поради което това възражение е
неоснователно.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
Спорният въпрос между страните, който касае иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за законност на прекратяването на договора на
основание чл. 325, т. 1 КТ - по взаимно съгласие, е дали ищцата е изразила воля (съгласие) за
прекратяване на трудовия договор. Ищцата не е оспорвала факта, че е подписала
молбата, на която са позовава ответника, за да приложи соченото основание, но
това е станало едновременно с подписването на трудовия договор. На основание чл. 325, т. 1 от КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие, чрез изявление
на всяка от страните, отправено до другата страна. Фактическият състав изисква
всяка от тях да направи категорично писмено изявление за прекратяване на
трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено
предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе
отношение по него и да уведоми другата страна в 7 - дневен срок от получаването
му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента
на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаване на отговора,
договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на
трудовия договор има само констативно действие.
За осъществяване на прекратителното основание по чл.325, ал.1, т.1 от КТ е необходимо ясно, безусловно и свободно изявление на всяка от страните по
трудовия договор, за прекратяването му по взаимно съгласие. Необходимо е
волеизявленията на двете страни за прекратяването на трудовия договор да
съвпаднат, в това число и по отношение на датата, от която договорът се счита
прекратен. С оглед на това при несъвпадане волята на страните относно датата на
прекратяване на договора, липсва взаимно съгласие. Ако работникът в писмената
си молба до работодателя не е посочил момента, от който иска това прекратяване
да настъпи, и датата, от която работникът иска прекратяването не се установи с
други доказателствени средства, то работодателят не може сам да определя
датата, и тогава не е налице съвпадане на волята им изцяло (в този смисъл
решение № 60/07.05.2015 г. по гр.д.№ 5467/2014 г. на III г.о. на ВКС).
В настоящото производство ищцата оспорва основанието по чл. 325, т. 1 КТ за прекратяване на договора и във връзка с това
оспорване се установява, че датата, от която се иска прекратяването не е
изписана от предложителя, а от служител при работодателя при регистриране на
заявлението в дневника за входяща кореспонденция. Същата не се установява с
други доказателствени средства, поради което не може да се приеме, че е
постигнато съгласие относно тази дата и следователно, че е налице прекратяване
на договора по взаимно съгласие.
Съгласно трайната съдебна практика по приложението на чл. 325, т. 1 КТ, прекратяването настъпва в момента на съвпадане на двете волеизявления на
страните. Под „съвпадане" се има пред вид волята на насрещните страни да е
с едно и също съдържание. Съгласно решение № 183 от 21.12.11 г. по гр. д. №
565/10 г. на III ГО ВКС, решение № 400 от 13.05.10 г. по гр. д. № 1109/09 г. на
IV ГО на ВКС, решение № 1333/19.01.2009 г. по гр. дело № 704/2005 г. на III-то
гр. отд. на ВКС и т. н., взаимното съгласие се счита постигнато в момента,
когато напълно и точно съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на
трудовия договор. При разминаване в съдържанието на двете волеизявления или при
изразяване на съгласие под условие или друго разминаване на волеизявленията, не
е налице взаимно съгласие на страните за прекратяване на трудовото
правоотношение. (в този смисъл решение № 346 от 14.12.2013 г. по гр. д. №
3625/2013 г., Г. К., III Г. О. на ВКС, решение № 146 от 07.05.2013 г. по гр. д.
№ 935/2012 г., Г. К., IV ГО на ВКС и т. н.) Съставите на ВКС са приели също, че
подписването от работника на заповедта за прекратяване на трудовия договор не
удостоверява дадено съгласие от него, защото в нея липсва негово волеизявление,
а е налице само подпис след като е отбелязана датата на връчването й, т. е.
подписът удостоверява връчването, а не съгласие с прекратяването. В случая,
както е приел и СРС, липсва писмено волеизявление на работника преди издаване
на заповедта за прекратяване на договора.
Взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато съвпаднат двете
писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. Последващото
издаване на заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, т. 1 КТ има само констативно действие, в който смисъл е решение № 400/13.05.2010 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Подписването на заповедта от работника или служителя като получател удостоверява
единствено получаването й, а не воля за прекратяване на трудовия договор по
взаимно съгласие. Направеното писмено изявление от работника или служителя за
прекратяване на трудовия договор на някое от предвидените в КТ основания за
едностранно прекратяване от негова страна с достигането му до работодателя води
до прекратяване на трудовото правоотношение на съответното основание, а не е
израз на воля за прекратяване по взаимно съгласие (решение № 183 от 21.12.2011
г. на ВКС по гр. д. № 565/2010 г., III г. о.).
По делото не е се е спорило, че ищецът е подписал молба със съдържание, че
моли трудовият му договор да бъде прекратен на основание чл. 325, т. 1 КТ (взаимно съгласие). Спорен е въпросът, кога е подписана тази молба, т. е.
дали ищцата е изразила воля за прекратяване на трудовия договор и в кой момент.
Ищцата е поддържала, че е подписала молбата едновременно с подписване на
трудовия договор, а не на 19.09.2016 г., когато молбата е входираната в
дневника за входяща кореспонденция на „Д.“ ЕООД. От друга страна, ответникът не
е оспорвал, че датите в молбата не са написани от ищеца, а от друг служител на
дружеството. Представител на работодателя е отразил дата на регистриране на
заявлението във входящия дневник, като в самото заявление не е изписана дата на
съставяне лично от работника, предвид което неоснователен е доводът на
въззивника, че относно датата това отразяване представлява частен документ, в
който издателят удостоверява неизгодни за себе си факти.
Изводи в тази насока могат да се направят и от доказателствата събрани по
делото, в тяхната цялост. Според показанията на свидетелката А.Т.Г., която е
работила при ответника от януари 2015 г. до началото на август 2016 г., при
ответника било практика при постъпване на работа, когато се подписва трудовият
договор, да се попълва и подписва и заявление за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, като това било едно от условията за
приемане на работа при ответното дружество. Свидетелката Г. заявява, че при
сключване на нейния трудов договор тя е подписала молба, без дата, за
прекратяване на договора на основание чл. 325, т. 1 от КТ, като
ищцата й е споделяла, че също е подписала такова заявление при сключване на
трудовия договор. Съдът намира, че не са налице основания да не се кредитират
показанията на тази свидетелка, която не е заинтересована от изхода на спора.
Още повече, че показанията й косвено се подкрепят и от обстоятелството, че В.С.
е подписала протокола за връчване на заповедта с изрично отбелязване, че не е
подавала молба за напускане. Показанията й не се разколебават от тези на
свидетелката И.Б.П. – счетоводител при „Д.“ ЕООД, тъй като при постъпването на
ищцата на работа, когато се твърди, че е попълнено и съставено заявлението,
същата не е работила при ответното дружество.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че представените писмо от
ИА „Главна инспекция по труда“ и Протокол от извършена проверка на НАП,
съгласно които не са открити нарушения на трудовото законодателство,
представляват доказателство, че В.С. не е подписала заявление за прекратяване
на трудовото правоотношение при постъпването й на работа. Изводите на
контролните административни органи не обвързват съда, като последният следва да
формира собствени изводи относно спорните въпроси по делото по вътрешно
убеждение след преценка и анализ на събрания доказателствен материал.
Настоящият съдебен състав намира, че ответника не е доказал законосъобразността
на прекратяването на трудовото правоотношение, което е в негова доказателствена
тежест.
От изложеното се налага извод, че в случая не е налице нито предложение на
работника за прекратяване, прието от работодателя в 7 - дневен срок от
отправянето му, нито обратното - предложение на работодателя прието чрез
насрещно писмено изявление на служителя по чл. 325, т. 1 от КТ, представляващо съгласие за прекратяване на договора отново в 7-дневен
срок от отправянето му. Предвид изложеното, като е приел, че трудовото
правоотношение е прекратено незаконосъобразно от работодателя на основание чл. 325 т. 1 КТ и е уважил иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът е съобразил решението си както с материалния, така и с процесуалния
закон.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата длъжност зависи от отмяната на уволнението
и от работата на лицето по безсрочен трудов договор преди това. В случая,
предпоставките за уважаването на иска са налице и ищецът законосъобразно е
възстановен на заеманата преди уволнението длъжност в ответното дружество.
По иска с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл.225 КТ:
В тази част въззивната жалба има бланкетен характер. По отношение иска за
обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 от КТ, въззивният съд намира, че са налице основанията за неговото уважаване,
доколкото съдът приема, че трудовото отношение е било незаконосъобразно
прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ, и установеното по делото, неопровергано от други доказателства, че ищцата
не е започнала друга работа в процесния период и доказания размер с приетите
доказателства, вкл. и съдебно-счетоводна експертиза.
В частта, с която искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ
е отхвърлен за горницата над присъдената сума 2 414.40 лв. до пълния предявен размер от 4000 лева, първоинстанционното
решение, като необжалвано, е влязло в сила.
По частната жалба срещу определение от 14.11.2017 г., постановено по гр. д. № 67075/2016 г. по
описа на СРС, 79 състав, постановено по реда на чл.248 от ГПК в частта за
разноските:
Частната жалба е подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване акт от процесуално
легитимирано лице, поради което същата е допустима. Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че
държавната такса за разглеждане на предявените искове следва да бъде в
предвидения в чл.3 от Тарифата за таксите, които се събират от съдилищата по
ГПК максимален размер от 80 лв. предвид характера, фактическата и правна
сложност на делото, преценката на които обстоятелства е изцяло в дискрецията на
съда. Не са налице основания за определяне на държавна такса в размер от 30
лв., както претендира въззивника.
Неоснователни са и доводите, че неправилно е възложено в тежест на
ответното дружество да заплати в пълен размер разноските за изготвянето на
съдебно-почеркова експертиза. Същата е изготвена във връзка с исковете по
чл.344, т.1 и т.2 от КТ, които са изцяло уважени, поради което така сторените
разноски следва да бъдат понесени от ответника.
Относно твърденията в частната жалба за наличието на неяснота защо
ищцата не е осъдена да заплати държавна такса за отхвърлената част на иска по
чл.344, т.3, вр. ал.225 КТ, следва да се отбележи, че същата следва да остане
за сметка на бюджета на съда, тъй като ищцата е лице, освободено от такси и
разноски на основание чл.83, ал.1, т.1 ГПК. Трайната и безпротиворечива съдебна
практика приема,че безплатността на производството по трудови дела за работниците
и служителите, предвидена в чл.359 КТ и чл.83 ал.1 т.1 ГПК се отнася за дължимите към съда държавни такси и разноски в
производството, каквато е държавната такса за разглеждане на исковата претенция,
но не обхваща дължимите към противната страна разноски, поради което правилно
ищцата е осъдена да заплати единствено адвокатското възнаграждение на
насрещната страна по съразмерност.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна,
която е представила списък по чл.80 ГПК и претендира заплащането на сумата от
930 лева за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.
С оглед представените договори за правна защита и съдействие, в които е
отразено, че уговореният адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има
характер на разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им.
Съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения по исковете по чл.344, ал.1,
т.1 и т.2 минималното адвокатско възнаграждение е в размер общо на 970 лева /минималната работна заплата към датата на договора за правна
защита и съдействие от 26.09.2017 г. е 460 лв., а към датата на договора за правна
защита и съдействие от 07.03.2018 г. – 510 лв.), а за иска по чл.344, ал.1, т.3 вр.
чл.225 КТ минималният размер на адвокатското възнаграждение е 399 лв. /чл.7,
ал.2, т.2 от Наредбата/. Общият размер на минималното адвокатско възнаграждение
в случая е1369 лв. Ето защо и доколкото претендираните
разноски за адв. възнаграждение в размер на 930 лв. са под минимума, направеното
от процесуалния представител на ответника възражение по чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 168452 от 11.07.2017 г., постановено по гр.д. № 67075/2016 г., по описа на
СРС, ГО, 79 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на В.Г.С., ЕГН ********** сумата от 930 (деветстотин и тридесет) лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред
въззивната инстанция.
Решението в останалата част като необжалвано е
влязло в сила.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Д.“ ЕООД срещу определение от 14.11.2017 г.,
постановено по гр. д. № 67075/2016 г. по описа на СРС, 79 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
връчването му на страните.