№ 920
гр. Варна, 06.03.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в закрито заседание на шести
март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Иванка Д. Дрингова
Ивелина Владова
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно частно
гражданско дело № 20233100500425 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по повод частна жалба на Е. Т. К., вх.№ 88868/22.12.2022г. по
регистратурата на ВРС чрез процесуалния и представител срещу Определение № 13352 от
29.11.2022г. постановено по гр.д.№ 3689/2022г., по описа на ВРС, с което съдът е прекратил
производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд
да разгледа спора по правилата на чл.5, т.1 от Хагската конвенция за компетентността,
приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската
отговорност и мерките за закрила на деца от 1996г.
В жалбата се твърди, че оспореният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен.
Посочва се, че процедурата по чл.127а от СК касаеща даване на заместващо съгласие за
пътуване на детето извън страната, както и за издаване на задграничен паспорт няма аналог
в законодателството на Великобритания, поради което в този случай молбата следва да бъде
разгледана от българския съд. Извеждането на детето извън границите на Р.България след
оттегленото съгласие на бащата то да пътува със своята майка, е станало по изключение,
поради което без произнасяне по реда на чл.127а от СК занапред ще бъде ограничен правото
му на свободно предвижване. Счита, че в случая е налице „спешен случай“, който допуска
компетентността на българския съд. Моли обжалваното прекратително определение да бъде
отменено и делото да бъде върнато на ВРС за произнасяне по същество.
В предоставения срок по чл.276, ал.1 от ГПК насрещната страна Н. С. Д., чрез
процесуалния си представител е изразил становище за неоснователност на жалбата, поради
което моли да бъде оставена без уважение. Твърди, че правилно съдът е установил, че
обичайното местопребиваване на детето е във Великобритания, с което се дерогира
компетентността на българския съд. Оспорва да е налице „спешен случай“, тъй като
1
искането за даване на заместващо съгласие и за издаване на паспорт на детето не изисква
неотложност.
СЪДЪТ, след служебна проверка констатира, че частната жалба е подадена в срока
по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на
чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, от страна с правен интерес от обжалване и удовлетворява
изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
Производството по делото е образувано по молба на Е. Т. К. срещу Н. С. Д., с правно
основание чл. 127а СК за даване на разрешение, с което да се замести съгласието на бащата,
като се разреши на детето Самуил Николаев Д., родено на 08.12.2019г. да пътува
неограничено от България до Великобритания и държавите членки на Европейския съюз до
навършване на 18 годишна възраст, придружавано от майка си, както и да бъде издаден
задграничен паспорт на детето.
Ищцата твърди, че с ответника са живели на семейни начала във Великобритания,
където през 2019 г. се родило общото им дете – Самуил. През 2020г. ответникът подписал
декларация-съгласие Самуил да пътува извън България само придружен от майка си. Сочи
се, че през 2021г. страните са се разделили, като детето останало да живее с майката в гр.
Уокингхам, Англия. Сочи се, че Самуил има адресна регистрация в Англия, всички
изискуеми ваксини на детето и майката са поставяни там, детски надбавки за детето се
изплащат във Великобритания. Посочва, че след гостуване в България в края на 2021г., при
опит за отпътуване към Великобритания в началото на 2022г., майката била уведомена от
органите на гранична полиция на летище Варна, че бащата е оттеглил даденото съгласие за
пътуване на детето.
В хода на производството от проведения социален доклад и проучване на ДСП-Варна
се установява, че местоживеенето на детето Самуил и майката е на терирорията на
Великобритания. В този смисъл са и анагажираните по делото гласни доказателства.
Установява се от писмо от ГД „Гранична полиция“ от 24.11.2022г., че на 11.05.2022г.
детето Самуил е допуснато по изключение да напусне Р.България, доколкото се касае за
непълнолетен български гражданин, който живее дългосрочно извън Р.България, както и във
връзка с разпоредбите на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното
отвличане на деца, според която водещ критерий за упражняването на родителските права е
„обичайното местопребиваване“ на децата.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от
ответника. Не оспорва, че е анулирал дадената декларация – съгласие детето да напуска
пределите на България заедно със своята майка. Моли молбата по чл.127а от СК да бъде
отхвърлена като неоснователна.
За компетентността си тогава, когато казусът е с международен елемент, съдът следи
служебно независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от
двустранен договор със страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от
2
Република България, или от КМЧП, който намира приложение само, ако не са приложими
други международни актове.
В случая международният елемент произтича от установения от ангажираните по
делото доказателства факт на „обичайно местопребиваване“ на детето Самуил във
Великобитания. Там той е роден през 2019г. и там е живял обичайно до посещението в
България през м.12.2021г., когато поради оттегленото от бащата съгласие детето да пътува
извън страната заедно със своята майка се е наложило да остане в страната в семейството на
своите баба и дядо за период от 4 месеца. През м.05.2022г. детето се е завърнало във
Великобритания, след като по изключение му е било позволено да напусне Р.България, за да
пребивава дългосрочно в държавата по местоживеенето си със своята майка. Т. е детето
Самуил е родено и живее във Великобритания и там за него обичайно се полагат грижи от
неговата майка, т.е там същото е интегрирано в социалната и семейната среда.
Към датата на предявяване на исковата молба, което е моментът, към който се
извършва преценка за международната компетентност на съда, Обединеното кралство
Великобритания и Северна Ирландия вече не е член на Европейския съюз и по отношение
на него са неприложими правилата на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от
27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по
брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност.
Приложима по настоящия казус е Хагската Конвенция за компетентността,
приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с
родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996г. /Конвенцията/, към
която Република България се присъединява през 2006г., в сила от 01.02.2007г. Същата е
ратифицирана и от Великобритания считано от 2003г.
По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р.България, Конвенцията е част от
вътрешното право и има предимство пред нормите на вътрешното право, които й
противоречат.
Съгласно чл.5, т.1 от Конвенцията, съдебните органи компетентни да вземат мерки за
закрила на личността или имуществото на детето са тези на договарящата страна, в която
детето има обичайно местопребиваване, включително и в хипотезата на незаконно
прехвърляне или задържане на детето /7, т.1 от Конвенцията/. Посочената компетентност по
обичайното местопребиваване на детето е абсолютна, като хипотезите, в които е възможна
дерогацията й, са изрично предвидени в чл. 8–10 от Конвенцията, но в конкретния казус
нито една от тях не е налице. Не е налице и изключението предвидено в чл.7, т.3 от
Конвенцията, съгласно което органите, посочени в т.1, запазват своята компетентност, но
органите на договарящата държава, в която е прехвърлено детето или в която то е
задържано, могат да вземат само такива спешни мерки, по силата на член 11, каквито са
необходими за закрила на личността или имуществото на детето. В случая същността на
искането, с което е сезиран съда е за даване на заместващо съгласието на родител за
пътуване извън страната и разрешение за издаване на задграничен паспорт на детето, като и
в двете си части то не разкрива признаци на спешност и неотложност, доколкото животът,
3
здравето и имуществото на детето Самуил не са поставени в опасност.
Не представляват основание за дегориране на уредената в чл.5, т.1 от Конвенцията
международна компетентност на съда по обичайното местопребиваване на детето и
заявените опасения на жалбоподателя в частната жалба, че в законодателството на
Великобритания нама аналогична процедура на тази по чл.127а от СК, доколкото гаранции
за приложимото право са предвидени в чл.15, т.2 от Конвенцията така че, когато закрилата
на личността или имуществото на детето изисква това, в изключителни може да се вземе
предвид закона на друга държава, с която конкретният случай е тясно свързан.
Компетентността на държавата, в която обичайно пребивава детето, в случая
Великобритания, в максимална степен кореспондира и с водещите принципи на преамбюла
на Конвенцията за най-добрия интерес на детето с оглед връзката му с нея. С оглед на
изложеното, следва да бъде прието, че българският съд не е компетентен да се произнесе по
спора, поради което правилно производството по предявения иск е прекратено пред него.
Частната жалба срещу прекратителното определение на първоинстанционния съд се явява
неоснователна, а обжалваното определение като законосъобразно и правилно следва да бъде
потвърдено.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 13352 от 29.11.2022г. постановено по гр.д.№
3689/2022г., по описа на ВРС, с което е прекратено производството по делото поради липса
на международна компетентност.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд с частна
жалба в едноседмичен срок от съобщението, на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4