Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, гражданско
отделение, II „Е” състав,
в публично заседание на втори октомври през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева
разгледа докладваното от
съдия Сантиров гр. д. №
14031/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №192996 от
15.08.2019 г., постановено по гр.д. №42077/2018 г., по описа на СРС, 145 състав,
„Застрахователно акционерно дружество А.“ АД е осъдено да заплати на И.А.А., на
основание чл. 286, ал. 1 33Д, вр. чл. 36, ал. 1 ЗАдв., сумата от 6000,00 лева,
съставляваща предявена част от вземане в общ размер на 25200,00 лева,
представляваща дължимо възнаграждение за извършени правни действия и услуги в
защита интересите на ответника - възложител, в периода 01.07.2017 г. -
31.12.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на
исковата молба - 26.06.2018 г. до окончателното ѝ плащане, а на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 1466,00 лева, представляваща съдебни разноски в
производството пред СРС.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба
от ответника З. „А.“ АД, чрез юрк. Г. Стоянова, с надлежно учредена представителна
власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Поддържа, че за процесния период между страните не е сключван нито писмен, нито
устен договор за правна услуга и съдействие. Поддържа, че дори да се приемело,
че страните са постигнали устна договорка ищецът да продължи да осъществява
извършваните от него преди прекратяване на договора от 01.06.2015 г. правни
действия до евентуалното сключване на трудов договор на длъжност „юрисконсулт“,
то по делото не било доказано да е налице уговорка по отношение размера на
възнаграждението. Предвид това твърди, че за процесния период 01.07.2017 г. -
31.12.2017 г. е налице хипотезата на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв. и адвокатският
съвет на адвокатската колегия, на която съответния адвокат е член, следва да
определени размера на възнаграждението. Сочи, че тъй като ищецът не е депозирал
искане по реда на чл. 36. ал. 3 от Закона за адвокатурата за определяне на
възнаграждение за извършени в полза на ответника З. „А.“ АД правни действия,
неправилно първоинстанционният съд е приложил по аналогия договореностите по
прекратения договор за правно обслужване (Договор за абонаментно юридическо
обслужване) от 01.06.2015 г., в частта относно размера на адвокатското
възнаграждение. При условията на евентуалност на оплакванията, в случай че се приеме
за основателен предявеният иск, поддържа, че възнаграждението следва да се
определи съгласно чл. 6, т. 11 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в размер на 400,00 лева месечно. По изложените
съображения моли обжалваното решение да бъде изцяло отменено, а предявеният иск
отхвърлен. Претендира разноски.
Въззиваемият-ответник И.А.А. в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
подал писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба по подробно изложени
съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като
правилно. Счита, че по делото са събрани доказателства, които еднозначно сочат,
че писменият договор от 2015 г. на практика е бил продължен, считано от 01.07.2017
г., тъй като ищецът е осъществявал процесуално представителство, консултирал е
и е одобрявал варианти на правни казуси, като е ползвал предоставяният и до
момента офис на ответника. В този смисъл поддържа, че е продължил да изпълнява
същата по вид и характер дейност, каквато му е била възложена по предходно
съществуващия писмен договор, със знанието и съгласието на застрахователното
дружество. Претендира разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.
По аргумент от
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и в приложение разпоредбата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт. По конкретно наведени доводи във въззивните жалби, съдът
намира следното:
Изяснените
по-горе ограничения в обсега на въззивната дейност по смисъла на чл. 269, изр.
2 ГПК се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират
приложение при субсумиране на установените факти под приложимата
материалноправна норма (така и мотивите на т. 1 от ТР №1 от 09.12.2013 г., по
тълк. дело № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС). Въззивната жалба съдържа оспорване срещу
крайните правните изводи на СРС относно наличието на съществуващо между
страните облигационно правоотношение по договор за правна защита и съдействие,
както и по отношение на приетия размер на дължимото на ищеца възнаграждение. Тези
изводи съдът е изградил въз основа на фактически констатации, неоспорени от
въззивника, и именно върху тях настоящата инстанция дължи формирането на
собствени правни изводи при разрешаването на материалноправния спор.
От фактическа
страна по делото е установено, че на 01.06.2015 г. е сключен в писмена форма
Договор за правно обслужване, по силата на който З. „А.” АД е възложил, а И.А.А.
е приел да извършва действия по правна защита интересите на ответника срещу
заплащане на съответно възнаграждение. В договора е уговорено, както извършване
на процесуално представителство по съдебни дела, така и извънпроцесуална
дейност, изразяваща се в: представителство на възложителя и на застраховани от
него лица и защита на правата и законните им интереси пред административните
органи и служби, както и пред физически и юридически лица, прочуване и
предлагане на варианти за решаване на правни казуси на възложителя по формата
на писмени становища и консултации, участие в преговори, извършване на справки
по текущи производства, изготвяне на всички необходими документи, правно
обслужване на собствени и наети имоти на възложителя и др. (т. 4.2. от
договора), както и предоставяне на юридическа консултация при участието в
провежданите от възложителя експертни съвети и застрахователно-експертни
комисии (т. 4.3. от договора). Съгласно т. 10 от договора за осъществяване на
посочената дейност по т. 4.2. и т. 4.3. възложителят заплаща на изпълнителя
месечно възнаграждение в размер на З500,00 лв. в срок до 10-то число на месеца,
следващ месеца на осъществяване на дейността, а според т. 12 от договора, при
пораждане на задължение за изпълнителя за регистрация по ЗДДС, възложителят се
задължава да заплаща на изпълнителя уговореното възнаграждение по т. 10 и т. 11
ведно с дължимия ДДС. Не е спорно между страните обстоятелството, че за
процесния период 01.07.2017 г. - 31.12.2017 г. ищецът е регистрирано по ДДС
лице, както и че Договор за правно обслужване от 01.06.2015 г. е бил прекратен по взаимно
съгласие, считано от 01.07.2017 г.
Настоящият
състав на съда приема за обосновани и съответстващите на събраните по делото
доказателства неоспорените пред въззивната инстанция фактическите изводи на
СРС, че през процесния период, след прекратяването на 01.07.2017 г. на
сключения в писмена форма договор от 01.06.2015 г., ответникът отново е
възлагал на ищеца извършването на правни и фактически действия свързани със
защита интересите на ответното дружество пред трети лица, проучване, изготвяне
на писмени становища и консултации, участие в преговори, предоставяне на юридическа
консултация при участието в провежданите експертни съвети и комисии, като
ищецът е изпълнил и отчел същите. Установява се от свидетелските показания на
свидетелите Виденова, Евтимов и симеонов и приложения по делото приемо-предавателен
протокол от 22.01.2018 г., че едва на тази дата ищецът е предал картата си за
достъп в офисите на дружеството, както и ползваната от него SIM, като дотогава
той е продължил да изпълнява възлаганата му работа на същото работно място и
след прекратяване на писмения договор от 01.06.2015 г., като ответникът му е
осигурявал безпрепятствен достъп.
Доказателство
за изпълняваната работа е и приетата пред СРС съдебна компютърно-техническа
експертиза, която съдът изцяло кредитира и според която деловодна програма „Архимед“
на ответника, на името на И.А. за периода 01.07.2017 г. - 31.12.2017 г. са
запазени множество, като са открити 71 персонални задачи за този потребител,
които са със статус „ОК” (изпълнени, т.е. работата по тези задачи е приключила),
и отделно същият потребител е бил „прикачен” и към 855 задачи, в които участват
и други служители, отново със статус „ОК”.
Свидетелите Е.В., И.Е.и Д.С., също еднозначно сочат, че през процесния
период ищецът се е явявал в офиса на дружеството, като са му били разпределяни
преписки за работа и поставяни задачи, по които той е работил. Следва да се
отбележи, че от съпоставката на показанията на първите двама свидетели,
съдържащи преки впечатления за работата на И.А. от процесния период и тези на
третия свидетел Симеонов, работил за ответника на абонаментен договор като
адвокат от м. юни 2015 г. до 01.07.2017 г., се установява, че ищецът е
продължил да изпълнява същата по вид и възлагана му от застрахователя по същия
ред правна дейност, каквато е осъществявал и след прекратяването на писмения
договор за правно обслужване.
Договорът
за правно обслужване, какъвто се твърди да е сключен неформално между страните,
определя възникналите отношенията между адвоката и клиента като такива по
договор за поръчка и носи неговите основни характеристики – двустранен, консенсуален,
неформален, но поначало възмезден (арг. от чл. 36, ал. 1 ЗАдв.). Доколкото
валидността на този тип договори не е обусловена от спазване изискванията за
форма, то наличието на насрещни волеизявления на страните е възможно да бъде
обективирано и чрез конклудентни действия, подлежащи на доказване с всички
допустими от ГПК доказателствени средства и не е задължително да бъде оформено
в писмен вид.
В конкретния случай се установява,
че значителен брой възложени на ищеца от ответното дружество правни задачи
посредством електронната система на самия ответник (71 персонални задачи и 855
задачи, в които е участвал), които той е осъществил през продължителен период
от време (01.07.2017 г. – 31.12.2017 г.), водят до обоснован извод, че през
процесния период между страните е възникнал и съществувал неформален договор за
правно обслужване. Действително, с изричното изявление на двете страни, че
прекратяват писмения договор, сключен на 01.06.2015 г., опровергават
твърдението на ищеца, че същият е бил продължен с постигнатото между страните
съгласие. Ангажираните по делото писмени и гласни доказателства обаче установяват,
че след изричното прекратяване на 31.06.2017 г. на съществувалия между страните
писмен договор, ответникът отново е възложил, а ищеца е приел при същия ред и
условия идентична по своя характер дейност като тази, уговорена по чл. 4.2. и
т. 4.3. от писмения договор за правно обслужване от 01.06.2015 г. Извод в тази
насока е обстоятелството, че ищецът е продължил дейността си при същите
условия, доколкото ответното дружество е осигурявал достъп до работните
помещения, до електронната си система, предоставянето на мобилен телефон и
ползването на служебен автомобил и при запазване обема и характера на
възлаганата работа.
Тези обстоятелства, съобразени с
липсата на твърдения или установени по делото други факти, извън поддържаните в
исковата молба, обосноваващи съществувалите между страните в процесния период
фактически отношения по възлагане и осъществяване на правни действия от страна
на ищеца, и то възникнали непосредствено след прекратяването на договора от
01.06.2015 г., мотивират настоящият състав да приеме, че след прекратяване на
договора на 31.06.2017 г. страните са сключили нов неформален договор за правно
обслужване, запазвайки същественото съдържание на уговорките по писмения
договор от 01.06.2015 г. и за периода, през който ищецът е осъществявал
идентична дейност по неформалния договор за правна помощ. Предвид това на ищеца
се е дължало месечно възнаграждение идентично по размер, с това по т. 10 от
предходно съществуващия между страните писмен договор, т.е. в размер на 3500,00
лв. без ДДС или 4200,00 лв. с ДДС, поради което частично предявеният иск за
6000,00 лв. правилно е бил уважен от СРС.
При така формираните от настоящата
инстанция изводи за съдържанието на устния договор, неоснователно е оплакването
на ответника, че при доказване по основание на иска, на адвоката се дължи
възнаграждение по чл. 6, т. 11 от НМРАВ, а и подобна уговорка въззивникът не
установява да е постигната между страните чрез проведено от него насрещно
доказване.
Не е налице и хипотезата на
сочената от ответника разпоредбата на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв., чието приложение е
обусловено от липсата на договор, доколкото, по вече изложените съображения,
страните са били обвързани от неформален такъв при запазване на съществените
условия на договора от 01.06.2015 г.
Тъй като
оплакванията в жалбата са неоснователни, а правните изводи на двете инстанции
съвпадат изцяло, решението на СРС следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
оставена без уважение.
С оглед изхода
на спора пред СГС, на адвоката на въззиваемия – адв. Б.Е., следва да бъде присъди
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 3 от ЗАдв., съгласно
договор за правна помощ от 18.102010 г. Доколкото оказаната безплатна правна
помощ се свежда единствено до изготвянето на отговор на въззивната жалба, то и
релевантна към при определяне размера на възнаграждението е чл. 9, ал. 1, вр.
чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ, т.е. 472,50 лв.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение може да бъде обжалвано пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №192996 от 15.08.2019 г., постановено по гр.д.
№42077/2018 г., по описа на СРС, 145 състав.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно
дружество А.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на адв. Б.Е., ЛН: ******, с адрес на кантората гр. София, ул. „******,
на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 272 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 3 от
ЗАдв. сумата от 472,50 лв. - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззиваемия в
производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: