Р Е Ш
Е Н И Е № .….
гр.
София, 28.07.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети
юни през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска Мл. Съдия : Светослав Спасенов
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия З. Иванова в. гр. д. № 10305 по описа на съда
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 112444 от
13.05.2019 г. на СРС, 145 с - в, по гр. д. № 39394/2018 г., е отхвърлен предявения
от „Е.Т.-****" ЕООД, ЕИК: ******срещу „И.Б." АД, ЕИК: ******иск
да заплати сумата от 1 408, 20 лв. - имуществени вреди, вследствие неизпълнение
на договор за автомобилен превоз на товари № IBG/BG/8141.2018 от
29.03.2018 г., изчислени на база 250 евро за човеко/ден забава/ време, през
което камионът на ищеца е стоял празен на паркинг и е заплатено възнаграждение
на шофьора/, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба в
съда - 14.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. Ищецът е осъдена за
разноски.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Е.-Т.****ЕООД,
чрез представителя му, в която се излагат доводи за неговата неправилност
поради допуснати нарушения на материалния и процесуален закон, необоснованост и
неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Излага се, че по
делото е безспорно установено, че по заявка - договор за автомобилен превоз № IBG/BG/8141.2018
г. от 29.03.2018 г. и по възлагане от ищеца е извършен международен превоз на стоките по заявката.
Товарните и разтоварни пунктове не са били променяни и са посочени в заявката. От
показанията на свидетеля пред СРС се установява, че камионът е бил разтоварен
на последния товарен пункт. Ответникът е приел това разтоварване като не е
оказал съдействие на ищеца и е заплатил услугата, без да има претенции, че
товарът не е доставен на уговореното място. Излага доводи, че по сключения
договор за превоз предаване на товара за превозване в последния пункт в
Нидерландия (Холандия) не се е осъществило, поради неизпълнение на задълженията
на ответника.Товарът е следвало да се превози до краен пункт за разтоварване в
България, а е разтоварен преди пристигането му в България, със знанието и
съгласието на ответника. Поддържа освен това, че ищецът е бил в готовност да
изпълни в цялост условията на договора за превоз, като се е явил на всеки от товарните
пунктове навреме. На последния в гр. Омеран, Нидерландия камионът е разтоварен
принудително и е престоял 4 дни празен на частен паркинг, за което ищецът е
направил разноски. Излага съображения, че договорът е развален впоследствие поради
виновното неизпълнение на задълженията на ответника. Неизпълнението на
задълженията на ответника е нанесло на ищеца вреди, чиито размер не е бил
оспорен от ответника в хода на производството. Моли обжалваното решение да бъде
отменено, а претенцията му да уважена в пълен размер. Претендира разноски,
съгласно списък.
Въззиваемата страна - ответникът „И.Б.“ АД, чрез
представителя си оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК, като
поддържа, че решението е правилно, постановено при съобразяване на събраните пред
СРС доказателства. Оспорва доводите на ищеца във въззивната жалба като поддържа,
че при правилна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства
СРС е приел, че на въззивника е възложено извършването на международен
автомобилен превоз, по заявка от 29.03.2018 г., в качеството на превозвач. Основателно
съдът е направил извод, че по делото не са представени доказателства ответникът
да е дал разпореждания за разтоварване на стоката в гр. Омеран, Нидерландия. Не
е установена причинна връзка между вредите, твърдени от ищеца и неизпълнението
на конкретни задължения на ответни по договора за превоз. Основателно СРС не е
кредитирал показанията на свидетеля, което са противоречиви и заинтересовани.
Поддържа още, че исковата молба е заведена за различен размер на претенцията от
този, които се сочи във въззивната жалба. Моли да се потвърди решението, като
претендира разноски, съгласно списък.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема
следното :
В рамките на проверката по чл. 269 ГПК
въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Относно неговата законосъобразност - съдът е обвързан от изложеното
в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните
материалноправни норми.
Решението е валидно и допустимо
постановено.
Съобразно
доводите на страните във въззивното производство, като съобрази приетите пред
СРС доказателства, настоящият състав намира за установено следното :
Въззивният съд намира, че възникналите
между страните правоотношение са с източник договор за международен превоз на
стоки по смисъла на чл. 1, т. 1 от Конвенцията за международен автомобилен
превоз на товари (наричана за краткост Конвенция CMR), доколкото мястото на
приемането на стоката за превоз и мястото на доставянето ѝ, се намират в различни
държави - Германия, Холандия и България, поради което към процесното
правоотношение са приложими разпоредбите на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на
стоки (CMR) (наричана за краткост Конвенция CMR), по която
България е страна.
Разпоредбите на Конвенцията CMR не дерогират нормите на
вътрешното право съдържащи се в специалните Закон за автомобилните превози и ТЗ, които уреждат по аналогичен начин превозния договор. Общата нормативна уредба на договора за превоз, която
се съдържа в чл. 367 - чл. 378 ТЗ и Закона за автомобилния превоз се прилага доколкото в специални международни и
вътрешни актове не са регламентирани различни правила - съгласно
чл. 379 ТЗ.
Като съобрази твърденията в исковата
молба, включително искането в петитума
на последната, настоящият състав прави извод, че ищецът е претендирал в
производството обезщетение за претърпени вреди в резултат от неизпълнение на задълженията на ответника по договора
за превоз, въпреки че в исковата молба са изложени и твърдения за разваляне на
договора. Уточнение на претенцията, в смисъл че представлява обезщетение за претърпени
вреди от неизпълнение на договора, което се равнява на неполучената част от
възнаграждението по превоза, е направено изрично от процесуалния представител
на ищеца и в първото съдебно заседание пред СРС. Във връзка с тези твърдения на
ищеца за вида на претендираните вреди от неизпълнение, СРС е направил доклада на
делото по чл. 140 ГПК, по който доклад страните не са имали възражения.
Независимо,
че първоинстанционния съд е квалифицирал претенцията по чл. 372 ТЗ, настоящият
състав намира, че при постановяване на решението той е разгледал относимите към
спора факти и дадената квалификация не се отразява на допустимостта на
произнасянето му.
В практиката на ВКС е възприето становище, което се
споделя и от настоящият състав, че договорът за международен
автомобилен превоз е неформален консенсуален договор и за неговото сключване е достатъчно доказване наличието на съвпадение на насрещните волеизявления на съконтрахентите. (така в решение № 135/05.10.2011 г. по т.
дело № 1103/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.) Съгласно чл. 9, т. 1 от
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (СMR) товарителницата
удостоверява, до доказване на противното, условията на договора и получаването на стоката от превозвача, а съгласно
чл. 4 нейната липса не засяга превозното правоотношение.
Не
е спорно и се установява, че с транспортна заявка - договор от 29.03.2018 г.,
адресирана до ищеца, ответникът му е възложил извършване на международен
автомобилен превоз от гр. Весел, Германия, гр. Дордрехт, гр. Ротердам и гр. Сон,
Нидерландия, с дата на товарене 29.03.2018 г. и град Омерен, Нидерландия и с
място на разтоварване гр. София, България, ул. "*********, склад Е 3,
срещу заплащане на превозно възнаграждение от 2 500 евро плюс 20 %
ДДС.
В
заявката са определени вида на товара и превозното средство, товарният и
разтоварният пункт, размерът на навлото (превозната цена) и условията за
плащане. В транспортната заявка - договор са уговорените правата и задълженията
на страните, като заявката е приета от ищеца в качеството на превозвач.
В
представените международни товарителници CMR
е посочено, че превозът е извършен от ищеца - превозвач,
което се установява от положените подпис и печат в графа 23 на товарителниците.
От вписването в графа 24 на товарителниците се установява и не е спорно, че товарът
е разтоварен от превозвача в град Омерен, Нидерландия.
От
превозните документи не се установява товарът да е получен от представител на „И.Б.“АД
на адреса на разтоварване, посочен в заявката - именно в гр. София, България,
ул. „*******, склад Е 3.
Според
документите за банков превод, на ищеца е заплатено част от превозното
възнаграждение в размер на 580 евро за извършената транспортна услуга до
Холандия. Този факт не е спорен между страните.
Основателно
СРС е приел, при преценка на събраните пред него писмени доказателства, че страните
са се намирали в облигационни правоотношения по силата на договор за международен
превоз на стоки, по който ищецът е извършил превоз до товарните пунктове по
заявката, като камионът е разтоварен в петия пункт за натоварване в град
Омерен, Нидерландия. За този превоз на ищеца е заплатено превозно
възнаграждение от 580 евро. Не е било спорно, че превозвачът е изпълнил в срок
задълженията си по договора до съответните товарни пунктове.
За
да отхвърли иска СРС е приел, че по делото не е установено при условията на
пълно и главно доказване, ответникът да е наредил разтоварване на стоката в
петия пункт - град Омеран, Нидерландия, поради което камионът на ищеца е
отпътувал празен за България, от което обстоятелство се твърди, че ищецът е
претърпял вреди в претендирания размер.
Доколкото в Закона за
автомобилните превози (ЗАП), Конвенция CMR и ТЗ няма предвидено нищо
специално по отношение отговорността от неизпълнение на задълженията на
изпращача по превозния договор, следва да намерят приложение общите правила на
договорната отговорност по ЗЗД.
Съгласно общата норма на
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на
задължения произтичащи от договор, изправната страна има
право да иска от неизправната изпълнението на задължението заедно с обезщетение за
забавата или да иска обезщетение за неизпълнението му. В съдебната практика се
поддържа становището, че при виновно
неизпълнение на сключен договор изправната страна има право на обезщетение за претърпените от нея имуществените вреди, които са
определени по обем и съдържание съобразно общата разпоредба
на чл. 82 от ЗЗД.
Съгласно чл. 82 ЗЗД обезщетението обхваща претърпяната
загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица
от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението,
а ако длъжникът е недобросъвестен - всички преки и непосредствени вреди. От общия
смисъл на разпоредбата следва, че дължащото се обезщетение при неизпълнение
на едно договорно задължение обхваща онези вреди, които намаляват имуществото
на кредитора или респективно - не увеличават същото, т. е. имуществените вреди, които се изразят
в претърпяна загуба или пропусната полза.
За да иска присъждане на обезщетение
за вреди, изцяло в тежест на ищеца - жалбоподател е било да докаже, при
условията на пълно и главно доказване, че ответникът - не е изпълнил
задълженията си по договора за превоз в цялост, от което за ищеца за произлезли
вреди, размера на тези вреди и причинната им връзка с неизпълнението на
ответника. Следователно, в тежест на ищеца е да докаже
положителните факти, от които извлича благоприятни за себе си последици, в това
число и фактът, че вредата е именно по повод неизпълнение на задължение на
ответника по сключения договор.
Основателно
СРС е приел, че за да бъдат възстановени вредите от неизпълнение на договорно
задължение е необходимо да се докаже освен това, че те са пряка и
непосредствена последица от неправомерно поведение на насрещната страна по
договора и да са предвидими към момента на пораждане на задължението.
Причинната връзка между вреди и неизпълнение не се предполага от закона, а
подлежи на доказване по общите правила.
Ищецът
не е установил, пълно и главно, че ответникът е дал нареждане за разтоварване
на стоката в петия пункт - град Омеран, Нидерландия и във връзка с това
разпореждане камионът на ищеца е бил в престой, а впоследствие е отпътувал
празен за България, от което ищецът е претърпял вреди в претендирания в
производството размер. Твърдението на ищцовото дружество за неизпълнение на
договора от страна на ответника, довело до допълнителни разходи за ищеца също
остава недоказано в процеса.
Не
следва по различен извод и при преценка показанията на разпитания пред СРС
свидетел на ищеца О.И.Д., шофьор при ищеца, който извършва международни
превози. Свидетелят е заявил, че по процесния договор за превоз е тръгнал от
Германия, където е бил първия пункт, а останалите 4 пункта на товарене са били на
територията на Холандия. На петия пункт - град Омерен в Нидерландия (Холандия) е
разтоварена натоварената по заявката стока от камиона. Свидетелят не е могъл да
конкретизира по чие нареждане е разтоварил стоката на място различно от мястото на разтоварване съобразно заявката по
превоза. Той единствено е заявил, че са разтоварили камиона на пункта, но не
знае по чие нареждане. Казали са му да напусне района и да търси място за
паркиране. По това време са били Великденски празници и петък след обяд.
При
преценка на доказателствата, в това число на свидетелските показания,
настоящият състав споделя изводите на СРС, че не се установява разтоварването
да е станало по нареждане на ответника, както и камионът на ищеца да се е
върнал в България празен. Показанията на свидетеля не се подкрепят от другите
писмени доказателства, представени в производството и основателно не са
кредитирани от СРС. При това недоказано остана както неизпълнението на
задължението от страна на ответника, така и конкретната вреда претърпяна от
ищеца и причинната й връзка с неизпълнението на ответника, поради което искът е
неоснователен и законосъобразно е бил отхвърлен с атакуваното решение.
Въззивният
съд намира за неоснователно възражението на ищеца, поддържано и пред настоящата
инстанция, че в нарушение на процесуалния закон СРС не е допуснал експертиза,
доколкото представителя му изрично е заявил, в първото по делото заседание пред
СРС, че не поддържа искане за допускане на ССчЕ.
Понеже крайните
изводи на въззивният състав съвпадат с тези на СРС, жалбата е неоснователна,
а обжалваното
решение следва да се потвърди както е постановено. Този извод се отнася и
до частта, в която са присъдени разноски в полза на ответника, които са съобразени
с изхода от спора.
По
разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция право на разноски има ответната страна, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че в полза на ответника не следва да се присаждат
разноски за адвокат за въззивната инстанция, понеже не е представен договор за
правна защита и съдействие между ответното дружество и представляващият го пред
СГС адвокат, в който да е уговорен конкретен размер на възнаграждението и
начина на заплащането му. В производството е представено единствено пълномощно
за процесуално представителство и фактура, издадена от Адвокатското дружество
упълномощено от ответника, но не и доказателства, че адвокатски хонорар в
размер на 270 лв. с ДДС за СГС е реално заплатен от ответника в полза на това
дружество.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№ 112444 от 13.05.2019 г. на СРС, 145 с - в, по гр. д. № 39394/2018 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.