№ 10279
гр. София, 30.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110150311 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от П. Г. Н., чрез адв. А. Д., с която
срещу /фирма/ е предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 1212 лв. – представляваща платена без основание по нищожен договор за
кредит и нищожен договор за гаранция, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника договор за кредит на 27.02.2023 г., по
силата на който й били предоставени заемни средства в размер на 1200 лв. при
фиксиран лихвен процент по заема – 40 % и годишен лихвен процент на разходите –
48,35 %, като съгласно договора, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня,
следващ сключването на договора, с банкова гаранция или поръчителство на поне две
физически лица, които да отговарят на условията в договора. Твърди, че на същата
дата е сключен и договор за предоставяне на гаранция съгласно чл. 3, ал. 1 от който
било уговорено възнаграждение на гаранта в размер на 796,86 лева, платимо
разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 44.47 лева. Твърди, че е погасила
изцяло и предсрочно всичките си задължения по процесния договор съгласно
погасителния план в общ размер на 2412 лева ( главница – 1200 лева, лихва -415,14
лева и възнаграждение на гаранта – 796,86 лева). Навежда доводи за нищожност на
договора за потребителски кредит и договора за предоставяне на гаранция, поради
противоречие със закона. Твърди, че в ГПР не е включено възнаграждението за
поръчител/гарант, което представлява неправилно посочване на ГПР и заобикаляне на
закона. Самото възнаграждение по договор за поръчителство/гаранция представлява
според ищеца скрита комисионна за кредитора, като довод в тази посока изтъква
свързаността на двете дружества по смисъла на ТЗ. Твърди, че възнаграждението за
поръчител/гарант не е включено като разход в ГПР и потребителят няма възможност да
откаже предоставяне на подобна гаранция, защото това е предвидено като негово
задължение в договора за потребителски кредит. Счита, че чрез типовите клаузи на
1
договора за кредит и договора за гаранция не могат да докажат, че сключването на
договора за поръчителство/гаранция не е било задължително условие. Твърди, че
договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция е недействителен. Поставяне на
условие за усвояване на договора чрез осигуряване на поръчителство с такова
възнаграждение разкривало недобросъвестността на кредитодателя, което е в пряко
противоречие с Директивата. В допълнение изтъква, че доколкото договорът за кредит
е недействителен, то недействителен е и договорът за поръчителство, предвид
акцесорния му характер. Поддържа, че и уговореният лихвен процент в размер на 40 %
надхвърля повече от 3 пъти размера на законната лихва и е нищожен поради
противоречие с добрите нрави. Моли ответникът да бъде осъден да му върне платеното
без основание по нищожен договор за кредит /415,14 лева – лихва / и нищожен договор
за предоставяне на гаранция/ 796,86 лева/ в общ размер на 1212 лева.
Ответникът оспорва предявените искове с доводи за тяхната неоснователност.
Оспорва всички доводи на ищеца, като твърди, че договорите са съобразени с
материалните разпоредби на ЗПК. Поддържа, че е спазен чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 18 ЗПК
и ГПР включва всички разходи по договора за кредит. Изтъква, че възнаграждението
на дружеството – гарант не е част от заемното правоотношение по договора за паричен
заем и не представлява пряк разход, свързан с кредита, ето защо не е включен в ГПР на
кредита. Възнаграждението по договора за поръчителство не представлява и разход за
допълнителна услуга, тъй като не е задължително условие за получаване на кредита.
Предоставена е била възможност на заемополучателя да избира между три вида
обезпечения. ГПР е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Кредитополучателят е бил
надлежно информиран за последиците от сключването на договора. Освен това обръща
внимание на съда, че клаузите в договорите са били индивидуално уговорени, т.е.
имали равноправен характер, съгласно ЗЗП. Оспорва чрез клаузите в договора да се
нарушават предпоставките на чл. 11, т. 10 и 18 ЗПК. Оспорва /фирма/ да е
легитимирана страна по иска, доколкото, твърди, че сумите по договора за
поръчителство са напуснали патримониума на ответника и са преведени на /фирма/.
Моли съдът да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения договор за паричен заем №
*******/27.02.2023 г. е видно, че между ищеца П. Г. Н., в качеството на заемател, и
/фирма/, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за потребителски
кредит, по силата на който /фирма/ е предоставило на потребителя сумата в размер на
1200 лева, която ищецът се е задължил да върне на равни вноски в размер 89,73 лв.
всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер
40% и годишен процент на разходите, посочен в договора в размер на 48,35 %. В чл. 4
от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя обезпечение
в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да отговаря на
следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с /фирма/; да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има – кредитната му история една година назад да е
със статус не по-лош от „Редовен“; да няма неплатени осигуровки за последните 2
години; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата от 1615,14 лв. със
срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора; 3) одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
2
Безспорно е също така, че на 27.02.2023 г. между П. Г. Н., в качеството й на
потребител, и /фирма/, в качеството му на гарант, е бил сключен договор за
предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция
за плащане в полза на /фирма/, с наредител-потребителят, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва:
задължение за връщане на заемната сума в размер на 1200 лева; задължение за плащане
на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай
на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и
адвокатски хонорари. Предвидено е, че договорът влиза в сила, в случай че
потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен
заем в указания срок да предостави обезпечение – поръчителство по две физически
лица или банкова гаранция. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на
гаранция за поемане на описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на
гаранта в размер на 796,86 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер
на 44,27 лв., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по
начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на
потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за
предоставяне на гаранция, /фирма/ е овластено да приема вместо гаранта изпълнение
на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора. В случай
че платената по този начин сума е недостатъчна за погасяване на изискуемите
задължения към потребителя към /фирма/ и на задължението на потребителя към
Гаранта по този договор, с внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към
Гаранта.
Съгласно представения по делото погасителен план по договора за паричен заем
№ ******* от 27.02.2023 г., общият размер на седмичната вноска, дължима от
потребителя, възлиза на сумата от 134 лв., в която е включена и сумата в размер на
44,27 лв., представляваща възнаграждение за предоставяне на гаранция.
Съгласно представените справки за извършени плащания по договора за кредит
и договора за гаранция, както и приетото по делото заключение на ССчЕ, което съдът
възприема като компетентно, обективно и безпристрастно се установява, че общо
платената сума от ищеца по двата договори е в размер на 1634,04 лева. С постъпилите
плащания са погасени главница по договор за заем в размер на 1200 лева,
възнаградителна лихва по договор за заем в размер на 148,67 лева, възнаграждение по
договор за предоставяне на гаранция в размер на 285,37 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Процесният договор за паричен заем попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има
характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат
разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК. Съдът съобрази, че
договорът за заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и същ ден, че
отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в полза на
търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи падежи,
като заемодателят и гарантът са свързани лица – /фирма/ е едноличен собственик на
/фирма/ видно от ТРРЮЛНЦ. Несъмнено ищецът има качество на потребител и по
двата договора. Възнаграждението, което потребителят се е задължил да заплаща на
гаранта, е свързано с договора за заем, доколкото предмет на договора за гаранция е
именно поемане от страна на гаранта на задължение да обезпечи поетите от
3
кредитополучателя към кредитора задължения по договора за кредит. Поради тази
причина преценката относно действителността на договора за предоставяне на
гаранция също следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД,
така и с нормите на ЗПК, приложими към договора за кредит, изпълнението на
задълженията по който гарантът обезпечава.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 48,35 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне
на гаранция, сключен от потребителя с /фирма/, което според настоящия състав на съда
се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка възнаграждението, дължимо в полза на гаранта, се явява разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение
на вземанията по договора. От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита
става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи
още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице -
гарант. Начинът, по който е предвидено да се отпуска кредитът - възможните
предвидени обезпечения в клаузата на чл. 4 от договора за кредит, създава значително
неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези
уговорки на практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално
договаряне. Безспорно кредитополучателят е икономически по-слабата страна по
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да
договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от
кредитодателя лице. Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за
потребителя задължение за допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва.
Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В
аспекта на изложеното следва да се приеме, че с позволени от закона средства -
създаване от кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество,
което да генерира печалба от възнаграждения по договори за гаранция за задължения
на клиенти на този собственик, се постига заобикалянето на изискванията на чл. 19
ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на
допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с усвояването и
4
управлението на кредита. Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на
закона – чл. 10, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Между страните е отделено за безспорно, че
посоченият в договора за заем ГПР 48,35 % не включва вземането за възнаграждение
по договора за гаранция. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на
гаранция като разход по договора за заем, то действителният ГПР многократно
надвишава законовия праг, т.е. в значително по-висок размер над императивно
регламентиран такъв в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед на изложеното дотук, съдът приема,
че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради заобикаляне на
императивни норми на закона - с привидно позволени от закона средства се постига
забранен резултат - сумата, която се претендира по процесния договор за гаранция
него не е включена в ГПР, посочен в договора за заем, като при включване на
възнаграждението по същия, действителният ГПР по договора за заем надхвърля
поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение, което води до нищожност на договора за
паричен заем поради противоречие с материалноправните разпоредби на закона - чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
При горните изводи, исковата претенция за връщане на платени без основание
суми по договор за паричен заем се явява основателна до размера на платените лихви
по договора за заем , а именно 148,67 лева. Други плащания по договор за заем не се
установяват по делото, освен главницата, която е дължима.
Исковата претенцията за връщане на платени без основание суми по договор за
предоставяне на гаранция срещу /фирма/ обаче се явява неоснователна поради липса на
пасивна материалноправна легитимация на ответника. Страна по договора, от който
произтичат задълженията за заплащане на възнаграждение за предоставена гаранция е
/фирма/, в чиято полза е платена сумата в размер на 285,37 лева, което макар да е
свързано лице с /фирма/ е различен правен субект. Задължението за връщане на
получените суми тежи върху страната по договора, която реално е получила сумите, а
не върху лицето, което е овластено от нейно име по реда на чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да
получава сумите, противно на доводите на ищеца, развити в исковата молба. Според
уговорката по договора за предоставяне на гаранция / чл. 3, ал. 3/, /фирма/ е овластен
да приема вместо Гаранта изпълнение на задължение по договора, иначе казано да
събира вземанията на гаранта, но от негово име и за негова сметка, който извод следва
от тълкуване на уговорките между страните в чл. 3, ал.3, второ изречение от договора
за гаранция. С посочената клауза е предвидено изрично, че при недостатъчност на
платената сума за погасяване на задължения по договор за заем и по договор за
предоставяне на гаранция се погасяват приоритетно задълженията на гаранта -
/фирма/. Впрочем същият извод следва и от чл. 34 ЗЗД, според който при прогласяване
на недействителността на договор, страните по договора следва взаимно да върнат
всичко, което са получили по договора. От приетото по делото като неоспорено
заключение на ССчЕ и справки за извършени плащания се установява еднозначно, че
сумата в размер на 285,37 лева е платена по договора за предоставяне на гаранция.
Предвид гореизложеното, искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на
неоснователно заплатени суми по договор за паричен заем се явява основателен за
сумата от 148,67 лв., а за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 1212
лв. искът срещу ответника се явява неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноските се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал.1
от ГПК в размер на 38 лева. Претендирано е от адв. Д. адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В този случай нарочно доказване на предпоставките
за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото
не е необходимо да се провежда /виж определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. №
5
2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Изявленията за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Съгласно решението на СЕС от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните в
Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и може да
определи възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от наредбата могат да служат
за известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора,
материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко –
фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на
ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч.
т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/ Ето защо, като взе предвид, че делото не се отличава с
фактическа и правна сложност, както и срочното разглеждане на делото без участие на
процесуални представители на страните, на оказалия безплатна правна помощ адвокат
следва да бъде определено възнаграждение в размер на 300 лева, а съобразно изхода на
спора следва да му бъде присъдено възнаграждение в размер на 37 лева.
С Решение от 21.03.2024 г. по дело C/714/22 на Съда на Европейския съюз е
прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с
оглед на принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе
част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на
договорна клауза поради неравноправния характер, искането му за връщане на
недължимо платени въз основа на тази клауза суми е уважено само частично.
Настоящата хипотеза е аналогична, като независимо, че не се уважат исковете на
ищеца в пълен размер, единствено ответникът следва да понесе отговорността за
разноски. Ето защо, в полза на ответника не следва да бъдат присъждани разноски. В
този смисъл и определение № 262/11.08.2020 г. по ч.т.д. № 844/2020 г. на ВКС, I т.о.,
ТК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД /фирма/, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: /адрес/ да заплати на П. Г. Н., ЕГН ********** с адрес: /адрес/
сумата от 148,67 лева ( сто четиридесет и осем лева и 67 стотинки ), представляваща
платена без основание лихва по договор за паричен заем № ******* от 27.02.2023 г.,
ведно със законната лихва от 11.09.2023 г. /датата на подаване на исковата молба/ до
окончателното изплащане на сумата, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
уважената част от 148,67 лева до пълния предявен размер от 1212 лв.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, да
заплати на П. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: /адрес/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 38 лева – разноски в производството пред СРС.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, да
заплати на адвокат А. Д. на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 37
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на П. Г. Н.
безплатна правна помощ в производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7