№ 1559
гр. София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско
дело № 20211100514491 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № II-55-20155447 от 12.07.2021 г. по гр. д. №13442/2017г. по
описа на СРС, 55 с-в, М. Г., гражданин на Република Италия, роден на
********** г., е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „****, следните суми: на основание чл.
149 ЗЕ – сумата 146,50 лв. – главница за доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот – ателие № 7, находящо се в гр. София, ул. „****, за
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 06.03.2017
г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за горницата над
присъдения до пълния заявен размер от 310,83 лв. като погасен по давност и
като неоснователен; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 21, 02 лв. – лихва
за забава за периода 15.09.2014 г. 07.02.2017 г. върху главницата за потребена
топлинна енергия, като искът е отхвърлен за горницата над присъдения до
пълния заявен размер от 42,47 лв. като погасен по давност и като
неоснователен; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата 796,66 лв. – разноски
по делото.
Решението е постановено в производство, проведено с участието на
„Т.С.“ ЕООД като подпомагаща страна на ищеца в производството.
Решението е обжалвано от ответника М. Г.. Във въззивната жалба,
подадена от особения представител на ответника, се твърди, че решението на
СРС било неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на
1
процесуалния закон в частта, в която исковите претенции на
топлофикационното дружество са уважени. Излага се, че с исковата молба
било поискано ответникът да бъде осъден за заплащане цената на доставената
топлинна енергия за отопление на имота на Г., докато с решението си
първоинстанционният съд се произнесъл за дължимостта на цената на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, като по този начин
съдът се произнесъл свръхпетитум. Сочи се, че от събраните доказанелства се
установявало, че претенцията на ищеца и начислените от него суми по
фактури били за доставена и незаплатена топлоенергия за отопление на имот,
а не за страдна инсталация. Твърди се, че исковите претенции били
неоснователни и недоказани, т.к. било безспорно установено, че жилището е
било необитаемо, поради което не следвало да се начислява цена на топлинна
енергия за отопление на имот.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в който е изразено становище
за нейната неоснователност.
Подпомагащата страна на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, съдът намира същата за неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Тезата на въззивника, че решението е недопустимо като постановено по
непредявена претенция, не може да бъде споделена. В сезиращия
първоинстанционния съд акт – исковата молба на „Т.С.“ ЕАД, изрично се
посочва, че се предявява осъдителен иск срещу Г. за цената на консумирана и
незаплатена топлинна енергия, като никъде не се сочи, че претенцията е
ограничена до суми за топлинна енергия за отопление на имот. Както
правилно се цитира и във въззивната жалба, съгласно чл. 142, ал. 2 ЗЕ
топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя
на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите. С
оглед на изложеното следва да се приеме, че районният съд се е произнесъл в
2
рамките на исковете, с които е бил сезиран, поради което и решението му не е
недопустимо на това основание.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1 пр.
1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За уважаването на така предявените искове ищецът трябва да установи
по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки
на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и
размера на претендираните от него вземания, т. е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Ответникът има качеството битов клиент по смисъла на чл. 153, ал. 1 от
Закона за енергетиката за претендирания от ищеца период, като съответно е и
задължен да заплаща доставяната топлинна енергия - за битова гореща вода,
отопление и отдадена от сградна инсталация.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост,
присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. Облигационната връзка –
договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със
страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя
на топлоснабдения имот – в случая ответницика. Разпоредбата императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
В производството е установено чрез представените пред първата
инстанция нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 182 от
27.10.2005 г., том VIII, дело № 1417/2005 г. на нотариус И.Н., че М. Г. е
собственик на топлоснабдения недвижим имот, находящ се в гр. София, ул.
„****, представляващ ателие № 7 с аб. № 391426.
Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. „****,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД,
което да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост.
Въз основа решението на Общото събрание, етажната собственост е
сключила договор № 32/05.07.2006 г. с „Т.С.“ ЕООД за извършване на
услугата "топлинно счетоводство".
3
Чрез представените в първата инстанция документи – съобщения към
фактури за аб. № 391426, и констатациите на СТЕ и ССчЕ, приети пред СРС,
които настоящата инстанция кредитира по реда на чл. 202 ГПК се установява,
че за процесния период от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. стойността на
доставената и потребена топлинна енергия възлиза общо на сумата 239,33 лв.
За процесния период са действали ОУ/2016 г. Според чл. 33 от ОУ/2016
г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ по чл. 32,
ал. 1 и 2 в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Поради изложеното, съдът приема, че между страните по делото са
налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови
нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно Закона
за енергетиката. Договорът е сключен при предварително установени от
ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Съдържанието на този договор е
уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които
обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да
е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.
150, ал. 3 ЗЕ.
Жалбоподателят поддържа, че по делото не е доказано, че процесният
имот е ползван през исковия период. В същот време, за съществуването на
облигационно правоотношение между страните няма значение дали клиентът
реално е ползвал топлоснабдения имот или не. Ето защо не е необходимо
ангажирането на доказателства от ищеца в тази насока, поради което доводът
на жалбоподателя се явява неоснователен.
Съобразно изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено като правилно, а подадената жалба- оставена без уважение.
По разноските:
С оглед изхода на спора в полза на въззивника- ответник не следва да
бъдат присъждани разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззиваемия-ищец следва да
бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
100.00 лв. за настоящата инстанция.
На ответника по жалбата следва да се присъди, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, сумата от 150 лв. внесен депозит за особен представител на
жалбоподателя.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 7 на ТР № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, особеният представител, макар и назначен с акт на съда по
реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на
страната, която представлява. Следователно не особеният представител е
задължен за заплащането на такси и разноски, а представляваната от него
страна, която не е освободена от заплащането им. Дължимата държавна такса
4
по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с решението по спора
и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото. По
изложените съображения жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати
по сметка на СГС, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 25,00 лв.,
представляваща дължима държавна такса за въззивно обжалване.
С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ
ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II-55-20155447 от 12.07.2021 г. по гр. д.
№ 13442/2017г. по описа на СРС, 55 с-в.
ОСЪЖДА М. Г., гражданин на Република Италия, роден на **********
г., ДА ЗАПЛАТИ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „**** на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК сумата
от 250 лв. - разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА М. Г., гражданин на Република Италия, роден на **********
г., да заплати по сметка на СГС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от
25,00 лв. - дължима държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на
страната на ищеца – "Техем Сървисис"ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5