Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, …..09.2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІІ - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети юни през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното
от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 16249 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *********,
подадена чрез юрк. Б.Р.срещу решение от 23.07.2019 г. по гр. д. № 39746/2018 г.
по описа на СРС, І Г. О., 35 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение
№ 258347 от 29.10.2019 г., с което са отхвърлени предявените от „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, офис 4, срещу И.Д.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 500 лв., представляваща неплатена главница по договор за заем
№ 2499559/23.02.2016 г., сключен между „И.А.М.“ АД и длъжника, вземането по
който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 16.11.2010 г. и приложение №
1/01.09.2016 г. към него, ведно със законна лихва за периода от 26.10.2017 г.
до изплащане на вземането, както и за сумата от 33,28 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 02.03.2016 г. до 15.06.2016 г., за сумата от 45
лв., представляваща разходи за събиране на вземането, за сумата от 191,84 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
02.03.2016 г. до 15.06.2016 г., за сумата от 75,23 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 03.03.2016 г. до 26.10.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 76155/2017 г. по описа на СРС, 35
състав, като неоснователни и недоказани.
Във въззивната жалба се твърди, че
решението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че изводите на първия
съд, че процесният договор за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 11 и 12 ЗПК, поради което е недействителен, са неправилни. В случая
погасителният план е инкорпориран в самия договор, в който са посочени сумата
за усвояване – 500 лв., фиксиран лихвен процент в размер на 40 %, годишен
процент на разходите – 48,05 %, срока на договора – 16 седмици, размер на погасителните
вноски – 33 лв., броят на същите – 16 седмични вноски, конкретните падежни дати
на всяка от тях, с което е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т.
12 ЗПК. Договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за
всички вземания по него, поради което последното изискване на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК – за посочване на последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, е неприложимо, тъй като касае случаи при вноски,
дължими при различни лихвени проценти. Изпълнено е и изискването за посочване
на разходите, които потребителят ще дължи при забава в плащане на вноските.
Неправилно СРС е отхвърлил претенцията за възнаградителна лихва, като е приел
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В случая възнаградителната лихва за
целия срок на договора е 33,28 лв., което е възнаграждението на кредитора, тя
не следва да се обвързва със законната лихва за забава, средствата се отпускат
от небанкова финансова институция, кредитът е в малък размер и не е обезпечен,
поради което лихвата служи не само като форма на обезпечение за ползване на
паричната сума през определен период от време, но и като цена на услугата по
предоставяне на такъв тип заем, формираща печалбата на кредитора. В случая
лихвата е изначално определена до точно фиксирана сума, която не противоречи на
добрите нрави. Освен това, при условие, че договорът е недействителен (както е
приел районният съд), то на основание чл. 23 ЗПК искът следва да бъде уважен за
главницата по договора за заем (чистата стойност на кредита), върху която
следва да се присъди и законната лихва, с позоваване на съдебна практика на
окръжни съдилища в страната. Направено е искане обжалваното решение да бъде
отменено изцяло и да бъде постановено друго, с което предявените искове да
бъдат уважени. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна - ответник И.Д.С.,
чрез назначения му особен представител по делото адв. Д.С. оспорва жалбата, по
съображения, изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.
263, ал. 1 ГПК. Излага
съображения, че договорът за паричен заем № 2499559/23.02.2016 г. не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, 11 и 12 ЗПК, поради което е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, както правилно е приел районният съд.
Относно лихвения процент – не са описани условията за прилагането му – дали се
прилага за цялата главница за целия период на договора или се взема предвид
само непогасената част след падежа на всяка анюитетна вноска, липсва посочване
на общия размер на възнаградителната лихва и съотношението ѝ с
главницата, метода на формиране на лихвата, липсва погасителен план, който да
съдържа разбивка на всяка предвидена погасителна вноска и какво се включва в
нея, за да може потребителят да разбере как са формирани неговите задължения.
Твърди се, че в случая са включени и допълнителни разходи. Сочи се, че
първоинстанционният съд правилно не е присъдил и чистата стойност на кредита по
чл. 23 ЗПК, тъй като търсената от ищеца защита почива на твърдения за валиден
договор между страните, а не на извъндоговорно основание, какъвто е съставът на
неоснователното обогатяване по чл. 23 ЗПК. Моли се жалбата като неоснователна
да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни процесуалноправни норми на закона.
Настоящата инстанция споделя окончателния
извод на първоинстанционния съд за неоснователност н.предявените от „А.з.с.на в.“
ЕАД срещу И.Д.С. установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
240 ЗЗД, чл.
422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, но по различни от изложените от първостепенния съд мотиви, а
именно:
В настоящия случай, съдът приема за
безспорно установено обстоятелство по делото, че на 23.02.2016 г. в гр. София е
бил сключен договор за паричен заем № 2499559 между „И.А.М.“ АД, гр. София,
като заемодател и И.Д.С. като заемател, по силата на който заемодателят е
предал в собственост на заемателя сумата от 500 лв., а заемателят се е задължил
да върне същата на заемодателя при конкретно посочени в договора условия.
Установява се също така по делото, от рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания/ цесия/, сключен н.16.11.2010 г. между „И.А.М.“ АД, гр. София, като
продавач и „А.з.с.н.в.“ ООД /с правоприемник „А.з.с.на в.“ ЕАД/, като купувач,
от препис - извлечение от приложение № 1/01.09.2016 г. към договор за продажба
и прехвърляне н.вземания /цесия/, сключен между „И.А.М.“ АД, гр. София, като
продавач и „А.з.с.на в.“ ООД от 16.11.2010 г. и от потвърждение за сключена
цесия на основание чл. 99,
ал. 3 ЗЗД от „И.А.М.“
АД, гр. София, че вземането на „И.А.М.“ АД, гр. София към заемателя И.Д.С. по
договор за паричен заем, сключен на 23.02.2016 г. е прехвърлено н.ищеца „А.з.с.на
в.“ ЕАД. С оглед на обстоятелството, че предишният кредитор е потвърдил писмено
по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД станалото прехвърляне, настоящият състав приема, че
условието за прехвърляне на вземанията се е сбъднало и договорът е породил
правни последици.
Прехвърлянето на вземане /цесията/ е
договор, с който кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на трето лице
/цесионер/. Длъжникът по вземането не е страна по договора. Тъй като цесията
засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания
длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на
длъжника за цесията – чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението
трябва да бъде извършено от цедента – чл.
99, ал. 3 ЗЗД. Без да
е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед
на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента
и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от
момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл.
99, ал. 4 ЗЗД.
Непротиворечива е съдебната практика, че
съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо
длъжника от деня, когато е съобщено от предишния кредитор - от цедента и че
правнорелевантно за действието на цесията спрямо длъжника е единствено
съобщаването й, извършено от цедента, но не и от цесионера - новия кредитор;
моментът, от който цесионерът е материалноправно легитимиран кредитор по
цесията срещу длъжника, съгласно чл.
99, ал. 4 ЗЗД е
моментът, от който цесията поражда действие спрямо длъжника - датата на
уведомлението до длъжника, извършено от цедента. Ако към исковата молба по иск
на цесионера срещу длъжника е приложено уведомление на цедента до длъжника за
извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на
препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД и
същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. /В
този смисъл е съдебната практика на ВКС - Решение № 123/24.06.2009 г. по т.
дело № 12/2009 г. на ІІ т. о. и Решение № 3/16.04.2014 г. по т. дело №
1711/2013 г. на І т. о./.
Въззивният съд приема, че следва да се
направи преценка, с оглед данните по делото, дали цесията е породила действие
по отношение на ответника - длъжник с оглед установеното в чл.
99, ал. 3 и ал. 4
ЗЗД императивно
изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект,
доколкото за спазването на императивни правни норми съдът следи и служебно. В
процесния случай по делото е представено пълномощно, по силата на което
цедентът е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената
цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на
договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на
длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл.
99, ал. 3 и ал. 4
ЗЗД. От друга страна,
при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване на
длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и
когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към
исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното
вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във висящия процес,
извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника следва да се
съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на цесионера срещу
длъжника съгласно правилото на чл.
235, ал. 3 ГПК. Ето
защо, а и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника,
представлява друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е
постановената от ВКС по реда на чл.
290 ГПК практика,
обективирана в Решение № 123/24.06.2009 г. по т. дело № 12/2009 г. по описа на
II т. о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т. дело № 2352/2013 г. по описа на II
т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. дело № 1711/2013 г. по описа на I т. о.
Като споделя и прилага цитираната съдебна практика, настоящата въззивна инстанция приема,
че изходящото от цедента, чрез неговия пълномощник, уведомление за извършената
цесия, представено с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до
ответника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл.
99, ал. 3 ЗЗД, с
което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В настоящия случай обаче, мнозинството от
съдебния състав приема, че приложеното към исковата молба на ищеца - цесионер
уведомление за извършена цесия не е достигнало до ответника с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея на назначения на ответника по
делото особен представител адв. Д.С.. Безспорно същото е връчено на адв. Д.С.,
в качеството й на назначен особен представител на ответника по делото по реда
на чл. 47, ал. 6 ГПК. Връчването на уведомлението за цесията, като приложение
към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на
цедираното вземане на ответника, чрез назначения му от съда особен представител
по делото, не съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл.
99, ал. 3 ЗЗД, с
което осъщественото прехвърляне на вземането да е породило действие и за
длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД.
Съдът приема, че в процесния случай
ответникът по делото не е надлежно уведомен за извършената цесия, тъй като
съобщението за това е достигнало до знанието единствено на неговия особен
представител адв. Д.С., като тук аргументите се черпят от особената фигура на
особения представител, назначен по реда на чл.
47, ал. 6 ГПК. В
съдебно производство, в което на ответника-длъжник е назначен особен
представител по реда на чл.
47, ал. 6 ГПК,
длъжникът не се представлява от надлежно упълномощен от него
адвокат-пълномощник, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички
относими към спорното право факти, включително знанието за извършената цесия.
Връчването на уведомлението за цесия на особен представител на ответника по
делото не би могло да се приравни нито на връчване на ответника /поради
невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения
представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия,
доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на
особения представител спрямо ответника по делото произтича от акт на съда, с
който е назначен същият, като приложение намират правилата на разпоредбата
на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с общото правило на чл.
29, ал. 3 ГПК –
/в този смисъл и мотивите на т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г.
по тълкувателно дело № 6/2012 г. по описа на ОСГТК, ВКС/, която представителна
власт е ограничена, арг. чл.
29, ал. 5 ГПК, което
води до извода, че особеният представител на ответника по делото не притежава
пасивна представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в
материалното правоотношение.
По изложените съображения и с оглед на
обстоятелството, че в процесния случай цесията на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД не
е породила своето действие спрямо длъжника, въззивният съд намира, че ищецът не
е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника,
тъй като последният не дължи да престира на него, а на стария кредитор. В тази
връзка следва да се посочи, че приетото по делото известие за доставяне от
10.09.2016 г., с отбелязано връчване на съобщението за цесия на адреса на
ответника, е оспорено с отговора по чл. 131 ГПК, с доводи, че не е връчено
лично на длъжника, в същото не е посочено името на лицето, подписало се за
получател, поради което и въззивният съд приема, че посоченото известие не
удостоверява надлежно съобщаване на цесията преди подаване на исковата молба в
съда.
С оглед на което, предявените искове с
правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
240 ЗЗД, чл.
422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл.
422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са неоснователни и недоказани и подлежат на отхвърляне,
както е приел и първоинстанционният съд, макар по различни от изложените от
въззивния съд мотиви, без да е необходимо изследване действителността на
процесния договор за паричен заем.
При така изложените съображения,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, следва да бъде
потвърдено на основание чл.
271, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода на спора на въззивника -
ищец не се дължат разноски за настоящата въззивна инстанция. Такива не се
дължат и на въззиваемата страна - ответник по делото, тъй като няма данни за
сторени разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.07.2019 г. по гр. д. № 39746/2018 г. по описа на СРС, І Г. О., 35 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 258347 от 29.10.2019 г. по гр. д. № 39746/2018 г. по описа на СРС, І Г. О., 35 състав.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване по арг. на чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на младши съдия Ивелина Симеонова,
член
на III - В въззивен състав по в. гр. д. № 16249 по описа на СГС за 2019 г.
Не споделям изводите на мнозинството от
съдебния състав, че уведомлението за цесия
не може да бъде съобщено на длъжника чрез назначения му особен представител.
Уведомление, изходящо от цедента, но
приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.
99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК /в посочения смисъл - решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 3/16.04.2014
г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I ТО; решение № 78/09.07.2014
г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II ТО; решение №
114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 46/25.05.2017
г. по т. д. № 572/2016 г. на ВКС, I ТО и др. /
Уведомяване в тази хипотеза може да се
извърши и чрез връчване на исковата молба и приложенията на особения представител
на длъжника, приравнено на лично такова. Връчването на книжата по делото,
включително и на уведомлението за цесията,
не касае строго лични субективни права на длъжника и няма пречка това действие
да се извърши за него от особен представител. Ограниченията на представителната власт на особения представител
произтичат от чл.
29, ал. 5 ГПК - особеният представител може да извършва действия, за
които се изисква изрично пълномощно, само с одобрението на съда, пред който се
води делото. Съгласно чл.
34, ал. 2 и ал.
3 ГПК, изрично пълномощно е необходимо за предявяване на искове за гражданско
състояние, включително брачни искове, за сключване на спогодба, за намаляване,
оттегляне или отказ от иска, за признаване на исканията на другата страна, за
получаване на пари или на други ценности, както и за действия, представляващи
разпореждане с предмета на делото. Получаване на уведомлението за цесия не е сред изброените действия, за
извършването на които е налице ограничение на представителната
власт на особения представител.
Действително, уведомлението за цесия е
материалноправно изявление, но в практиката се приема, че особеният представител
може да получава изявления с материалноправни последици – извод в този смисъл
може да се направи и от приетото в решение №
198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о., както и от определение №
72/05.02.2021 г. по т. д. № 1188/2020 г. на ВКС, I т. о., с което не е било
допуснато касационно обжалване на решение по гр. д. № 1220/2019 г. на Окръжен
съд Бургас, като ВКС е посочил, че в синхрон с установената съдебна практика
съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че е допустимо изявлението по чл.
99, ал. 3 ЗЗД, адресирано до длъжника, да бъде прието от особения му представител
по чл.
47, ал. 6 ГПК. Особеният представител има всички права като
пълномощник, ангажиран лично от страната, той може да прави материалноправни
възражения срещу вземането, предмет на делото - правопрепятстващи,
правоунищожаващи, правопогасяващи, поради което и не следва на особения представител
да се отрече правото и да приема изявления от кредитора, отразяващи се на субективното
материално право. Да се приеме обратното би означавало да се поставят страните
по делото в неравнопоставено положение, което не е целта на законодателя при
уреждане фигурата на особения представител.
По тези съображения намирам, че изходящото
от заемодателя - цедент уведомление, представено с исковата молба на ищеца и
достигнало до ответника с връчването на съдебните книжа на назначения му особен представител
по реда на чл.
47, ал. 6 ГПК, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника
на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД и следваше да се разгледат предпоставките за признаване на
дължимостта на вземането в полза на ищеца.
Младши съдия
(Ивелина
Симеонова)