Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 17.12.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ И.
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№10791 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №95007 от 16.04.2019г., постановено по
гр.дело №44122/2017г. по описа на
СРС, І Г.О., 118-ми състав, е отхвърлен предявения от
Б.П.В. срещу И.И.В. иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС за заплащане на сумата от 2793 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване
на 1/2 ид.ч. от съсобствена
вещ - лек автомобил „Хюндай Санта Фе“, с рег.№*****, за периода от
14.11.2016г. до 30.06.2017г.. С решението е осъден Б.П.В. да заплати
на И.И.В. на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 120.00 лв., съдебни
разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца
- Б.П.В., с която се обжалва изцяло решение №95007 от
16.04.2019г., постановено по гр.дело №44122/2017г. по
описа на СРС, І Г.О., 118-ми състав, с което е отхвърлен
предявения иск с правно основание
чл.31, ал.2 от ЗС. Релевирани са доводи за
неправилност и незаконосъобразност на решението на СРС, като постановено в
нарушения на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения.
Поддържа се, че първоинстанционният съд не е анализирал всички събрани по
делото доказателства, предвид на което е обосновал погрешен извод, че по делото
е доказано, че ответницата с поведението си не е създавала пречки на ищеца да
ползване процесната съсобствена
вещ през исковия период. Излага се, че противно на приетото от
първоинстанционния съд по делото е установено, че ответницата след получаване
на писмена покана, обективирана в исковата молба въз основа на
която е образувано гр.д.№49990/2016г.
на СРС, Г.О., 149
състав, единствено е ползвала процесната
съсобствена вещ, както и не е предоставила възможност
на другия съсобственик да ползва процесния лек автомобил „Хюндай Санта Фе“, с рег.№*****. Твърди се още, че по делото са
доказани елементите от фактическия състав на предявената исковата претенция с
правно основание чл.31, ал.2 от ЗС - страните са съсобственици на процесния лек автомобил „Хюндай
Санта Фе“, с рег.№*****, при посочените от тях квоти,
през исковия период ответницата е ползвала изцяло съсобствената
им вещ, както и е получила писмена покана, с която е била поканена да заплаща
обезщетение за лишаване от ползване съразмерно на притежаваните от ищеца
идеални части от правото му на съсобственост върху вещта. По изложените
съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното решение и постанови друго, с което да
уважи предявения иск. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете
съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение за
прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендираните от въззиваемата
страна разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - И.И.В.,
депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Излагат се доводи, че
обжалваното решение на СРС е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие
с разпоредбите на закона и при спазване
на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че след
съвкупен анализ на събраните по
делото доказателства СРС е обосновал правилен извод, че по делото е останал доказан факта, че през исковия период ответницата е
лишила другия съсобственик – ищеца по делото, от правото му да ползва общата
вещ, съобразно притежаваните от него идеални части от правото му на
собственост. В тази връзка се твърди, че по делото са останали недоказани
предпоставките за уважаване на претенцията по чл.31, ал.2 от ЗС и правилно
първостепенният съд е отхвърлил предявения иск за заплащане на обезщетение за
лишаване от право на ползване на съсобствения лек автомобил „Хюндай Санта Фе“, с рег.№*****. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски,
направени пред въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. Правя
възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно
претендираните от въззивника разноски за адвокатско
възнаграждение.
Предявен е от Б.П.В. срещу И.И.В. иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС за заплащане на сумата от 2793
лв., обезщетение за лишаването от ползване на
1/2 ид.ч. от съсобствена вещ, представляваща лек автомобил „Хюндай Санта Фе“, с рег.№*****, за периода от
14.11.2016г. до 30.06.2017г..
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които
да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта
му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявения
от въззивника- ищец Б.П.В. срещу ответника - И.И.В. иск с правно
основание чл.31, ал.2 от ЗС за заплащане на сумата от 2793 лв., обезщетение за
лишаването от ползване на 1/2 ид.ч. от съсобствена вещ, представляваща лек автомобил „Хюндай Санта
Фе“, с рег.№*****, за периода от 14.11.2016г. до 30.06.2017г.. Фактическите
и правни констатации на настоящия
съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. Доводите изложени в
жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка
с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:
В хипотеза на предявения иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС, в доказателствена тежест за ищеца е да докаже в хода на
производството при условията на пълно и главно доказване следните трите
кумулативни предпоставки, обуславящи основателността на претендираното
обезщетение за лишаване от право на ползване досежно съсобствената между страните вещ, представляваща лек автомобил „Хюндай Санта Фе“, с рег.№*****, а именно: 1) съсобственост
върху вещта, 2) ползване на вещта лично от единия съсобственик, вкл. и чрез допуснати от него лица на безвъзмездно
основание - такова е всяко поведение, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, и 3) писмена покана за заплащане на подобно обезщетение
от друг съсобственик - така
ТР №7/2.11.2012г. на ОСГК - ВКС, решение №119/11.03.2009г. по гр.
д. №3204/2008г. на ВКС, II Г.О., решение №80/24.02.2010г. по гр.
д. №102/2009г. на ВКС, IV Г. О. и др..
В настоящия случай спорен е въпроса
досежно обстоятелството
дали ответницата е възпрепятствала
ищеца да ползва съсобствената вещ съобразно притежаваната от него идеална
част от правото на собственост. При съвкупен анализ на събраните по делото доказателства се налага категоричен извод, че през
исковия период след получаване на поканата, не се доказва ответницата да е възпрепятствала ищеца да ползва процесния лек автомобил, а напротив – когато ѝ го е поискал му е давала
възможност да го ползва до
отнемането на регистрационната табела, от който момент
автомобилът е станал реално неизползваем. В тази насока са показанията на разпитаната по делото свидетелка В.П., които правилно са кредитирани от
първостепенния съд като дадени в резултат на нейни преки и непосредствени
впечатления, логично последователни са и не са противоречиви. Единствено
свидетеля Л.М.заявява пред съда,
че ответницата с поведението
си е възпрепятствала ищеца
да ползва съсобствения лек автомобил, но правилно СРС не е кредитирал показанията му, който няма никакви преки впечатления от комуникацията между страните във връзка с ползването
на процесния лек автомобил, не е бил
очевидец на среща или телефонен
разговор, при който ищецът да
е поискал автомобила, а ответницата да е отказала да му
го предостави, а казаната от него информацията
е била споделена от ищеца. Следователно при анализа на събраните по делото доказателства се налага
категоричен извод, че през исковия период след получаване на поканата с поведението
си ответницата не е създала пречки на ищеца
да ползва съсобствената вещ. На следващо
място съдът напълно споделя мотивите на СРС в частта, в която е прието, че за част от исковия период, през който по делото е установено, че регистрационната табела на
автомобила е била отнета от неизвестно
лице, за което ответницата е сигнализирала СДВР със сигнал от 18.04.2017г., процесният
лек автомобил не е бил годен да се ползва по предназначение /по аргумент на чл.140, ал.1 /, поради което не може и да се
присъжда обезщетение за лишаване от
ползването му за периода, през
който същият не е бил годен за ползване. Всички наведени
в обратния смисъл доводи във въззивата жалба
са неоснователни.
С оглед
на така изложените правни аргументи въззивният съд счита, по делото
не са доказани всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.31, ал.2 от ЗС и предявеният
иск се явява неоснователен и недоказан.
Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод и е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.31,
ал.2 от ЗС за заплащане на сумата от 2793 лв., обезщетение
за лишаването от ползване на
1/2 ид.ч. от съсобствена вещ, представляваща лек автомобил „Хюндай Санта Фе“, с рег.№*****, за периода от
14.11.2016г. до 30.06.2017г., е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор и
предвид изричната претенция на въззиваемата страна за
присъждане на разноски на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК въззивникът-ищец следва да бъде осъден да й
заплати сторените от нея разноски за настоящата инстанция. Направеното от въззивника, чрез процесуален представител възражение по
реда на чл.78, ал.5 от ГПК преценено с оглед обжалваемия
интерес и съгласно чл.7, ал.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения съдът намира за неоснователно. Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сумата от 511.00 лв., сторени разноски
за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №95007 от 16.04.2019г.,
постановено по гр.дело №44122/2017г. по
описа на СРС, І Г.О., 118-ми състав.
ОСЪЖДА Б.П.В.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на И.И.В., с ЕГН **********, с адрес: ***, къща, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 511.00 лв. /петстотин и единадесет лева/, сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./