Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 26.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16
състав, в публично съдебно заседание на трети юли две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на секретар Таня Стоянова разгледа
докладваното от съдията търговско дело № 1695 по описа за 2017 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 365 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано
е по искова молба на ДЪРЖАВАТА, предявена чрез министъра на енергетиката, в
качеството му на орган, осъществяващ контрола по изпълнението на сключените до
24.02.2015 г. договори за предоставяне на концесии, за осъждане на „П.Т.“ ЕООД,
ЕИК********, да заплати сумата 63762,38 лева – неплатени концесионни плащания
по договор, сключен на 26.09.2007 г., дължими за периода от второто тримесечие
на 2014 г. до четвъртото тримесечие на 2016 г., включително, заедно с ДДС в
размер на 12752,48 лева и мораторна неустойка в размер на законната лихва,
възлизаща на сумата 14190,75 лева, изчислена върху незаплатената част от
съответните концесионни възнаграждения, считано от датата на падежа им до
21.04.2017 г..
Ищецът
твърди, че в изпълнение на решение № 310/25.07.2007 г. на Общинския съвет в с. М.,
на 26.09.2007 г. бил сключен концесионен договор, с който на „П.Т.“ ЕООД, в
качеството му на концесионер било предоставено право за срок от 20 години да
извършва добив на подземни богатства – глини и пясъци от находище „Четалеч“,
разположено в землището на с. М., община М., област Софийска и да ги придобива
в своя собственост срещу заплащане на концесионно възнаграждение. Съгласно
договора размерът на концесионното възнаграждение се определял като процент от
нетния размер на приходите от добитите и продадени по предоставената концесия
глини и пясъци, а заплащането му се осъществявало на четири годишни вноски, с
падеж петнадесет дни от изтичане на съответното тримесечие, при уговорена в
случай на неизпълнение дължимост на обезщетение за забава в размер на законната
лихва за всеки ден просрочие. За процесния период концесионерът погасил
единствено част от дължимите суми, като общият размер на неизплатените
концесионни възнаграждения за периода от второто тримесечие на 2014 г. до
четвъртото тримесечие на 2016 г. възлизал на сумата 63762,38 лева, върху която
сума следвало да се начисли и ДДС, който възлизал на сумата 12752,48 лева. В
резултат на осъществен контрол по изпълнението на концесионния договор, с писмо,
изх. № Е-91-00-167/28.04.2015 г. действието на договора било спряно, а
концесионерът - поканен да изпълни задълженията си в едномесечен срок. Въпреки
отправената покана, ответникът не погасил задълженията си, което пораждало за
ищеца правен интерес от съдебна защита на неудовлетвореното си право.
Освен главницата ответникът дължал и мораторна
неустойка, уговорена в чл. 25 от концесионния договор в размер на законната
лихва върху главницата, която за периода от датата на падежа на съответните
концесионни възнаграждения до 21.04.2017 г., възлизала на сума в размер на 14190,75
лева.
Ответникът
„П.Т.“ ЕООД в депозиран отговор на исковата молба счита исковете за
неоснователни. Не оспорва сключването на концесионния договор, но счита, че
размерът на концесионното възнаграждение следвало да бъде съобразен с промените
в нормативната уредба на възнагражденията, дължими за добив на подземни
богатства по реда на ЗПБ. Ответникът твърди, че възнаграждението не следвало да
се определя като процент от нетния размер на приходите от реализиране на
крайните продукти (тухли), а от добиваните, преработени и вложени в крайните
продукти полезни изкопаеми преди термичната им обработка, при отчитане на
всички разходи на концесионера, свързани с тази обработка. Уговорката за
изчисляване размера на концесионното възнаграждение в договора противоречала на
ЗПБ и следвало да се счита заместена по право от правилото на § 1, т. 23 ЗПБ,
като възнаграждението следвало да се изчислява от стойността на добиваните,
преработени и вложени в тухлите полезни изкопаеми – глина и пясък преди осъществяване
на термичните производствени процеси, за които концесионерът извършвал сериозни
разходи.
От
страна на ДЪРЖАВАТА в срока по чл. 372, ал. 1 ГПК не е постъпила допълнителна
искова молба.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Страните
не спорят и с определение от 27.09.2017 г. за безспорен и ненждаещ се от
доказване в отношенията помежду им е отделен фактът, че на 26.09.2007 г. е
сключен договор за концесия, с който Общински съвет, с. М., в качеството на
концедент е предоставил на ответника „П.Т.“ ЕООД, в качеството му на
концесионер, право за срок от 20 години да извършва добив на подземни богатства
– глини и пясъци от находище „Четалеч“, разположено в землището на с. М.,
община М., област Софийска и да придобива в собственост добитите подземни
богатства срещу заплащане на концесионно възнаграждение.
Видно от съдържанието на документа, обективиращ процесния
договор, страните постигнали съгласие срещу предоставеното му право на ползване
върху обекта на концесията, концесионерът да заплаща годишно концесионно
възнаграждение, изчислено като процент от нетния размер на приходите от продажби
на крайните продукти от добива и преработката на глините и пясъците от
находището. Размерът на възнаграждението се определял на база показател
рентабилност, определян по нарочна формула и бил 2% при рентабилност на
производствената деност до 20%, съответно при рентабилност от 20 % до 70%
размерът се увеличавал с 0,08% на всеки процент увеличение на рентабилността и
при рентабилност от над 70% концесионното възнаграждение било 6 %. При всички
положения се дължало минимално концесионно възнаграждение от 1486 лева годишно,
дори при пълна липса на рентабилност (чл. 20 от договора). Годишното
концесионно възнаграждение следвало да се заплаща на четири вноски до 15 дни
след изтичане на съответното тримесечие (чл. 20, ал. 7 от договора), като
неизпълнението на това задължение пораждало в тежест на неизправната страна
задължение да престира обезщетение в размер на законната лихва за забава – чл.
25 от договора.
В производството са представени изготвени от страна на
концесионера „П.Т.“ ЕООД ежемесечни отчети, отразяващи количеството добити
полезни изкопаеми, реализирания брой тухли, нетния размер на приходите от
продажби и разходите за дейността, които отчети съдът цени като извънсъдебни
признания на фактите, отразени в тях. Отчетите са взети предвид от вещото лице,
изготвило заключението на съдебно-счетоводната експертиза, поради което съдът
не ги обсъжда самостоятелно.
Концесионерът извършил и частични погасителни плащания на
дължимото концесионно възнаграждение, последното от които на 09.03.2017 г., видно
от представените преводни нареждания, които са отчетени от ищеца при формиране
на исковата претенция, видно от представената справка по чл. 366 ГПК.
С отправено до концедента чрез министъра на енергетиката
предложение за изменение на сключения договор от 26.09.2007 г., вх. №
Б-91-00167/24.03.2017 г., концесионерът предложил клаузата на чл. 20 да бъде приведена в
съответствие с изменената нормативна уредба и възнаграждението се дължи за
добитите подземни богатства, а не да се определя от нетния размер на приходите
от продажби на крайните продукти (тухли). Не се твърди и не са ангажирани
доказателства това предложение да е прието от концедента.
В производството е прието неоспорено заключение на
съдебно-техническа експертиза, което съдът няма основание да не кредитира и въз
основа на което приема за установено, че за 2014 г. делът (стойността) на
полезните изкопаеми в общия обем на приходите е 38,29 %, за 2015 г. – 21,85 % и
за 2016 г. - 38,87 %. Тези установени от заключението на съдебно-техническата
експертиза факти обаче са неотносими за предмета на спора.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
при определяне на концесионното възнаграждение, съгласно механизма, предвиден в
чл. 20 от договора, дължимото за процесния период концесионно възнаграждение
възлиза на сумата 70177,06 лева, върху която дължимият ДДС е в размер на
14035,41 лева. Вариант 2 в заключението на съдебно-счетоводната експертиза
съдът не обсъжда, тъй като вещото лице е използвало като база за определяне на
рентабилността определеният в заключението на техническата експертиза дял на
полезните изкопаеми в обема на приходите, за което обаче няма основание.
Други доказателства от значение за спора не са
ангажирани.
Относно главния иск с
правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7, ал. 1 ЗК (отм.).
Основателността
на главния осъдителен иск за заплащане на сумата 76514,86 лева – концесионно
възнаграждение с включен ДДС, се обуславя от кумулативното наличие на
предпоставките: валидно възникнало между страните от сключен договор за
концесия правоотношение, елемент от съдържанието, на което да е задължението на
концесионера да заплати концесионно възнаграждение в претендирания размер,
настъпила изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение от страна на
задълженото лице. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията за реално изпълнение, предвидена в чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
С
оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за
установяване на фактите, съставляващи основание на иска и имащи характер на
положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да проведе пълно и главно
доказване. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността – а именно неосъществяване на дължимо поведение за престиране
на съответната парична сума (концесионно възнаграждение), е достатъчно
твърдението на ищеца, като ответната страна „П.Т.“ ЕООД носи доказателствената
тежест да установи положителния факт, който го изключва – точно изпълнение,
каквото ответникът обаче нито твърди, нито доказва.
Сключеният
на 26.09.2007 г. договор за концесия, с който Общински съвет, с. М., в
качеството на концедент е предоставил на ответника, в качеството му на
концесионер право за срок от 20 години да извършва добив на подземни богатства
– глини и пясъци от находище „Четалеч“, разположено в землището на с. М. и да
придобива в собственост добитите подземни богатства, е породил правоотношение
(правна връзка) първоначално между ответника и община М., а по силата на § 91,
ал. 2, изречение второ от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на ЗПБ (обн.
бр. 70 от 08.08.2008 г.) вр. чл. 3, ал. 2 (отм.) ЗПБ – между ответника и държавата.
Правата на последната се упражняват от министъра на енергетиката, съгласно
разпоредбата на § 31 ПЗР към Закона за изменение и допълнение на ЗПБ (обн. бр.
56 от 2015 г.), която предвижда контролът по изпълнението на сключените до 24
февруари 2015 г. договори за търсене и проучване или за проучване и за
предоставяне на концесии за добив на подземни богатства, в т. ч. процесуалното
представителство на държавата по съдебни дела във връзка с изпълнението на тези
договори, да се осъществява от този държавен орган.
Процесното
правоотношение между страните е възникнало при действието на Закона за концесиите
(отм.), като разпоредбата на § 5, ал. 1 ПЗР на ЗК предвижда сключените до
влизането в сила на този закон концесионни договори да запазват действието си и да се изпълняват в
съответствие с договорените в тях условия, като по
силата на ал. 2 по отношение на заварените договори (сключени при действието на
отменения ЗК) се прилагат разпоредбите на действащия ЗК относно изменението,
включително и на срока, и прекратяването на тези договори.
Няма
съмнение, че концесионното правоотношение, освен от договорните клаузи се
регулира и от разпоредбите на Закона за подземните богатства, както и от
Наредбата за принципите и методиката за определяне на концесионното
възнаграждение за добив на подземни богатства по реда на Закона за подземните
богатства, приета с ПМС № 127 от 21.06.1999 г..
Предоставените с договора права на концесионера „П.Т.“
ЕООД да добива и придобива в своя собственост подземни богатства – глини и
пясъци, в съответствие с разпоредбата на чл. 58 ЗПБ (действаща към сключването
му редакция) са възмездни – срещу възникнало в правната му сфера задължение за
престиране на парична сума – концесионно възнаграждение. Последното е
определено в чл. 20 от договора и ответното дружество не оспорва принципната му
дължимост, но счита, че договорно определеният му размер не съответства на
последвалите учредяването на правната връзка нормативни изменения и затова тази
клауза от договора следвало да се считала заместена от императивната разпоредба
на §1, т. 23 ПЗР на ЗПБ и чл. 7 НПМОКВДПБРЗПБ, като концесионното
възнаграждение се определя на база добитите и вложени в тухлите полезни
изкопаеми, но преди термичната им обработка.
Възражението
за противоречие на клаузата на чл. 20 от концесионния договор с императивни
правни норми, е неоснователно.
В
решение № 92 от 22.08.2013 г. по т. д. № 1107/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС,
е разяснено, че основанията за нищожност са тези юридически факти, с
настъпването на които възниква определен вид нищожност. В правната теория се
разграничават общи основания за нищожност и конкретни основания за нищожност.
Общите основания са тези, които сумират по видове признаци конкретните
основания. Едно от общите основания за нищожност е нарушението на закона и
същото е регламентирано в чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Противоречието със закона
представлява несъобразяване с предписанията на императивни правни норми, поради
което, за да се установи наличието на общото основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е необходимо да се прецени дали твърдяната от ответника конкретна правна
норма е императивна и дали сделката е сключена или съдържанието й противоречи
на тази правна норма. Следователно противоречието на закона е общото основание
за нищожност на сделката, което за да се приложи, предвид неговия бланкетен
характер, трябва да се съчетае с конкретно противоречие на отделна императивна
правна норма.
Противоречието
със закона като основание за нищожност се отнася за всички сделки, независимо
от страните по тях и вида на сделките. Някои сделки са уредени в специални
закони, но наличието на специален закон не игнорира приложението на общото
основание за нищожност поради противоречие със закона. Специалните императивни
правни норми могат да регламентират начина на сключване или съдържанието на
сделката и при нарушаване на някоя от тях сделката би била нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с предвидената специална императивна правна
норма. Специалният закон може да съдържа и самостоятелни основания за нищожност
на съответната сделка, която не дерогира общото основание по чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД при противоречие с друга императивна правна норма. Обстоятелството, че ЗК
(отм.) и ЗПБ са специални закони спрямо общия ЗЗД не обосновава правен извод,
че при нарушаване на императивно установените от тях забрани не е налице
противоречие със закона, обуславящо нищожност на сключената сделка по смисъла
на общото законово правило на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Преценката
за наличие на противоречие на договора или отделна негова клауза с общата или със
специална императивна норма обаче се извършва към сключване на договора, тъй
като към този момент за страните по сделката е налице задължение да съобразяват
поведението си с действащите императивни (задължаващи или забраняващи) правни
норми. Настъпили след сключване на договора изменения на такива материалноправни
норми не могат да обосноват порок на договора, тъй като същите принципно нямат
обратно действие. Да се приеме обратното означава да се наруши установения
правен принцип новите материалноправни разпоредби да се прилагат спрямо настъпили
при тяхното действие юридически факти. Обратна сила на нормативен акт може да
се даде само по изключение и то с изрична законова разпоредба – чл. 14 ЗНА.
Този принцип е производен на принципа на правовата държава и принципът за
закрила на законно придобити права, гарантирани от основния закон –
Конституцията на Република България.
В
случая, на изменението на ЗПБ, на което „П.Т.“ ЕООД се позовава не е придадено
обратно действие и затова същото няма как да обуслови нищожност на договорения начин
на определяне на дължимото концесионно възнаграждение, като съвсем отделен е
въпросът, че дефинитивната норма на § 1, т. 23 ПЗР на ЗПБ няма забраняващ или
задължаващ характер.
С договора на ответното дружество е предоставена концесия за добив на
глини и пясъци, които няма съмнение, че представляват подземни богатства по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 5 ЗПБ, съответно отделянето им от
земните недра и придобиването на добива в собственост от страна на концесионера
задължително следва да е възмездно, съгласно чл. 58 ЗПБ (действаща към
сключване на договора редакция, в който смисъл са и последващите изменения на
разпоредбата). Изменението на дефиницията на понятието "първична преработка"
или "преработка" в § 1, т. 23
ПЗР на ЗБП в смисъла на механични, физични, биологични, термични или химически процеси или
комбинация от процеси, извършвани върху добити подземни богатства с цел
извличане или създаване на полезни компоненти и елементи, включително промени в
размера, класифициране, сепариране, филтруване и излужване, с изключение на
топене, термични производствени процеси (без производство на негасена вар) и
всички металургични процеси, не дерогира
изискването за възмездност, нито пък се отразява върху определения в чл. 20 от
договора метод на изчисляване на насрещната парична престация за реализирания
добив.
Дадената легална дефиниция е относима към понятието първична преработка
на подземни богатства, използвано в ЗПБ, но по същество не променя (и няма
основание да променя) базата, въз основа на която се изчислява концесионното
възнаграждение, определена в чл. 20, ал. 2 от договора. Базата, за която
страните постигнали съгласие в сключения договор, е нетният размер на
приходите от продажби на крайните продукти – концесионното възнаграждение
се изчислява върху нетния приход от реализиране на готова продукция
(прехвърляне на правото на собственост в полза на трети лица), без значение дали
това разпореждане от „П.Т.“
ЕООД, като част от търговската му дейност, има за предмет доставка на добити от
земните недра глини или пясъци в суров вид (след отделянето им и превръщането
им в движими вещи - стоки) или има за предмет доставката на глини и пясъци след
осъществена тяхна термична преработка и превръщането им в част от други движими
вещи – тухли. Страните при сключване на договора са поставили акцентът върху
реализацията на пазара на подземните богатства, трансформирани в стоки, без това
да зависи от вида на тяхната обработка. Значение има само нетният размер на
продажбите, затова при всички положения общият размер на разходите на
концесионера за създаване на краен продукт включва и тези разходи, необходими
за осъществяването на термичните производствени процеси, с които базата за
определяне на възнаграждението се намалява.
Постигнатото
в чл. 20 от договора съгласие относно механизма на определяне на
възнаграждението точно съответства на определената в чл. 4, ал. 4 НПМОКВДПБРЗПБ база за изчисляване
на концесионното възнаграждение, която задължително следва да изразява размера
на фактическата или очакваната икономическа изгода от предоставеното право на
концесионера да добива подземни богатства от находището. В същия смисъл е и текстът на чл. 1,
ал. 1, т. 1 и ал. 2 от Методиката за определяне на конкретния размер на концесионното възнаграждение за
добив на строителни и скално-облицовъчни материали, съставляваща приложение № 4 към чл.
11 НПМОКВДПБРЗПБ, съгласно който концесионното възнаграждение се
определя за единица добито подземно богатство за съответния период и за строителните материали процентният размер на концесионното
възнаграждение (ПКВ) е 7 на сто от базата за изчисляване на концесионното възнаграждение
(БКВ), която пък е среднопретеглената продажна
цена за съответния период, която се определя на основата на данни, предоставени
от концесионера.
Изложеното
сочи, че нормативната уредба обвързва размера на концесионното възнаграждение с
икономическата изгода за концесионера от добива на подземни богатства, а
икономическата изгода представлява именно нетният размер на приходите от
продажби на стоки, които представляват самите добити строителни материали или стоки,
в които тези материали са трансформирани в резултат на съответни производствени
процеси, с разходите за които се намаляват приходите от продажби.
Дори
да се приеме, че измененията в ЗПБ през 2008 г. са обусловили необходимост от ревизиране
на базата за изчисляване на концесионното възнаграждение, определена в
договора, това е изисквало изменение на концесионния договор, каквото е
следвало да бъде извършено при предпоставките и по реда на отменения ЗК, който
е регулирал правоотношението между страните за процесния период. Действително, концесионерът
е упражнил правото си, позовавайки се на чл. 70, ал. 4, т. 3 ЗК (отм.) да
сезира концедента с мотивирано предложение за изменение на договора, но нито се
твърди, нито се установява последният да е приел отправеното предложение с
изискваното за това мотивирано решение. При непостигане на съгласие относно
изменението на концесионния договор, както в случая, концесионерът, отправил
предложението, е разполагал с правната възможност да предяви иск за изменение
или за прекратяване на договора – чл. 71, ал. 3 ЗК (отм.), което няма данни да
се е случило. Към приключване на устните състезания по спора действащ е ЗК и
евентуални изменения на концесионния договор биха могли да бъдат осъществени
при предвидените в него условия. Във всеки случай обаче изменението на договора
изисква постигнато в писмена форма съгласие на страните, каквото нито за
процесния период на претендираното концесионно възнаграждение, нито към приключване
на устните състезания, е налице. Затова обемът на престацията на концесионера
за осъществения добив на подземни богатства се определя от клаузите на
сключения концесионен договор, които именно обуславят съдържанието на
правоотношението между страните, включително обема на правата и задълженията на
страните.
Съгласно
кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, вариант 1,
дължимото концесионно възнаграждение за процесния период, определено съгласно
методиката, уговорена в чл. 20 от договора, възлиза на сумата 70177,06 лева без
ДДС или 84212,47 лева с включен ДДС. Кредиторът обаче като носител на
неудовлетвореното субективно право на вземане търси защитата му в по-малък
обем, като претендира заплащане на концесионно възнаграждение за периода в
размер на 76514,86 лева, с включен ДДС, поради което в приложение на
диспозитивното начало в гражданския процес, искът следва да бъде уважен в
рамките на така предявения размер.
По отношение на акцесорния осъдителен
иск с правна квалификация чл. 92,
ал. 1 ЗЗД.
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането
е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно
задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително
и неизпълнение на главното (обезпечено) задължение.
В
чл. 25, ал. 1 на сключения между страните концесионен договор е уговорено
забавеното изпълнение на парично задължение да поражда задължение за заплащане
на обезщетение в размер на законната лихва за всеки просрочен ден. Доколкото е
постигнато съгласие неизпълнението на парично задължение да е източник на
акцесорно задължение за заплащане обезщетение за забава (обозначено в договора
като лихва), без това задължение да произтича от закона (чл. 86, ал. 1 ЗЗД),
съдът е квалифицирал акцесорният иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. По същество обаче
размерът на уговорената мораторна неустойка съвпада с нормативно определения в
чл. 86 ЗЗД размер на дължимото обезщетение при забавено изпълнение на парично
задължение, затова така определен размерът й дефинитивно не противоречи на
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност
в гражданските и търговските правоотношения.
В
случая, съдът прие дължимост на главното вземане за концесионно възнаграждение,
което парично задължение е изискуемо, тъй като е следвало да бъде изпълнено в 15-дневен
срок от изтичане на съответното тримесечие, за което се дължи, като ответникът
не е доказал да извършил погасяване чрез изпълнение или друг способ.
Съгласно
решение № 89 от 30.06.2010 г. по т. д. № 985/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК и посочените в същото решение №
178/21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. и решение № 29/07.05.2009 г. по т. д.
№ 535/2008 г. на ВКС, ТК., представляващи уеднаквена практика за съдилищата,
неизпълнението на едно парично задължение е винаги забавено, като кредиторът би
могъл да търси от длъжника мораторно обезщетение. Когато задължението е срочно,
длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора,
съобразно нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
В
конкретния случай, задължението за заплащане на концесионно възнаграждение е срочно,
тъй като изискуемостта му е настъпила с изтичане на определения срок за
изпълнение, като покана от страна на кредитора не е била необходима, съответно
ответникът е изпаднал в забава от 16-я ден след изтичане на съответното
тримесечие.
Размерът
на уговорената мораторна неустойка съвпада с размера на законната лихва, който е нормативно определен - основният лихвен
процент на Българската народна банка за периода, увеличен с 10 пункта (Постановление № 100 от 29 май
При този изход на спора, право на присъждане
на разноските за производството се поражда за ищеца, който доказва извършени
такива в размер на 3928,22 лева, представляващи заплатена държавна такса и
внесен депозит за вещо лице, като следва да му бъде присъдено и юрисконсултско
възнаграждение. В производството държавата е представлявана от юрисконсулт,
съответно има право на юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 1
вр. ал. 8 ГПК. Разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, действаща към приключване на
устните състезания редакция, предвижда в полза на юридически лица или еднолични
търговци да се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда
на чл.
37 от Закона
за правната помощ. Посочената разпоредба предвижда, че заплащането на
правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се
определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Приложимият
чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ определя, че за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева, като за защита по дела с материален интерес,
продължила повече от три съдебни заседания, или когато материалният интерес е
над 10000 лева, както в случая, възнаграждението може да бъде увеличено с до 50
на сто от максимално предвидения размер. Затова при така действащата нормативна
уредба ищецът имат право на юрисконсултско възнаграждение в максималния размер
от 450 лева. Така общият размер на доказаните разноски възлиза на
сумата 4378,22 лева, която следва да се възложи в тежест на ответника „П.Т.“
ЕООД.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„П.Т.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище *** и адрес на управление:***, да заплати на ДЪРЖАВАТА, представлявана
от министъра на енергетиката, в качеството му на орган, осъществяващ контрола
по изпълнението на сключените до 24.02.2015 г. договори за предоставяне на
концесии, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7, ал. 1 ЗК (отм.), сумата 76514,86
лева (седемдесет и шест хиляди петстотин и четиринадесет лева и осемдесет и
шест стотинки), с включен ДДС, представляваща дължимо концесионно
възнаграждение по договор, сключен на 26.09.2007 г. за периода от второто
тримесечие на 2014 г. до четвъртото тримесечие на 2016 г., включително, заедно със законната лихва върху тази сума от
предявяване на исковата молба – 03.05.2017 г. до окончателното й погасяване,
на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата 14190,75 лева (четиринадесет хиляди сто
и деветдесет лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща мораторна
неустойка в размер на законната лихва, изчислена върху незаплатената част от
съответните тримесечни концесионни възнаграждения, считано от датата на падежа
им до 21.04.2017 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 4378,22
лева (четири хиляди триста седемдесет и осем лева и двадесет и две стотинки) –
разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: