гр. София, ........................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на трети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 15823 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 497059 от 28.09.2018 г., постановено по гр.д. № 10638/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 41 състав, е осъдена на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, П.НА Р.Б.да
заплати на Д.П.М. сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване на психическото му състояние и
накърняване на доброто му име, вследствие на повдигнато обвинение за извършено
престъпление по чл.198, ал.1, пр.1 и пр.2 вр.чл.20, ал.2 вр.ал.1 НК, за
извършване на което е оправдан с влязла в законна сила на 15.05.2013 г. присъда
по НОХД № 1366/2009 г. по описа на СРС, НО, 110-ти състав, ведно със законна
лихва от 12.02.2015 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен предявения от
Д.П.М. срещу П.НА Р.Б.иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата
над сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се във влошаване на психическото му състояние и накърняване на
доброто му име, вследствие на повдигнато обвинение за извършено престъпление по
чл.198, ал.1, пр.1 и пр.2 вр.чл.20, ал.2 вр.ал.1 НК, за извършване на което е
оправдан с влязла в законна сила на 15.05.2013 г. присъда по НОХД № 1366/2009
г. по описа на СРС, НО, 110-ти състав, до пълния предявен размер от 15 000 лева
и претенцията за закона лихва за времето от 15.05.2013 г. до 11.02.2015 г.
Срещу решението в частта, в която е
ужавен искът е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 ГПК от ответника П.НА Р.Б.. Във въззивната жалба се излагат доводи за
незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение. Твърди се,
че ищецът не е доказал претърпени неимуществени вреди и причинно-следствената
им връзка с обвинението, по което в последствие има влязла в сила оправдателна
присъда. Възразява се за изтекла тригодишна давност по отношение на
претендираните лихви от момента на увреждането (2008 год.). Оспорва се размерът
на присъдената сума като обезщетение за неимуществени вреди. Сочи се, че
размерът е завишен спрямо икономическия стандарт на страната. Релевират се
доводи, че не е съобразен с вида, характера и интензитета на упражняваната
принуда, както и със съдебната практика в аналогични случаи, включително тази
на ЕСПЧ. Поддържа се, че няма представени от ищеца доказателства каква е била
продължителността на обвинението в досъдебната и съдебната фаза на процеса.
Посочва се, че няма твърдение спрямо ищеца да е била взета мярка за
неотклонение, нито друга мярка за процесуална принуда. Обръща се внимание, че
наказателното производство е приключило в разумен срок. Аргументира се, че няма
доказатва за здравния статус на ищеца преди обвинението, нито психологическо
изследване за психологическото му състояние, докато е траел процеса. Излагат се
съображения, че за отрицателната нагласа срещу ищеца са допринесли и други
фактори – наличието на обвинения, осъдителни присъди по други производства, а
не само от обвинението. Поддържа се, че твърденията за злепоставяне в
обществото, засегнати част и достойнтсво и доброто име в обществото не са
достоверни, поради другите осъдителни присъди в същия период. – 2006, 2008 и
2010 год. Заради другите присъди не може да се разграничат вредите, тъй като те
са във връзка с всички обвинения. Сочи се, че прокуратурата не е
разпространявала информация за воденото наказателно производство срещу ищеца,
следователно разгласяването на обвиненията не е пряк резултат от действия на
страната.
Ответникът по
жалбата в законоустановения срок не е депозирал отговор на въззивната жалба.
Решението е
влязло в сила в необжалваната отхвърлителна част.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Между страните не се спори и се установява
от доказателствата по делото, че на 10.01.2007 г. ищецът е привлечен в
процесуалното качество на обвиняем за осъществен състав на престъпление от общ
характер по чл.198, ал.1, пр.1 и пр.2 вр.чл.20, ал.2 вр.ал.1 НК, като на 04.02.2009 г.
е внесен обвинителен акт в съда за образуване на съдебно – наказателно
производство срещу ищеца за осъществяване на горепосочения престъпен състав.
Въз основа на внесения обвинителен акт е образувано НОХД № 1366/2009 г. по
описа на СРС, НО, 110-ти състав, по което са проведени четиринадесет съдебни
заседания, като ищецът не се е явил на четири от тях. С присъда от 31.10.2012
г. ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение, като
присъдата е потвърдена с влязло в сила решение от 15.05.2013 г. на СГС, НО, X
състав по ВНОХД № 1363/2013 г.
От приложенотопо делото свидетелство за
съдимост на ищеца се установява, че същият е осъждан за престъпление по чл.195,
ал.1, т.3, пр.1, т.4, пр.2 и т.7 вр.чл.194, ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.1
вр.чл.28, ал.1 НК / извършено на 23.10.2007 г./ по НОХД № 15431/2007 г. по
описа на СРС, 105 състав, за което му е наложено наказания лишаване от свобода
за срок от 10 месеца; за престъпление по чл.206, ал.1 НК /извършено през месец
октомври 2006 г./ по НОХД №11261/2008 г. по описа на СРС, за което му е
наложено наказания „пробация“ за срок от две години с три пробационни мерки,
като с определение от 22.04.2011 г. му е наложено едно общо най – тежко
наказание по НОХД № 15431/2007 г. по описа на СРС, 105 състав и НОХД №11261/2008 г. по описа на СРС от 10
месеца „лишаване от свобода“ при първоначален строг режим; за извършено на
03.02.2003 г. престъпление по чл.195, ал.1, т.3 вр.чл.194, ал.1 НК по НОХД №
14310/2003 г. по описа на СРС, по което му е наложено наказание лишаване от свобода
за срок от 3 месеца, изпълнението на което е отложено на основание чл.66 НК за
срок от 3 години, приведено в изпълнение и за престъпление по чл.196, ал.1, т.1
вр.чл.194, ал.1 вр.чл.29, ал.1, б. „Б“ НК по НОХД № 13891/2011 г. по описа на
СРС, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 7
месеца.
Видно от приложената по делото справка
ЕИСПП срещу ищеца са водени две висящи и неприключили производства за
престъпления от общ характер.
От показанията си разпитания по длеото
свидетел К.М., котио съдът кредитира като логични, последователни, вътрешно
непротиворечиви и кореспондиращи с останалите доказателства по делото, се
установява, че с ищеца са израснали заедно. Свидетелят сочи, че знае за
процесното наказателно дело, тъй като с ищеца са били и двамата обвиняеми по
него като съизвършители. Дава показания, че приятелите на ищеца, които са
работили с него, са казвали, че е крадец, тъй като им е разказал за делото,
защото е отсъствал от работа. Всички са се отдръпнали от него, бъзикали са с
него, подронвали са авторитета му. Свидетелства, че не може да си намери
работа, че нещо му станало психически, което е съвкупност от всички неща, които
е изброил, че са му се случили. Дава показания, че е напуснал квартала, тъй
като съседите са знаели, че не ходи на работа, гледа майка си и му се води
дело. Посочва, че съседите са го бъзикали дали ще влезе в затвора и че майка му
не му дава пари. Заявява, че ищецът е бил като глава на семейството, защото е
нямал баща. Свидетелят сочи, че след приключване на делото нищо не се е
подобрило при ищеца психически, защото не е могъл да си намери работа –
започвал на различни места и са го освобождавали, тъй като не се справял.
При
така установената фактическа обстановка, Софийски градски съд прави следните
изводи от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима.
Въззивното решение е обжалвано в частта, в
която СРС е уважил предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
За да възникне притезателното право на
увредения за обезвреждане на неимуществените вреди, причинени му от орган на П.НА
Р.Б.вследствие на повдигане на незаконно обвинение, трябва в обективната
действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) на ищеца да му е повдигнато обвинение от П.НА Р.Б.за
извършено от него престъпление; 2) съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в
сила присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; 3)
подсъдимият да е претърпял неимуществени вреди и 4) причинените неимуществени
вреди да са необходима, закономерна, естествена последица от повдигнатото
незаконно обвинение, т. е. да е налице причинно-следствена връзка между
наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение и
причинения вредоносен резултат. Отговорността на прокуратурата за повдигане на
незаконно обвинение е обективна, като тя не е предпоставена от виновното
поведение на съответно длъжностно лице при прокуратурата.
В процеса на доказване са установени по
несъмнен начин първите две материални предпоставки, обуславящи възникването на
имуществената отговорност на П.НА Р.Б.по ЗОДОВ – 1) на ищеца да му е повдигнато
обвинение за извършено престъпление и 2) съдът да е оправдал подсъдимия с
влязла в сила присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е
незаконно.
Неоснователно в възражението на
въззвиника, изложено във въззивната жалба, за липса на доказателства за
претърпени от ищеца неимуществени вреди. Въззивният съд не споделя довода в
жалбата относно липса на доказателства за здравния статус на ищеца преди
обвинението и психологическо изследване за психологическото му състояние,
докато е траел процеса. Няма законово изискване влошаване на психическото
съсътояние и стрес да се доказва единствено с психологично изследване. Ищецът е
ангажирал доказателства за тези факти чрез разпит на свидетел. От показанията
на свидетеля се установява, че воденото срещу ищеца наказателно производство се
е отразило неблагоприятно на психическото състояние на същия, на отношението
към него от страна на колегите и съседите му, сред които е станал обект на
подигравки.
Относно възражението във въззивната
жалба, че по същото време, когато ищецът твърди, че е понесъл неимуществени
вреди от незаконното обвинение, спрямо него са водени и други наказателни
производства за престъпления от общ характер, като три от тях са приключили в
периода от 29.02.2008 г. до 27.01.2012 г. и през заявения в исковата молба
период на ищеца са били наложени ефективни наказания „лишаване от
свобода“. Въззивният съд споделя
изводите на първоинстанционния, че въз основа на събраните гласни доказателства
се установява, че неимуществените вреди, за които дава показания свидетеля са
претърпяни от ищеца във връзка с процесното наказателно производство, доколктоо
наблюденията на свидетеля са за производството, по което и двамата с ищеца са
били обвиняеми и подсъдими. Поради изложеното Софийски градски съд намира, че е
правилен извода на СРС за наличието на причинно – следствена връзка между неимуществените
вредите и повдигнатото обвинение по процесното наказателно производство.
При така приетите за установени
обстоятелства въззивната инстанция счита, че предявените искове са доказани по
своето основание – изяснени са измененията в психично състояние на ищеца. Тези
неблагоприятни за него обстоятелства представляват закономерна, естествена,
необходима последица (в причинно-следствена връзка) от незаконното обвинение за
престъпление от общ характер, т.е.
изживеният стрес и психическо напрежение са в причинно-следствена връзка с
незаконно предявеното обвинение за извършване на престъпление.
Тъй като неимуществените вреди, които
представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха
могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е
компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в
правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968
г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие.
То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение следва да се
вземе предвид обстоятелството, че ищецът е бил незаконно обвинен в извършване
на тежко престъпление по смисъла на НК, за което се предвижда наказание
„лишаване от свобода” от три до десет години, като съдебното производство – в
досъдебната и съдебната фаза, е продължило пет години след предявяване на
обвинението. Воденото наказателно производство е довело да обичайните за всеки
човек негативни изживявания и засягане на доброто му име. Първоинстанционният
съд е съобразил обстоятелството, че през исковия период срещу ищеца са водени
други наказателни производства, както и че същият е осъждан. Основателно е
възражението на въззивника, че съдът не е посочил в мотивите си да е съобразил
икономическата обстановка в страната и че ищецът не твърди в исковата молба по
отношение на него да е взета мярка за неотклонение, което обстоятелство е
обсъдено от СРС. Тези основателни възражения обаче не променят крайния извод на
въззивния съд, че за репариране на претърпените от ищеца неимуществени вреди
следва да се присъди обезщетение в размер на 5 000 лева, колкото е присъдил и
първоинстанционния.
Относно възражението в жалбата за изтекла
погасителна давност по отношение на претендираната лихва за забава въззивният
съд споделя правните изводи на СРС, че върху обезщетението за неимуществени
вреди се дължи законна лихва от датата на влизане в сила на оправдателната
присъда - 15.05.2013 г. до окончателно погасяване на задълженията, тъй като
отговорността е деликтна, като съдът правилно е приел, че давността е
тригодишна и е отхвърлил като погасени по давност исковата претенция за законна лихва от
15.05.2013 г. до 11.02.2015 г.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските:
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата не е
депозирал писмен отговор на въззивната жалба и не е представляван в проведеното
открито съдебно заседание, следва да се приеме, че същият не е защитаван във
въззивното производство от адвокат. Липсват и доказателства за заплатено
адвокатско възнаграждение за процесуална защита пред въззивната инстанция,
поради което не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3 ГПК и не следва да му
се присъжда претендираното адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 497059 от 28.09.2018 г.,
постановено по гр.д. № 10638/2018 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав.
Решението е взязло в сила в необжалваната отхвърлителна
част.
Решението подлежи на касационно обжалванес пред ВКС в
едномесечен срок от получаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.