РЕШЕНИЕ
№ 509
гр. София, 28.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 9-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВЕЛИЗАР СТ. К.
при участието на секретаря М. М. М.
като разгледа докладваното от ВЕЛИЗАР СТ. К. Административно
наказателно дело № 20231110216623 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Обжалвано е НАКАЗАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ (НП) № VI-
36/17.11.2023г. издадено от Началник на 01 РУ-СДВР, с което на основание
чл. 53 от ЗАНН на Х. Д. А., ЕГН: ********** му е наложено
административно наказание парична „глоба“ в размер на 1000.00 (хияла)
лева за нарушение по чл.21, т.6 вр. чл.25, ал.1 от Закона за опазване на
обществения ред при провеждането на спортни мероприятия (ЗООРПСМ).
В депозираната жалба срещу процесното НП се инвокират съображения
против атакувания санкционен акт. Твърди се, че обжалваното наказателно
постановление е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при
съществени процесуални нарушения. Релевират се подробни доводи и
съображения за липсата на административно нарушение.
В съдебно заседание жалбоподателят редовно призован, се явява, лично.
Същият със съдействието на надлежния си упълномощен процесуален
представител, релевира допълнителни изложения в подкрепа на
основателността на жалбата си. Релевират се доказателствени искания.
Претендират се разноски.
Въззиваемата страна е редовно призована, изпраща процесуален
представител в съдебно заседание и взема становище по жалбата. Не се
релевират доказателствени искания. Претендират се разноски.
Съдът като обсъди на основание чл.14 от НПК всестранно,
обективно и пълно доводите на страните и събраните по делото писмени
1
и гласни доказателства, намира за установено следното:
I. Въззивната жалба е депозирана на 20.11.2023г. в законоустановеният
срок на основание чл.59, ал.2 от ЗАНН, от процесуално легитимирана страна,
с обоснован и доказан правен интерес, срещу санкционен акт по ЗАНН –
наказателно постановление, връчено на 17.11.2023г. с разписка в самото НП,
подлежащ на законов съдебен контрол от родово, местно и функционално
компетентен съд на основание чл.59, ал.1 от ЗАНН, като жалбата е редовна от
външна страна с посочване на изискуемите по закон реквизити, поради което
се явява процесуално ДОПУСТИМА.
II. Разгледана по същество, въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА –
на процесуално основание, но не по изложените в нея съображения.
III. От фактическа страна (“ipso facto” – извод от самият факт; “res
ipsa loquitur” – фактите говорят сами за себе си):
Спрямо жалбоподателят Х. Д. А. бил съставен АУАН № VI-36 от
17.11.2023г., а въз основа на него е издадено и обжалваното Наказателно
постановление (НП) № VI-36/17.11.2023г. издадено от Началник на 01 РУ-
СДВР, с което на основание чл. 53 от ЗАНН, като на основание чл.21, т.6 вр.
чл.25, ал.1 от Закона за опазване на обществения ред при провеждането на
спортни мероприятия (ЗООРПСМ) му е наложено административно
наказание парична „глоба“ в размер на 1000.00 (хияла) лева за нарушение,
за това че на 16.11.2023г., около 21:00 часа, по време на футболна среща
между отборите на България и Унгария, с начален част от 19:00 часа на
Национален стадион „В. Левски“, находящ се в гр.София, бул. „Евлоги и Х.
Георгиеви“ № 38 на кръстовището на бул. „В. Левски“ и ул. „Ген Гурко“ пред
сградата на Министерството на младежта и спорта е извършил
протиобществена проява (спортно хулиганство), изразяваща се в хвърляне на
предмети и камъни към полицейски служители, ангажирани в охрана на
масово мероприятие.
Въззивната инстанция е провела съдебно следствие с разпит на свидетели
и с оглед събирането на писмени доказателства само и единствено от
формална страна, според изискванията на ЗАНН.
IV. От правна страна (“ipso jure” – поради смисъла на правото):
При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления
районният съд е инстанция по същество, с оглед на което дължи цялостна
проверка “ex offitio” относно правилното приложение на материалния и
процесуалния закон, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя.
Настоящият съдебен състав намира, че е обвързан от фактическата страна
на изложените в АУАН и НП твърдения за конкретните описани факти.
Според тези описани факти, жалбоподателят Х. Д. А. е обвинен на
16.11.2023г., около 21:00 часа, по време на футболна среща между отборите
на България и Унгария, с начален част от 19:00 часа на Национален стадион
„В. Левски“, находящ се в гр.София, бул. „Евлоги и Х. Георгиеви“ № 38 на
кръстовището на бул. „В. Левски“ и ул. „Ген Гурко“ пред сградата на
2
Министерството на младежта и спорта е извършил протиобществена
проява (спортно хулиганство), изразяваща се в хвърляне на предмети и
камъни по полицейски служители, ангажирани в охрана на масово
мероприятие.
Актосъставителят П. С. К., съставил АУАН по документи, и
административно-наказващия орган Началникът на 01 РУ-СДВР неправилно
са пристъпили към реализирането на своите установителни и санкционни
правомощия по ЗАНН. Описаните факти в твърдения в АУАН и НП смисъл
сочат на данни за твърдяно като извършено престъпление по чл.325, ал.1 от
НК, а не за деяние, квалифициращо се като „спортно хулиганство“ или
„дребно хулиганство“. Всяко „спортно“ или „дребно“ хулиганство се
поглъщат от „едрото хулиганство“ по чл.325, ал.1 от НК. Недопустимо е по
реда на ЗАНН да се санкционира престъпление. Противното би означавало
съдът да се произнесе със съдебен акт в изначално опорочена правна
процедура по ЗАНН по факти, субсумиращи се принципиално към престъпен
състав от НК. Въззивната инстанция не може да разследва престъпления, а
само административни нарушения.
Компетентен да провежда разследвания за престъпления е само
прокурорът.
Фактите в НП сочат, че жалбоподателя Х. Д. А. е бил хвърлял
предмети и камъни по полицейски служители (а тези факти сами по себе
си с тези твърдения (независимо дали са доказани или не) сочат на
твърдяна висока степен на обществена опасност и противоправност на
описаното деяние, тъй като то е застрашавало правовия обществен ред и
живота и здравето на служителите на МВР, призвани да опазват
спортното мероприятие от ескалация на насилие) в инкриминираните ден
и място.
Това твърдение е на самия актосъставител и административно-
наказващия орган, а не на съда.
Съдът няма право да се произнася по този въпрос въобще – дали има или
няма извършено доказано престъпление по чл.325, ал.1 от НК. Съдът не може
да приеме за доказано или не дали жалбоподателят А. е извършил
престъпление по чл.325 от НК или не го е извършил, тъй като материално
компетентен да стори това е само и единствено прокурорът, независимо, че
по делото пред въззивния съд е бил разпитан свидетел – очевидец, който
сочел, че жалбоподателя А. не е хвърлил камъни и предмети по полицейски
служители.
Съдебният състав следва да посочи предварително на страните съгласно
достиженията на доктрината и константната практика на ВКС и ВС, че
престъплението „едро хулиганство“ по състава на чл.325, ал.1 от НК с
предвидените за него отделни квалифицирани състави като обществено
опасно посегателство по смисъла на чл.9, ал.1 от НК е насочено към
засягане в една значителна степен и при по – висока степен на
обществена опасност, за разлика от „дребното хулиганство“ по УБДХ или от
„спортното хулиганство“ по ЗООРПСМ, на обществените отношения
3
свързани с поддържане на реда в страната и общественото спокойствие
като основни принципи на всяка правова и демократична държава. Това е
така защото, субектът на престъплението извършва манифистирани
множество съвкупни продължителни, упорити и непрекъснати поради
един формиран престъпен умисъл непристойни действия (според
твърдените факти по делото за хвърляни камъни и предмети по
полицейски служители), грубо нарушаващи общественият ред, и
изразяващи явно неуважение към обществото.
Престъплението по чл.325, ал.1 от НК се счита за несъставомерно от
обективна страна при краткото времетраене на инцидента, при липсата на
публичност на деянието и при липсата на демонстративно скандализиращо
обществото поведение от страна на дееца. В този смисъл е и решение № 800
от 11.12.2004г. по н. д. № 455/2004г. на I н. о. на ВКС.
Законът, в чл. 325, ал. 1 НК, изисква не само непристойно поведение,
като буйство, скарване и сбИ.е или други непристойни прояви, но и реално
засягане на обществените отношения, изразяващо се в грубо нарушаване на
обществения ред. Това е основният признак, по който се различава
престъплението хулиганство от „дребното“ и „спортното“ хулиганство,
които се наказват по административен ред и не са престъпления – в този
смисъл са решение № 432 от 15.11.1972г. по н. д. № 413/72 г., на I н. о. на
ВС и и решение № 611 от 21.10.1999г. по н.д. № 557/1999г., на II н.о. на ВКС
– с докладчик – съдията Румен Ненков.
Непристойните действия са неизчерпателно уредени в практиката и те
се приемат като немотивирани неприлични, безсрамни, като обективиран
израз на ругатни, буйство, невъзпитаност, агресивност, насилие,
замахване с юмруци, несъгласие за поставяне на белезници и др.
действия, скандализиращи обществото. Те могат да бъдат извършени на
улицата, стадиона, или ресторант и др. места и насочени към
посегателство върху интересите на много хора и могат да доведат до
преустановяване на събитие и др. или да водят до създаване на тревожна
обстановка и смут в държавни предприятия, учреждения или обществени
организации.
При грубо нарушение на общественият ред се има предвид, когато с
конкретните си непристойни действия, деецът чрез действията си с пълно
пренебрежение изразява брутална демонстрация против установеният в
страната правов ред, подставя се над него и същият се счита за
безнаказан. Именно, чрез такива непристойни действия принципно и
логично се нарушават важни държавни, обществени и лични интереси, както
и нормите на добрите нрави.
Личният мотив на дееца не изключва съставомерността на
хулиганството според ВКС.
Отново практиката на ВКС приема, масовите сбИ.ия на публични
места между множество хора или между множество хора и полицейски
служители, последните опазващи обществения ред, също се считат за
проява на престъпно „едро“ хулиганство.
4
Докато основният състав на престъплението по чл.325, ал.1 от НК се
съдържа в следващите квалифицирани състав на хулиганството, съдът
споделя становището на ВКС и ВС, че съставът на чл.325, ал.2 от НК
съдържа три отделни хипотези на квалифициращи признаци, които
поотделно или съвкупност предопределят по-висока степен на обществена
опасност на самото „едро хулиганство“ , а оттам обуславят и в причинна
каузалност на упражняване на значителна по обем наказателна репресия с
повдигане на обвинение от прокурор за провеждане на наказателното
преследване на конкретния субект за конкретното квалифицирано
престъпление от общ характер.
Първата хипотеза на състава на чл.325, ал.2 от НК дефинира –
когато хулиганството е съпроводено със съпротива срещу орган на
властта или представител на обществеността, изпълняващ задълженията
си по опазване на обществения ред.
В този случай деянието на дееца като „едро хулиганство“ е следвало
да започне и се е извършвало преди намесата на полицейските органи,
което в причинна каузалност обуславя като допустима на законовата им
последваща намеса на органите овластени със закон да опазват
общественият ред и да преустановят тези хулигански действия.
Т.е. деецът не прекратява непристойните си действия на конкретното
местопроизшествие, въпреки изричната последваща намеса, указанията
и/или предупрежденията на държавните органи или предприетите им
законови действия по тяхното пресичане и овладяване.
В тази връзка инкриминираните действия на дееца упорито
продължават срещу и въпреки мерките на длъжностните лица, опазващи реда
в страната. При надхвърляне на рамките на такова обществено опасно деяние
и/или при настъпване на телесни вреди или нанесени обиди на длъжностните
лица, охраняващи обществения ред, ще се счита че е налице и съвкупност от
други престъпления, наред с грубото квалифицирано хулиганство.
Посочените юридически факти при тяхното проявление придават
допълнителна значителна обществена опасност на престъплението
хулиганство по чл.325, ал.2 от НК, като същият извод е относим при
реализиране на юридическият факт на унищожаване и/или повреждане на
чужда вещ или собственост в условията на хулигански действия.
За пълнота на изложението при тази хипотеза съгласно решение №
327/11.07.2012 г. по н.д. № 1115/2012 г. на Трето НО на ВКС е прието, че
съпротивата на дееца съпровожда хулиганството и тя представлява
отделно и противоправно самостоятелно нападение насочено срещу онзи
орган на властта, който се опитва да обуздае и да пресече хулиганските
действия, а съгласно решение 154-2011 г. на ВКС – Второ НО и решение №
432-2009 г. Второ НО оказаната, наред с неупрестановените хулигански
действия допълнителна съпротива при задържането на едрия хулиганин се
счита за квалифициран случай по чл.325, ал.2 от НК, а ако само агресията на
едрия хулиганин се изразява в единствена съпротива при задържането ми или
при проверка – се счита за хулиганство по основния състав на чл.325, ал.1 от
5
НК.
Втората такава хипотеза на чл.325, ал.2 от НК е когато деянието се
отличава с изключителен цинизъм според ППВС 2/1974 г. в случаите
когато непристойните действия са особено нагли, показни,
скандализиращи обществото в значителен степен в разрез с етичните
норми, когато са упорити, трайни по време и място и/или са безсрамни в
случаите на развратни действия на обществено място, водещи до грубо
засягане нравствените принципи, запрети и чувства на гражданите.
Третата хипотеза на чл.325, ал.2 от НК е когато хулиганството се
отличава с изключителна дързост – при засягане в много груба форма чрез
грубо нахалство и/или тежко оскърбление на интересите на обществото или
личността на човешко същество, и упорито не се прекратяват, като изразяват
пренебрежително отношение към обществения ред или други лични интереси,
в случаите когато се употребено оръжие.
Настоящият съдебен състав счита за принципиално да отбележи, че
намесата на държавните власти за овладяване на обществения ред само в
случаите на ескалация на напрежение, бунт, метеж и безредици е допустима в
условията на разумна пропорционалност според ЕСПЧ и европейското
право, когато е необходимо, докато е необходимо и доколкото е
необходимо и единствено в случаите, предвидени в закона и обусловени в
едно демократично общество в интерес на националната и обществената
сигурност на страната и гражданите й, която ценност е нормирана като
такава от конституционен ранг, за да се постигне пълно предотвратяване
на извършваните безредици или престъпления, за защита на здравето и
морала или на правата и свободите на другите лица, за тяхната
сигурност и за опазване на установеният правов ред.
Съдебният състав приема, и доколкото ЕСПЧ е установил, че тълпа от
множество хора, събрани на едно публично широко място и хвърлящи
средства и предмети (извън яйца, домати и кофички с яйца, като камъни,
бомбички, залИ.е със запалителни течности, използване на метални тръби и
др.) по полицейските служители до степен, че има опасност и тя я реална да
бъдат наранени служителите на силите за сигурност или други мирно
протестиращи лица, намиращи се около тях, както и при чупене на
прозорци на сгради на обществени места и сгради и др. водят до
възможен извод, че е налице ескалация на конфликта с последиците на
организиран бунт, респективно метеж и предизвикани безредици.
Намесата на държавата чрез полицейските служители следва да е
насочена единствено към справяне с големите буйстващи хора от
тълпата или събралите се множество лица, провеждащи своите
демонстрации и публични събирания, които излизат извън всякакъв
контрол, а не към хора споделящи свободата си на изразяване,
хвърляйки храна по сграда на съответна институция (например).
Делото Маккан по решение на ЕСПЧ е установил задължителни
критерии спрямо високодоговарящите се държави, че абсолютната сила
на държавата чрез полицейските сили на страната е недопустима с цел да
6
се засегне пряко конкретен човешки живот или за причиняване на тежки
телесни наранявания, водещи за загубата на такъв живот. Тази сила на
държавата чрез полицейските органи спрямо буйстващите хора и
личности, следва да е в строга съразмерност не само за поведените на
държавните служители, използвали сила за потушаване на бунта или
метежа, но за дейностите по планиране и контрол на полицейската
операция по опазване на общественият ред.
Намесата на държавата обаче в такива случаи, следва да е много
премерена и пропорционална на извършваните престъпни действия за
тяхното пресичане и преустановяване без да се надскачат разумните
граници на баланса на защитаваните от КРБ и КЗПЧОС основни права и
интереси на гражданите и всяка човешка личност, респ. за да не се
стигат до фатални последици и/или до трайни и/или невъзвратими вреди,
за когото и да е било.
Съгласно чл.11 от КЗПЧОС „Всеки има право ... на свободно
сдружаване ... като упражняването на [това право] не подлежи на никакви
ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно
демократично общество в интерес на националната или обществената
сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за
защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите.
...“
При конкретните обстоятелства властите следва да оценят риска от
безредици и насилие и да бъдат подготвени доколкото е възможно на първо
място да минимизират опасността от прерастване на напрежението в насилие,
и на второ място, да осигурят и правата на демонстрантите мирно да се
съберат, и правата на молещите се. ЕСПЧ отбелязва също така, че властите
имат време да планират необходимите стъпки, тъй като предварително са
знаели за разрешената демонстрация. Дори да не е била очевидна преди
началото на демонстрацията, нуждата от предприемането на такива мерки е
станала ясна след нейното започване.
Съдът споделя, че две от основните от човешките права на човешката
личност, защитени от Конвенцията: правото на свобода на изразяване и
свобода на мирни събрания от чл. 10 и 11 не са абсолютни права:
Посочените разпоредби предвиждат, че упражняването на тези права
може да бъде предмет на строги ограничения чрез конкретни “strictu
sensu” санкционни мерки на държавата спрямо лицата възползващи се
от тази възможност, но с общественоопасното си поведение последните
излизащи извън рамките на нормалното човешко поведение и
накърняващи обществения ред в защитата на примата на правата на
другите каквито са националната сигурност, опазване на обществения ред
и сигурността и живота на останалите мирно протестиращи граждани.
В тази насока ЕСПЧ счита, че когато Високодоговаряща държава се
стреми да защити две ценности, гарантирани от Конвенцията по чл.10 и
чл.11, които могат да влязат в колизия помежду си, при упражняването на
своите европейски надзорни задължения, задачата на Съда е да провери дали
7
властите са поставили и постигнали справедлив баланс между тези две
ценности (вижте с необходимите промени Hachette Filipacchi Associes v.
France, № 71111/01, § 43, 14 юни 2007 г. и Ollinger v. Austria, № 76900/01, §
42, ЕСПЧ 2006-IX). Това е особено вярно, когато именно полицията на
практика трябва да постигне този баланс. Съдът често е казвал, трябва да се
обърне необходимото внимание на трудностите при полицейската работа в
модерните общества (вижте с необходимите промени K.U. v. Finland, №
2872/02, § 48, ЕСПЧ 2008 г.; Austin and Others v. the United Kingdom [GC], №
39692/09, 40713/09 и 41008/09, § 55, ЕСПЧ 2012 г.; и Frasila and Ciocirlan v.
Romania, № 25329/03, § 55, 10 май 2012 г.).
Този съдебен състав счита, че при спазване на описаните изисквания и
критерии, утвърдени в практиката на ЕСПЧ реакцията на полицията във
връзка с конкретните събития на протести и само при проявили се с
обществено опасни посегателства лица следва да съответства на позитивното
задължение на Държавата да бъдат гарантирани както правата на
демонстрантите и мирно протестиращите граждани, така и на правата на
полицейските служители, така и ценностите от конституционен ранг каквито
са националната сигурност, обществения ред и сигурността и спокойствието
на гражданите.
По този начин за противостоящите си страни от дадено инкриминирано
събитие да се направи извод за възможните/невъзможните и за
пропорционалните/непропорционалните в тежест за търпените от всяка
страните ограничения.
В тази насока е Решение № 174 от 31.V.1973 г. по н. д. № 113/73 г., I н.
о. според което, когато говори за тълпа или група от неограничен брой
хора , законодателят има пред вид група от лица, събрани на публично
място, така че към нея могат да се присъединят неограничен брой хора,
които проявяват действия, насочени към осъществяването на една обща
цел - чрез сила или заплашване да принудят органите на властта или
представителите на обществеността да извършат или да пропуснат нещо
по служба при опазване на обществения ред в страната и спокойствието
на гражданите.
В закона няма изискване тълпата да се състои от минимален брой хора.
Отначало групата може да бъде от няколко души, а след това техният брой
да се увеличи и тълпата да почне да действува така, че да не може да се
определи кой какво конкретно извършва по начин че тълпата се
организира за да започне пряко да се насочва към изпълнението на нейната
престъпна дейност.
В контекста на изложеното, съдът намира, че действията описани в НП
по време на инкриминирания инцидент изпълват формално състава на
престъплението по чл. 325, ал.1 от НК.
В конкретния случай, поведението на дееца се изразявало (според
описаното в НП и АУАН) в непристойни действия, грубо нарушаващи
обществения ред, съгласно приетото в Постановление № 2 от 29.VI.1974 г. по
н. д. № 4/74 г. на Пленума на ВС, тъй като нарушавало важни държавни,
8
обществени или лични интереси, като съществено се засягали нормите на
нравствеността и неприкосновеността на телесната неприкосновеност. Налице
е и втората кумулативно изискуема от закона предпоставка, а именно
действията на дееца да изразяват явно неуважение към обществото (според
описаните факти в АУАН и НП), като съдът намира, че действията от
неговото деяние се отличават със значителна укоримост. Хвърлянето на
предмети и камъни спрямо полицейски служители на обществено место чрез
неконтролируема тълпа, водят до извод според съда, че е налице ескалация на
конфликта с последиците на организиран бунт, респ. метеж и предизвикани
безредици. Съдът счита, че такива инкриминирани действия не са израз на
мирен протест. Този съдебен състав приема, че хвърлянето на камъни със
засягане на телесната неприкосновеност на човешка личност, независимо
дали се доказва да е реализирано, се отличава по принцип с бруталност и
агресивност, представляваща явна и груба демонстрация на незачитане на
обществото и неприкосновеността на телесната неприкосновеност, уронваща
престижа на държавни институции, включително и на полицейските
служители и в този смисъл до степен да засяга драстично правилата на
нравствеността и обществения морал. Всяка неконтролируема агресивна
тълпа нарушава конституционните устои на Държавата за провеждане на
мирен протест при доброволни събирания на съзнателни хора. Агресивното
изразяване на обществена позиция с хвърляне на камъни към който и да човек
при опасност от застрашаване на живота и здравето и на останалите лица от
протеста, съдът намира, че се накърняват грубо нормите за обществено
поведение, възпитание и етика, като с проявлението си в агресивните
действия на останалите лица от тълпата може да доведе до значителни
непреодолими и невъзвратими правни и човешки последици. В едно
демократичното общество, подобна проява, като описаната в НП - израз на
протест с хвърляне на камъни и други тежки предмети към имот и/или хора,
за да бъдат засегнати, е недопустима и неразбираема, доколкото не се
изрязява в приемлива форма на мирния протест по Конституция и не може да
се тълкува като такава.
По тези съображения НП следва да бъде отменено от съда изцяло като
неправилно и незаконосъобразно.
По разноските:
На въззиваемата страна не са дължими разноски с оглед изхода на
делото. Отговорността за разноски е обективна последица от развитието на
съдебния спор и страната създала предпоставките за образуването му, следва
да понесе санкционните последици за неоснователно му повдигане. В тази
насока настоящият съдебен състав следва да съобрази и последните промени
в разпоредбата на чл.63д от ЗАНН, извършени с ДВ бр.94 от 29.11.2019 г.,
които имат действие занапред, според които съдът присъжда на страните на
разноски по реда на АПК, поради което като на основание чл.143, ал.1 от
АПК, въззиваемата страна следва да понесе разноските за адвокат, сторени от
жалбоподателя и с оглед изхода на спора, съгласно договора за правна
помощ, за сумата от 400.00 лева. Според посочената процесуална норма –
когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде
9
издаден административен акт, държавните такси, разноските по
производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на
жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т.1 от ЗАНН, съдът,
РЕШИ:
OТМЕНЯ КАТО НЕПРАВИЛНО И НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО
НАКАЗАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ (НП) № VI-36/17.11.2023г.
издадено от Началник на 01 РУ-СДВР, с което на основание чл. 53 от ЗАНН
на Х. Д. А., ЕГН: ********** му е наложено административно наказание
парична „глоба“ в размер на 1000.00 (хияла) лева за нарушение по чл.21,
т.6 вр. чл.25, ал.1 от Закона за опазване на обществения ред при
провеждането на спортни мероприятия (ЗООРПСМ).
ОСЪЖДА ВЪЗЗИВАЕМАТА СТРАНА СДВР чрез законният й
представител с адрес гр.София, ул. „Антим I“ № 5 да заплати на
ВЪЗЗИВНИКА Х. Д. А., ЕГН: ********** на основание чл.63д, ал.1 от
ЗАНН вр. с чл.143, ал.1 от АПК сумата от 400.00 лева за дължимо адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство в настоящото
производство.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред
административен съд софия – град, в 14-дневен срок от съобщението до
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10