Р Е Ш
Е Н И
Е № ……
Гр. София, ……03.2023 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
Мл. съдия : ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл.съдия
Чернева в. гр. д. № 1966 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе,
взе предвид следното :
Производството е по
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 01.09.2020 г., постановено по гр. дело № 71226/2019 г. по описа на СРС, ГО, 145 с-в, "XX Д.БГ " ЕООД е осъдено да заплати на П.Т.К. по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 13 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди – болки, страдания и
неудобства в ежедневието, изразяващи се в травматични увреждания, настъпили в
резултат на трудова злополука, призната за такава с разпореждане на
Териториално поделение – София град на НОИ № 28873 от 15.10.2019 г., настъпила на 28.09.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на злополуката – 28.09.2019 г. до окончателното й изплащане, като искът е
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 30 000 лв. /съобразно допуснато с протоколно
определение от 01.07.2020 г. изменение на иска/, като ответникът е осъден да
заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 650 лв.,
представляваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 745.
33 лв., разноски по делото по съразмерност. Ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 1020 лв.
Решението е
обжалвано с две въззивни жалби.
С въззивна жалба от
ищеца П.Т.К., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** чрез пълномощника по делото адвокат Г.Х. от САК решението в частта му, в която е отхвърлен
предявения иск за разликата над 13 000 лв. до пълния
предявен размер от 20 000 лв., е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца. Жалбоподателят поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел,
че е налице трудова злополука, която е настъпила на 28.09.2019 г., като в
резултат на същата ищецът претърпял множество
телесни увреждания, които му причинили трайни негативни последици рефлектиращи върху здравословното
му състояние. В жалбата се поддържа, че
решението е неправилно в обжалваната част, тъй като съдът не е взел предвид и
не е преценил всички обстоятелства от
значение по делото. Прави се извод за неправилно определен размер на присъденото обезщетение
за неимуществени вреди. Претендират
разноски за настоящата инстанция.
Ответникът по
жалбата счита, че въззивната жалба на ищеца следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, по подробно изложени от въззиваемото дружество
съображения. Претендира разноски за въззивното производство.
Подадена е и въззивна жалба от ответника по делото "XX Д.БГ " ЕООД, с
която обжалва първоинстанционното решение, в уважената част за сумата от
13 000 лв. Правят се оплаквания за допуснати процесуални нарушения ,
неподхождайки с дължимата критичност към свидетелските показания на майката на
ищеца. От друга страна неправилно съдът не кредитирал показанията на
свидетелите на ответника. Поддържа заявеното с отговора на исковата молба
възражение за съпричиняване, при груба небрежност осъществена от пострадалия.
Моли въззивният съд да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, а
в условията на евентуалност – присъденото обезщетение да бъде намалено,
отчитайки приноса на ищеца.
Въззивната жалба е оспорена с отговор, депозиран от П.К..
Със същия са наведени доводи за нейната неоснователност по подробни съображения
изложени от страната.
Решението в частта, в която искът по чл. 200 КТ е отхвърлен за размера над 20 000 лв. до предявеният размер от 30 000 лв. е влязло в сила като необжалваемо.
Софийски градски
съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с
правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетение за неимуществени вреди.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 200,
ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна
неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на
работника или служителя, работодателят отговора имуществено.
За да възникне
отговорност на работодателя за заплащане на обезщетение на работника за вреди
причинени от трудова злополука от обективна страна следва да са осъществени
следните предпоставки: ищецът да установи по предвидения в КСО ред, че е
претърпял трудова злополука, произтичаща от изпълнение на задължения по
трудовото правоотношение с ответника. От значение е да се установи безспорно,
че от тази злополука са претърпени вреди - болки, страдания и разстройство на
здравето и не на последно място - те трябва да са в причинна, непосредствена
връзка със злополуката. Доказателствената тежест относно посочените факти е на
ищеца. Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна, като за нея се
прилагат както специалните правила на КТ, така и общите правила на
отговорността при непозволеното увреждане.
В случая страните
не спорят, а и същото е изводимо от приобщените по делото доказателствата, че
посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО,
според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето,
станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и
при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило
неработоспособност или смърт.
По делото е депозирана декларация за трудова злополука
от 08.10.2019 г., вх. № 94, злополуката претърпяна от ищеца е призната за трудова
по административен ред – по силата на разпореждане № 28873 от 15.10.2019 г. на НОИ – Териториално поделение – София град по
чл. 60, ал. 1 КСО и протокол за резултати от извършено разследване на
злополуката № 1 от 08.10.2019 г. на НОИ – Териториално поделение – София град,
ползващ се с материална доказателствена сила съобразно чл. 58, ал. 6 КСО. Злополуката се състои във внезапно травматично
увреждане, получено по време на осъществяване на обичайната трудова дейност и
по повод на извършваната работа, а именно докато
доставя храна, управлявайки електрическо колело, пострадалият е паднал поради проявено невнимание, като не е забелязал
намиращите се пред него стълби, вследствие на което получава телесни увреждания, а именно – охлузвания и
кръвонасядания в областта на устните, бузата и зигоматичната кост вдясно,
интраорално: луксация с ретрузия на зъб 12, луксация с протрузия на зъб 11,
контузия на зъб 21, фрактура на режещите ръбове на зъб 11 и 21. Горните
обстоятелства за настъпване на злополуката са установени и от представената по
делото медицинска документация,
неоспорена от страните.
По времето, когато
ищецът е претърпял злополуката, същият безспорно е бил в трудово правоотношение
с ответника, заемайки длъжността "куриер".
Спорът пред въззивния съд е концентриран върху въпроса
за размера на дължимото на ищеца П.К. обезщетение за претърпените вследствие
настъпилата на 28.09.2019 г. трудова злополука неимуществени вреди (болки и
страдания) и за наличието на предпоставки за неговото намаляване при условията
на чл. 201, ал. 2 КТ, поради проявена от работника при настъпване на
злополуката груба небрежност, както и следва ли да се приспаднат
изплатените от фондовете на Държавното обществено осигуряване парични обезщетения.
Като съобрази
обсъдените доказателства в тяхната съвкупност, настоящият състав споделя
изводите на СРС, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от трудовата
злополука - болки, страдания, които са в пряка причинна връзка със злополуката.
По възражението на ответника за намаляване на
отговорността поради съпричиняване съгласно чл. 201, ал. 2 от КТ:
По делото няма твърдения, нито данни
за наличие на факти по чл. 201, ал. 1 от КТ, които да изключват изобщо
отговорността на работодателя за обезщетение, поради което съдът е обвързан да
разгледа възражението на работодателя за намаляване обема на отговорността му
поради допусната от пострадалия груба небрежност.
Вземайки
предвид механизма на настъпване на трудовата злополука същият е съзнавал, че може
да настъпят вредоносни последици, предвиждал е абстрактната възможност такива
да настъпят, но самонадеяно е смятал, че е способен да ги предотврати. Последният е допринесъл за трудовата злополука, и следователно е налице съпричиняване по
смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ.
По приложението на
чл. 201, ал. 2 от КТ в съдебната практика единно се приема, че груба небрежност
при трудова злополука е налице, когато пострадалият е предвиждал настъпването
на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще
ги предотврати. Такова субективно отношение ще е налице, когато пострадалият не
е изпълнил определени свои задължения по трудовото правоотношение във връзка с
безопасността на труда, неполагайки дължимата грижа при съзнаване на
възможността от настъпване на вредоносен резултат. Съгласно разпоредбата на чл.
154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на
работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради
проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т. е. при
условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само,
че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но и
със съзнанието за възможно настъпване на вредоносните последици и самонадеяното
отношение от съществуващата опасност от тяхното настъпване.
Съдържанието на
понятието груба небрежност при трудова злополука, поради липса на легална
дефиниция, многократно е разяснявано в практиката /така в решение № 51 от
08.05.2018 г. по гр. дело № 2302/2017 г., ГК, III г. о. на ВКС и решение № 79
от 27.02.2012 г. по гр. дело № 673/2011 г. на ІV г. о. на ВКС. / Същата е
налице, когато пострадалият е съзнавал, предвиждал настъпването на неблагоприятните
последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати.
Единна е практиката и относно изходната позиция, че "не всяко нарушение на
инструкциите за безопасност на труда представлява груба небрежност, а само това
нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът
не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна
обстановка" /решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр. дело № 298/2009 г. на
ІV г. о. / Пострадалият следва да е допринесъл за трудовата злополука, но
вината му не може да се предполага.
Небрежността в гражданското право е
неполагане на грижа според един абстрактен модел - поведението на "добрия
стопанин", с оглед естеството на дейността и условията за извършването й.
Винаги, когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата,
като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява
вредата. В хипотезата, при която работодателят е нарушил правила за безопасност
на труда и работникът е допринесъл за настъпване на злополуката, работодателят
отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с виновното му
поведение, но не и за тези, които са последица от поведението на увредения /ТР
№ 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК, решения № 302 от 07.10.2013 г. по гр. дело №
3248/2013 г. на ІV г. о., № 202 от 12.12.2014 г. по гр. дело № 1298/2014 г. на
ІІІ г. о. /. Във всички случаи преценката за наличието на груба небрежност е
конкретна и зависи от установените факти по делото. Груба небрежност се отчита, когато
работникът/служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици -
предвиждал ги е, но самонадеяно се е надявал да ги предотврати / в този смисъл
и съдебната практика, вкл. и на ВКС, е последователна и трайна/. Не всяко
нарушение на правилата за безопасност на труда мотивира приложение на чл.
201, ал. 2 КТ, а само подчертано субективното отношение на пострадалия, довело
до осъществяване на грубата небрежност от негова страна, като елемент от
неговото виновно действие. Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ и на работника при съпричиняване по чл. 201 от КТ има
съществени различия, доколкото отговорността на работодателя е безвиновна, а на
работника се ангажира само при груба небрежност. В процесния случай от
обективна страна действията на работника нарушават елементарни правила за
безопасност на движението. Лицето е проявило самонадеяност, че може да
управлява пътно превозно средство без да има поглед към заобикалящата го пътна
обстановка.
Независимо, че правилно първоинстанционният съд е
отчел, че свидетелят М.С.не е пряк очевидец на случилото се, следва да се
отбележи, че възприятията му от проведния разговор с пострадалия са
непосредствени. Данните, че служителите прилагат постоянна практика, с която
използват мобилна навигация се потвърждават и от показанията на свидетеля
Жеков.
П.К. сам е споделил, че е гледал в мобилния си телефон,
поради което не е видял стълбите пред себе си. Признанието на страната на
неизгодни за нея факти следва да се прецени съобразно разпоредбата на чл. 127,
ал. 2 ГПК /отм/. Това се отнася както за направени по делото признания, така и
за извънсъдебно признание/Решение №
980/30.12.2009 г. по гр.д. № 3718/2008г./. В тази връзка няма причина показанията на свидетеля да не
бъдат приети за достатъчно убедителни, доколкото житейски логично е във връзка с поглеждане
към инсталираната на телефона навигация, в момент на разсеяност да е пряката
причина за настъпване на инцидента. Пропускът на ищеца да види намиращите се
пред него стъпала е резултат от именно „груба небрежност“. Пострадалият е нарушил
разпоредбата на чл. Чл. 81. от ЗДвП, с
която на водача на двуколесно пътно превозно средство е забранено да управлява
превозното средство, без да държи кормилото с ръка. При преценка степента на
приноса на противоправното поведение на пострадалия за настъпване на
травматичните увреждания следва да се вземе предвид правнорелевантното
обстоятелство, че първопричината за настъпване на всички вредоносни последици
представлява противоправното поведение на делинквента, който сам се е лишил от
възможността да прецени правилно пътната обстановка и вследствие на
самонадеяност се е достигнало до процесния инцидент. При данните по
делото, които установяват К. да е държал
мобилното устройство с ръката си, води до извод за наличие на съпричиняване. Още
повече, че не се установяват твърденията на ищеца за незправност в спирачната
система на велосипеда, като причина за инцидента.
При така установеното фактическо положение, съдът
приема, че П.К. е допуснал груба небрежност и е допринесъл с поведението си за
настъпване на злополуката, поради което е налице основание да бъде намалено обезщетението,
което му се следва съгласно чл. 201, ал. 2 КТ.
На следващо място,
вярно е посочено в отговора по чл. 131, ал. 1 ГПК, че за периода, в който
ищецът е бил в законоустановен отпуск поради болест /фактически не е упражнявал
трудова дейност при ответното дружество/, на последния са нареждани плащания.
При присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 КТ обаче не
следва да се приспада полученото обезщетение за временна нетрудоспособност на
основание чл. 200, ал. 3 КТ /така и решение № 54/23.04.2019 г. по гр. дело №
3649/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о. / Обезщетението за неимуществени вреди компенсира
причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага. Това
обезщетение, съответно неимуществените вреди няма връзка с обезщетението по
общественото осигуряване, което компенсира загубата на трудовото
възнаграждение, представляваща имуществена вреда от вида на пропусната полза.
Поради това получаването на двете обезщетения - за неимуществени вреди по чл.
200 КТ и обезщетението от общественото осигуряване, компенсиращо загубата на
трудовото възнаграждение, не е двойно плащане и не води до неоснователно
обогатяване, а напротив до пълно и справедливо обезщетение на причинените
неимуществени вреди.
По другия спорен въпрос между
страните и по двете въззивни жалби - относно размера на обезщетението за
неимуществените вреди, обусловен от критерия по чл. 52 от ЗЗД, съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.
52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по
справедливост въз основа на събраните по делото доказателства за претърпените
увреждания във връзка с трудовата злополука. Такива обективни обстоятелства при
телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването
му, обстоятелствата, при които е извършено, влошаване здравословното състояние,
моралните и физически страдания от осакатяванията, нивото на възстановяване на
ищеца и т. н. (т. II от ППВС 4/1968 г.)
Неимуществените
вреди нямат стойностно изражение и не подлежат на аритметично изчисляване.
Затова следващото се за тях обезщетение се определя въз основа на принципа на
справедливостта в съответствие с формираното вътрешно убеждение на съда. При
определяне на обичайните вреди според общовалидния обществен критерий за
справедливост съдът не прилага субективни виждания, а отразява общите схващания
на даден етап от общественото развитие, като по-тежките по характер и степен
увреждания се обезщетяват с по-големи по размер обезщетения. Справедливостта,
като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди,
включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и
конкретни факти, свързани със стойността, която те са имали за личността на
увредения. Конкретно причинените вреди се определят в съответствие с конкретно
установените факти /вж. решение № 55 от 11.03.2013 г. на ВКС по гр. дело №
1107/2012 г., ІV г. о., ГК/. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди според законовия критерий за справедливост се определя според тежестта на
психичните увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко
значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на
претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало
ли се е до разстройство на здравето /заболяване/, а ако увреждането е трайно –
медицинската прогноза за неговото развитие. Не е в тежест на пострадалия да
докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия
и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да
определи неговия размер по своя преценка или като вземе предвид заключението на
вещо лице съгласно чл. 162 ГПК /така решение № 316 от 14.10.2013 г. на ВКС по
гр. дело № 121/2013 г., ІV г. о., ГК/.
Във връзка с оплакванията на ответника по допуснати
нарушения при оценката на гласните доказателства от решаващия състав на СРС при
постановяване на съдебното решение въззивният състав намира следното:
Не са налице основания съдът да не даде вяра на
показанията на свидетелката В.К.- майка на ищеца. В съдебния си акт, те са
преценени от съда съобразно процесуалното
правило на чл. 172 ГПК, и с оглед всички други данни по делото предвид
заинтересоваността й в полза на ищеца.
Именно свидетелката е пристигнала на мястото на злополуката след настъпването й, наблюдавала е възстановителния период и е
предоставяла помощ на ищеца, придружавала го е при медицински прегледи.
Показанията на този свидетел пресъздават личните впечатления във връзка с
инцидента. Отличават се с последователност на изложението и яснота,
кореспондират с приетите писмени доказателства и заключението на вещото лице по
СМЕ. Съдът приема, че от показанията на този свидетел в достатъчна степен са
изяснени обстоятелствата, за които е разпитан – болките, несгодите,
притесненията, безпокойството през възстановителния период, в която част
свидетелските показания се подкрепят от писмените доказателства и заключението
на експертизата, с оглед което и правилно същите са кредитирани.
Установява се, че пострадалият е изпитвал интензивни
болки
при множество охлузвания – в дясната
половина на челото, лицето и брадичката. Казанжиев е получил кръвонасядания по
лицето, травматични увреждания на зъбите. Травмите, вещото лице определя като мекотъканни увреждания
по лицето изразяващи се в множество контузи и разкъсно-контузни(охлузни рани),
множество охлузвания по гръбните повърхности на ръцете и пръстите, разклащане
луксиране на втори горен десен зъб с ретрузия на коронката и
електродиагностични и от клиниката данни за умъртвяване на зъба, травматично
разклащане, луксация с протрузия на първи горен десен зъб с електродиагностични
данни за умъртвяване на зъба, контузия на първи горен ляв зъб, частично
счупване на режещите ръбове на коронките на първи горен десен и първи горен ляв
зъби, като са налице и данни за лекостепенно мозъчно сътресение. От заключението на
вещото лице, се установява че уврежданията
на зъбите следва да се определят като постоянно разстройство на здравето,
неопасно за живота. Причинените болки и страдания на ищеца вследствие на
претърпените травми са били най -
интензивни непосредствено след травмата,
като се налагало прием на обезболяващи медикаменти. Лечението на пострадалия е от такова естество, което изисква продължителен период от време, като през този период същият
е търпял болки и страдания. Последните все още съпътстват живота на ищеца, като
вещото лице е акцентирало, че тези негативни отражения върху здравето му ще
остават непроменени за вбъдеще, тъй като
е невъзможно да се стигне до възстановяване на загубената завинаги естествена
дъвкателна способност на умъртвените първи и втори горни десни зъби.
При определяне размера на обезщетението за понесените
вреди в исковия период, съдебният състав е съобразил младата възраст на ищеца ,
вида на уврежданията, ограничените социални контакти, изолираност и снижено
самочувствие; настъпилата промяна в обичайния ритъм на живот през този период,
страховете и притесненията на П.К., характерни като млад и пълноценен човек. С
оглед изброените обстоятелства и на база икономическата конюнктура в страната
за процесния период, съдебният състав е определил справедливо обезщетение за
претърпените неимуществени вреди за процесния период в размер на сумата 13 000
лева. Обстоятелството, че работодателят допуска постоянна
практика, нарушаваща правилата за безопасна работа, свидетелство за което е и
изнесеното като информация от свидетеля Жеков, че и други служители по време на
управление на превозното средство, използват навигация чрез мобилни апарати, и
липсата на осигурени от работодателя подходящи условия, като устройства,
позволяващи използването на телефона без участие на ръцете, и съобразявайки, че
работниците и служителите действат в интерес на работата, съдът намира, че От
присъдената сума в размер на
13 000 лв. следва да бъде извадена 20 % от стойността, при
отчитане на съпричиняване от страна на пострадалия. Следователно
крайният размер на справедливото дължимо обезщетение за претърпяна трудова
злополука в полза на пострадалия ищец според настоящия състав възлиза на 10 400 лева.
По отношение на отправеното искане за обезщетяване на
имуществените вреди от увреждането от
въззивника, с представени писмени доказателства за направени имуществени
разходи във връзка с проценото увреждане не следва да бъдат разглеждани.
Предмет на настоящото производство са неимуществени вреди, които ищецът е
търпял до момента на предявяване на исковата молба, по която е постановено
първоинстанционното решение. Всички останали вреди, които продължава да търпи въззивника
и обезщетението за тях, биха били предмет на последващо производство.
Тъй като изводите
на въззивния съд само частично не съвпадат с тези на СРС, относно съпричиняване на пострадалото лице. Размерът на обезщетението, определен
в решението
следва да бъде намален на 10 400 лв.
С оглед гореизложеното първоинстанционното
решение следва да се отмени за разликата над 10 400 лв. до уважения размер от
13 000 лв. или за сумата от 2 600 лв. и искът да се отхвърли. В частта, в която
искът по чл. 200 от КТ е отхвърлен над размера от 1300 лв. до 20 000 лева,
по въззивната жалба на ищеца, решението следва да се потвърди.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в неоспорената част, в която искът
е отхвърлен над размера от 20 000 лева до претендираните 30 000 лева.
Променя се и размерът на разноските.
По разноските пред Софийски районен съд:
В първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в
полза на ищеца следва да се присъдят разноски по делото по съразмерност в
размер на 596 лв., а са присъдени 745.33 лв. При тези данни решението следва да
бъде отменено в частта за разноските над размер от 596 лв. до присъдения размер
от 745.33 лв.
Обжалваното решение следва да се отмени за сумата над
529 лева до присъдените разноски в размер на 650 лв., представляващи сбор от
държавна такса и депозит за вещото лице присъдената сума в полза на Софийски
районен съд на основание чл.78, ал. 6 от ГПК.
Съобразно отхвърлената част на иска на
основаниечл. 78, ал.3 от ГПК на ответника се следват разноски по делото по съразмерност
в размер на 1 176 лв. В първоинстанционното производство са присъдени 1 020 лв.
и следва да се присъдят още 156 лв.
По разноските пред Софийски градски съд:
При този изход на
спора, ищецът следва да бъде осъден да
заплати сумата от 925,89 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска.
Мотивиран от
изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 01.09.2020 г.,
постановено по гр. дело № 71226/2019 г. по описа на СРС,
ГО, 145 с-в в частта, в която "XX Д.БГ " ЕООД, ЕИК ******е осъдено да заплати на П.Т.К., ЕГН ********** , на правно основание
чл. 200, ал. 1 КТ сумата над 10 400 лв., до присъдените
13 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени
вреди, изразяващи се в травматични
увреждания, настъпили в резултат на трудова злополука, призната за такава с Разпореждане на Териториално поделение – София град на
НОИ № 28873 от 15.10.2019 г., настъпила на 28.09.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата
на увреждането – 28.09.2019 г. до
окончателното й изплащане, както и в частите,
в които "XX Д.БГ " ЕООД е осъдено да заплати на ищеца П.Т.К., ЕГН ********** с адрес: ***, на основание чл.
78, ал.1 от ГПК за сумата над 596 лв. до присъдения
размер от 745.33 лв разноски за адвокат, както и в частта за разноските присъдени в полза на Софийски районен съд по чл. 78, ал. 6 ГПК в размер над 520 лв. до присъдените 650 лв. – дължима общо държавна такса
върху уважената част от исковата претенция, както и изплатеното от бюджета на
съда възнаграждение на вещо лице, изготвило приетата по делото СМЕ, и разноските вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с
правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, предявен от П.Т.К., ЕГН ********** срещу "XX Д.БГ " ЕООД,
ЕИК, ******над сумата от 10
400
лв. до присъдените 13 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
резултат на трудова злополука, призната с Разпореждане на Териториално
поделение - София град на НОИ 28873 от 15.10.2019 г., настъпила на 28.09.2019 г., изразяващи се в травматични увреждания, настъпили в резултат на трудова злополука,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждане -
28.09.2019 г. до окончателното изплащане
на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 189317 от 01.09.2020 г., постановено по гр. д. № 71226/2019 г. по описа на СРС, 145 състав в частта, в която искът по чл. 200 КТ е
отхвърлен над размер от 13 000 лв. до пълния
предявен размер от 20 000 лв.
Решението в частта, в която искът по чл. 200 КТ е отхвърлен за размера над 20 000 лв. до предявеният размер от 30 000 лв. е влязло в сила като необжалваемо.
ОСЪЖДА П.Т.К., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на "XX Д.БГ " ЕООД, ЕИК, ******, със седалище и адрес на управление:***, п.к 1404, р-н Триадица, ж.к. "Манастирски ливади", бул.,,******, офис 27, представлявано от З.В.Ч.на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, разноски, както следва:
за първоинстанционното производство - още
156 лв., а за въззивното - 925, 89 лв. за
държавна такса и адвокатски хонорар, съобразно отхвърлената част от иска.
Решението може да
се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщенията до страните, че е
изготвено, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.