Р Е
Ш Е Н
И Е
№170
гр. Русе, 16.07.2019
г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Русе, в публичното заседание на дванадесети юли през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател: НИКОЛИНКА ЧОКОЕВА
Членове: АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
ЗОРНИЦА
ТОДОРОВА мл. с.
при секретаря Ева Димитрова като разгледа докладваното от
съдия Атанасова в. т. д. № 206 по описа
за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Профи Кредит България” ЕООД със седалище и адрес на управление: гр.София
против Решение № 420 от 13.03.2019 г., постановено по гр. д. № 5655/2018 по
описа на РРС в частта, с която е отхвърлен предявеният от дружеството иск за
сумата над 1795,21 лв. до пълния заявен размер от 3195,13 лв. Излага оплаквания
за неправилност на съдебното решение в тази част. Счита изводът на съда, че
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е
недействително, за неправилен. Твърди, че клаузите са действителни и не
противоречат на добрите нрави. Заявява, че с оглед принципа на свобода на
договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат Договор
за потребителски кредит № ********** и подписаното към него Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Иска от въззивния съд да
постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната
част и да постанови друго, с което предявеният от дружеството иск да се уважи в
пълен размер. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Р.П.И. не е депозирал писмен отговор по реда и в срока по чл. 263 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от
процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Въззивният съд, упражнявайки
правомощията си по чл. 269
ГПК, намира, че Решение № 420 от 13.03.2019 г., постановено по гр. д. №
5655/2018 по описа на РРС е валидно и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за
законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната
част, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства,
намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Според въззивния състав, решението е правилно
и следва да бъде потвърдено в хипотезата на чл. 272 ГПК чрез препращане към
мотивите на първоинстанционния съд, който е обсъдил задълбочено и в пълнота
събраните по делото доказателства и при липсата на допуснати процесуални
нарушения, е приложил правилно материалния закон.
С оглед
наведените в жалбата оплаквания и доводи, следва да се отбележи следното:
Не се
спори от страните по делото, че между тях е възникнало облигационно
правоотношение по сключен Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт
№ **********, по който ищецът е кредитор, а ответникът – клиент,
при подписани от страните ОУ и Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, неразделна част от договора за потребителски кредит /ДПК/.
За т. нар. „Пакет от допълнителни услуги“, описан в раздел VI на договора
„Параметри на кредита“, е определена цена от 1399,92 лв. от кредитора като тази
сума е разпределена на месечни вноски в размер на 58,33 лв. Изрично е сумирано
общото задължение по кредита със задължението по „Пакета от допълнителни
услуги“, общо - 3477,12 лв., както и обща месечна вноска, включваща сбора от
задължението по кредита и задължението по „Пакета“- 144,88 лв.
Според чл. 21,
ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Правилен
и законосъобразен е изводът на районния съд, че включените в допълнителния пакет услуги по същината си представляват
действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което не
може да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Регламентираните
в чл. 10а, ал. 1 ЗПК допълнителни услуги са такива, които нямат пряко отношение
към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай обаче
посочените в споразумението допълнителни услуги по своята същност касаят
изпълнението на задълженията на потребителя по договора – конкретно тези
описани по т. 2, т. 3 и т. 4 от Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, респ. - на
кредитодателя по отношение на описаната по т. 1 допълнителна услуга, като по
отношение на нея съдът намира, че по същността си е действие по усвояването на
кредита.
Следва да се
отчете и обстоятелството, че предоставянето от ищеца на така наречените „допълнителни услуги“ накърнява
общите принципи на добросъвестността и добрите нрави, тъй като по съществото си
същите не могат да доведат до придобиване на икономическа полза за ответника,
която да е еквивалентна на заплащаната цена. Това от своя страна дава
възможност за неоснователно обогатяване на едната от страните по сделката, в
случая на търговеца за сметка на потребителя. Възнаграждението, което се е последният
се е задължил да заплати за предоставения му пакет от допълнителни услуги е в
размер на 1399,92 лв. за предоставянето /респ. възможността за предоставянето/.
Съпоставянето на тази сума с искания кредит в размер на 1400 лв. сочи на
извода, че същата се явява прекомерна и е налице противоречие с принципите на
справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка и
основния правен принцип за защита на всеки признат от правото интерес. Отделно,
заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. както
правилно е отбелязъл районният съд, то е дължимо само за „възможността за
предоставянето" на изброените по-горе услуги и е без значение дали някоя
от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните договор. Няма данни ответникът да е ползвал някоя от услугите, но това
обстоятелство е и ирелевантно.
На следващо място, в нарушение на
императивната разпоредбна на чл.10а, ал.4 ЗПК в процесния ДПК не са посочени
нито вида, нито размера, нито действието, за което се събират съответните
такси, като наред с това не е формирана цена за всяка от услугите поотделно. В
сключеното между страните Споразумение само са изброени услугите. Констатира
се, че нито една от тях няма стойностно измерение, от което да се установява
нейната тежест и да бъде съизмерима с цената, която се заплаща за ползването на
тези възможности. Съответно нито една от възможностите, визирани по
допълнителното споразумение не е обвързана количествено и стойностно или във
времето с вноските по допълнителния пакет, дължими от клиента ежемесечно.
Така изложеното дава основание да се
приеме, че клаузите касаещи допълнителния пакет услуги действително, както е
приел и районният съд, са в противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал. 2 - 4 ЗПК. Като такива те са нищожни и не могат да породят правно действие между
страните по договора.
Отделно от това,
въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че този пакет услуги противоречи и с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Основанието за това се извежда, че
начисляването и събирането на посочените суми по „Пакет допълнителни услуги“ не
представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по
кредита, с които се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер на
ГПР и съответно води до значително и драстично увеличение на тежестта на
изплащане на задължението по договора за кредит.
Правилен и обоснован е и изводът на
районния съд, че клаузите, регламентиращи заплащането на цената на услугата по
т.нар. „Допълнителен пакет услуги“ са и неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП.
При подписването на процесните клаузи кредитополучателят плаща пълната цена на
тези услуги, но на практика получаването им зависи единствено от волята на
кредитора. Реално, независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е да
не бъдат предоставени, това в нито един момент няма да бъде обвързано с
неплащане или намаляване на цената на този пакет услуги.
След като заемополучателят плаща
цена за получаване на услуга, която е изцяло във волята на търговеца, то това
води до неравновесие между правата и задълженията между последния и потребителя
и оттам следва извод за неосъществяване хипотезата на чл.143, ал.1, т. 3 ЗПК. В
последица от това и следва да се приемат за нищожни, по смисъла на чл.146, ал.1
ЗЗП.
Не може да се игнорира и фактът, че процесните
допълнителни клаузи на практика представляват въвеждане на задължение на едната
страна по договора да заплати за нещо, което страната има по силата на самия
закон - правото на страните да променят срока на падежа на договора, както и
свободата им да отложат една или повече погасителни вноски, което води до
значителна неравноправност на същите.
По тези съображения съдът намира,
че оплакванията във въззивната жалба са
неоснователни. Решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно,
поради което следва да се потвърди.
Мотивиран
така, Русенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 420 от 13.03.2019 г., постановено по гр. д. № 5655/2018 по описа
на РРС в частта, с която предявеният от „Профи Кредит България“ ЕООД против Р.П.И., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК –
за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата
над 1795,21 лв. до пълния заявен размер от 3195,13 лв. е отхвърлен.
В останалата част
решението като необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: