Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 7734 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 70774 от 20.03.2019
г., постановено по гр. д. № 29469/2018 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), І Гражданско отделение (ГО), 65-ти състав, районният съд е признал за
установено, че Г. А.К., ЕГН: **********, и К.Б.К., ЕГН: **********, дължат на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата от по 1 457,60 лева всеки, представляваща цена за доставена от
дружеството топлинна енергия за периода 01.12.2014
г. – 30.04.2017 г. и по 35,01
лева цена на предоставена услуга „дялово разпределение” за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2017 г., за имот с абонатен № 318955, ведно със законна лихва от
06.12.2017 г. до окончателното плащане на вземането, като е отхвърлил исковете
за цена за доставена топлинна енергия до пълния предявен размер от по 1 530,34 лева срещу всеки един от
ответниците и за периода 01.05.2014 г. –
30.11.2014 г., както е отхвърлил изцяло и предявените искове с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава на главниците за топлинна
енергия и дялово разпределение за периода 16.09.2015 г. до 23.11.2017 г. в общ
размер от по 192,32 лева, предявени
срещу двамата ответници. На основание чл. 78 ГПК съдът е разпределил
отговорността за разноски.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу отхвърлителните части на първоинстанционното решение е депозирана
въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат доводи за неправилност, необоснованост
и незаконосъобразност на същите. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно
е приел, че вземанията за периода 01.05.2014 г. – 30.11.2014 г. са погасени по
давност. Сочи се, че дружеството претендира сума по обща фактура №
**********/31.07.2015 г. за топлинна енергия за периода месец май, 2014 г. –
месец април, 2015 г., издадена след приключване на отоплителен сезон 2014 г. -
2015 г. Излагат се доводи, че общата фактура от 31.07.2015 г. е публикувана на
15.08.2015 г., от което следва извод, че счетоводният й падеж настъпва на
15.09.2015 г., поради което и предвид факта на подаване на заявление по чл. 410 ГПК на 06.12.2017 г. вземането за периода 01.05.2014 г. – 30.11.2014 г. не е
погасено по давност. Поддържа, че лихва за забава се дължи от датата на
публикуване на общата фактура за съответния отоплителен сезон, за което са
съставяни констативни протоколи на основание чл. 593 ГПК, поради което
неправилно съдът е отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД. Акцентира се, че в нито един етап на производството на ищеца не са
дадени указания да представи същите. Съобразно изложеното се иска
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части и предявените
установителни искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемите – Г. А.К. и
К.Б.К., в указания законоустановен срок за отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорват жалбата и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендират разноски.
Третото лице-помагач „Т.с."
ЕООД не взема становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано
от ответниците в частта, в която исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ са уважени за
посочените по-горе размери, поради което решението в тази част е влязло в
законна сила.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Възраженията на длъжниците срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми са постъпили в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по
чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
При постановяване на oбжалвания
съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно в
атакуваната част, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения от фактическа и правна страна, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от
това, във връзка с непреклудираните възражения и доводите, изложени в жалбата,
въззивният съд намира следното:
Софийски
районен съд, Гражданско отделение (ГО), 65-ти състав, е бил
сезиран с предявени от въззивника-ищец – „Т.С.“ ЕАД, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, срещу ответниците, в качеството
клиенти на топлинна енергия, доставена в топлоснабден недвижим имот –
апартамент № 181, находящ се в град София, ж.к. „*******, с абонатен номер
318955, в процесния период.
За доказване на основателността на предявените искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ, в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост
и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на
потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на претендираното количество топлинна
енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Според задължителните разяснения, дадени с тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГК на ВКС,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
В процесния
случай не е спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа, както и че същият е
топлофициран. Пред въззивния съд не е спорно между страните и че между тях е
възникнало и съществува облигационно отношение по договор за продажба на
топлинна енергия, сключен при общи условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет
доставка на топлинна енергия за посочените период и имот, като ответниците имат
качеството потребители на топлинна енергия и на това основание дължат
заплащането на доставената в него топлинна енергия.
Предвид
непреклудираните доводи, изложени във въззивната жалба, спорът пред въззивната
инстанция е съсредоточен върху обстоятелството дали вземанията за периода 01.05.2014 г. – 30.11.2014 г. са
погасени по давност, както и дали ответниците са изпаднали в забава в
плащането по отношение процесните вземания за топлинна енергия и такса за
услугата „дялово разпределение”.
С оглед данните
по делото, доводите на въззивника, че районният съд неправилно е приел, че
претендираните вземания за обсъждания период са погасени по давност, са
неоснователни. Съгласно чл. 422, ал.
1 ГПК, искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е.
предвидено е изключение от общото правило по чл. 125 ГПК, че искът се счита за
предявен от постъпване на исковата молба в съда. Съобразно разясненията, дадени
в тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК,
вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111,
б. „в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен
срок. По аргумент от чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давностният срок започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл.
33, ал. 1 от Общите условия на „Т.С.” ЕАД, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, и приложими в
процесната хипотеза, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия
размер и то има характер на покана. По аргумент от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е
уговорено, че вземането става изискуемо
след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е за процесните
главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец
февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е
възникнало, т. е. от деня, следващ
изтичането на съответния месец.
В случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ
задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до
възникване на ново вземане в полза
на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това
дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Новото „изравнително" вземане обаче
винаги е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Издаването
на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната
давност за тях. Предвид изложеното, доводите на въззивника, че за процесните
вземания са издадени изравнителни сметки с падеж след датата на депозиране на
заявлението, поради което сумите по фактурите за тях не са погасени по давност,
са неоснователни.
В конкретния случай вземанията за цената на
доставената топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. –
30.11.2014 г. са погасени по
давност, тъй от датата на настъпване на изискуемостта им до датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 06.12.2017 г., е изтекъл тригодишния
срок по чл. 111 б. „в" ЗЗД. Обстоятелството, че ищецът претендира
вземания, представляващи месечни дължими суми за прогнозна консумация на
топлинна енергия, които са погасени по давност, като се позовава на фактура,
издадена на 31.07.2015 г., и чрез включването им в тази фактура е
незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права, доколкото с това действие
се цели избягване на евентуални възражения за давност от страна на клиентите на
топлинна енергия. Освен това, съгласно неоспореното от страните в срока по чл.
199 ГПК заключение на съдебно-техническа експертиза, което въззивният съд
кредитира като обективно и компетентно изготвено, за изравняването за периода
месец май, 2014 г. – месец април, 2015 г. е със сума за възстановяване.
Предвид изложеното, съдът намира, че вземанията за
главница за посочения по-горе период са погасени по давност и количеството и
стойността на дължимата топлинна енергия са в размери, посочени в СТЕ, както
правилно е приел и районният съд, поради което решението в частта, в която е
отхвърлен предявеният установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да бъде потвърдено, като
правилно и законосъобразно.
Неоснователни са и доводите, че ответниците са
изпаднали в забава за плащане на претендираните суми за топлинна енергия и
такса за услугата „дялово разпределение”.
Съгласно чл. 33, ал. 5 от Общите условия, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на
ДКЕВР, приложими в процесната хипотеза, обезщетение за забава в размер на
законната лихва се начислява само за задълженията по чл. 32, ал. 2 – по общата
фактура, ако не са заплатени в срока по ал. 2 на чл. 33 – 30-дневен от датата
на публикуването й на интернет страницата на купувача.
От страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест
за това, не са ангажирани доказателства за датата на публикуване на фактурите
на неговата интернет страницата, поради което не може да се установи дали
ответникът е изпаднал в забава за плащане на претендираното вземане за топлинна
енергия, респективно от кой момент. Не са ангажирани и доказателства да му е
изпратена покана за плащане на претендираната такса за услуга „дялово
разпределение”, за плащането, на която в закона и в общите условия не е
определен срок. Възражението на въззивника, че не са му дадени указания в тази
насока от районния съд е неоснователно. С определение от 21.11.2018 г., на
основание чл. 140 ГПК, са му дадени изрични указания, че по иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД негова е доказателствената тежест да докаже
възникване на дълг и изпадане на ответника в забава, посредством публикуване на
общите фактури на електронния адрес на дружеството и отправяне на покана за
плащане на дължимата цена за услугата „дялово разпределение”, за които
обстоятелства към датата на постановяване на определението не сочи
доказателства. Предвид изложеното предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни
искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са недоказани, както правилно е
приел и районният съд.
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните и относими към
предмета на делото доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната
част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, имат въззиваемите. Последните са
представлявани пред въззивния съд от адв. С.Р.– САК, като видно от представени
по делото договори за правна защита и съдействие от 20.02.2020 г. им е предоставена
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за
адвокатурата (ЗАдв.). При този изход на спора и предвид направеното изрично
искане в тази насока, на процесуалния представител на ответниците по жалбата
следва да се присъди адвокатско възнаграждение по по реда на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер на по 300 лв.
за осъщественото процесуално представителство на всеки от ответниците.
В подадената въззивна
жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение, но предвид неоснователността на жалбата, такива
не му се дължат.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 70774 от 20.03.2019 г., постановено по гр. д. №
29469/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение
(ГО), 65-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** Б, да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК вр. чл. 38, ал.
2 ЗАдв, на адв. С. В. П. – Р. , сума в размер на 600 лв. – адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.