№ 1859
гр. Плевен, 28.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско
дело № 20234430103973 по описа за 2023 година
Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.146
ЗЗП и иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на
иска 31,50 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Н.
Е. П., ЕГН**********, *** против ***, ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от С.Т., в която се твърди, че на 20.07.2022
г. между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит от
разстояние № ***. Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер
на 500.00 лева, а размерът на погасителния план е 12 вноски, като видът на
вноската е месечна. Размерът на годишната лихва е посочен в размер на 36%,
а размерът на годишния процент на разходите е 42.58%, а размерът на общата
сума, която следва да върне Н. П. е 515.00 лева. Твърди, че в чл. 19 ал. 1 от
процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем
да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ доход
или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Твърди, че
в чл. 29 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението
си по чл. 19 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по
предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
0.9% от стойността на усвоения кредит, като в договора е уговорено, че
1
страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение
причинява вреди на кредитора в посочените размери. Неустойката се заплаща
от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди, че
на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 135.00 лева, тъй като не е
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени
в процесния договор, като общата сума, която следва да върне е 650.00 лева.
Твърди, че Н. П. е погасил сумата по сключения договор, като за срока на
договора е заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по договора,
включително и неустойка. Смята, че процесният договор е нищожен на
основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената
от закона форма. Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита. Счита, че в нарушение на императивните
правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като
процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са
послужили за неговото изчисляване. Смята, че липсата на ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в
пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал.
2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен годишен
лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се
сьотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси
и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до
различен размер на ГПР от посочения. Смята, че в договора за потребителски
кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в
размер многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В процесния
договор е уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието на
две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в
полза на Заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски,
лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочено в
договора. В процесния договор е уговорено, че в случай, че Заемателят не
предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде
заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план. Смята, че от
2
една страна е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в
толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички
изисквания, посочени в договора. Ето защо считам, че е налице нищожност
на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Твърди, че настоящият
случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе. Посочва, че в глава четвърта от ЗПК е
уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. Смята, че клаузата, с която в
процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи
неустойка, в случай че не предостави в тридневен срок от сключването му,
обезпечение — двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарят на
определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да
бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е
необходимо обезпечение/. Въпреки това на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори
това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния
Касационен съд/. Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.
26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при
забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Считам, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо. Посочва, че непредставянето на обещани обезпечения (когато
3
същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното е
изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел
да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се
приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се
предостави и „неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се
явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под
условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението" да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив, договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но
при по-висока цена, прикрита като неустойка. Счита, че тази клауза е изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Също така считам, че тази клауза не е индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗЗП. Смята, че в пряко нарушение на императивното
правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК *** не е включило в ГПР
разходите за заплащане на „неустойка", която по своята същност
представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща
периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент
/ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан,
действителният такъв щял да възлиза не както е посочен в договора, а
многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Ето защо счита, че е
налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до
нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. Посочва, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
4
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Ето защо счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Счита, че с тези
действия *** е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от
ЗПК. Смята, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни
на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. Счита, че посочването в договора на размер на ГПР,
който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.11,
ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата
за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Смятам определения от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва (в който се включва и начислената „неустойка") за изключително висок
и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката
относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per
argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК. Евентуално, ако бъде приет
договора за валиден и действителен, смята, че са нищожни отделните клаузи
от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради
нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите
нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.
Посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита". Дори и целият договор да не е нищожен, то твърди нищожност на
отделни негови клаузи, а именно клаузата, с която на ищеца е начислена
процесната неустойка, в размер на 0.9%. Моли са бъде прогласена
недействителността на клаузата предвидена в чл. 29 от Договор за паричен
5
заем № *** / 20.07.2022 г. сключен между доверителя ми и ***, с ЕИК:
**********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
С.Н.Т., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоената сума на ден, като нищожна на основание чл.26, ал.1
ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Моли
ответника са бъде осъден на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал.
1, предл. от ЗЗД, след изменение на размера на иска, да плати на ишеца
сумата в размер на 31.50 лева, представляваща недължимо платени суми по
потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й
изплащане. Претендира направените деловодни разноски, включително
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който взема становище, че искът е допустим, но неоснователен. Признава, че
на 20.07.2022 година между *** като кредитор и ищеца Н. Е. П. , като
Потребител по смисъла ЗПК е сключен ДОГОВОР за ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ предоставен от разстояние с № ***, по силата на който кредиторът е
предоставил на ищеца заемна сума в размер на 500 лв. (петстотин лева), която
сума същия е бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за
ползването и съгласно Погасителен план. Договорът е сключен от разстояние,
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние
организирана от Кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и
ЗЕДЕУУ. На същата дата кредитора е предоставил на разположение на ищеца
горепосочената сума, съгласно изразеното от ищеца желание на каса на
„Изипей“. В чл. 20 и следващите от горепосоченият договор е предвидена
хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от
страна на потребителя визирани договора, може да му бъде начислена
неустойка. Кредиторът обаче, не е договорно задължен да претендира
подобна неустойка. По отношение на твърдението, че договорената неустойка
в горепосоченият договор е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави твърди следното: Процесният договор е
сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникации от разстояние. Редът за организиране
6
на системата е посочен в „Общите условия уреждащи отношенията между
*** и неговите клиенти, по повод предоставяните от Дружеството финансови
услуги от разстояние“ наричани за краткост ОУ, неразделна част от
индивидуалните договори за кредит. Актуалните ОУ се намират и са
общодостъпни на уебсайта на www.stikcredit.bg. Съгласно приложимите към
настоящият договор ОУ - страните ползват Интернет (и по точно размяна на
електронни съобщения от и до електронната поща, както и уебсайта на ***,
находящ се на адрес: \*** и/или кратки текстови съобщения (СМС) като
средство за комуникация и извършване на правни изявления. Комуникацията
между страните се извършва по инициатива на ищеца чрез извършване на
действия по кандидатстване за отпускане на кредит. Кандидатстването може
да се извърши по някой от следните начини: 1) попълване на електронна
форма за регистрация — заявление (молба) за отпускане на заем, намираща се
на уеб страницата на Дружеството или 2) по телефон. В процеса на
кандидатстване потребителят предоставя на кредитора своите телефон (т.нар.
Идентификационен номер) и електронна поща (имейл). В раздел 2 „Термини
и Понятия“ на ОУ е посочено, че „Идентификационен номер“ представлява
„мобилен телефонен номер, от който кандидат - заявител кандидатства за
заем по Телефонна линия. Страните се съгласяват, че във взаимоотношенията
между тях (настоящи и бъдещи), изявленията направени до Дружеството от
този Идентификационен номер са изявления на заявителя“. Отделно от
горното, ползвайки своята електронна поща, потребителят може да създаде
т.нар. „Личен акаунт“. Съгласно на ОУ „Профил/Електронен профил/“
представлява „лично виртуално пространство на потребителя,
индивидуализирано от него чрез предоставяне на информация за електронна
поща и парола. Електронната поща посочена от потребителя във
Формата/Заявлението за кандидатстване представлява средство за
индивидуализация на същия от страна на Кредитора“. В допълнение, в ОУ е
посочено, че използването на Идентификационният номер, „Профил на
клиента/Електронен профил“ и електронна поща от потребителя представлява
електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен подпис по
смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ. Твърди, че в настоящият случай
сключването на договора е инициирано от ищеца с попълване на електронна
заявка за отпускане на кредит на сайта на Дружеството. На 20.07.2022 година
чрез създаденият от Н. Е. П. личен профил, той е попълнил Заявка за
7
кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в
заявлението са въведени следните данни — три имена, ЕГН, номер на
документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за
получаване на документи и кореспонденция, лице за контакт, желания размер
на кредита, условията при които желае да ползва кредита и желания начин на
усвояване на сумата. В заявлението е посочен и така нареченият
„Идентификационен номер“. След попълване на Заявлението за
кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл. 6 ал. 2 от ОУ на ищеца е
изпратена необходимата пред договорна информация, включваща СЕФ, за да
завърши заявката потребителят натиска бутон „Вземи парите“, което
действие е потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на
исканата от Потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите на
Потребителя се предоставя възможност да изтегли проект за договор за
потребителски кредит ,като ако е съгласен с неговото съдържание,
Потребителят натиска бутона „Подпис“, с което действие последният дава
своето недвусмислено волеизявление за съгласието му със съдържанието на
договора и за неговото сключване. След одобрението на подадената Заявка от
страна на *** за отпускане на сумата посочена от ищеца на електронна поща
посочена от него в Заявката са изпратени автоматично проект на Договор за
потребителски кредит — кредитна линия сключен от разстояние № *** от
20.07.2022 г. с приложение № 2 Погасителен план към него, Стандартен
Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните документи
съдържат предвидената в законите пред договорна информация за желаният
кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора
за кредит и приложенията към него били посочени дължимите от ищеца
суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски,
падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за
предоставяне на обезпечение. След запознаване с всички условия във връзка с
кредита на 20.07.2022 година ищеца е натиснал бутона „Подпис“, с което
последният е изразил и своето не двусмислено съгласие за сключване на
Договора. В резултат на тези предприети от страна на ищеца действия между
*** и ищеца като кредитополучател на 20.07.2022 година е сключен във
формата на електронен документ Договор за потребителски кредит —
кредитна линия предоставен от разстояние с № ***. Сключването на договора
8
във формата на електронен документ е съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ,
ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими нормативни документи. Относно
дължимата неустойка при не предоставяне на обезпечение мога да твърди
следното: Независимо, че такава неустойка не е начислявана и събирана от
дружеството, намира, че тази клауза е валидна и отговаряща на всички
изисквания на действащото законодателство. В случая тя е уговорена за
неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение,
изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а нейният вид се
определя в зависимост от това, дали заемателят по Договора изпълни в
някакъв момент своето задължение. С оглед на което и размерът на
неустойката се определя като процент от заетата сума, като същата се
начислява, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависи изцяло от
волята на заемателя. Счита, че така договореният размер на неустойката, като
определен процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо,
че в текста на Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият
размер обхващащ целият период на договора изпълнява предвидените в чл. 92
от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага. Считам, че
не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговореният в Договора
срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Ищецът е бил
запознат с условията на Договора, преди същият да бъде сключен (с
изпращането на първото електронно съобщение и приложеният към него
СЕФ, след което и с изпращането на второто електронно съобщение), като
същият не е бил длъжен да сключва договора веднага, а е разполагал с
възможността първо да открие лице, което да отговаря на определените в
Договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него
и след това да премине към подписването му. Знаейки, че няма да може да
изпълни задължението си ищцовата страна е действала недобросъвестно, като
по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД, който гласи, че при воденето на
преговори е сключването на договори страните трябва да действат
добросъвестно - в противен случай те дължат обезщетение. Отново искам да
отбележа, че въпросната неустойка се начислява само докато не бъде
предоставено обезпечение. Няма разпоредба в закона, която да определя
момента на предоставяне на обезпечение. Това е допустимо да стане преди
подписването на договора, но е възможно и да бъде предоставено в процеса
на изпълнение на същият. Именно поради това и разпоредбата на чл. 71 от
9
ЗЗД предвижда възможност задължението по договора да стане предсрочно
изискуемо при не предоставяне на обещаното обезпечение от страна на
длъжника. Развива правни съображения.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не е спорно между страните, а и от представените писмени документи
се установява, че същите са обвързани от договор за потребителски кредит №
***/20.07.2022 г. по силата на който ответното дружество е поело
задължението да предостави на ищеца сумата от 500 лв., при ГЛП – 36%, ГПР
– 42,58 %, със срока на погасяване на първи транш: 30 дни, и обща дължима
сума по кредита – 515,00 лв. Съгласно чл. 2 от договора неразделна част от
същия са заявлението за кредит, погасителния план и общите условия. В
раздел IV от договора страните уредили и стойността на дължимата лихва,
която съгласно постигнатите уговорки в чл. 7 и сл., е че се изчислява
ежедневно при 10 % лихвен процент, но кредиторът имал право едностранно
да промени договорените с потребителя размер на възнаградителна лихва и
лихва за забава. Видно от Раздел VI от договора е че страните по делото са
уговорили потребителят да предостави в срок до 3 дни от подписването на
ДПК обезпечение, което 1) да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. от
ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря
за неизпълнението на всички задължение на потребителя, или 2) да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявления на банката да заплати на кредитора всички задължения на
потребителя по договора в срок от един работен ден, считано от датата на
която банката е получила писмено искане от кредитора, със срок на валидност
най-малко 30 дни, след падежа на последната вноска. В ал. 2 е предвидено
поръчителя или банковата гаранция да бъдат одобрени от кредитора по
негова преценка. Съгласно чл. 29, ал. 1 от раздел XI по договора, страните по
делото уговорили, че ако потребителят не изпълни задължението по чл. 19 от
договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 0.9 % от
стойността на усвоената кредитна сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. Страните постигнали съгласие, че
неизпълнението на задължението по чл. 19 от договора причинява на
10
кредитора вреди в размер на договорената неустойка, доколкото оценката на
кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани
на предположението, че последният ще предостави обезпечение в срок.
Съдът възприема заключението на приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза като обективно, обосновано, безпристрастно,
компетентно и неоспорено от страните. От него се установява, че
извършеното от ищеца плащане по договора е в размер на 535 лв., като сумата
е разпределена както следва: 500 лв. за главница, 3,50 лв. лихва и 31,50 лв.
неустойка. Заемната сума е усвоена от ищеца в размер на 500 лв. на дата
20.07.2022г. Вещото лице е установило още, че ако се вземе предвид
начислената неустойка ГПР ще надвишава 100 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при
неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай,
доколкото процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи
на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано
на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
11
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде
нищожна съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две
предпоставки: клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена
индивидуално. В разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил
няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер
на съответните договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на
потребителя, т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на
потребителя; 2/ клауза, която не съответства на изискванията за
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на съконтрахентите; 3/ клауза, която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са посочени 19 примера на
неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща неравноправните клаузи в
потребителските договори, предвижда, че такава е всяка уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата на доставчика и потребителя, като
поставя изпълнението на задълженията на доставчика в зависимост от
условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т. 3/ и налага
на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Липсва спор между
страните, че в договора са посочени индивидуализиращи данни за страните,
размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да
върне, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент по
кредита, представен е погасителен план, в който са отразени размерът, броят,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С оглед
изложеното, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е
действителен, като съобразно приетото в съдебната практика следва да се
изследват отделните клаузи на този договор предвид възможната им
нищожност и неравноправност във връзка с нормите на ЗЗП.
12
Съдът намира за основателен предявеният иск с правно основание
чл.146 ЗЗП за нищожност на клаузата за неустойка по договора като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна.
Съгласно чл. 29, ал. 1 от раздел XI по договора, страните по делото
уговорили, че ако потребителят не изпълни задължението по чл. 19 от
договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 0.9 % от
стойността на усвоената кредитна сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение.
Съдът намира, че клаузата за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал.
1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за точно изпълнение.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уредената такса/неустойка в Тарифата е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие. Поради
изложеното искът следва да бъде уважен.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС
№ 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна
сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В
тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
13
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Съобразно изхода на предявения иск за нищожност
на клаузата за неустойка по договора и установяването на нейната
нищожност съставлява пречка за възникване на задължение за неустойка.
Поради изложеното, заплатената на основание нищожната клауза за
неустойка сума в размер на 31,50 лв. се явява платена при начална липса на
основание и подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, предложение
първо ЗЗД, поради което искът следва да бъде уважен в предявения си размер
след допуснатото изменение от 31,50 лв.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
100,00лв. за държавна такса. Неоснователно е възражението на ответника за
недължимост на сторените разноски. С поведението си същия е дал повод за
завеждане на делото, т.к. е подписал договора, съдържащ нищожната клауза,
създаваща права за него като кредитодател и е получил суми от
заемополучателя за погасяване на задължение по същата нищожна клауза.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ в минималния размер по
Наредба №1/2004, а именно 480лв., при съобразяване, че адвокатското
дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2
НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
14
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени
в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест
ще бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на
подлежащи на възстановяване разноски в производство. По този начин се
отнема правото на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да
присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото
на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия
му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Същото се приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от
28.07.2016г. по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща
на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в
които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е
приета от ВАС – орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като
частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема
свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на
конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на
сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС
е извел задължение за националния съд да гарантира пълното деиствие на
нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива
да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство,
15
дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или
да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на
ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение №
6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. № 1061/2018г. на СГС; Определение № 2514
от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. № 407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95
от 31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е
№1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.146 ЗПК по иска,
предявен от Н. Е. П., ЕГН ********** против ***, ***, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от С.Т. клаузата за неустойка на чл. 29,
ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ***/20.07.2022 г., като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД ***, ***,
със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от С.Т. ДА ПЛАТИ
на Н. Е. П., ЕГН ********** сумата от 31,50 лева, представляваща
недължимо платена сума.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ***, ***, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от С.Т. ДА ПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН
********** сумата от 100,00 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***,
***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от С.Т. ДА
ПЛАТИ на *** „Д. М.“ гр. София, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***,
представлявано от Д. М. М., като процесуален представител на Н. Е. П.,
сумата от 480,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
оказаната по производството безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
16