РЕШЕНИЕ
№ 1338
гр. Варна, 13.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ в публично заседание на
седемнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Моника Жекова
при участието на секретаря Христина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №
20203110110273 по описа за 2020 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба предявена във
ВРС от ищцата ИЛ. П. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: *****, чрез адв.Д.Т. от
ВАК, със съдебен адрес: ****, ПРОТИВ ответното дружество „С. К.“ АД, ЕИК ****.
Отправеното до съда искане по см.на чл.127, ал. 1, т. 5 ГПК е да бъде постановено
Решение, по силата на което да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищцата
сумата от 250,00 лева (двеста и петдесет лева) представляваща надвзета сума от ответното
дружество, платена от ищцата при първоначална липса на основание за това или на
отпаднало вече основание, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно уточнението направено в о.с.з. искането е ответното дружество да върне
на ищцата исковата сума ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на предявяването на иска във ВРС и до окончателното изплащане на сумата.
Така заявените искове с правно основание чл. 55 ЗЗД, ищцата е предявила като желае
в мотивите на съдебния акт ВРС, приемайки релевираното в исковата молба възражение за
недействителност на договорни клаузи касаещи заплащане на лихви, такси и неустойки,
да признае за изцяло нищожен поради накърняване на принципите на морала и
добрите нрави и заобикалящ закона съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД неформален договор за
заем, сключен между ищцата и ответното дружество. Изрично е посочено на стр.3 от
първата уточнителна молба, е че желае разглеждане на възражението за недействителност
като преюдициално относно основателността на иска по чл.55 ЗЗД. Обективирано е искане и
на ищцата да бъдат присъдени сторените по делото съдебни - деловодни разноски.
В сезиращата ВРС искова молба ищцата е посочила,че е сключила с ответното
1
дружество договор за заем в размер на 250 лева със срок на ползване една година, считано
от датата на сключване на договора. Края на м.септември 2019 г. ищцата сочи, че се
свързала с ответното дружество, което се рекламирало като финансова институция,п
редлагаща кредити на физически лица с искане за отпускане на потребителски кредит. Този
тип договори били от така наречените „бързи кредити", като и за тях приложение намирали
ЗПК влязъл в сила на 12.5.2010 г., като едновременно с това се прилагали и нормите на ЗЗД
и ЗПК.
По същество ищцата се позовава на нормата на чл.143 ЗЗП съгласно която
неравноправна клауза е уговорка в договор сключен с потребител, която е уговорена в
негова вреда, не отговоря на изискванията за добросъвестност и нарушава
равновесието между правата и задълженията на доставчика - търговец и потребителя
Законът, пояснява ищцата, че изрично задължавал кредитора да представи
предварителна информация а потребителя, че при сключване на договора потребителя има
право да бъде информиран за условията на договора и последиците от неизпълнението на
същите. Твърди се, че в настоящия случая договора за кредит нямал ясно и достъпно
съдържание по отношение на съществените му условия по см. на ЗКИ и потребителят
нямал възможност да се запознае с тях преди сключването му.По силата на
препращането на чл.4 - чл.6 ЗКИ, на кредитора били възложени редица задължения в
преддоговорния процес, като било несъмнено че кредитора не ги изпълнил. Най -
съществената за интересите на потребителя информация относно разходите по
кредитирането не били оповестени на потребителя по никакъв начин, изискван в закона,
липсвало информирано съгласие у потребителя в предварителна информация относно
всички разходи и неустойките, за да намерят в последствие място в предложеното от
търговеца окончателно съдържание на договора. Т.е. налице били нарушения на
задълженията на търговеца, респ. тези нарушения поставяли потребителя в
неравнопоставено положение спрямо по-информирания професионалист. Тези закрилни
способи, заявява ищцата, че не били случайни а целта йм била да бъде информиран
предварително потребителя за всички последици от сключването на договора за кредит.
Отделно от горното потребителят имал правото да бъде информиран предварително за да
можел да вземе информирано решение за сключване на договора за кредит, за да можел да
сравни различните предложения на пазара.
Твърди се още, че ищцата не разполага с никакви писмени документи,
установяващи сключването на договора, предоставена информация във връзка със
сключване на договора за заем и др. Единствените документи, с които разполагала било
получено „напомняне“ - покана за доброволно изпълнение без дата , подпис и печат носещ
логото на дружеството ответник и платежни нареждания за преведени в полза на ответното
дружество суми.
Твърди се на следващо място в исковата молба, че кредиторът не е изпълнил
задължението си да определи ясно и точно вида, размера и действието, как се
изчисляват лихвите и в какъв процент са определени, съответно и за дължимост на
неустойката и други, не ставало ясно за какво точно възнаграждение се били
договорили страните, при това то следвало да е пряко свързано с кредита.Ищцата
уговорила да получи в заем сумата от 250 лв., която заета сума да върне на вноски по 75
лв. , но без конкретен срок или период, нямало уговорка за дължимост на такси и
неустойки, било й казано само, че трябва да върне сумата до 6 месеца.
Следващото твърдение в исковата молба е, че ищцата започнала на 30.10.2019 г.
изплащане на заемната сума, като заплатила първа вноска от 75 лв. На 3.12.2019 г.
ищцата сочи, че платила и втора вноска от 75 лв., а началото на м. февруари получила
„напомняне“ - покана за доброволно изпълнение, без дата, изходящ номер и подпис, в което
се твърдяло, че се отправяла покана за заплащане на просрочена сума, в която се
установявало, че въпреки направените 2 вноски по заема в общ размер на 150 лв., но
към този момент ответното дружество претендирало от ищцата сума от 545,57 лв.,
която била над два пъти повече от взетата в заем.
За ищцата било неясно как и защо са образувани сумите описани в поканата за
доброволно изпълнение: главница 250 лв., лихва 7,50 лв., наказателни лихви 22,57 лв.и
неустойка 67,50 лв. Още в този период, ищцата е навела фактическите твърдения, че спрямо
2
нея започвали заплахи по телефона, като се стигнало до там, че „яки мъже да посещават
дома й с цел напомняне за задължението“. По тази причина и от страх ищцата била платила
още 350 лева, като отново не ставало ясно какво точно се погасявало с тази сума. На
01.04.2020 г. сочи ищцата, че отново получила „напомняне“ - покана за доброволно
изпълнение, с указано задължение в размер на 285,12 лв.главница, лихва 0,00 лв.,
наказателни лихви 135,12 лв. и неустойка 0,00 лв.,въпреки че, и към този момент ищцата
вече била платила на ответното дружество сума от 500 лв.
При така изложеното по-горе, ищцата счита, че е заплатила на ответника суми за
такси, лихви и неустойки, които суми надхвърлят размера на предоставената заемна
сума при това в пъти, което правело всички тези лихви,такси и неустойки нищожни и
в разрез с морала и добрите нрави. Кумулативното налагане на санкция едновременно под
формата на законна лихва и мораторна неустойка за забава за неизпълнение на едно и също
задължение, подчертава в исковата си молба ищцата, че е недопустимо като се позовава на
т.3 от ТР № 1/2009 на ОСТК на ВКС.
С оглед горното, ищцата е обосновала правния си интерес от търсената защита,
в частност за връщане на неоснователно преведените суми над размера на получения
заем. На следващо място ищцата е цитирала в исковата си молба нормата на чл. 21, ал. 1
ЗПК съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК е нищожна а съгл.ал.2 - всяка клауза в ДПК
с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от
посоченото в чл.32, ал.4 е нищожна, поради което и обобщава, че в случая са налице
нищожни клаузи по отношение на евентуален договор за заем по отношение на ГПР,
задължения за плащане на възнаградителна лихва и/или неустойка.
Конкретно се твърди още, че не били изпълнени задължителните предпоставки на
ЗПК - ГЛП, условия за прилагане, индекс или референтен лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; липсвала методика за
изчисляване на референтния лихвен процент; ГПР и общата сума дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора с допусканията, условията за
издължаване на кредита, информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор да получи при поискване безвъзмездно извлечение от
сметката под формата на погасителен план; погасителен план с необходимите реквизити,
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока в който това
право може да се упражни и другите условия по ДПК.
На следващо място ищцата е препратила към нормата на чл.22 ЗПК съгласно която
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 8 - 12 и 20 ДПК е
недействителен. Твърденията на ищцата, че тези законови изисквания не са били
спазени и съгл. чл. 23 ЗПК, ищцата дължи само чистата стойност на кредита.
Във връзка с препращата норма на чл. 24 ЗПК към нормата на чл. 143 ЗЗП,
уговорената неустойка според ищца е неравноправна клауза, защото била сключена във
вреда на потребителя. В случая ищцата се позовава на § 13 т. 1 от ЗЗП, чл. 143, т. 4, чл. 146,
ал.1 ЗЗП за да изведе извода, че в процесния договор няма клауза за неустойка въпреки
което неустойка се претендирала, нямало договорки в договора по силата на които ищцата
да дължи и наказателни лихви, но такива се претендирали. Отделно от горното ищцата
счита, че неустоечната клауза заобикаля нормата на чл. 19, ал.3 ЗПК, т.к. съставлявала
скрита възнаградителна лихва. При условията на евентуалност ищцата твърди, че
неустоечната клауза е нищожна и на осн. чл. 146, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП с оглед на
търсената от ответното дружество неустойка в необосновано висок размер. Също така
ищцата счита, че договорената клауза за неустойка е в противоречие с добрите нрави и
цели да обогати търговеца. Към момента на сезиране на съда, повтаря ищцата, че
ответното дружество получило от нея заемната сума в двоен размер, че ищцата била
подложена на огромен стрес и системен „психически тормоз от двама мускулести, високи и
едри мъже, представящи се за служители на ответното дружество, като единият се
легитимирал с визитка като служител от „ съдебен отдел“ „чрез отправяне на заплахи лично
и по телефона, системни посещения на работното й място и дома, отправяне на заплахи да
заплати претендираните от тях задължения. Твърди се още, че до момента на подаване на
молбата в съда ищцата е платила по договора за кредит следните суми: на 30.10.2019 г.
3
вноска 75 лв., на 3.12.2019 г. вноска 75 лв., на 25.2.2020 г. вноска 350 лв. - общо 500 лв.,
като реално получила 250 лв. Реално Т. отново сочи, че за период от около 5 месеца е
върнало двойно със 250 лв. повече от предоставената й в заем сума което накърнявало
морала и добрите нрави и неоснователно обогатявало ответното дружество .
Позовавайки се та ТР 1/2010 г. по т.д. 1/2009, ОСТК на ВКС, както и на цитирайки
съдебна практика, ищцата е сезирала РС Варна с искането да бъде установено в
мотивите на съдебния акт недействителност на договора поради противоречие със
закона и добрите нрави и на основание чл. 55 ЗЗД сумата от 250 лева да бъде върната
от ответника ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба
в съда и до окончателното изплащане на вземането. Посочена е и банкова сметка съгл. чл.
127 ал. 4 ГПК.В подкрепа на твърденията си ищцата е направила доказателствени искания
В уточнителната си молба ищцата е пояснила твърденията си и презирала
искането си за връщане на сумата от 250 лв. - надвезета от ответното дружество сума и
платена от ищцата при изначална липса на основание или на отпаднало вече
основание, като се желае първо да бъде разгледано възражението за недействителност
на договора съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД. Обоснована е и изборната подсъдност, а с
уточнителна молба от 29.10.2021 г. ищцата е отстранила допусната от нея грешка
относно изписването на данните за ответника С. К. АД.
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество „С. К.“ АД чрез адв.А.Д. от САК е
депозирало отговор на исковата молба.
В срока по чл. 131 ГПК на първо място ответната страна е изразила писмено
становище по редовността на исковата молба.На първо място ответното дружество
намира, че предявеният иск е нередовен. Ищецът посочил общо, че претендира вземания,
поради недействителни клаузи в договор за потребителски кредит. Недействителността
,акцентира ответната страна, че е родово понятие и включва нищожност, частична
нищожност, унищожаемост, относителна недействителност и висяща
недействителност. Следва според ответното дружество да се уточни каква точно
недействителност се претендирала. Влязлото в сила решение за един вид недействителност
било пречка да се гледа отново дело на същото основание, но било възможно да бъде
предявен иск на друго основание. В исковата молба били изброени редица разпоредби от
ЗПК, ЗЗП, ЗКИ, ЗКНИП, ЗЗД, като не ставало ясно въз основа на коя разпоредба се искало
да бъде обявена недействителността на договора. Не ставало ясно, дали бил налице един иск
или няколко иска, като не ставало ясно и дали ако са няколко иска, тези искове са предявени
кумулативно, алтернативно или евентуално съединени. Също така в исковата молба не била
посочена и цената на иска, а това бил един от нейните задължителни реквизити. В резултат
на това за ответното дружество било трудно да организира защитата си. С оглед изложеното
смята ответното дружество, че исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127 ал. 1
т.З, т.4 и т. 5 от ГПК, като по този начин значително се затруднявала защитата на ответника ,
а оттам се накърнявали и редица принципи на гражданския процес, а именно: на
диспозитивното начало, на състезателното начало и на равенство между страните. След
извършеното поправяне на исковата молба, моли ответната страна да й бъде дадено право на
отговор, съгласно чл. 131 от ГПК. На второ място ответника счита предявеният иск за
недопустим. С депозиране на исковата молба в Районен съд - Варна, били нарушени
правилата за местна подсъдност, т.к. настоящият спор не бил потребителски. Неговият
предмет бил института на неоснователното обогатяване, уреден от ЗЗД, а не - потребителски
спор по ЗПК или ЗЗП. С Договор за потребителски кредит №571027/30.09.2019г.., страните
по делото се споразумяли, че всички техни спорове били подсъдни на Районен съд - гр.
Нови Пазар, с което те се възползвали от възможността предоставена им от чл. 117 ал. 2 от
ГПК и поради което счита ответника, че делото пред Районен съд - Русе /Варна/ следва да
бъде прекратено и да бъде препратено по компетентност на Районен съд - Нови Пазар.
На следващо място, доколкото можело да се разтълкуват фактите и
основанията, на които ищецът основавал своята претенция, смята ответната страна,
че предявеният иск е неоснователен, т.к. бил налице валиден договор за потребителски
кредит. Твърди се, че на 30.09.2019г. между „С. К.“ АД, в качеството си на кредитор и И.
П. Т. в качеството й на потребител по смисъла на Закона за потребителски кредит (ЗПК)
бил сключен Договор за потребителски кредит - Кредитна линия №571027/30.09.2019г.
(наричан за краткост Договора), по силата на който, кредиторът следвало да предостави
4
на ищеца заемна сума в размер от 250.00лв. (двеста и петдесет лева), а потребителят да
върне сумата заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване, съгласно
Погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използвали
изключително средства за комуникация от разстояние. Редът за организиране на
системата бил посочен в Общите условия уреждащи отношенията между „С. К.“ АД и
неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството финансови услуги (заеми) от
разстояние (наричани за краткост ОУ), неразделна част от индивидуалните договори за
кредит. Актуалните ОУ се намирали и били общодостъпни на уебсайта на „С. К.“ АД,
находящ се на адрес: *****. Съгласно приложимите към момента на сключване на
Договора с ищцата ОУ - страните ползвали Интернет (и по - точно размяна на електронни
съобщения от и до електронна поща, както и уебсайта на „С. К." АД, находящ се на адрес:
**************) и/или телефон (чрез гласови услуги или кратки текстови съобщения/CMC)
като средство за комуникация и извършване на правни изявления. Комуникацията между
страните се осъществявала по инициатива на ищцата чрез извършване на действия по
кандидатстване за отпускане на кредит. Съгласно чл. 3.4 от ОУ, кандидатстването
можело да се извърши по някой от следните начини: 1) попълване на електронна форма
за регистрация - заявление (молба) за отпускане на заем, намираща се на WEB - страницата
на Дружеството или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване, потребителят предоставял
на кредитора своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и електронна поща (имейл).
В чл. 2.1 „Дефиниции“ на ОУ било посочено, че „Идентификационен номер“ представлява
„мобилен телефонен номер, от който кандидат -заемателят кандидатства за заем по
Телефонната линия. Страните се съгласявали, че във взаимоотношенията между тях
(настоящи и бъдещи), изявленията, направени до Дружеството от този Идентификационния
номер са изявления на заемателя„. Отделно от горното, ползвайки своята електронна поща,
потребителят можел да създаде т.нар. Личен акаунт. Съгласно Дефинициите на ОУ, „Личен
акаунт“ представлявало „лично виртуално пространство на потребителя,
индивидуализирано от него чрез предоставяне на информация за електрона поща (e-mail) и
парола. Електронната поща (e-mail), посочена от Потребителя във Формата/Заявлението за
кандидатстване представлява средство за индивидуализация на същия от страна на
Кредитора“. В допълнение, в чл.2.1 от ОУ било посочено, че ползването на
Идентификационния номер, Личния акаунт и електронна поща от потребителя
представлявало електронен подпис, като му била придадена силата на саморъчен подпис по
смисъла на чл.13, ал. 4 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги (ЗЕДЕУУ). Сключването на Договора било инициирано от ищцата със създаване на
Личен акаунт на уебсайта на ответното дружество ************** (сайта), който акаунт се
ползвал с посочена от потребителя електронна поща (e-mail) и избрана от него парола. При
създаване на акаунта, потребителят въвел следната електронна поща: **************
Твърди се в отговора на искова молба, че на 30.09.2019г. чрез създадения Личен
акаунт - И. П. Т. попълнила Заявка за кандидатстване за кредит от разстояние , като в
зададените полета в заявлението били въведени следните данни - трите имена, ЕГН, номер
на документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за получаване на
документи и кореспонденция; допълнителни лица за контакт; желания размер на кредита,
условията при които желае да ползва кредита и желания начин за усвояване на сумата.
В Заявлението бил посочен и т.нар. Идентификационен номер, а именно: ****. След
попълване на Заявката за кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл. 5.14 от ОУ
на г-жа Т. бил изпратен ПИН код под формата на кратко електронно съобщение (CMC) на
посочения от нея Идентификационен номер, който ПИН код ищцата въвела на сайта на
„С. К.“ АД в своята Заявка и натиснала бутона „Потвърди“, с което действие
последната потвърдила заявката си. Като допълнително средство за потвърждение на
Заявката, включително относно размера на кредита, срока на неговото изплащане и
месечната погасителна вноска, чрез обаждане до Идентификационния номер бил проведен
телефонен разговор с г-жа Т.. По време на разговора със служител на С. К. АД, ищцата
потвърдила, че кандидатства за кредит под формата на кредитна линия от 250лв.,
който се отпуска за срок от 1 година, като през това време кредитополучателя може да
усвоява суми (траншове) по кредитната линия до максимално разрешения размер (в случая -
до 250лв.), като необходимо условие за усвояване на следващ транш било да бъдат погасени
всички задължение по предходния транш.На така подадената заявка бил поставен
идентификационен номер № 75585 и след одобрение от страна на „С. К.“ АД за отпускане
5
на сумата, на посочения от заявителката електронна поща ********* били изпратени
автоматично договор за кредит № 571027/30.09.2019г. с приложение № 1 (Погасителен
план) към него и стандартен европейски формуляр (СЕФ). Процесните документи
съдържали необходимата преддоговорна информация за желания кредит, предоставени били
в ясен и четим вид, на български език и при съблюдаване на приложимите нормативни
изисквания. В проекта на договора за кредит и приложенията към него били посочени
дължимите от ищцата суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните
анюитетни вноски, падеж, размер на лихвения процент по кредита, изискването за
предоставяне на обезпечение. Неразделна част от договора представлявало Приложение № 1
- Погасителен план, в което било разписано, че кредитът се отпуска за срок на ползване - 1
година. В рамките на срока на ползване, кредитополучателят можел многократно да усвоява
суми по кредитната линия (траншове) до максимално разрешения лимит, като необходимо
условие за усвояване на следващ транш било кредитополучателя да е погасил изцяло всички
свои задължения по предходно усвоения транш. Общ размер на задължението по първия
транш, твърди ответното дружество, че бил от 257.50лв., от които 250лв - главница,
възнаградителна лихва от 7.50лв., с годишен лихвен процент от 36.00% (посочен в
СЕФ) и годишен процент на разходите (ГПР) 42.58% (посочен в Погасителния план),
както и неустойка в размер на 67.50 лв. при хипотезата на чл.20 от Договора, а именно при
непредоставено обезпечение на кредита в 3-дневен срок от отпускане на заемната сума,
което обезпечение можело да бъде под формата на поръчителство или неотменяема банкова
гаранция. Освен горецитираните документи, електронното писмо, изпратено до посочената
от г-жа Т. електронна поща, съдържала и т.нар. линк за потвърждение. Съгласно чл. 7.3 от
ОУ, след получаването на Одобрението за отпускане на Заема, Заемателят било необходимо
да изрази своето съгласие за сключване на Договора за заем „чрез кликване“ върху
електронното съобщение линк, като след това въведе избраната от него парола за достъп,
която представлява електронен подпис на Потребителя. С въвеждането на паролата,
Потребителят изразявал своето съгласие за сключване на договора, при посочените в него
условия, по този начин се приемали както конкретните условия на Заема, така и Общите
условия“. Паролата, която следвало да се въведе заемателят била личната парола на
потребителя, създадена за влизане в неговия личен акаунт.След запознаване с всички
условия във връзка с кредита на 30.09.2019г. (денят на кандидатстване), г-жа Т.
„активирала,, изпратения до електронната й поща линк, чрез кликване върху него и
въвеждане на своята парола, с което изразила своето съгласие за сключване на Договора. В
резултат на това между „С. К.“ АД и ищцата като кредитополучател, на 30.09.2019г. бил
сключен във формата на електронен документ договор за кредит №571027/30.09.2019г.
Сключването на договора във формата на електронен документ било съобразено изцяло
със закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
/ЗЕДЕУУ/, ЗПК и с другите нормативни актове.
В подкрепа на изложеното ответната страна е направила следните възражения:
1. Относно изискването за предварителна информация: Договорът бил сключен от
разстояние, като за целта ищцовата страна попълнила „Заявка за кандидатстване“ за
потребителки кредит, която прилага ответника като доказателство към настоящия отговор
(Доказателство №1). След провеждане на телефонен разговор със служител на „С. К.“ АД и
доуточняване на параметрите по избрания кредит на г-жа Т. й били изпратени два
последователни имейла: 1-вият съдържащ Стандартен европейски формуляр (наричан за
краткост „СЕФ“), в който се съдържали необходимата преддоговорна информация
(Доказателство № 2) и 2-рият съдържащ процесния договор, погасителен план, общи
условия, декларация за обработване и съхранение на лични данни и отново СЕФ
(Доказателство №3). Видно било за ответника, от приложените имейли, че на ищцовата
страна била предоставена възможност да се запознае с всички условия по договора,
като същата не била длъжна да ги приеме. Напротив - тя дала изричното си съгласие, като
активирала линка, съдържащ се във втория имейл. Поради което ответното дружество
смята, че процесния договор не е недействителен на това основание.Имайки предвид
всичко изложено до тук, следвало да се отхвърли и претенцията, че Договора е
недействителен, т.к. не бил индивидуално уговорен. Както изтъквала ищцата, за
индивидуално договорени можело да се смятат само параметрите на Договора, които са й
били предварително известни. В случая , твърди ответната страна, че ищцата била
предварително запозната с всички елементи от Договора и имала възможността да
въздейства върху тях, както по време на телефонния разговор, така и след изпращане на
имейлите.2.Относно липсата на писмени документи от страна на ищцовата страна:
6
Съгласно чл. 3 , ал. 1 ЗЕДЕУУ ,пояснява ответната страна , „електронен документ“ означава
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Съгласно ал. 2 на същия член, ако електронния
документ съдържа електронно изявление (Електронно изявление представлява словесно
изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване,
разчитане и представяне на информацията.), е налице писмен документ. В случая бил
налице писмен документ по смисъла на ЗЕДЕУУ. Тези електронни документи, ищцата се
твърди от ответника,че е можела да запамети на своя компютър, телефон или на
устройството, от което е кандидатствала. Също така, дори и да не била извършила
съответното действие по запаметяване на информация, по принцип изпратените електронни
съобщения не се изтривали автоматично. Поради което не смята ответника, че г-жа Т. не
разполага с посочените документи, а и дори да не разполагала, този факт не бил в резултат
на неправомерни действия от страна на ответното дружество. 3. Относно задължителните
реквизити на Договора и приложенията към него: ответникът изразява несъгласие, че
това задължение не е спазено. Договорът, както и приложенията към него били написани с
ясен и четим шрифт, на български език, посочен бил размерът на главницата, размерът на
възнаградителната лихва (чл. 4, т. 5 от Договора), задължението за предоставяне на
обезпечение и неблагоприятните последици от неспазването на това задължение (чл. 17-20
от Договора), лихвата, която се дължи при удължаване на лихвения период (Погасителен
план), срокът за който се предоставя заема, който е 1 година, а не както се твърдяло в
исковата молба - 6 месеца, годишния лихвен процент - 36%, който бил фиксиран и поради
което не било необходимо да бъде посочена методиката за изчисляването му, както и
годишния процент на разходите - 42.58%. Твърдението, че страните са се договорили заемът
да бъде върнат на вноски от по 75лв., също не било вярно. Сочи се, че ищцата трябвало да
върне главницата от 250лв., заедно с дължимата възнаградителна лихва от 7.50, уредена от
чл. 4 т. 5 от Договора в срок от 30 дни, като ако не изпълнела това си задължение в срок,
възнаградителната лихва, която се дължала за използване на сумата била 75лв. (чл. 4 т. 7 от
Договора и Погасителен план). В подкрепа на казаното дотук била и приложената към
исковата молба „Разписка от 3.12.2019г.“, в която като основание за заплащане на сумата от
75 лв., било посочено „Удължаване“. Тоест, обобщава ответника, ищцата била запозната с
това свое задължение по Договора, а не само със задължението си за връщане на
предоставената заемна сума и очевидно се била съгласила с него, което било обратно на
твърдяното в исковата молба.4. Относно аргументът, че Договора не е подписан от
страните:Възразява се същите да изхождат от „С. К.“ АД. Както посочва ищцовата страна,
тези съобщения не съдържали изходящ номер, дата и подпис и по никакъв начин не можело
да бъдат свързани с ответното дружество.5. Относно клаузата за неустойка за
предоставяне на обезпечение: Същата счита ответната страна за валидна и отговаряща на
всички изисквания на действащото законодателство. Както изтъквал ищеца, преценката
дали била налице нищожност поради противоречие с добрите нрави се извършвала в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства. В настоящия
случай с непредоставянето на обезпечение, кредиторът бил лишен от гаранция, че неговото
вземане някога ще бъде удовлетворено. Неустойката била в размер на 67.50лв., като това
била сумата, която се дължи общо за целият период на кредита от една година, като
потребителя можел да прецени, дали да я изплати наведнъж или на отделни месечни вноски.
Имайки предвид рискът, който носело ответното дружество, вредите, които би претърпяло
при неизпълнение, дори само на задължението за връщане на главницата и съпоставяйки ги
с ниският размер, предвиден на задължението за неустойка, смята ответника, че тази
неустойка не противоречала на закона и добрите нрави и не нарушавала принципа за
справедливост. Неустойката в случая имала санкционна функция, т. к. предварително
било определено задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчител, което
той не изпълнявал и в резултат на това му била начислена неустойка.Следвало да се има
предвид, че неустойката била включена в годишния процент на разходите, който не
надвишавал законовия максимум и с който ищеца също бил предварително запознат.
Поради изложеното смята ответната страна, че сумата от 67.50лв. е заплатена от
заемателя на заемодателя при валидно основание и не следва да бъдат възстановявани
на основание чл. 55 от ЗЗД.
Освен всичко изложено до тук, ответното дружество счита ,че трябва да се вземе
предвид и че в българското право в отношенията между правните субекти действа
принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен
да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя
7
и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат обезпечени от
правния ред, тъй като те съставлявали кръга на т. нар. волева автономия, която се
предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за свобода на
договаряне и по своя свободна воля страните, сочи ответника, че са се съгласили да сключат
договор за кредит с годишен процент на разходите в размер на 42.58%. Ищцата се съгласила
с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски
формуляр за сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на
договора. Договорът за кредит бил индивидуално уговорен между страните, като нямало
доказателства в обратната насока. Следователно ищцовата страна можела да повлияе върху
съдържанието на Договора, като в случая или надценила своите възможности или не била
проявила интерес, относно съдържанието на Договора, който сключва.
При горните възражения ответната страна желае съда да отхвърли исковата
претенция като неоснователна.В подкрепа на твърденията залегнали в отговора на искова
молба, в срока по чл.131 ГПК ответната страна е направила доказателствени искания, като
желае и присъждане на направените разноски, за които предоставя следният списък по чл.
80 от ГПК:1. Адвокатски хонорар съгласно Договор за правна помощ - 300 лв.
В открито съдебно заседание от 17.09.2021 г.ищцата, представлявана от адвокат
Д.Т. от АК Варна желае съдът да уважи исковата претенция като основателна и доказана
ведно със сторените от ищцата съдебно-деловодни разноски.
В същото съдебно заседание ответната страна, редовно уведомена,не изпраща
представител, но депозира писмена молба с рег. вх. № 31128/16.09.2021 г. в която е изразено
становище по същество за неоснователност на исковата претенция .
Съдът,на осн. чл.235, чл.236 ГПК, след съвкупна преценка на доказателствата по
делото, и съобразявайки становището на страните и нормативните актове,
регламентиращи процесните отношения, приема за установено следното от
ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА СТРАНА :
Предявеният от ищцата иск, след всички уточнения визирани и по-горе, намира
правното си основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД ведно със акцесорното искане за присъждане и
на законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането (чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
Твърдението на ищцата след всички уточнения е, че исковата сума от 250 лева следва
да й бъде върната от ответника , т.к. била платена без основание или на отпаднало
основание.Желае се в мотивите си съда да приеме, че договорът за кредит сключен от
разстояние между ищцата и ответното дружество е изцяло недействителен и поради това
ищцата е била задължена да върне само чистата стойност на кредита – т.е. получената от
нея сума от 250 лева . Ето защо счита ищцата ,че плащайки исковата сума от 250 лева е
платила на ответното дружество на база недействителния договор за кредит сумата от 250
лева.
Ответникът е възразил изцяло против исковата молба твърдейки ,че договорът за
потребителски кредит № 571027/30.09.2019 г. е действителен и не страда от нито един от
инвокираните от ищцата породи .Подробно и хронологично в отговора на искова молба
8
ответникът е възразил против всяко едно твърдение за недействителност на отделни клаузи
от договора ,нарушения на основните принципи в свободата на договарянето , противоречия
с ЗПК, ЗЗП,ЗЗД и ЗЕДЕУУ .
Или налице са две взаимоизключващи се позиции по делото – становището на
ищцата за това, че в периода от 30.10.2019 г. до 25.02.2020 г. е платила на ответника
исковата сума от 250 лева на база недействителния договор за потребителски кредит и
възражението на ответната страна, че исковата сума е дължимо платена на база
действителен договор за кредит .
С предявеният иск ( в двете хипотези на неоснователното обогатяване по чл.55 , ал.1
ЗЗД – плащане без основание или на отпаднало основание ) ищцата претендира връщането
на нещо, което твърди да е дала на ответника и в нейна тежест е да докаже единствено
даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил
даването.Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си, че това
основание е нищожно – и в двата случая даденото е без основание / така Решение № 239/
16.07.2013 г. на ВКС по гр.дело № 1050/2012 г. на ІV Г.О. ГК , докладчик съдията Марио
Първанов /.
Настоящият съдебен състав намира на база ангажираните от двете страни писмени
доказателства (представените от ищцата заверени за вярност с оригинала копия на :
разписка № 0300010053156150/03.12.2018 г.; разписка № 0300009873492258/30.10.2019 г.;
разписка № 0300010518902552/25.02.2020 г.; напомняне - покана за незабавно плащане;
напомняне -покана за доброволно изпълнение преди започване на съдебно производство) и (
представените от ответника заверени за вярност с оригинала копия на извадка от
електронна система относно номер на кредит 571027/30.09.2019 г.; 2 бр. електронни писма;
извадка от електронна система за движение по кредит; Договор за потребителски кредит -
кредитна линия № 571027/30.09.2019 г.; погасителен план по Договор за кредит №
571027/30.09.2019 г.; Общи условия, уреждащи отношенията между „С. К." АД и неговите
клиенти по повод предоставяните от дружеството финансови услуги (заеми) от разстояние
(приети с Решение на СД, проведено на 31.05.2017 г.); Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити „**** до 400 лева"; декларация за
обработване и съхранение на лични данни; разписка за извършено плащане №
2000000191412900/30.09.2019 г.; справка от Provision) за установено от фактическа страна
следното:
Установява се от събраните по делото доказателства, че между страните на 30
септември 2019 г. е бил сключен договор за потребителски кредит – кредитна линия №
571027 по силата на който „С. К.“ АД в качество на заемодател и ИЛ. П. Т. в качество на
заемател са постигнали съгласието ответното дружество да предостави на ищцата кредит
9
под формата на кредитна линия в размер на 250 лева , със срок на ползване 1 година , от
датата на сключване на договора като с изтичането му срокът за ползване се удължава
автоматично с една година за общо три години, ако в 30 дневен срок преди изтичане на
първоначалния или всеки последващ едногодишен период нито една от страните не изрази
писмено желание за прекратяване на договора (чл.1 от договора – л 59 и сл.от делото ) .В
чл.1 , изр.2 –ро от договора е разписано, че : в рамките на срока на ползване на кредита
кредитополучателят може съгласно Общите условия, приложими към договорите за
потребителски кредит „**** до 400 лева“ на „С. К.“ АД и този договор многократно да
усвоява суми по кредитната линия (траншове) до максимално разрешения лимит , като
необходимо условие за усвояване на следващ транш от кредита е кредитополучателят да е
погасил изцяло всички свои задължения по усвоен предходен транш по кредита, да не е
настъпила промяна в декларираните обстоятелства, довели до отпускането на кредита и след
одобрение от страна на кредитора.В изречение трето на същия чл.1 е записано , че
правоотношението между страните в рамките на срока на договора не се прекратява дори
при спадане на експозицията на кредитополучателя до нула.
Видно от чл. 2 на същия договор, страните са договорили,че кредитът се отпуска на
кредитополучателя под формата на паричен заем за лични нужди след представяне на
заявление за кредит, попълнено онлайн, или чрез средство за комуникация от разстояние в
сайта на дружеството ********** за срок посочен в Погасителния план – Приложение 1 ,
неразделна част от договора .В чл.3 от договора е записано, че кредитополучателят се
задължава да ползва кредита за целта на чл.2 и за го върне заедно с дължимата лихва и
другите разходи по кредита в сроковете и при условията на договора .
В чл.4 от същия договор е конкретизирано, че страните се съгласяват за следните
условия на индивидуалния договор за заем :1.главница 250 лева,2.срок на заема 12
месеца,при възможност за удължаване а имено – вписано е ,че удължаването на срока е
автоматично за още 1 год. период , но не за повече от 3 год. от сключване на договора и
случай, че ако в 30 дневен срок преди изтичане на първоначалния или всеки последващ
едногодишен период никоя от страните не изрази писмено съгласие за прекратяване на
договора . , 3. Първият транш по кредита от 250 лв. се предоставя на кредитополучателя на
датата на сключване на този договор, а при невъзможност – на следващия работен ден.
Всеки следващ одобрен транш се предоставя на кредитополучателя на датата на
одобряването му , а пи невъзможност на следващия работен ден . 4. Главница по първи
транш 250 лева.5.лихва по първи транш 7,50 лв. 6.срок на лихвения период от първи транш
съгласно посоченото от кредитополучателя във формуляра за кандидатстване – 30 дена .
7.срок на плащане – кредитополучателят е длъжен да заплати дължимата лихва по първия
транш на кредита в срока на лихвения период на първи транш (срока по т. 6 )посочен от
него във формуляра за кандидатстване за потребителски кредит „**** до 400 лева“ , т.е. в
срок между 5 и 30 дни.Кредитополучателят е длъжен да заплати лихва на всеки следващ
транш по кредита „**** до 400 лева“, с който е поискал усвояването на съответния
транш.Срокът на лихвения период започва да тече от деня на превеждане на транша по
10
банковата сметка на кредитополучателя или представяне на транша чрез системата Easy Pay
.В случай че н последния ден на лихвения период (падежа на лихвеното плащане)
кредитополучателят не погаси заедно с дължимото лихвено плащане и усвоения транш
(главицата) дължимата лихва за ползване на усвоения транш до окончателното му
погасяване се заплаща на всеки 30 ден, следващ датата на падежа на предходното лихвено
плащане . 8.Кредитополучателят е длъжен да върне усвоения транш (главицата) по кредита
до изтичане на срока на ползване по чл. 1 , ал.1 . 9.лихвените плащания по всеки транш ,
главницата , както и всички други дължими плащания произтичащи от договора за кредит и
ОУ на С. К. АД по един от следните начини : .9.1.- по банков път на посочената в цитирана
точка банкова сметка с титуляр С. К. АД, 9.2 – на каса на Easy Pay – основания за плащане и
по двата способа – ЕГН на задълженото лице * плащането се счита за извършено в деня на
заверяване на посочената по-горе б.см. на дружеството кредитодател с дължимата сума. 10.
Общ размер на всички плащания по заема са както следва : 250 лв. главница и месечна 7,50
лв. лихва за срок от 12 м. , 11.фиксиран лихвен процент по заема 36%.Лихвата се начислява
ежедневно.При изчисляване на лихвата месецът се брои за 30 дни, а годината за 360 дни. 12.
ГПР 42,58%. 13.Обща дължима сума по т.11 и ГПР по т.12 се изчисляват при следните
допускания : при сключване на договора за потребителски кредит „**** до 400 лева“
кредитополучателят усвоява максималната сума на кредита в размер на 250 лв., при срок на
първия транш 30 дни , като погасява главницата по кредита след 1 година .ГПР по ал.4 и
Общата сума , дължима от кредитополучателя . 14.Разходите по кредита посочени в този
член , не могат да бъдат променяни , освен по изрично съгласие на страните , изразено
писмено .
Сред договорните клаузи на цитирания договор е и разписаното в чл. 17 – 22 в
раздела обезпечения .Като в чл.17, 18 ,19 е въведено задължение за кредитополучателя а
обезпечи в срок до 3 дни от подписване на договора действието на трето физическо лице
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на кредитора, като това трето
лице следва да отговоря на всички седем кумулативни изисквания визирани в чл.19. В чл.20
е посочено, че страните се съгласяват че при неизпълнение на задължението на
кредитополучателя по чл.17,18,19 ще причини на кредитора вреди, които неустойката
посочена в тази алинея следва да обезщети. В случай, че кредитополучателят не изпълни
задължението си по чл.17, същият дължи на кредитора неустойка на ден в размер на 0,9 %
от стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа на всеки транш.В чл.21 е записано,
че страните се съгласяват, че размерът на неустойката е договорен в индивидуални
преговори между тях и същият отразява напълно постигнатите договорки, както и че
договорения размер не е прекомерен .В чл. 22, ал.1 е посочено, че страните декларират
съгласие, в случай че посочена в чл.20 неустойка стане дължима от кредитополучателя
същия да я заплати с всяко лихвено плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане, а
в ал.2 е разписано, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без
осигурена гаранция. В този см. ако кредитополучателят осигури надлежна гаранция по
кредита, макар и след изтичане на срока по чл. 17, неустойката спира да се начислява. Ако
11
действието на гаранцията бъде прекратено, независимо по какви причини, считано от деня в
който действието на гаранцията е било потвърдено, неустойката отново се начислява .
Видно от целия приобщен по делото договор от л. 56 до 60 подписи върху Договора
няма, което се обяснява и с вписаното в самия договор, договор от типа „бързи кредити „
сключен посредством онлайн формуляр за кандидатстване. Този факт се установява и от
ненапълно четимия доказателствен материал приложен на л.52 -55,ангажиран от ответника .
Също така неподписани от кредитополучателя са Погасителния план( л.61) , ОУ (л. 62
– 84), Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити „**** до 400 лева“ (л. 78- 83 ), декларация за обработване и съхранение на лични
данни (л. 84), последната и без данни за кредитополучателя, представени във връзка с
договора за кредит.
Приложеното на л. 85 –ти заверено за вярност с оригинала копие на разписка за
извършено плащане чрез системата Easy Pay доказва факта, че е бил извършен паричен
превод от С. К. към Easy Pay в полза на ищцата в размер на 250 лева, при удържана такса
2,50 лева, като цитираната разписка се различава като дата от договора № 571027, а именно
превода е извършен на 07.09.2017г. а договорът носи дата 30.09.2019 г.
С оглед цялостното изясняване на фактическата страна по спора по делото е
допусната ,проведена и приобщена необходимата съдебно – счетоводна експертиза,
възложена на в.л.Р.С. . От заключението на в.л.С. (л.145 - 150)и по същество съгл.т.1 от
Раздел пети – заключителна част се установява,че главницата по договора за кредит от 250
лева е получена чрез системата Easy Pay на дата 30.09.2019 г. в 12,30:40 ч.Съгласно т.8 от
ССчЕ по договора платените суми са в размер на 500,00 лева ,описани подробно в т.3
Остатък за плащане на главницата, заключава в.л. , че възлиза на 95,00 лева , а ако се
предположи ,че по кредита не се дължат допълнително други суми, то в този случай
платените суми и сумите подлежащи на плащане са общо в размер на 595 лева или
процентното съотношение между върната сума и усвоената главница е 238,00%
Допълнително платените суми ( извън главницата ) по кредита, заключа още в.л. С. , че са
345 лева като същите са подробно описани и в т.3.
При така изложеното по-горе, на база писмените доказателства по делото , съдът
приема, че процесния договор за кредит е бланков такъв и единствените параметри, които
кредитодателят е допуснал да бъдат индивидуализирани от искащия заема са вписаните в
самия договор. Договорът е сключен при общи условия (приложени по делото). Към
договора ответната страна е представила: декларация за съгласие за обработка на лични
данни, погасителен план, стандартен европейски формуляр – всички неподписани от
потребителя, кандидатствал онлайн за кредита.
От останалите приобщени по делото писмени доказателства, заверени за вярност с
оригинала копия на разписки, се извежда единствения извод, че ищцата е извършвала
12
плащания по кредита. Съдът на база тези писмени данни не може да прецени какви точно са
били поетите от ищцата задължения за главница, възнаградителна лихва и други акцесорни
плащания, т.к. по делото е приложен погасителен план , който макар и да не носи подпис на
кредитополучателя съдържа данни за размера на главницата 250 лева падеж 30.10.2018 г.,
хипотеза на 4, ал. 7 от договора за кредит – вноска за удължаване с един лихвен период
75,00 лева , без посочен размер на неустойка по чл.20. В същия ПП сумата по кредита е
посочена като 250,00 лева, ГЛП 36 %, ГПР при промоционални условия 42,58 %, срок на
кредитна линия 12м., но общо дължимата сума по кредита е записана по два начина , което
се констатира от л. 61 –ви на който е приложен ПП. На първо място в погасителния план е
посочено общо дължима сума по кредита / главница + лихва + неустойка /, когато не е
осигурена гаранция – поръчител за един лихвен период при промоционални условия за
първи кредит : 250 лева, на второ място е посочено : общо дължима сума по кредита / лихва
+ неустойка / за удължаване с още един лихвен период : 75 лева.
При тези обективни данни, съдът намира за необходимо да подчертае от фактическа
страна, че точно поради неяснотата на параметрите на договора ищцата, чрез процесуалния
си представител е пресметнала , че след като дължи чистата стойност на кредита от 250
лева, но е платила общо 500 лева за периода от 30.10.2019 – 25.02.2020 г., то разликата се
явява недължимо платена и подлежаща на връщане . Реално при така вписаните параметри
на договора и погасителния план към него ищцата трудно би установила какъв е точно
общия размер на задълженията за главница, лихва и неустойка , т.к. същите липсват дори и
в погасителния план като величини .Ясно е от погасителния план ,че размерът на главницата
е 250 лева и датата на вноската по първия транш 30.10.2019 г. Именно в тази връзка съдът е
приел за неоснователни възраженията на ответната страна за нередовност на исковата молба
по отношение на това в исковата сума каква част се претендира като платена без основание
или на отпаднало основание за лихви и неустойки .
Отделно от горното на съда е служебно известно,че със Заповед № 675 от 08.08.2013
г., издадена от Председателя на Комисията за защита на потребителите на осн чл. 68л, ал.1
във вр. с чл. 68в, чл. 68г, ал.4 и чл. 68е, ал.2, предл.3-то от Закона за защита на
потребителите, е било забранено на друг търговец предоставящ кредити да прилага
заблуждаваща нелоялна търговска практика, изразяваща се в непредоставяне
своевременно на информация за крайната цена на кредитния продукт /общото задължение
се съобщава в последствие, годишния процент на разходите и на различна стойност от
първоначално отбелязване в договора за револвиращ заем, погасителния план заедно с
Общите условия се предоставени също впоследствие/, и освен това непредставяне на
информация, необходима на потребителя за сравняване на различни предложения за
потребителски кредити и вземания на информирано решение за сключване на договор за
кредит. Този факт е станал служебно известен на настоящия състав, т.к. с окончателно
Решение № 5365 от 13.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6571/2014 г., VII о., е било оставено
в сила решение № 1989 от 27.03.2014 г. по адм. дело № 9251/2013 г. на Административен
съд София-град, с което е била отхвърлена жалбата на трето на спора юридическо лице
13
,предоставящо на потребителите кредити срещу горецитираната Заповед ( Решение № 5356/
13.05.2015 г.е общодостъпно на сайта на ВАС
http://www.sac.government.bg/court22.nsf/($All)/$searchform?SearchView).
Между страните реално липсва спор, а и се установява и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, което съдът приема като пълно и компетентно изготвено,
че:
Предоставеният заем от ответника на ищцата на 30.09.2019 г.е 250 лв., със срок за
връщане от 12 месеца. Установява се на база заключението на в.л.С.,че ищцата за периода
30.10.2019 – 25.02.2020 г.,е изплатила общо на ответното дружество по процесния договор
за кредит сумата от 500,00 лева( т.3 и т. 8 от ССчЕ ) Установява се на база заключението на
в.л. по ССчЕ , че макар и в договора за кредит в чл. 4 , т.12 да е посочен ГПР от 42,58 %,
при извършеното от ответника осчетоводяване на трите извършени от ищцата плащания в
различните варианти на пресмятане, ГПР възлиза на 2154,29 % (т.5 от задачата –л. 149 ) или
1081,20 % ( т.5 от задачата –л. 149 ), както и че процентното съотношение между върната
сума и усвоената главница е 238 % или допълнително платените суми ,извън главницата по
кредита са 345,00 лева.
При тези обективни данни по делото съдът и от фактическа и от правна страна,
съобразява относимите към предметните предели на спора и действали по време правни
норми а именно :
Съгласно чл.11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски
кредит е ГПР и ГЛП.
По процесния договор ГПР е вписан в чл. 4, ал. 12 като 42,58 % , а в чл. 4 , ал.11 е
посочен фиксиран лихвен процент размер на 36 % .
В погасителния план ГЛП също е посочен като 36 % а ГПР при промоционални
условия като 42,58 % .
Действителния размер на ГПР обаче се оказва на база ССчЕ далеч над вписания по
два различни начина в договора и ПП .
При преценка действителността на тези договорни клаузи, а и на клаузата за
неустойка визирани в раздел шести от договора в чл. 17 -20 съдът следва да даде отговор
дали договора за кредит е действителен .
Към датата на сключването на ДПК е наложително да се съобрази разпоредбата на
чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е в чл.
26,ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави.
Съгласно трайната съдебна практика „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е
14
обща правна категория, приложима към конкретни правоотношения, изведена от
юридическите факти, обуславящи тези правоотношения и при конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и събраните
доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния
правен субект съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът
прави извод дали договора е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Такива могат
да бъдат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг. Ако уговорените престации са за предоставена услуга и
уговорената за това цена, ще бъде нарушен принципът на добросъвестност, ако е налице
явна нееквивалентност между двете престации.В случая по процесния договор за кредит на
ищцата е предоставена в заем сума от 250 лв., при вписан в договора ГПР 42,58 % и
фиксиран лихвен процент 36%-Лихвата по ДПК по правната си същност е възнаградителна
– за ползване на дадената парична сума.Към датата на сключване на процесния договор
обективен критерии за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът
на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, следва
да се съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като
максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна
практика по сходни казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014г. се
приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава дори
при необезпечени кредити (така : Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о. ГК и др). В случая това съотношение не е налице. Договорената между
страните годишна лихва в размер 36 % надхвърля значително размера на законната такава
за периода /10 % съгласно ССчЕ, съобразено с данните на БНБ /, поради което уговорката
противоречи на добрите нрави и поради това противоречие се явява нищожна. Съотнесени
тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР вписан като 42,58 % %, но реално
многократно по-висок съгласно ССчЕ -2154,29 % или 1081,20 % също обосновават
нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор за потребителски кредит
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на
ответника.
Ответникът не е съблюдавал принципите на добросъвестност и справедливост по чл.9
от ЗЗД и чл.143 и сл. от ЗЗП, при определяне на лихвен процент на възнаградителната лихва
и ГПР в размер, който да налага връщане на повече от пъти по-голяма сума от отпуснатия
кредит– при заем от 250 лв.Налице е явна нееквивалентност между двете престации, като
данните по делото не установяват обстоятелства,които да обосновават определянето на ГЛП
и на ГПР по процесния договор в такива високи размери, довел до нееквивалентност на
насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни
разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
15
договарянето на такива високи проценти.
Трайната съдебна практика и нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД обосновават извода, че
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени
по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито
една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за кредит би бил сключен и ако в него не са
включени двете клаузи, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и
включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е
въведено като изрично изискване в чл.11,ал.1,т.9 и 10 от ЗПК.Предвид на това в случая не
е приложима нормата на чл.26,ал.4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. Въпреки изложеното по-
горе, в който смисъл са и твърденията по същество на ищцата, макар и действително не
много ясно формулирани и уточнявани ( по причини стоящи извън ищцата а именно във
формулировката на чл.4 от договора, а и чл.17 - 22 ) , в случая следва да бъде взета предвид
и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение.Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискваната на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11,ал.1,т.9 и т.10 от
ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР. Предвид на това и след като
клаузите в процесния договор,като нищожни не пораждат правно действие, то договора на
основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11,ал.1,т.9 и т.10 във вр. с чл.26,ал.1,пр.3 ЗЗД се явява
недействителен.Ето защо и по същество на спора съдът следва да съобрази и нормата на
чл.23 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК : „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.“ С оглед нищожността на договора, платените от
ищцата суми на ответника са платени при начална липса на основание. Следователно на
осн. чл.55, ал.1 предл.1 ЗЗД ответникът дължи връщане на това, което ищцата му е
престирала при такава начална липса на основание.
В исковата си молба ищцата е поискала връщане на сумата от точно 250 лв., която
представлява разлика между реално получения заем от 250 лв. и извършените плащания,
като пресмятането на тази сума ищцата е направила водейки се размера на получената в
заем сума и общо платената сума по договора, без да разполага със самия договор и
приложенията към него, като иска връщане от ответника на надвзетата сума от 250 лв., като
получена без основание или на отпаднало основание.
В случая според заключението на в.л.С. ищцата действително е извършила
плащане извън главницата от 250 лв. на сума от общо 345 лева , която сума подлежи на
връщане като платена при начална лиса на основание.Съдът не следва и не може да
16
присъди връщане на сумата от 345 лева, т.к. е сезиран с искането да бъде върната
сумата от 250 лева .
Приемайки, че в случая е налице хипотезата на чл.23 ЗПК ищцата е следвало да
върне по ДПК СУМАТА от 250 лв . – чистата стойност на кредита.Пресметнато от съда
разликата от извършените погашения по кредита от ищцата от общо 250 + 345 лв. с
дължимата чиста стойност по кредита от 250 лв., съдът приема, че сумата която подлежи
на връщане на осн. чл.55 ,ал.1 пр.1 –во ЗЗД е 250,00 лв., като до този заявен и неизменен
размер иска следва да бъде уважен ведно с акцесорното искане за присъждане на законна
лихва върху сумата от 250 лв.
И на последно място при извеждане на извода си по същество на спора за
основателност и доказаност на претенцията на ищцата, съдът намира за необходимо да
отбележи, че договорът за кредит е недействителен не само по отношение на основната
клауза на чл. 4, но и също така по отношение на неустоечната клауза разписана в
нормите на чл.17 -22 от същия. Това е така, т.к. в разпоредбата на чл. 92,ал.1 ЗЗД е ясно
посочено, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и сбужи като
обезпечение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.Трайна е
съдебната практика че неустойката има гаранционно обезпечителен характер, а неустойки
със санкционен характер са недействителни.В случая клаузите на чл.17 -22 от договора за
кредит вменяват в задължение на потребителя – кредитополучател да осигури обезпечение
на кредита в тридневен срок, считано от сключване на договора чрез осигуряване на
поръчител, който следва да отговоря на седем условия и да поеме солидарна отговорност с
кредитополучателя. В случая, при така наречените бързи кредити, като настоящия, съдът
приема че с разписаните задължения в чл.17 -22 от договора ответното дружество е
поставило потребителя в изначална невъзможност в кратък срок да обезпечи чрез
поръчител,отговарящ на редица кумулативни условия . По този начин не е въведена
възможност ответната страна да начисли неустойка а е гарантирано правото на
кредитодателя да получи същата.Отделен е въпроса за размера на неустойката,който
определям от вещото лице възлиза на 360 % от реално получената главница .Ето защо след
като неустоечната клауза излиза извън функциите разписани в нормата на чл. 92 ЗЗД, то
същата противоречи както на закона, така и на добрите нрави и явявайки се нищожна не
поражда правни последици, респ. отново се налага извод, че ищцата дължи само чистата
стойност на кредита , а всички суми извън размера на главницата които е платила следва да
й се върнат .
С оглед така изведените изводи за основателност и доказаност на иска с правно осн.
чл. 55, ал.1 пр.1 –во ЗЗД, съдът не дължи произнасяне по иска с правно основание чл. 55 ,
ал.1 пр. 3 –то ЗЗД .
При постановяване на крайния си съдебен акт, настоящия първоинстанционен съд
следва да произнесе и по въпроса за отговорността за разноските съгласно чл. 81 и чл. 78
17
ГПК.
Видно от л. 152 –ри, в списъка по чл.80 ГПК ищцата претендира общо три
разхода :1.Адвокатски хонорар по договор за безплатна правна защита от 25.08.2020 г.,
2. Държавна такса 50,00 лева , 3. Депозит за ССчЕ 120,00 +50,00 лв.
Приложения на л. 153 – ти договор за правна защита е сключен между ищцата и
адв. Д.М. Т. от АК Варна, с личен номер **********, с адрес на кантората : **** при
условията на чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв. Договорът за правна помощ напълно съответства на
вписаното в т.1 от списъка по чл. 80 ГПК, поради което и съдът следва да определи
дължимото се адвокатско възнаграждение на адв.Т..
Размерът на същото съдът определя съгласно Наредба 1 / 2004 г., при материален
интерес 250 лева ,като прилага нормата на чл. 7, ал. (2) (Изм. – ДВ, бр. 28 от 2014 г.; изм. с
Решение № 5419 на ВАС на РБ - бр. 45 от 2020 г., в сила от 15.05.2020 г.; изм., бр. 68 от 2020
г.) За процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията са следните:т.1. (изм. - ДВ, бр. 2 от 2009 г., бр. 28 от 2014 г.; изм. с
Решение № 5419 на ВАС на РБ - бр. 45 от 2020 г., в сила от 15.05.2020 г.; изм., бр. 68 от 2020
г.) при интерес до 1000 лв. – 300 лв.При направеното от съда пресмятане съгласно чл.38,ал.2
ЗАдв.,съдът присъжда в полза на адв.Т. и в тежест на ответното дружество сумата от 300,00
лева за осъщественото от адв.Т. процесуално представителство на ищцата пред настоящата
инстанция.
Сборът от сумите за платени държавна такса и депозити за ССчЕ , внесени от ищцата
като доказани и по основание и в пълния йм размер – общо 200,00 лв. съдът присъжда на
осн. чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищцата и в тежест на ответното дружество.
Мотивиран от гореизложените съображения, съгласно чл.235, 236 ГПК , съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ответното дружество „С. К.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление : ****, представлявано от изпълнителния директор Х. Т. ДА ВЪРНЕ на ищцата
ИЛ. П. Т., ЕГН ********** , с постоянен адрес: *****, СУМАТА от 250,00 лева (двеста и
петдесет лева) представляваща надвзета сума от ответното дружество, платена от ищцата
при първоначална липса на основание за това, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяването на иска във ВРС 25.08.2020 год., до
окончателното изплащане на вземането ,на осн. чл.55, ал. 1, предложение първо ЗЗД, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА ответното дружество „С. К.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление : ****, представлявано от изпълнителния директор Х. Т. ДА ЗАПЛАТИ на
ищцата ИЛ. П. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***** СУМАТА в общ размер на
18
200,00 лева (двеста лева )- сторените от ищцата пред настоящата инстанция съдебно-
деловодни разноски за заплатена държавна такса и депозити за съдебно – счетоводна
експертиза, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Присъденото в полза на ищцата парично вземане може да бъде платено от ответното
дружество съгласно нормата на чл.127, ал.4 ГПК по посочения от ищцата начин, а именно
по банков път, по сметка с реквизити IBAN ****, водена при „*** „ АД.
ОСЪЖДА ответното дружество „С. К.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление : ****, представлявано от изпълнителния директор Х. Т. ДА ЗАПЛАТИ на адв.
Д.М. Т. от АК Варна , с личен номер **********, с адрес на кантората : **** СУМАТА от
общо 300,00 лева (триста лева ) – адвокатски хонорар за осъществената правна помощ и
съдействие от адв.Т. на ищцата пред настоящата инстанция, на основание чл. 38, ал.2 от
Закона за адвокатурата .
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в ДВУСЕДМИЧЕН срок пред Варненски
окръжен съд от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
19