№ 479
гр. Пазарджик, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Церовска
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20225200500549 по описа за 2022 година
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №260213/18.03.2022г., постановено по гр.д.№702/2020г. по
описа на РС- Пещера е отхвърлен предявения от Ц. А. Ц., с ЕГН **********
от гр. Б. ул.“Д.К.“ №25, представлявана от адв.Ф., иск бъде провъзгласена
спрямо „И.А.М.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, “С.Ц.“, ет.2, офис 40- 46, с управител С.К.,
нищожността на договор за паричен заем №3649770 от 04.10.2019г., като
противоречащ на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит, на основание чл.143- 146
от ЗЗП, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Отхвърлен е предявения от Ц. А. Ц., с ЕГН ********** от гр. Б.
ул.“Д.К.“ №25, представлявана от адв.Ф., иск бъде провъзгласена спрямо
„Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: грС.,
ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, “С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, нищожността на договор
за поръчителство под №3649770 от 04.10.2019г., като лишен от правно
основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна правна
сделка.
1
С Определение №260027/30.05.2022г., постановено по гр.д.№702/2020г.
по описа на РС- Пещера, в производство по реда на чл.248 от ГПК е изменен
диспозитива на Решение №260213 от 18.03.2021г., постановено по гр.д.
№702/2020г. по описа на РС- Пещера, в частта за разноските, като е
постановено, че следва да се чете в него, че се осъжда Ц. А. Ц., с ЕГН
********** от гр.Б. ул.“Д.К. №25, да заплати на „И.А.М.“ АД, с ЕИК
*********, разноски по делото в размер на 100лв., както и се осъжда Ц. А. Ц.,
с ЕГН ********** от гр.Б. ул.“Д.К. №25, да заплати на „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК
*********, разноски по делото в размер на 100лв.
Постановено е, че настоящото определение, следва да се счита за
неразделна част от Решение №260213 от 18.03.2021г,. постановено по гр.д.
№702/2020г. по описа на РС- Пещера.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от Ц. А. Ц., чрез
пълномощника й адв.Д. Ф..
Твърди се в същата, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Счита се, че предвид уговореното възнаграждение за поръчителство се
констатира, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Цитира се
разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК.
Приема се, че становището на кредитодателя и на дружеството-
поръчител, че дължимостта на сумата не е част от договора за заем и не е
била известна към момента на сключването на договора не може да бъде
споделено. Касае е се за възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и
поставена като изискване за предоставяне на заема- чл.9 от договора за заем,
като това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат
включени в ГПР, при което неговия размер би надхвърлил законовото
ограничение.
Счита се, че посоченият в договора за заем, годишен процент на
разходите от 46,96% не отговоря на действителния такъв. Посочването в
договора на по- нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация и следва да се окачестви, като нелоялна и по- конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗПП, във вр. с
чл.68д, ал.1 от ЗПП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
2
забраната на чл.19, ал.4 от ГПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
Твърди се, че за да се приеме, че нищожността на отделни клаузи от
договора води до нищожност на целия договор, следва да се установи, че
прилагането на договора без тези клаузи е невъзможно, съобразно чл.26, ал.4
от ЗЗД.
Визира се, че съгласно чл.22 от ЗПК, клаузата за ГПР е съществен
елемент от същия, без който договорът за потребителски кредит не би
съществувал. Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на
основание чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Счита се, че е лишено от основание претенцията на заемодателя за
лихва, като намираща своето основание в непородилата правно действие
кредитна сделка. Недължима на договорно основание е и главницата по
кредита, тъй като задължението на кредитополучателя е за реституиране на
даденото по едно недействително правоотношение, поради което кредиторът
може да търси даденото от него имуществено благо единствено с иска по
чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД, но не и на договорно основание, съответно не намира
приложение и нормата на чл.23 от ЗПК, която предполага друг вид
недействителност на договора за кредит, при която се дължи връщане на
чистата му стойност.
Искането е да се отмени, като неправилно обжалваното решение.
Моли се, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, да бъде присъдено на
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ.
В срок е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса-
„И.А.М.“ АД, представлявано от Г.Т. Изпълнителен директор, чрез
пълномощника му юриск.М.К.
Счита се в него, че постановеното решение е правилно, постановено в
съответствие с материалния и процесуалния закон, а твърденията на
въззвника в подадената жалба за неоснователни.
Твърди се на първо място, че във въззивната жалба липсва конкретика,
в какво жалбоподателя счита, че се състои порочността на решението, както
са добавени нови твърдения по повод на процесния договор.
Визира се, че липсват конкретни оплаквания по повод на решението, не
3
са посочени пороци на същото, обуславящи неговата неправилност, а в
жалбата са развити възраженията посочени в отговора на насрещната искова
молба и са въведени нови твърдения, а възможността за това е преклудирана.
Сочи се, че жалбоподателят лаконично е посочил, че решението на
районния съд е незаконосъобразно, без да е изтъкнато защо се счита, че това е
така.
Твърди се, че за да бъде валиден договорът за потребителски кредит е
необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 от
ГПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, чл.20, ал.1, т.7-9 от ЗПК.
Визира се, че съдът е обвързан от заявените в отговора на исковата
молба основания за недействителност на процесния договор, които са
предмет на делото и не следва служебно да разглежда други основания за
нищожност на договора, незаявени и ищеца- жалбоподател в настоящото
производство, доколкото такива са въведени едва с жалбата.
Твърди се, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за
потребителски кредит, предвидени в цитираните разпоредби, с оглед на което
се приема, че обжалваното определение е правилно и обосновано.
В този смисъл се излагат и съображения.
Искането е за потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се
разноски. при условията на алтернативност се прави възражение за
прекомерност.
Писмен отговор от другата страна в процеса- „Ф.Б.“ ЕООД в срок не е
постъпил писмен отговор.
С Решение №260000/06.01.2022г., постановено по гр.д.№702/2020г. по
описа на РС- Пещера е осъдена Ц. А. Ц., с ЕГН ********** от гр.Б. ул.“Д.К.“
№25, представлявана от адв.Ф., да заплати на „И.А.М.“ АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, „С.Ц.“,
ет.2, офис 40-46, с управител С.К., главница в размер на 500лв. и сумата от
43,48лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за паричен заем
№3649770 от 04.10.2019г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 16.09.2020г., до окончателното й изплащане.
С Определение №260024/09.05.2022г., постановено по гр.д.№702/2020г.
по описа на РС- Пещера, в производство по реда на чл.248 от ГПК е изменен
4
диспозитива на Решение №260000 от 06.01.2022г., постановено по гр.д.
№702/2020г. по описа на РС- Пещера, в частта за разноските, като е
постановено, че следва да се чете в него, че се осъжда Ц. А. Ц., с ЕГН
********** от гр.Б. ул.“Д.К. №25, да заплати на „И.А.М.“ АД, с ЕИК
*********, разноски по делото в размер на 150лв.
Постановено е, че настоящото определение, следва да се счита за
неразделна част от Решение №260000 от 06.01.2022г., постановено по гр.д.
№702/2020г. по описа на РС- Пещера.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от страна на Ц. А. Ц.,
представлявана от адв.Д. Ф..
Твърди се в същата, че обжалваното решение е незаконосъобразно.
Визира се, че неправилен е правния извод на първоинстанционният съд
за законосъобразност на предвидения в договора ГПР. Навеждат се доводи,
че договорът за поръчителство е задължително условие за отпускане на
кредита, като съдът дължи проверка, дали този договор не е условие за
предоставянето му при характеристиките и параметрите за размер на лихва и
др., разписани в договора.
Сочи се, че съдът е формирал задължителна практика по тълкуването на
Директива 2008/48 и за правните последици при нарушение на изискването за
представяне на информация за ГПР.
Твърди се, че според съдът на ЕС, търговска практика, състояща се в
посочването в договор за кредит на по- нисък от действителния годишен
процент на разходите, трябва да се окачестви като заблуждаваща по смисъла
на чл.6, параграф1 от Директива 2005/29, доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел.
Визира се, че кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи в
договора ГПР, с изчисление на разходите на дружеството- поръчител, поради
което клаузата за ГПР е неравноправна. Освен това, в процесния договор,
кредиторът се е задоволил единствено с посочване, като абсолютни стойности
на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче, ясно разписана методика
на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Бланкетното
посочване, единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
5
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Твърди се, че неправилен е изводът на решаващият съд, че клаузата за
възнаградителна лихва не нарушава добрите нрави. Неправилно,
първостепенния съд е приел, че косвен нормативен регулатор на
възнаградителната лихва е нормативно установения максимум на ГПР,
разписан в нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Счита се, че уговорената в процесния договор възнаградителна лихва
нарушава добрите нрави, тъй като с нея се създава явна нееквивалентност на
насрещните престации и с нея кредиторът е злоупотребил с по- слабата в
правотношението страна. Неприложимо е правилото на чл.46 от ЗНА, тъй
като възнаградителната лихва се различава съществено от ГПР, който е с
много по- широк обхват, поради което правилата за формиране на ГПР са
неприложими по аналогия.
Визира се, че неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото
оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето /чл.22 от ЗПК/.
Приема се, с оглед изложеното и на основание чл.23 от ЗПК,
потребителят- ищец следва да върне само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва и други разходи по кредита.
Искането е да се отмени, като неправилно Решение
№260213/28.03.2021г., постановено по гр.д.№702/2020г. по описа на РС-
Пещера.
Моли се, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна помощ на материално затруднената Ц.
Ц..
В срок е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса-
„И.А.М.“ АД, чрез процесуалния й представител юриск.Д. Н.. В него се
изразява становище в насока, че постановеното решение е правилно,
постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, а
твърденията на въззивника в подадената жалба за неоснователни. Излагат се
подробни съображения, в този смисъл.
Искането е за потвърждаване на обжалваното решение.
6
Моли се за присъждане на направените в настоящото производство
разноски.
В срок е постъпил писмен отговор и от другата страна в процеса- „Ф.Б.“
ЕООД, представлявано от управителя П.Д..
Твърди се в същия, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно.
В този смисъл се излагат подробни съображения и в насока
неоснователност на изложените доводи във въззивната жалба.
Моли се за присъждане на разноски в настоящото производство.
При условията на алтернативно, се прави възражение за прекомерност
на възнаграждението на противната страна.
В съдебно заседание, жалбоподателката Ц. А. Ц., редовно призована, не
се явява. Не се явява и процесуалния й представител адв.Ф.. От последната е
постъпило молба, с която се иска отмяна на Решение №260213/28.03.2022г. на
РС- Пещера по съображения, изложени в подадените въззивни жалби. Моли
се, за присъждане на адвокатски хонорар, на основание чл.38, ал.2 от ЗА.
За ответникът по жалбата- „И.А.М.“ ОД, редовно призовани,
представител не се явява. От страна на последната е постъпило писмено
становище в което се поддържа подадения отговор на въззивната жалба.
Искането е обжалваните решения да бъде потвърдени. Моли се за
присъждане на разноски. При условие на алтернативност се прави възражение
за прекомерност.
За ответникът по жалбата- „Файненшънъл България“ ЕООД, редовно
призовани, представител не се явява. От страна на последната е постъпило
писмено становище в което се поддържа подадения отговор на въззивната
жалба. Искането е обжалваните решения да бъде потвърдени, с присъждане
на направените по делото разноски.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени
в съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното:
Пред първоинстанционният съд, производството е образувано по повод
на постъпила искова молба от страна на Ц. А. Ц., чрез процесуалния й
представител адв.Д. Ф., срещу ответника „И.А.М.“ АД и против ответника
„Ф.Б.“ ЕООД.
7
Твърди се в същата, че на 04.10.2019г., между ищцата по настоящото
дело и първият ответник е бил сключен Договор за паричен заем под
№3649770, като същият противоречал на императивни изисквания на ЗЗД.
Сочи се, че съществувал договор под №3649770 от 04.10.2019г., сключен
между двамата ответници, който бил лишен от правно основание, като
същевременно бил уговорен и в противоречие с добрите нрави в ущърб на
ищцата с цел обезпечаване на нищожна кредитна сделка.
Твърди се, че по договора с първия ответник бил договорен фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40.00%, с което се нарушавали добрите
нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансови услуги в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което се приема,
че е налице нищожност на договорената клауза. Така договорената лихва
надхвърляла с повече от три пъти законната лихва и това нарушавало добрите
нрави.
Сочи се, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден
като възмезден договор, поради което нищожността на клаузата за договорена
лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното
съдържание имала за юридическа последица изначална недействителност на
кредитната сделка. В настоящия случай не били спазени императивните
изисквания на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, да е посочен действителния размер на
ГПР. Според ищцата в кредитното правоотношение бил приложен ГПР,
различен от посочения в договора, като кредиторът вписвайки в договорното
съглашение ГПР от 46.96% е заблудил потребителката, като използваната
заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката
за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР и съответно до
произтичащите от това правни последици, предвидени в чл.22 от ЗПК-
нищожност на договора, поради липса на задължителен реквизит.
Твърди се, че уговореното възнаграждение за дружеството- поръчител е
разход по кредита, който също според ищцовата страна е следвало да бъде
включен в изчисляване на годишния процент на разходите и е индикатор за
общото оскъпяване на кредита- чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК.
Поради невключване на това възнаграждение в размера на ГПР, в
действителност представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по
8
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 от Закона за защита на потребителите.
Посоченият в стандартен европейски формуляр и в договора размер на ГПР
от 46.96%, съставлява невярна информация, която е заблудила потребителя
относно действителния размер на разходите, които тя ще направи по време на
действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил
потребителката, която е сключила кредитната сделка при планирани разходи,
които ще следва да направи по време на действие на договора в размер на
46.96% ГПР.
Твърди се, че на собствено основание е нищожен и сключеният на
04.10.2019г., договор за поръчителство между „И.А.М.“ АД и „Ф.Б.“ ЕООД,
тъй като поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за
осигуряване на лично обезпечение противоречало на целите на Директива
2008/48, транспонирано в ЗПК. Преди сключване на договор за кредит,
кредиторът е бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
длъжника, като при необходимост да извърши справка в съответната база
данни и това задължение произтичало от разпоредбите на чл.16 от ЗПК.
На практика тази клауза, която предвиждала, че се дължи
възнаграждение за осигуряване на поръчител, прехвърляла риска от
неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна
оценка на неплатежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
водела до допълнително увеличение на размера на задълженията.
Съществувала опасност от свръх задлъжнялост на длъжника, поради което
тази договорка следвало да се квалифицира като неравноправна и
непораждаща правни последици за потребителя клауза на основание чл.143 от
ЗПК. Освен посоченото се счита, че кредитодателят поставяйки условие на
длъжника да сключи договор с дружеството- поръчител е договарял в полза
на поръчителя по смисъла на чл.22 от ЗЗД.
Визира се, че поради характера на договора за поръчителство същият
можело да съществува валидно единствено при условие, че съществува
валиден главен дълг. В случая обаче, тъй като кредитната сделка била
нищожна не е породил и правно действие, сключеният договор за
поръчителство.
Искането е, съдът да постанови решение, с което да бъде провъзгласено
спрямо „И.А.М.“АД нищожността на договор за паричен заем №3649770 от
9
04.10.2019г., като противоречащ на Закона за задълженията и договорите,
Закона за защита на потребителите и Закона потребителския кредит.
Искането е да се постанови решение, с което да се прогласи спрямо
„Ф.Б.“ ЕООД, нищожността на договор за поръчителство под №3649770 от
04.10.2019г., като лишен от правно основание, противоречащ на добрите
нрави и обезпечаващ нищожна правна сделка.
Претендират се разноски.
В указания от съда срок от страна на ответникът „И.А.М.“ АД е
депозиран писмен отговор. В него се оспорва предявеният иск със
становището, че на 04.10.2019г. с ищцата е сключен договор за паричен заем
№ 3649770, след отправено от нея предложение за сключване на договор. На
ищцата е била заета сума в размер на 500лв. Последната се е задължила да
погаси главница и лихва в общ размер от 543,48лв., като следвало да заплати
21 равни седмични вноски, съгласно погасителния план. Всяка вноска била в
размер от 25,88лв. с първоначална дата на плащане 14.10.2019г. и последна
дата 02.03.2019г. Съгласно клаузите на договора заемателят е следвало да
представи в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора,
едно от следните обезпечения по своя преценка: двама поръчители, при
посочените изисквания в договора или банкова гаранция, отговаряща на
посочените условия в договора или одобрено от Заемодателя дружество-
поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
Сочи се, че е неоснователно е твърдението на ищеца за нищожност на
клаузата, с която е уговорен годишен лихвен процент в размер на 40% поради
противоречие с добрите нрави и неравноправие между правата и
задълженията на страните, тъй като не съществувало нормативно
ограничаване при договарянето относно размерът на възнаградителната
лихва, като нямало и правила за определяне на възнаграждението на
заемодателя. В процесния случай било видно, че надвишението не било
значително, като следвало да се зачита свободата при договарянето. В
договорът бил спазен чл.19, ал.4 от ЗПК, според който ГПР не следвало да
надвишава пет пъти размера на законната лихва.
Оспорват твърденията за нищожност на договора за поръчителство.
Искането е да се постанови решение, с което да се отхвърли иска.
В срока за отговор е постъпил писмен отговор и от ответника „Ф.Б.“
10
ЕООД грС.. В него е изразено становище за неоснователност на предявения
иск, тъй като преди да сключи договора за заем, длъжникът Ц. е получила
Стандартен европейски формуляр, в който фигурирали всички съществени
условия на договора, а именно размер на лихвен процент, ГПР и изискване за
предоставяне на обезпечение, т.е. ищцата била уведомена за
възнаградителната лихва, която ясно била разписана в договора. Нямало
основание да се счита, че е налице неравноправие и нарушение на добрите
нрави, след като няма нормативно предвидено ограничение на размера на
възнаградителната лихва. Такова има единствено за годишния процент на
разходите, а видно от договора за паричен заем, ГПР не надхвърля размерът
предвиден в чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК. Доколкото при формиране на ГПР се
взема в предвид размерът на договорената лихва и тук ГПР не надхвърлял
допустимия размер, поради което тази клауза определяща възнаградителната
лихва не можело да се приема, като неравноправна и противоречаща на
добрите нрави.
Счита се, че не следва да се кредитират възраженията на ищеца, че
възнаграждението за предоставено поръчителство следвало да се включи в
годишния процент на разходи. Договорът за поръчителство е едно второ
акцесорно правоотношение и не би могло дължимата по него такса за
възнаграждение на поръчителя да бъде включена в годишния процент на
разходите по договор за паричен заем.
Твърди се, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора
за паричен заем, като към тази дата на кредитора няма как да е известно дали
заемателят ще предостави обезпечение, кое точно от предвиденото, какъв
евентуален разход ще направи за него заемателят или ще избере да не
предоставя обезпечение. Несъществуващите към деня на сключване на
договора за заем разходи и възнаграждения нямало как да бъдат включени в
ГПР и евентуални хипотетични разходи включени в ГПР ще доведят до
неверен показател. Възнаграждението било уговорено като дължимо, само
при настъпване на определено условие, ако потребителят прибегнел до тази
възможност- обезпечаване на вземането чрез поръчител, който предоставя
гаранционна сделка и не е дължимо предварително, поради което не може да
е известно към момента на сключване на договора за заем.
Сочи се, че ответното дружество е вписано като финансова институция
11
в регистъра на БНБ за финансовите институции с основен предмет на
дейност- предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Дружеството
следвало да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него
гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на
всички парични задължения на потребителя възникнали съгласно договора за
паричен заем.
Искането е да се отхвърли предявеният иск.
В производството пред районен съд е предявен е насрещен иск с правно
основание чл.79 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК, обективирано в подадена
искова молба от страна на „И.А.М. АД, против ответника Ц. А. Ц..
Твърди се в същата, че на 04.10.2019г., между ищеца по настоящата
искова молба и ответника по нея Ц. е сключен Договор за паричен заем под
№3649770, след отправено от последната Предложение за сключване на
договор за паричен заем. По силата на същия, Ц. получила в заем сумата от
500лв., като последната се е задължила да погаси сума, включваща главница и
лихва в общ размер от 543,48лв. Издължаването е следвало да се извърши
чрез 21 равни седмични вноски, всяка в размер от 25,88лв. в уговорен
погасителен план с първоначална дата на погасяване 14.10.2019г. и последна
дата на погасяване 02.03.2020г. Страните са се уговорили, че в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят се задължавал
да предостави на заемодателят едно от алтернативно предвидените
обезпечения, по своя преценка, а именно: двама поръчители, при посочените
в клаузата изисквания или банкова гаранция,отговаряща иа уговорените
условия или одобрено от заемателя дружество-което предоставяло
гаранционна сделка. Сочи се, че Ц. не е изпълнила задължението си за
плащане на главница и лихва, съгласно уговорените в договора падежи.
Твърди се, че към датата на подаване на исковата молба, заемателката
не била направила, нито едно плащане по Договор за заем №3649770 от
04.10.2019г. Тъй като е настъпил падежа и на последната вноска, като не било
платено нито едно задължение от страна на заемателя за заемодателя
съществувал правен интерес да търси заетата на ответницата сума в размер на
500лв. и договорена лихва в размер на 43,48лв.
Искането е да се постанови решение, с което бъде осъдена ответницата
да заплати на ищеца сумата от 500лв., представляваща заета сума по Договор
12
за заем №3649770 от 04.10.2019г. и договорена лихва в размер на 43,48лв.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на
насрещната искова молба до окончателното изплащане.
В указания от съда срок, ответникът по насрещната искова молба- Ц.
оспорва договорената лихва със становището, че същата противоречи на
добрите нрави. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради нарушение
на чл.11, ал.1, т.10, във вр. с чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК.
В срока за отговор на насрещната искова молба не е постъпил писмен
отговор от ответника „Ф.Б.“ ЕООД грС..
От събраните по делото доказателства се установява следната
фактическа обстановка:
По отношение на първото обжалвано Решение №260213/18.03.2021г.
Видно от събраните по делото писмени доказателства: Предложение за
сключване на паричен заем; Договор за паричен заем №3649770/04.10.2019г.;
Договор за поръчителство №3649770 от 04.10.2019г.; Рамков договор за
поръчителство от 10.07.2019г., ведно с извлечение и потвърждение;
Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация се
установява, че на 01.08.2019г., ищцата Ц. А. Ц. е депозирала писмено искане
(по образец) в ответното дружество „И.А.М.“ АД за отпускане на заем. На
04.10.2019г. между „И.А.М.“ АД грС., в качеството му на заемодател и Ц. А.
Ц. от гр.Б. в качеството й на заемател е сключен писмен договор за паричен
заем, по силата на който, заемодателят се задължава да предаде в собственост
на заемателя сумата от 500лв., която сума заемателят се задължава да върне
при следните условия: чрез погасителна вноска в размер на 25,88лв., при
договорен срок от 21 седмици, с брой вноски 21 при фиксиран годишен
лихвен процент по заема- 40.00 %; лихвен процент на ден при отказ от
договора е 0.11 %; общ размер на всички плащания е 543,48лв.; годишен
процент на разходите по заема 46.96%.
Съгласно клаузите на договора, заемателят се задължава в 3- дневен
срок от усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения: 1.Две физически лица- Поръчители отговарящ на
условията подробно описани в договора; 2.Банкова гаранция; 3.Одобрено от
Заемодателя Дружество- поръчител, което предоставя гаранционна сделка.
Страните са уговорили изрично, че в 14- дневен срок от сключване на
13
договора за паричен заем, заемателят може да се откаже от договора чрез
уведомление- на хартиен или друг траен носител до заемодателя, без да
дължи обезщетение или неустойка, като не е длъжен да посочва и причина за
отказа. В този случай, заемателят дължи връщане на заетата сума
(главницата), ведно с лихва на ден в размера посочен в чл.2, т.6.2, т.е; по
0.11% на ден всеки ден на ползване до деня на реалното връщане, без
неоправдано забавяне, но не по-късно от 30 календарни дни, почитано от
изпращане на уведомление до заемодателя. С подписване на договора
заемателят удостоверявал, че е получил от заемодателят заемната сума, като
договорът има силата на разписка за предадената и съответно получена сума.
Установява се, че на 04.10.2019г. между „Ф.Б.“ ЕООД грС., в качеството
му на поръчител и Ц. А. Ц., в качеството й на потребител е бил сключен
договор за предоставяне на поръчителство под №3649770, с който
потребителят е възложил на поръчителя да сключи договор за поръчителство
с „И.А.М.“ АД грС., по силата на който договор, дружеството „Ф.Б.“ ЕООД
(като финансова институция, вписана в регистъра на БНБ за финансови
институции с основен предмет на дейност- предоставяне на гаранционни
сделки) да отговаря солидарно с Потребителя Ц. пред „И.А.М.“ АД по
договор за паричен заем: за връщане на заетата сума от 500лв.; задължение за
плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва
за забава в случай на забавено плащане, разходи по събиране на вземането,
съдебни разноски и адвокатски хонорар, като за поетото задължение,
потребителят Ц. дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 254,52лв.
Същото е било платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на
12,12лв. Уговорено е още, че вноските са дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД.
Видно от останалите доказателства между двете ответни дружества се
установява, че съществувал рамков договор за поръчителство от 10.07.2019г.,
като съгласно Приложение №1 фигурира договорът, който е бил обезпечен с
поръчителство от страна на „Файненшънъл България“ ЕООД е под №
3649770 от 04.10.2019г. с потребител Ц. Ц. със заета сума от 500лв., при
договорена лихва в общ размер от 43,48лв. (годишен лихвен процент 40%) и с
краен срок на договора до 02.03.2020г.
Видно от заключението на съдебно- икономическа експертиза изготвена
14
от вещото лице Л.Ц. се установява, че съгласно клаузите на договора на
ищцата е заета сума от 500лв., която е следвало да се погаси чрез седмични
вноски- 21бр., всяка в размер на 25,88лв. Законната лихва за периода от
сключване на договора- 04.10.2019г. до 02.03.2020г. според вещото лице е
10.00%. Месечният размер на законната лихва за периода от датата на
сключване на договора- 04.10.2019г. до 14.05.2020г. е 0.833%. Годишният
размер на договорената лихва по договора за потребителски кредит за същия
период е 40%, като месечният размер на договорената лихва по договора за
потребителски кредит за същия период е 3.33%. Според вещото лице, ако в
ГПР се включи и уговореното възнаграждение на дружеството поръчител в
размер на 254,52лв., то тогава договорното правоотношение би изглеждало по
следния начин: размер на задължението 500лв.; начин на погасяване чрез 21
седмични вноски всяка в размер на 25,88лв.; други месечни такси от 12,12лв.
или ГПР в размер на 128.30%.
В заключението се сочи, че годишният размер на законната лихва за
периода на сключване на договора от 04.10.2019г. до падежа- 02.03.2020г. е
10.00%. 3а същият период, двукратен размер на законната лихва е 20%, като
месечния размер на законната лихва за периода от датата на сключване на
договора- 04.10.2019г. до последната падежна дата 14.05.2020г. е 0.833%, а
при двукратен размер на законната лихва- месечния размер за същия период е
1.666%. Вещото лице е установило, че в случай, че не се прилага договорения
лихвен процент от 40%, а лихвен процент в размер на двукратен размер на
законната лихва към датата на сключване на договора по отношение на
възнаградителната лихва, то тогава тя ще бъде в размер на 41,94лв.
Видно от заключението, по договора за паричен заем от 04.10.2019г. не
са установени плащания с цел погасяване на задължения от страна на
заемателя, като са останали непогасени главница от 500лв. и лихва в размер
на 43,48лв.
По отношение на второто обжалвано Решение №260000/06.01.2022г.
От събраните по делото писмени доказателства: Предложение за
сключване на паричен заем; Договор за паричен заем №3649770/04.10.2019г.;
Договор за поръчителство № 3649770 от 04.10.2019г.; Рамков договор за
поръчителство от 10.07.2019г., ведно с извлечение и потвърждение;
Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация се
15
установява, че на 01.08.2019г., ищцата Ц. А. Ц. е депозирала писмено искане
(по образец) в дружество „И.А.М.“ АД за отпускане на заем.
На 04.10.2019г. между „И.А.М.“ АД грС., в качеството му на заемодател
и Ц. А. Ц., в качеството й на заемател е сключен писмен договор за паричен
заем, по силата на който заемодателят се задължава да предаде в собственост
на заемателя, сумата от 500лв., която сума заемателят се задължава да върне
при следните условия: чрез погасителна вноска в размер на 25,88лв., при
договорен срок от 21 седмици, с брой вноски 21 при фиксиран годишен
лихвен процент по заема-40.00%; лихвен процент на ден при отказ от
договора е 0.11%; общ размер на всички плащания е 543,48лв.; годишен
процент на разходите по заема 46.96%.
Съгласно клаузите на договора, заемателят се задължавал в 3- дневен
срок от усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения l./две физически лица- Поръчители, отговарящи на
условията подробно описани в договора; 2./банкова гаранция; 3./одобрено от
Заемодателя Дружество- поръчител, което предоставя гаранционна сделка.
Страните са уговорили изрично, че в 14- дневен срок от сключване на
договора за паричен, заемателят може да се откаже от договора чрез
уведомление- на хартиен или друг траен носител до заемодателя, без да
дължи обезщетение или неустойка, като не е длъжен да посочва и причина за
отказа. В този случай, заемателят дължи връщане на заетата сума
(главницата), ведно с лихва на ден в размера посочен в чл.2,т.6.2, т.е по 0.11%
на ден всеки ден на ползване до деня на реалното връщане, без неоправдано
забавяне, но не по-късно от 30 календарни дни, считано от изпращане на
уведомление до заемодателя.
С подписване на договора заемателят удостоверявал, че е получил от
заемодателят заемната сума, като договорът има силата на разписка за
предадената и съответно получена сума.
Установява се, че на 04.10.2019г. между „Ф.Б. „ЕООД грС., в качеството
му на поръчител и Ц. А. Ц., в качеството й на потребител е бил сключен
договор за предоставяне на поръчителство под №3649770, с който
потребителят е възложил на поръчителя да сключи договор за поръчителство
с „И.А.М. „АД грС., по силата на който договор, дружеството „Ф.Б.“ ЕООД
(като финансова институция,вписана в регистъра на БНБ за финансови
16
институции, с основен предмет на дейност- предоставяне на гаранционни
сделки) е приело да отговаря солидарно с Потребителя Ц. пред „И.А.М.“ АД
по договор за паричен заем: за връщане на заетата сума от 500лв.; задължение
за плащане на възнаградителна лихва;задължение за плащане на законна
лихва за забава в случай на забавено плащане,разходи по събиране на
вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорар, като за поетото
задължение, потребителят Ц. дължи възнаграждение на поръчителя в размер
на 254,52лв. Същото е било платимо разсрочено на вноски, всяка от които в
размер на 12,12лв. Уговорено е, че вноските са дължими на падежа на
плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с
„И.А.М.“ АД.
Видно от останалите доказателства между двете ответни дружества е
съществувал рамков договор за поръчителство от 10.07.2019г., като съгласно
Приложение №1, фигурира договорът, който е бил обезпечен с поръчителство
от страна на „Файненшънъл България“ ЕООД под №3649770 от 04.10.2019г. с
потребител Ц. Ц. със заета сума от 500лв., при договорена лихва в общ размер
от 43,48лв. (годишен лихвен процент 40%) и с краен срок на договора до
02.03.2020г.
Видно от заключението на съдебно- икономическата експертиза се
установява, че съгласно клаузите на договора на ищцата е заета сума от
500лв., която е следвало да се погаси чрез седмични вноски- 21бр., всяка в
размер на 25,88лв. По договорът за паричен заем от 04.10.2019г. не са
установени плащания с цел погасяване на задължения от страна на заемателя
като са останали не погасени главница от 500лв. и лихва в размер на 43,48лв.
Гореописаната фактическа обстановка се установява от събрания
доказателствен материал, като тя е и в съответствие и с тази формирана
и изложена в мотивите на решението на първоинстанционния съд.
В изпълнение разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав извърши проверка на депозираните възззивни жалби и констатира, че
същите са редовни и допустими- отговарят на изискванията на чл.260 и
чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
С оглед на извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от
ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваните решения са
17
валидни и с оглед обхвата на обжалването допустими.
По отношение на Решение №260213/18.03.2021г. и постановеното
като неразделна част от него Определение №260027/30.05.2022г.
При извършване на въззивен контрол на обжалваното съдебно решение,
в рамките поставено от въззивната жалба с вх.№261966/12.04.2021г. подадена
от Ц. Ц., чрез нейния пълномощник адв.Ф., съдът след преценка на събраните
от първата инстанция доказателства намира, че същото е неправилно и като
такова следва да бъде отменено, а подадената жалба следва да приеме за
основателна. В последица от това следва да се отмени и постановеното и
неразделна част от решението определение от 30.05.2022г. под №260027.
Първоинстанционният съд въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил
правната квалификация на предявените обективно съединени искове.
Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално
процедиране извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал
претенциите и е дал възможност и на страните да ангажират доказателства.
Направил е доклади по делото, по който страните не са направили
възражения. Осигурил е пълна и равна възможност за защита в
производството.
Настоящата инстанция не приема изложените от страна на
първоинстанционния съд доводи за да постанови отхвърляне на предявените
искови претенции от страна на Ц..
В конкретният казус, предмет на въззивна проверка е
първоинстанционното съдебно решение, с която е отхвърлен предявения от Ц.
Ц. иск да бъде прогласена спрямо „И.А.М.“ АД, нищожността на Договор за
паричен заем №3649770 от 04.09.2019г., като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП и
ЗПК, на основание чл.143-146 от ЗЗП, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД. Съответно
е отхвърлен предявения от Ц. Ц. иск, да бъде прогласена спрямо „Ф.Б.“
ЕООД, нищожността на договор за поръчителство под №3649770 от
04.10.2019г., като лишен от правно основание, противоречащ на добрите
нрави.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не. В този смисъл е Решение №23/07.07.2016г.
18
по т.д. №3686/2014г. на ВКС, I т.о.
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни
материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т.1
на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. №1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде
установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв
довод.
Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит,
намиращ своята правна регламентация в ЗПК. В чл.9 от ЗПК е дадена легална
дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане
и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на
длъжника- потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма- чл.10,
ал. 1 от ЗПК.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава
шеста от ЗПК- „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е чл.22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т. 7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.
1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК договорът трябва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение №1 начин.
19
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа
информацията касаеща годишен фиксиран месечен погасителен лихвен
процент в размер на 40% , с годишен процент на разходите- 46,96%, със срок
на погасяване на заема- 21 месеца.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10%, изчислена
като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Действително с Постановление на МС №72/08.04.1994г./отм./ е определен
само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено Разпореждане на МС №1238 от 1951г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл.9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение №1/2009г. от 15.06.2010г. на
ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл.26, ал.1 от ЗЗД/. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр.
Съгласно установена съдебна практика, която се възприема от настоящия
съдебен състав и на която и районният съд се е позовал, противно на добрите
нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем /напр. ипотека, залог/, противно на добрите
нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната
лихва /в този смисъл Решение №906/30.12.2004г. по гр.д.№1106/2003г. на
ВКС, IIг.о., Решение №378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г.
о., Решение №1270/09.01.2009г. по гр.д.№5093/2007г. на ВКС, IIг.о.;
20
Определение №901/10.07.2015г. по гр.д.№6295/2014г. на ВКС, IVг.о./.
Уговорената в процесния договор /необезпечен/ възнаградителната лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява
добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит е нормативно
уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна
лихва има за юридическа последица изначална недействителност на
кредитната сделка.
Както бе посочено по- горе, съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът
за кредит следва да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите. В случая, макар и формално това изискване да е
изпълнено, то се установява безспорно, че отразяването е невярно и цели
заблуждение на потребителя относно действителното му задължение по
кредита.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая в ГПР не са
включени допълнителните разходи касаещи договора за поръчителство, при
което се е достигнало до допълнително възнаграждение, извън уговорената
възнаградителна лихва в размер на 40% и на скрити проценти от ГПР. В този
аспект следва да се посочи, че съгласно заключението на вещото лице се
установява, че при включване на възнаграждението предвидено по договора
за поръчителство, ГПР от определения на 46,96%, на практика възлиза на
128,304%.
На практика с така постигнатите договорки, кредиторът постига
заобикаляне на императивни правни норми. С посочването на по- нисък от
действителния ГПР освен, че представлява неравноправна клауза по смисъла
на чл.143, т.19 ЗПК, представлява и невярна информация относно общите
разходи по кредита и представлява нелоялна и заблуждаваща търговска
21
практика по смисъла на чл.6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят е неравноправна по смисъла на чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО
и води до недействителност на договора в неговата цялост. Ето защо следва
да се приеме, че процесния договор за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, т.к. не съдържа посочване по ясен и
разбираем начин, годишният процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя, поради което и съгласно нормата на чл. 22 от ЗПК същият
следва да се приеме за недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.23 от
ЗПК за кредитополучателя възниква задължението да върне на кредитора
само действително получената сума по договорите.
Във връзка констатираното, няма основание да се приеме и извода на
първоинстанционният съд в насока, че сумата дължима по договора за
поръчителство не следва да се включва в ГПР.
В тази връзка, въззивната инстанция приема, че процесният договор за
заем е недействителен, на основание чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК- сумата дължима по договора за поръчителство следва да се приеме,
като скрита форма на допълнително възнаграждение за кредитора, като тя не
е калкулирана в общия размер на ГПР.
При тези данни е налице основание да се приеме, че предявеният от
ищеца главен иск за прогласяване нищожност на договора следва да бъде
уважен.
В тази насока следва да се посочи разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
съгласно която след като договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят дължи само чистата стойност на кредита- в
случая 500лв.
Относно предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за
поръчителство сключен между Ц. и „Ф.Б.“ ЕООД следва да се посочи, че той
е акцесорен, от което следва, че за да е валиден, то следва да е налице
валиден договор, за изпълнение на задължението по който да бъде дадено
лично обезпечение. В този смисъл е чл.138, ал.2 от ЗЗД.
От друга страна следва да се посочи, че няма основание да се приемат
твърденията в кредитодателя и на дружеството- поръчител, че дължимостта
на сумата не е част от договора за заем и не е била известна към момента на
22
сключването на договора. Този извод се основава на констатацията, че в
договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на
обезпечение, като една от предвидените възможности е с избрано от
ответника „И.А.М.“ АД, дружество- поръчител. Не е спорно, че
кредитополучателят се е възползвал от тази алтернативна възможност и е
сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник-
„Файненшънъл България“ ЕООД. В случая, не може да има спор по делото, че
и двата договора са сключени чрез едно и също лице, на една и съща дата,
заведени под едни номер, предоставен е един и същ погасителен план и в
чл.3, ал.2 от договор за поръчителство е уговорено само плащане само в полза
на „И.А.М.“ АД. Освен това няма как да се игнорира твърдението на
жалбоподателя изложено във въззивната жалба, че заемодателят „И.А.М.“ АД
и поръчителят „Файненшънъл България“ ЕООД имат качеството на свързани
лица, като това се установява от Търговския регистър от която е видно, че
едноличен собственик на капитала на „Файненшънъл България“ ЕООД е
„И.А.М.“ АД.
Предвид на тези данни, с оглед прогласяване нищожността на
цитирания по- горе процесен потребителски кредит, то следва да се прогласи
нищожността и на договора за поръчителство.
Ето защо, несподеляйки изложените изводи от страна на
първоинстанционния съд за отхвърляне на този иск и доводите изложени в
отговорите на въззивната жалба, въззивната инстанция приема, че следва да
отмени обжалваното решение под №360000, респ. определението касаещо
присъдените разноски на двете дружества- юрисконскултско възнаграждение
на всяко едно от тях по 100лв.
При този изход на правния спор, предмет на въззивното производство,
право на разноски има въззивника.
С отговора на въззивната жалба адв.Д. Ф. е поискала присъждане на
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
въззиваемия Илиян Атанасов. В представения по делото договор за правна
помощ и съдействие е отбелязано, че процесуалното представителство е
безплатно на основание чл.38, ал.2 от ЗА за оказване на помощ на материално
затруднено лице. В тази насока, обемът на оказаната правна помощ по двата
иска за прогласяване на нищожност на договора за кредит и договора за
23
поръчителство, съответстват на възнаграждение в общ размер от 600лв. Ето
защо посочената сума от 600лв., като възнаграждение пред въззивната
инстанция следва да се присъди на адв.Д. Ф., на основание чл.38, ал.2 от ЗА.,
като в тежест на ответните дружества следва да се постановя плащането от
тяхна страна по 300лв.
По отношение на Решение №260000/06.01.2022г. и постановеното
като неразделна част от него Определение №260024/09.05.2022г.
При извършване на въззивен контрол на обжалваното съдебно решение,
в рамките поставено от въззивната жалба с вх.№260117/09.02.2022г. подадена
от Ц. Ц., чрез нейния пълномощник адв.Ф., съдът след преценка на събраните
от първата инстанция доказателства намира, че същото е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено, а подадената жалба се явява частично
основателна. В последица от това следва да се потвърди и постановеното и
неразделна част от решението определение от 09.05.2022г. под №260024,
касаещо осъждането на Цурево да заплати разноски в размер на 150лв., от
който 100лв.- юрисконсултско възнаграждение и 50лв.- държавна такса.
Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално
процедиране извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал
претенцията и е дал възможност и на страните да ангажират доказателства.
Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.
Осигурил е пълна и равна възможност за защита в производството.
В случая, следва да се приеме, че с оглед на изводите по отношение на
приемане основателността на предявения иск относно недействителността на
цитирания по- горе договор за потребителски кредит, следва да се приеме, че
е налице основанието на чл.23 от ЗПК, съгласно която след като договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят дължи само
чистата стойност на кредита- в случая 500лв.
От страна на първоинстанционният съд е уважен иска за главницата от
500лв., както и иска за възнаградителна лихва в размер на 43,48лв.
В конкретният казус, няма основание да бъдат споделени в цялост
доводите на районния съд изложени в насока уважаване на двете претенция,
като основанието за този извод, е че настоящата инстанция се позовава на
разпоредбата на чл.23 от ЗПК. От това следва извод, че решението в частта с
която е уважена насрещната претенция за главница в размер на 500лв. следва
24
да се потвърди, респективно и за законната лихва върху тази сума, както е
постановено, като правилно и законосъобразно. Съответно, относно размера
на възнаградителната лихва, постановения съдебен акт следва да се отмени,
тъй като не е налице правно основание за дължимост на тази сума от 43,48лв.
В последица от това, следва да се потвърди и определението,
неразделна част от решението, по което районният съд се е произнесъл по
насрещния иск и по което са присъдени в тежест на Ц., разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв., както и ДТ в размер на
50лв.
С оглед този изход на делото, касаещо произнасянето по
основателността на насрещния иск, в тежест на Ц. А. Ц. и в полза на „И.А.М.“
АД, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.
В полза на адв.Ф. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер
на 300лв. и в тежест на последното дружество.
Предвид на гореизложеното, Пазарджишкия окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение №260213 от 28.03.2021г., постановено по гр.д.
№702/2020г. по описа на РС- Пещера, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за паричен заем №3649770 от
04.10.2019г., като противоречащ на Закона за задълженията и договорите,
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, на
основание чл.143- 146 от ЗЗП, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД., спрямо „И.А.М.“
АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: грС., ж.к.“Л.“ №7,
бул.“Джавархал Неру“ №28, „С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, с управител С.К., както
и нищожността на Договор за поръчителство под №3649770 от 04.10.2019г.
спрямо „Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, “С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, като лишен от
правно основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна
правна сделка.
ОТМЕНЯВА Определение №260027/30.05.2022г., постановено по гр.д.
№702/20202г. по описа са РС- Пещера, като неразделна част от Решение
№260213 от 28.03.2021г., постановено по гр.дело №702/2020г. по описа на
25
РС- Пещера.
ОТМЕНЯВА Решение №260000 от 06.01.2022г., постановено по гр.д.
№702/20202г. по описа са РС- Пещера, в частта в която Ц. А. Ц., с ЕГН
********** от гр.Б. ул.“Д.К.“ №25, представлявана от адв.Ф. е осъдена да
заплати на „И.А.М.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, „С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, с
управител С.К., възнаградителна лихва по Договор за паричен заем
№3649770 от 04.10.2019г. в размер на 43,48лв., вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от„И.А.М.“ АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, „С.Ц.“,
ет.2, офис 40-46, с управител С.К. срещу Ц. А. Ц., с ЕГН ********** от гр.Б.
ул.“Д.К.“ №25, насрещен иск за заплащане на сумата от от 43,48лв.,
представляваща възнаградителна лихва по Договор за паричен заем
№3649770 от 04.10.2019г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260000/06.01.2022г., постановено по гр.д.
№702/2020г. по описа на РС- Пещера, в частта с която Ц. А. Ц., с ЕГН
********** от гр.Б. ул.“Д.К.“ №25, представлявана от адв.Ф. е осъдена да
заплати на „И.А.М.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, „С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, с
управител С.К., Договор за паричен заем №3649770 от 04.10.2019г. главница
в размер на 500лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от
16.09.2020г., до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №260024/09.05.2022г., постановено по
гр.д.№702/2020г. по описа на РС- Пещера, в производство по реда на чл.248
от ГПК, като неразделна част от Решение №260000 от 06.01.2022г.,
постановено по гр.д.№702/2020г. по описа на РС- Пещера.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, „С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, с
управител С.К., да ЗАПЛАТИ на адв.Д. Ф. от САК, адрес на кантора: грС.,
ул.“Петър Парчевич“ №1, ет.5, ап.14, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАадв.,
адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.- разноски по иска по чл.26,
ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
26
управление: грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, “С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, да
ЗАПЛАТИ на адв.Д. Ф. от САК, адрес на кантора: грС., ул.“Петър Парчевич“
№1, ет.5, ап.14, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАадв., адвокатско
възнаграждение в размер на 300лв.- разноски по иска по чл.26, ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, „С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, с
управител С.К., да ЗАПЛАТИ на адв.Д. Ф. от САК, адрес на кантора: грС.,
ул.“Петър Парчевич“ №1, ет.5, ап.14, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАадв.,
адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.- разноски по насрещния иск.
ОСЪЖДА Ц. А. Ц., с ЕГН ********** от гр.Б. ул.“Д.К.“ №25, да
ЗАПЛАТИ на „И.А.М.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: грС., ж.к.Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, „С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, с
управител С.К., сумата от 100лв.- юрисконсултско възнаграждение- разноски
по насрещния иск.
Решението е окончателно и не подлежи.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
27