Решение по дело №2331/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД).

Образувано е по жалба на И. М., [ЛНЧ] с адрес гр. Пловдив, [жк], вх. Б, ет. 2, ап. 6, против Заповед № ЗСПД/Д-РВ/28402 от 09.10.2024 г., издадена от Началник – отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив, с която на жалбоподателката е отказано отпускане на еднократна помощ по чл. 10б, ал. 1 от ЗСПД за едно дете – Д. С. М..

Жалбоподателката изразява несъгласие с отказа на ответния административен орган и настоява за отмяната му и връщане на преписката за ново произнасяне. Допълнителни съображения са изложени в хода по същество от пълномощник адв. Ч., от която се претендират и разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Ответникът по жалбата – Началник отдел „Социална закрила“ при Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив, в придружаващото административната преписка писмо, а така също и в писмо от 06.12.2024 г., чрез процесуален представител юриск. С., е на становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания за неговото постановяване. Прави възражение по отношение искането за присъждане на разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, с оглед липсата на представени доказателства, че лицето е материално затруднено.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното.

Жалбата е подадена при наличието на правен интерес и в предвидения процесуален срок, поради което съдът намира същата за ДОПУСТИМА. Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения.

От приетата по делото административна преписка се установява, че И. М. като майка на Д. М. е поискала отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в осми клас по чл. 10б от ЗСПД със заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ/28402 от 04.10.2024 г. до Директора на ДСП – Пловдив. Декларирано е, че детето на М. е записано за обучение в осми клас на учебната 2024/2025 г. (л. 19-21). Към заявлението са приложени копие от Регистрационна карта, издадена от Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, на И. М. на 04.10.2024 г. със срок до 04.03.2023 г., в която е вписано придружаващо дете под 14-годишна възраст: М. Д. С., ведно с Удостоверение изх. № УР-08-516/01.10.2024 г., издадено от Директора на ПГО „Ана Май“ (л. 22-24).

Във връзка с това искане, съгласно Лист за извършен предварителен контрол за законосъобразност преди вземане на решение за предоставяне на социална подкрепа (л. 18) и частта от заявлението, която се попълва от длъжностното лице (л. 20-21), социалният работник на 08.10.2024 г., е достигнал до извод, че семейството няма право на еднократна помощ за покриване на част от разходите в началото на учебната година на основание чл. 10б, ал. 1 от ЗСПД, като основание за отказ е посочена разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, както и че членовете на семейството са граждани на друга държава – Украйна и няма сключена спогодба за изплащане на семейни помощи за деца.

Този решаващ извод е възприет изцяло и в атакуваната в това производство заповед на ответника, който на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от ППЗСПД във връзка с чл. 10б, ал. 5 и ал. 6 от ЗСПД и въз основа на подадено заявление-декларация с вх. № ЗСПД/Д-РВ/28402 от 04.10.2024 г., е отказал на М. отпускане на еднократна/месечна помощ за 1 дете – Д. С. М.. Заповедта е редовно връчена на заявителката на 15.10.2024 г. (л. 15-16).

Като доказателства по делото са приети, представени с жалбата заверени копия на Регистрационна карта, издадена от Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, на И. М. на 04.10.2024 г. със срок до 04.03.2023 г., в която е вписано придружаващо дете под 14-годишна възраст: М. Д. С. и Декларация за семейно и материално положение и имотно състояние (л. 6-7).

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.

В случая оспореният административен акт е постановен от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но противоречи на материалния закон и неговата цел.

На първо място следва да бъде съобразено, че с нормата на чл. 3 от ЗСПД законодателят е уредил лицата, които имат право на семейни помощи, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Съгласно чл. 10б, ал. 1 от ЗСПД, на семействата, чиито деца са записани в осми клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето.

Съответно, съгласно § 1, т. 1, б. „а“ от ДР на ЗСПД, „семейството“ включва съпрузите, ненавършилите пълнолетие деца, както и навършилите пълнолетие, ако продължават да учат, до завършване на средното им образование, но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст (родени, припознати, осиновени, доведени, заварени, с изключение на сключилите брак).

И най-сетне, съгласно § 1, т. 4 от ДР на ЗСПД, „лице, живеещо постоянно в страната“ е лице, което пребивава на територията на страната повече от 183 дни в рамките на 12 месеца.

Между страните не е спорно, а и това се установява от събраните по делото доказателства, че И. М. и двете й деца – Д. М. и М. М. са семейство по смисъла на ЗСПД, съответно Д. М. е дете, което е записано в осми клас, живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето, т.е. налице са кумулативните предпоставки на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПД.

В конкретния случай, спорно е обстоятелството дали получаването на семейни помощи от семейството на жалбоподателката (семейство на чужди граждани – граждани на Украйна, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната) е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна, като от страна на ответника се твърди, че между Република България и Република Украйна няма сключен договор, който да урежда получаването на семейни помощи, а от страна на жалбоподателката се твърди, че правото на претендираната помощ е уредено в разпоредбата на чл. 39 от Закона за убежището и бежанците, както и в чл. 2 и чл. 27 от Конвенцията на ООН за правата на детето.

Действително, в разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане.

Изричната разпоредба на чл. 2, ал. 6 във връзка ал. 3 и ал. 5, както и с ал. 1 от Закона за социално подпомагане (ЗСП) също урежда правото на лица с хуманитарен статут да получават помощи за задоволяване на основните жизнени потребности на семейството. ЗСПД обаче се явява специален по отношение на ЗСП, доколкото ЗСПД урежда конкретно правата на майката при бременност, раждане и отглеждане на деца, поради което приложение в случая не намират разпоредбите на ЗСП, уреждащи получаването на социално подпомагане, за което се говори в ЗУБ. Това обаче не означава, че жалбоподателката няма право на еднократна помощ по чл. 10б, ал. 1 от ЗСПД за детето Д. М..

Следва в тази връзка да бъде съобразено, че съгласно чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите - страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници.

Разпоредбата на чл. 3, § 1 от Конвенцията регламентира, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно § 2 на същия текст държавите - страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки.

„Най-добрите интереси на детето“ е сложно и динамично понятие и неговото съдържание трябва да се определя поотделно за всеки случай, като се вземат предвид конкретното положение на детето, индивидуалната му среда, ситуация и нужди. Целта на това понятие е да се гарантира пълното и ефективно ползване на всички признати в Конвенцията права. Ръководещ принцип при неговото прилагане е, че ако разпоредбата позволява повече от едно тълкуване, следва да се избере това тълкуване, което най-ефективно обслужва най-добрите интереси на детето. Правата, прогласени в Конвенцията и факултативните протоколи към нея, съставляват рамката на тълкуване.

Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Съгласно съображение 15 от приложимата Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица (Директивата) задълженията на държавите-членки по тази директива следва да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. В чл. 3, § 2 от Директивата е предвидено, че държавите-членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация, а съгласно чл. 13, § 2, държавите-членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна закрила.

Семейните помощи за деца по ЗСПД са особен вид социални помощи по смисъла на чл. 47, ал. 1 от Конституцията на РБ, които се финансират от държавния бюджет съгласно чл. 5 от ЗСПД (Решение № 2 от 2006 г. по к. д. № 9 от 2005 г. на Конституционния съд на РБ). Те се предоставят с оглед на разходите по издръжката на децата и са израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД и да осигурява най-добрия им интерес в съответствие с принципа по чл. 3, т. 3 от Закона за закрила на детето.

От анализа на приложимата нормативна уредба следва извод, че децата, ползващи се от временна закрила, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите деца (граждани на РБългария, чужденци със статут на бежанец или хуманитарен статут, чужденци с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в РБългария, чужденци, на които е предоставено убежище, лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна). Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи правото им на жизнен стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради което семействата им и/или лицата, полагащи грижи за тях, не могат да бъдат изключени от кръга на правоимащите по чл. 3, т. 5 от ЗСПД.

С оглед на това, ограниченията, предвидени в чл. 3, т. 5 от ЗСПД и чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ, според които чужденците с предоставена временна закрила могат да се ползват само от правото на социални помощи по ЗСП, но не и от правото на семейни помощи по ЗСПД, не съответстват както на Конституцията на РБ и Конвенцията, така и на Директивата, поради което и на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от КРБ и принципа на примата на общностното право, следва да останат неприложени. Това налага отмяната на атакуваната заповед на ответника като незаконосъобразна.

На основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката следва да бъде изпратена на административния орган за ново произнасяне в сроковете по ЗСПД при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

С оглед изхода на спора и претендираното от пълномощника на жалбоподателката присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата, съдът намира, че такова му се следва, като съображенията за това са следните:

По делото е налице представен Договор за правна помощ и съдействие, сключен между И. М. и адвокатите от Фондация достъп до права поотделно, подписан от адвокат Т. Ч., в който договор страните изрично са заявили, че адвокатите предоставят правна помощ и съдействие безплатно на основание чл. 38, ал 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, т.е. на материално затруднено лице. Към жалбата М. е представила и Декларация за семейно и материално положение и имотно състояние, в която декларира, че освен получаваните трудови възнаграждения, които възлизат на 998 лева, тя и членовете на семейството й, имат следните други доходи: 100 лева – ваучер, като не притежават недвижими имоти и моторни превозни средства. Съдът намира, че представянето на договора за правна помощ и съдействие, в който изрично е вписано, че правната помощ се оказва от адвоката на клиента безплатно, както и основанието за това – чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, а така също и представената декларация за семейно и материално положение и имотно състояние, в която е вписан доход на тричленно семейство – 998 лева и 100 лева ваучер, което се издържа с тези доходи, са достатъчни, за да се приеме, че е налице сочената хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Нещо повече, в тежест на заявителя, който е оспорил наличието на предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата е, да докаже това свое възражение, като представи доказателства, от които да се установи, че жалбоподателката има имущество, поради което не е материално затруднено лице и не са налице основанията да й бъде предоставена безплатна адвокатска защита. Такива доказателства обаче от страна на ответника не са представени, поради което и съдът намира наведените в тази връзка възражения, за неоснователни.

На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, при съобразяване с разрешенията, дадени в Решение от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и при отчитане невисоката фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на адв. Т. Ч. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната правна помощ на жалбоподателката в размер на 100 лева.

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-РВ/28402 от 09.10.2024 г., издадена от Началник – отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив, с която на И. И. М. с адрес гр. Пловдив, [жк], вх. Б, ет. 2, ап. 6, е отказано отпускане на еднократна помощ по чл. 10б, ал. 1 от ЗСПД за едно дете – Д. С. М.

ИЗПРАЩА преписката на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив за ново произнасяне по заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ/28402 от 04.10.2024 г., подадено от И. М., [ЛНЧ] с адрес гр. Пловдив, [жк], вх. Б, ет. 2, ап. 6, в сроковете по ЗСПД при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане – София да заплати на адвокат Т. Ж. Ч., АК – Пловдив, личен № *****, съдебен адрес: гр. Пловдив, [улица], **** сумата от 100 (сто) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата безплатна адвокатска помощ на И. М..

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.