РЕШЕНИЕ
№ 103
гр. Б....., 19.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б....., III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20241210101838 по описа за 2024 година
И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Б. Е. Ц., с ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. Б............ чрез пълномощник, против „СТИК - КРЕДИТ”
АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш............. представлявано от
С.............
С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което :
- да бъде прогласена нищожност на Договор за потребителски кредит № 1047120,
сключен между Б. Е. Ц. с ЕГН: ********** и „СТИК - КРЕДИТ” АД, с ЕИК: *********, на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК;
-при евентуалност - при неуважаване на предявения главен иск се иска да бъде
прогласена нищожността на клаузата на чл. 29 в Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 1047120, сключен между Б. Е. Ц. с ЕГН: ********** и „СТИК - КРЕДИТ” АД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш............. представлявано от
С............, предвиждаща заплащането на възнаграждение за предоставяне на обезпечение.
Претендират се сторените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 31.01.2024 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит от разстояние № 1047120, като страните са се договорили отпуснатият
заем да бъде в размер на 200 лева, с годишната лихва - 36%, а ГПР - 42,58%, като размерът
на общата сума възлиза в размер на 206 лева.
Сочи се, че съгласно чл. 19 от процесния договор е уговорено, че страните се
съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени
в ОУ доход или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, а съгласно чл.
29 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 19 от
договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея, засмателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит, като в
договора е уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното
обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери, като неустойката се
заплаща от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
1
Сочи се, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 54,00 лева, тъй като не е
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор, като общата сума, която следва да върне е 260,00 лева.
Смята се, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Смята се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал.
1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а
именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
Счита се, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски
кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване.
Смята се, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а
именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора
ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал.
2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Навежда се, че в договора единствено е посочен годишен
лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по
договора. Навежда се, че описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това
число възнаградителна лихва и неустойка) водят до различен размер на ГПР от посочения.
В тази насока се цитира Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в
договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче
да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се
счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички
данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.
На следващо място се сочи, че в договора за потребителски кредит с налице грешно
посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в размер многократно над допустимия чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
Навежда се, че в процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да
осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски,
лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочено в договора, както и,
че в случай, че Заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен
срок от сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде
заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.
Смята се, че от една страна с налице изначална невъзможност потребителят да
осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички
изисквания, посочени в договора, поради което се счита, че е налице нищожност на договора
по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.
Твърди се, че се касае до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе.
В глава четвърта от ЗПК се сочи, че е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, като в тази насока се цитира
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да
не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
2
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин“.
Смята се, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че
заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в тридневен срок от сключването
му, обезпечение —двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарят на определени
съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит,
както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на
длъжника се сочи, че се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като
кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава.
Отделно от горното се смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите
нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т.
3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен
съд/.
Счита се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
С процеснага клауза за неустойка в полза на кредитора се твърди, че се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка според ищеца
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33,
ал. 1 от ЗПК. Счита се, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо.
Отбелязва се, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били
реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да
се иска незабавно цялото задължение. В случая според ищеца кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смята се,
че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Счита се, че ако кредиторът е имал за цел да получи
обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика
при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката” да не се дължи, то се
смята, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението” да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив, сочи се, че договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Счита се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал.
2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.
Счита се, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК „Стик кредит” АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на
„неустойка“, която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към
3
главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен
процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР е бил законосъобразно описан, действителният
такъв щеше да възлиза не както е посочен в договора, а многократно над допустимия
процент, съгласно ЗЗП. Ето защо се счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР се посочва, че не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р.Б., което
според ищеца означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Ето защо се счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.
Счита се, че с тези действия „Стик кредит” АД е заобиколило изискванията на ЗПК за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1
от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето
на потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са
приети в Р.Б., въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите
от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето
защо се счита, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и
прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата
Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити.
Смята се, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на
ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен
пазар на кредитите, като се сочи, че по този начин потребителят не може да сравни
продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви
по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР според ищеца се
установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива
2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение.
Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка”/ според ищеца безспорно
попадат в изискванията на Директивата — те са предвидими общи разходи, които обуславят
сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. По тези
съображения се посочва, че тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер
на разходите и от там в ГПР. Счита се, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договора.
Смята се, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият
в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика но
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и но
смисъла на правото на ЕС, в каквато насока се цитира Решение от 15.03.2012 г. по дело 2—
453/10 на СЕС „Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като
„заблуждаваща” по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива
84/450/ЕИО на Смета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
4
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета („Директива за нелоялните търговски практики”), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Цитира се и Решение по дело С-714/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (Б....) с акт от
21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г. във връзка с тълкуването на член
3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити.
Счита се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 1 1, ал.
1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тай като клаузата за възнаградителната
лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Смята се, че определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в
който се включва и начислената „неустойка”) за изключително висок и противоречащ на
добрите нрави, тай като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени
заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка се
посочва, че недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК.
Евентуално, ако бъде прието от съда, че договора за валиден и действителен, се
изразява становище за нищожност на отделните клаузи от процесния договор на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради
нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП, поради
неравнонравност.
Смята се, че дори и целият договор да не е нищожен, се твърди нищожност на
отделни негови клаузи, а именно клаузата, с която на ищеца е начислена процесната
неустойка, в размер на 0.9%.
С разпореждане № 2686/08.09.2024 г., след като е извършил проверка за редовност на
исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие
с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е постановил препис от
исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в
едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.
2 от ГПК.
Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и
връчен на 26.09.2024 година.
В указания от съда едномесечен срок на 29.10.2024 г. ответното дружество е
депозирало писмен отговор, /видно от пощенското клеймо е изпратен на 25.06.2024г./, с
който се оспорва предявения иск, като неоснователен.
Претендират се сторените по делото разноски.
Не се оспорва, че на 31.01.2024 година между страните е сключен Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние с № 1047120, по силата на който
кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 200 лв. (двеста лева), която
сума същият е бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването и
съгласно Погасителен план. Сочи се, че договорът е сключен от разстояние, като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от Кредитора и
при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Твърди се, че на 31.01.2024 г ответното
дружество е предоставило на разположение на ищеца горепосочената сума, съгласно
изразеното от ищеца желание на каса на „Изипей“
Сочи се, че в чл. 20 и следващите от горепосоченият договор е предвидена хипотеза,
съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя
5
визирани договора, може да му бъде начислена неустойка, като кредиторът обаче, не е
договорно задължен да претендира подобна неустойка.
По отношение на твърдението, че договорената неустойка в горепосоченият договор
е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави се
твърди, че процесният договор е сключен от разстояние, като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникации от разстояние. Сочи се, че редът за организиране на
системата е посочен в „Общите условия уреждащи отношенията между „Стик - Кредит“ АД
и неговите клиенти, по повод предоставяните от Дружеството финансови услуги от
разстояние“ наричани за краткост ОУ, неразделна част от индивидуалните договори за
кредит. Актуалните ОУ се намират и са общодостъпни на уебсайта на vvww.stikcredit.bu.
Съгласно ОУ се сочи, че страните ползват Интернет (и по точно размяна на
електронни съобщения от и до електронната поща, както и уебсайта на „СТИК — КРЕДИТ“
АД, находящ се на адрес: www.stikcredit.ba и/или кратки текстови съобщения (CMC) като
средство за комуникация и извършване на правни изявления. Комуникацията между
страните се извършва по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по
кандидатстване за отпускане на кредит. Кандидатстването може да се извърши по някой от
следните начини: 1) попълване на електронна форма за регистрация - заявление (молба) за
отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на Дружеството или 2) по телефон. В
процеса на кандидатстване потребителят предоставя на кредитора своите телефон (т.нар.
Идентификационен номер) и електронна поща (имейл).
В раздел 2 „Термини и Понятия“ на ОУ се посочва, че е посочено, че
„Идентификационен номер“ представлява ,,мобилен телефонен номер, от който кандидат -
заявител кандидатства за заем по Телефонна линия. Страните се съгласяват, че във
взаимоотношенията между тях (настоящи и бъдещи), изявленията направени до
Дружеството от този Идентификационен номер са изявления на заявителя“. Отделно от
горното, ползвайки своята електронна поща, потребителят може да създаде т.нар. „Личен
акаунт“. Съгласно на ОУ „Профил/Електронен профил/“ представлява „лично виртуално
пространство на потребителя, индивидуализирано от него чрез предоставяне на информация
за електронна поща и парола. Електронната поща посочена от потребителя във
Формата/Заявлението за кандидатстване представлява средство за индивидуализация на
същия от страна на Кредитора“. В допълнение, в ОУ е посочено, че използването на
Идентификационният номер, „Профил на клиента/Електронен профил“ и електронна поща
от потребителя представлява електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен
подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ.
В настоящият случай се твърди, че сключването на договора е инициирано от ищеца с
попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на Дружеството.
Твърди се, че на 31.01.2024 година чрез създаденият от Б. Е. Ц. личен профил, същият
е попълнил Заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в
заявлението са въведени следните данни - три имена, ЕГН, номер на документ за
самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за получаване на документи и
кореспонденция, лице за контакт, желания размер на кредита, условията при които желае да
ползва кредита и желания начин на усвояване на сумата. В заявлението е посочен и така
нареченият „Идентификационен номер“.
Сочи се, че след попълване на Заявлението за кандидатстване и в съответствие с
посоченото в чл. 6 ал. 2 от ОУ на ищеца е изпратена необходимата пред договорна
информация, включваща СЕФ, за да завърши заявката потребителят натиска бутон „Вземи
парите“, което действие е потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на
исканата от Потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите“ се посдочва, че
6
на Потребителя се предоставя възможност да изтегли проект за договор за потребителски
кредит, като ако е съгласен е неговото съдържание, Потребителят натиска бутона „Подпис“,
с което действие последният дава своето недвусмислено волеизявление за съгласието му със
съдържанието на договора и за неговото сключване..
Посочва се, че след одобрението на подадената Заявка от страна на „СТИК -
КРЕДИТ“ АД за отпускане на сумата посочена от ищеца на електронна поща посочена от
него в Заявката са изпратени автоматично проект на Договор за потребителски кредит -
кредитна линия сключен от разстояние № 1047120 от 31.01.2024 г. с приложение № 2
Погасителен план към него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ).
Навежда се, че въпросните документи съдържат предвидената в законите пред договорна
информация за желаният кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора за кредит и
приложенията към него били посочени дължимите от ищеца суми, заявеният размер на
главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по
кредита, ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение.
Твърди се, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита на
31.01.2024 година ищеца е натиснал бутона „Подпис“, с което последният е изразил и
своето не двусмислено съгласие за сключване на Договора.
Твърди се, че в резултат на тези предприети от страна на ищеца действия между
„СТИК - КРЕДИТ“ АД и ищеца като кредитополучател на 31.01.2024 година е сключен във
формата на електронен документ Договор за потребителски кредит - кредитна линия
предоставен отразстояниес№1047120, като сключването на договора във формата на
електронен документ е съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други
приложими нормативни документи.
Относно дължимата неустойка при не предоставяне на обезпечение се твърди, че
независимо, че такава неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, намирам, че
тази клауза е валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
На първо място се сочи, че съгласно правната теория и съдебната практика,
неустойката представлява самостоятелен договор съгласно по смисъла на чл. 8 ал. 1 от ЗЗД,
като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение
обезпечава /Решение № 80 от 25.01.2010 г по в.гр.д. № 1297/2009г. на Апелативен съд
София, ГО, 3 състав/. Сочи се, че неустойката представлява самостоятелно съглашение,
което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит.
Счита се, че по отношение на нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК
и Директива 2008/48 , а общите условия на ЗЗД.
Посочва се, че за да възникне задължение за неустойка, е необходимо наличието на
няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните, кредиторът да е
изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение на
договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и
обезщетява./Определение № 369 от 17.05.2016г. по т.д. № 2456/2015 г. на ВКС, 2 - ро търг.
Отделение/, като всички тези обстоятелства според ответника са налице в настоящият
случай. Твърди се, че неустойката се дължи от неизправната страна по договора, когато е
налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена, а именно - не предоставяне на
обезпечение по договора, като неустойката е винаги парична санкция, имаща за цел да
гарантира изпълнението „под страх“! че в противен случай би се начислила /в този смисъл
Решение № 59 от 29.04.2010 г. по т.д. № 687/2009 г. на ВКС, ТК/.
В случая се сочи, че неустойката е уговорена за неизпълнение на непарично
задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателят по Договора
изпълни в някакъв момент своето задължение, поради което и размерът на неустойката се
7
определя като процент от заетата сума, като същата се начислява, докато не бъде изпълнено
задължението, а това зависи изцяло от волята на заемателя. Сочи се, че съгласно Решение №
122 от 18.07.2019 г, по гр.д. 3238/2018 г. на ВКС, „ Гр. Отделение, при определяне, дали
неустойката противоречи на добрите нрави, съдът следва да вземе в предвид и
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за де не
се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване, с каквато възможност
разполага и заемателят по Договора. Посочва се, че от Договора става ясно, че неустойката
се дължи единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение,
като ако такова бъде предоставено впоследствие - същата спира да се начислява, т.е.
причината за евентуалното начисляване на такава неустойка би било единствено виновното
поведение на ищеца.
Счита се, че така договореният размер на неустойката, като определен процент
съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на Договор за
потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер обхващащ целият период на
договора изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно
разместване на блага /Решение № 89 от 02.10.2019 г. по т.д. № 1213/2018 г. на ВКС 2 - ро
търг. Отд./. Сочи се, че неустойката освен обезщетителна функция има и други функции -
обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира изпълнението и превенира
допускане на неизпълнение. В случая се сочи, че уговорената неустойка не излиза извън
присъщите и функции, като аргументи гласящи, че е „загубила присъщата и функция“,т.к.
няма данни за ответника да са настъпили вреди са противоречащи на закона и на
установената съдебна практика, като неустойката има стимулираща роля за длъжника да
изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай ще носи отговорност, без
кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техният размер. При
неустойката настъпването на вредите е предполагаемо, макар и кредиторът да не трябва да
доказва техният размер /така Решение № 11 от 27.06.2016 г. по т.д. № 3568/2014 г. на
ВКС 1 търг.Отд.; Решение № 52 от 20.04.2015 г. по гр.д. № 5278/2013 г. на ВКС 1- во Гр.
Отд.; Решение № 464 от 18.03.2011 г. .по гр.д. № 516/2010 на Софийски Апелативен съд/.
Навежда се, че с оглед на не предоставянето на обезпечение, кредиторът е лишен от
гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга
неговия интерес.
Сочи се, че основната цел на уговорената неустойка е да репарира причинените от
неизпълнение в срок вреди, а останалите цели предвидени с неустойката целят да реализират
точното изпълнение и ако не се постигна - да санкционират за неизпълнение, както е в
настоящият случай /в този смисъл Решение № 89 от 02.10.2019 г. по т.д. № 1214/2018 г. на
ВКС 2 - ро търг. Отд./. С оглед изложеното, се счита, че задължението на заемателя да
предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на
това негово задължение са валидни и не противоречащи на добрите нрави.
Твърди се, че няма въведено законодателно изискване относно размера на
неустойката, като няма въведено ограничение на максималният размер, като дори е прието
че нейният размер може да бъде и по - голям от размерът на главното задължение,-
Доколкото по - големият размер на неустойката е обусловен от бездействието на длъжника,
същият не може да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави..
Нищожността, поради противоречие с добрите нрави се сочи, че следва да се преценява към
момента на сключване на договора, а не въз основана размера, получаващ се в резултат на
неизпълнението. /Решение № 80 от 25.01.2010 г. по в.гр.д. № 1297/2009 г. на Апелативен съд
София, ГО, 3 състав/. Посочва се, че съгласно чл. 92 ал. 2 от ЗЗД, както и съдебната практика
се приема, че дори е неустойката да се приеме за прекомерна, въпреки това тя е
действително задължение, което може да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло, като
намаляването не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително
понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно определения и обезпечителен и
8
санкционен характер /в тази насока Решение № 223 от 19.04.2016г. по т.д. № 3633/2014 г. на
ВКС 1 ТО; Решение № 80 от 25.01.2010 г. по в.гр.д. № 1297/2009 г. на Апелативен съд град
София, ГО, 3 състав/. Сочи се, че ако се приеме, че същата е прекомерно голяма, нейният
размер би следвало да бъде намален и не би следвало цялата клауза да бъде обявена за
недействителна.
Посочва се, че неустойката представлява предварително определено обезщетение
/Определение № 100 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 5831/2015 г. на ВКС, 3 ГО/, с оглед което е
нормално нейният размер да е предварително уговорен между страните и включен, като част
от погасителните вноски, като изрично е записано, че това е дължимата вноска само при
хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в случай, че заемателят не представи
обезпечение. Счита се, че включването на неустойката в падежните вноски за правилно с
оглед изискванията на закона.
Освен това се цитира и ТР от 15.06.2010 г по тълк.д. № № 1 по описа на за 2009 г. на
ОСТК съгласно което прекомерността на неустойката не я прави, a priori, нищожна поради
накърняване на добрите нрави, като същата следва да се приеме за нищожна, само ко
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Счита се, че с оглед изложеното до тук несъмнено се
установява задължението за неустойка, предвидено в договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 1047120 от 31.01.2024 година отговаря на присъщите и
функции и не следва да бъде прогласяване за нищожна.
Счита се, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговореният в
Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Твърди се, че
ищецът е бил запознат с условията на Договора, преди същият да бъде сключен (с
изпращането на първото електронно съобщение и приложеният към него СЕФ, след което и
с изпращането на второто електронно съобщение), като същият не е бил длъжен да сключва
договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря на
определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него
и след това да премине към подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни
задължението си ответникът сочи, че ищцовата страна е действала недобросъвестно, като по
този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД, който гласи, че при воденето на преговори е
сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно - в противен случай те
дължат обезщетение. Посочва се, че въпросната неустойка се начислява само докато не бъде
предоставено обезпечение.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. В писмена молба, подадена на 21.01.2025 година от пълномощник се
поддържат предявения иск и се пледира за неговото уважаване. Изложени са съображения
по същество на делото. Представен е списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание ответникът „Стик-Кредит“ АД, редовно призован не се явява
представител, с писмена молба от 14.01.2025 година се поддържа подадения отговор,
изразява се становище за неоснователност на предявените срещу него искове, претендират
се сторените разноски с представен списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Не е спорно между страните, че между Б. Е. Ц., в качеството му на заемополучател и
„Стик-Кредит“ АД, в качеството на заемодател е сключен Договор за потребителски кредит
под формата на кредитна линия от разстояние № 1047120/31.01.2024 г., по силата на който
на заемополучателя е отпуснат кредит в размер на 200 лв. със срок за издължаване 30 дни.
Размерът на годишната лихва е 36%, на ГПР - 42.58%, а размерът на общата сума, която
подлежи на връщане е 206,00 лв., срок за погасяване на първи транш - 30 дни. Съгласно чл.
9
6, ал. 1 от договора кредиторът отпуска на потребителя сумата по кредитната линия на
отделни траншове /предварително определен размер на отпуснатата в заем главница/.
В чл. 19, ал. 1 от договора е посочено, че в случай, че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от подписването на договора да осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл. 138 и следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице
се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения,
такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по
договора /включващи главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в
срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от
страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Съгласно чл. 19, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата
гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора.
Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
В чл. 29, ал. 1 от договора е уговорено, че в случай че потребителят не изпълни
задължението си посочено в чл. 19, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0, 9
% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по
чл. 19 причинява на кредитора вреди в размера на договорената неустойка, доколкото
оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Страните
се съгласяват в случай на настъпване на дължимостта на неустойката потребителят да
заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска, като
неустойката се дължи само за периода, през който потребителят не е осигурил договореното
обезпечение. В този смисъл ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането
на срока по чл. 19, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако
след предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по
какви причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 19, като потребителят дължи
неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
По делото са приложени и Общите условия на договора за потребителски кредит
предоставен от разстояние, уреждащ отношенията между Стик-кредит Ад и потребителите.
От чл. 12 от приложимите Общи условия се установява, че преди сключване на
договора за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация в това число информация, получена от потребителя, и ако счете за
необходимо извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Р.Б. за оценка на кредитоспособността на потребителите. Кредиторът може да
извършва проверки в Национален осигурителен институт, държавните регистри, кредитните
учреждения, при телефонните оператори и др. Съгласно чл. 13 и чл. 14 от ОУ при оценка на
кредитоспособността кредиторът взима предвид и предложеното от потребителя
обезпечение по кредита, като за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши
вероятността кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните
обезпечения- физическо лице –поръчител или банкова гаранция.
В раздел VIII от ОУ – Обезпечения - чл. 17 и 18 е посочено, че в договора за кредит
се посочва наличието на задължение за предоставяне на обезпечение от страна на
потребителя, което може да бъде поръчителство или банкова гаранция. Съгласно чл. 20, ал. 1
от ОУ поръчител може да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години,
притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в Б...., с непрекъснати
10
осигурителни права /социално и здравно осигуряване/ през последните дванадесет месеца
преди датата на подаване на заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно
правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на
трудовото/служебното правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както
и е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на
подаване на заявката за кредит. Конкретно физическо лице може да бъде поръчител само на
един потребител. Кредиторът има право в зависимост от конкретния случай и/или кредитен
продукт, едностранно да въвежда и допълнителни изисквания относно поръчителя.
Поръчителят следва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и да представи
документи: минимален осигурителен брутен доход 1500 лева; валидно трудово или
служебно правоотношение при последен работодател минимум – 6 месеца; липса на записи
в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ
кредит, в която и да е банка или небанкова институция; да не е настоящ потребител на
кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад,
считано от датата на предоставянето й пред кредитора. Одобрението на поръчителя се
извършва по преценка на кредитора съгласно чл. 20, ал. 3, изр. 2 от ОУ. Третото
лицепоръчител в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита следва да посети някой
от офисите на кредитора и да сключи договор за поръчителство по реда на чл. 138 ЗЗД.
В чл. 46, ал. 1 от ОУ е регламентирано, че в случай че потребителят не изпълни
задължението си за предоставяне на договорено обезпечение, дължи на кредитора неустойка
в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение.
От представения по делото Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити се установява, че в същия в Част III – Разходи по
кредита, т. 4.3 е посочено, че в случай че потребителят не предостави обезпечение,
посочено в част 2-ра, т. 8 в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на договора за
кредит, се начислява неустойка в размер на 54 лева, която се заплаща на части ежемесечно
съгласно погасителен план, неразделна част от договора.
От представения по делото погасителен план към договора се установява, че сумата
по кредита е 200 лева, общо дължимата сума по кредита /главница и лихва/ е в размер на 206
лева; Общо дължимата сума по кредита /главница+лихва+неустойка/, когато не е осигурена
гаранция/поръчител за един лихвен период – 260 лева; общо дължима сума по кредита
/лихва+неустойка/ за удължаване с още един лихвен период – 60 лева; ГЛП – 36 %, ГПР при
непромоционални условия – 42,58 %, срок на кредитната линия – 12 месеца, дата на вноска
по първи транш – 01.03.2024 година. В табличен вид е посочено падеж – 01.03.2024 година,
вноска главница – 200 лева, лихва за един период – 6 лева, вноска погасяване на транш 206
лева, неустойка – 54 лева, вноска в лева 260 лева и вноска за удължаване с един лихвен
процент 60 лв. Посочено е в погасителния план, че неустойката се начислява и се дължи от
заемателя в случай, че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се
предостави гаранция/поръчител съгласно ОУ и договора за кредит и същата се начислява
ежедневно и пропорционално към всяка вноска по кредита. Уточнено е, че ако бъде
предоставена гаранция/поръчител след срока, упоменат в договора и ОУ, тази сума ще бъде
преизчислена само за дните, в които не е била предоставена гаранция.
От представената разписка за извършено плащане от дата 31.01.2024 година е видно,
че на 31.01.2024 година Б. Е. Ц. е получил паричен превод към Изи Пей за усвоен кредит №
1047120 сумата в размер на 200 лева и такса 2,17 лева. Сумата е преведена от Стик Кредит
АД.
От правна страна, по допустимостта и основателността на предявените искове, съдът
намира следното:
При така наведеното в обстоятелствената част и петитум на иска, са предявени при
11
условията на евентуално съединяване искове с правно основание за прогласяване
нищожността на договор, евентуално на неустоечна клауза от договор, поради противоречие
със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави - чл.26, ал.1, пр.1, пр.2 и
пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.10, ал.1, чл.10а, ал.1, ал.2 и ал.4 ЗПК и чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК във вр. счл.146 от ЗЗП във вр. с чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП във вр. с чл.68д от
ЗЗП във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.33, ал.1 от ЗПК
Предявените искове са допустими. Ищецът има правен интерес от предявяването им,
тъй като ответникът оспорват претенциите му, което обуславя спорност на вземането, няма
постигната спогодба между страните, не са налице процесуални пречки за разглеждане
спора по същество.
В тежест на ищеца е да докаже, че твърдението си за сключен между страните
договор с посоченото съдържание, че договора, респ. посочените в исковата молба клаузи от
Договора, сключен между страните, са нищожни на посочените основания, доколкото от
този факт извличат изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно
насрещно доказване, за валидността на правоотношението му.
Ответникът следва да докаже, в случай, че ищецът установи сключването на договор
между страните, че клаузите на договорите за кредит не са неравноправни по смисъла на чл.
143 от ЗЗП, че клаузите на договорите за кредит са индивидуално уговорени, че са съставени
по ясен и недвусмислен начин.
Ответникът носи тежестта да докаже възраженията, релевирани в отговора на
исковата молба, както и да установи, че договорът е сключен при шрифт не по-малък от 12,
да установи валидността на всяка една оспорена като недействителна клауза, както и че
сключването й е и в съответствие с добрите нрави, както и при съобразяване на
императивните материални норми. Да се установи, че при скл. на договора не е надвишен
размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една оспорена като недействителна
клауза е уиндивидуално уговорена и не е неравноправна.
По иска за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл.
9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10,
ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация). Законът за потребителският кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал.
9, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на
средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява предоставяне на преддоговорната
информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при
12
използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова
комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването
на договора за потребителски кредит. Изискванията за предоставяне на финансови услуги от
разстояние са регламентирани в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече.
Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР -
това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно
посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от
разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в който е посочено, че това е всяко средство, което
може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1
изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2 спазил сроковете
по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3 получил съгласието на потребителя за сключването на договора и,
ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право
да се откаже от сключения договор.
За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2. и 3 ЗПФУР. Електронното изявление е
предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна
информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ - чл. 2, ал. 1 и 2 и чл.
3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от закона - за
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана
с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение
на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но също така допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП). Когато посочените предпоставки са налице,
създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато
законът признава - чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР, като възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му.
За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на
сключването на договора.
В настоящият случай съдът приема за доказано сключването на договор за кредит от
разстояние между страните по делото. По делото е представена разписка за извършено
плащане с дата 31.01.2024 година, от което се установи, че Стик Кредит АД превело на Б. Е.
Цвекков чрез Изи Пей сумата от 200 лева с основание за превода – Усвоен кредит №
1047120.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че се доказа по един безспорен и
категоричен начин, че е налице облигационно правоотношение между страните по договор
за предоставяне на кредит от разстояние, изпълнени са всички задължения по него, като на
Ц. е предоставена сумата от 200 лева под формата на кредит, и същата е усвоена от него.
13
В исковата молба ищецът претендира прогласяване на нищожност на договора за
кредит на три основания - противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на
добрите нрави.
Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9.
Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е
недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на
съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в
договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
По силата на чл.11, ал.1, т.10 договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1
начин. С въвеждането на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да
гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която
ще понесе.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Р.Б., като клаузи в договори надвишаващи този размер се считат за
нищожни.
Във величината на общия разход § 1, т. 1 от ДР на ЗПК интегрира лихвата и всички
други, пряко свързани с договора и известни на кредитора разходи за потребителя -
комисиони, такси с изключение на нотариалните, възнаграждение за кредитни посредници и
14
за допълнителни услуги и по-специално застрахователните премии в случаите, когато са
задължително условие за отпускане на заема. При калкулацията на годишния процент на
разходите изрично са изключени от чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК разноските, възникващи за
заемателя при евентуална негова неизправност.
В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да създаде
ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите
я национални разпоредби в чл. 22 от ЗПК българският законодател е разписал, че при
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, които са зададени по примера на чл.
10, § 2, букви "г", "д", "е", "ж", "з", "и" и "п" от Директива 2008/48/ЕО, договорът е
недействителен, а в чл. 21, ал. 1 от ЗПК - че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 42,58%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по
смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и
следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била изначално известна на кредитора.
Видно е, че тази неустойка е била начислена още при сключване на договора и е включена в
погасителния план към него, като размерът на месечната погасителна вноска е определен и
съгласно начислената неустойка. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само
размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните
изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи
по кредита.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме
за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и
действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде
въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че
същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.
Следва да се има предвид още, че включването на клаузи в договора за кредит, в
които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения,
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и
15
да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. В този
смисъл е Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз,
което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. В случая
начислената неустойка надвишава почти три пъти размера на главницата, което е напълно
недопустимо и чрез нейното добавяне реалният годишен процент на разходите надвишава
значително максимално допустимия такъв според чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице е съществено
нарушение на императивните законови изисквания, водещо до нищожност на договора
съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
На следващо място в случая уговорената неустойка не обезпечава същинско
задължение на кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да
постави кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване
на неустойката и обогатяване на кредитодателя.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се
предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението
неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение,
както относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да отговаря на
критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр. /, в т. ч. и относно банковата гаранция –
която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но
за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т. е. все
действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва
извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди
за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно -
риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Според настоящия съдебен състав неустоечната клауза в процесния Договор за
потребителски кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя да плати неустойка в
размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение, е неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП,
поради което е и нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, доколкото не се доказа клаузата
да е индивидуално уговорена.
Съгласно разпоредбата на чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит
кредиторът има задължение за оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо,
след като извърши справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Р.Б. за оценка на кредитоспособността на потребителите. Процесната
неустоечна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник. При извършена предварителна оценка от кредитора, че е нужно обезпечение, той
не би трябвало да отпуска кредита, преди да се предостави обезпечение /чл.18 от ЗПК/.
Недобросъвестно е поведението на кредитора, с което черпи права за себе си от
неизпълнение на собственото си задължение да направи предварителна оценка, с оглед
недопускане на необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
16
Отделно от това, с тази неустойка се търси обезщетение за вредите от това, че
вземането може да не бъде събрано от длъжника. Тези вреди обаче по силата на чл.33, ал.1
от ЗПК се обезпечават с начисляването на законна лихва за забава. Чрез кумулирането и на
неустойка се цели неоснователното обогатяване на кредитора, тъй като е видно, че
посочената клауза позволява същият да получи сигурно завишено плащане, като това
оскъпяване не е било надлежно обявено на потребителя чрез включването му в ГПР, който
би надвишил допустимия от закона праг по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Предвид изложеното, посочената клауза в договора следва да се окачестви като
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП и като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика – уговорката е във вреда на потребителя, тъй като не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, който е поставен в неравностойно
положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока
неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при
който на практика кредитът му се оскъпява многократно.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на Договор за паричен заем № 1047120/31.01.2024 г., сключен между ищеца и
ответника "СТИК КРЕДИТ“ АД е основателен и следва да бъде уважен.
Поради недействителността на договора за кредит на основание противоречие със
закона съгласно чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10,
съдът не разглежда останалите наведени от ищеца основания за нищожност на договора и
съответно не разглежда предявения в условията на евентуалност иск за прогласяване
нищожността на отделна договорна клауза.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените по делото разноски.
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК право на разноски има
ищецът, който претендира да му бъдат заплатени разноските съобразно представен списък с
разноски по чл. 80 ГПК, както следва: държавна такса в размер на 50, 00 лв., 2000, 00 лева -
заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС, 15,00 лева – куриерска услуга и 0,68 лева –
банков превод.
С оглед липсата на възражение от страна на ответника за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, съдът намира, че адвокатското възнаграждение
следва да бъде уважено в пълен размер, за което са представени доказателства, че са платени
в брой, за което е издадена и фактура № **********/20.01.2025 година.
Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените по делото
разноски в общ размер на 2050 лева, представляващи заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение.
По отношение на претендираните разноски - 15,00 лева – куриерска услуга и 0,68
лева – банков превод, съдът намира следното:
Съгласно определение № 12119 от 11.10.2017 г. по адм. д. № 6622/2017 г., VІІ отд. на
ВАС претендираните разноски за комисиони на банката за банков превод не са разноски по
производството по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК и не следва да се присъждат. В същият
смисъл е и практиката на гражданските съдилища - решение № 324952 от 29.01.2018 г. по гр.
д. № 50624/2017 г. на Софийски районен съд, решение № 986 от 21.03.2018 г. по гр. д. №
10243/2017 г. на Районен съд – П......, решение № 530231 от 15.11.2018 г. по гр. д. №
12867/2018 г. на СРС и други. Съгласно определение № 12401 от 18.09.2019 г. по адм. д. №
10239/2018 г., ІІ отд. на ВАС разноски, представляващи такси за банков превод не следва да
бъдат присъждани, тъй като те не са свързани с процеса на събиране на доказателства и не
17
попадат в необходимите за водене на делото, включващи такива за призоваване на
свидетели, вещи лица и за изготвяне на експертизи (арг. от чл. 75 ГПК), както и
възнаграждение за един адвокат (чл. 78, ал. 1 ГПК). Поради това тези разноски не следва да
бъдат заплащани от ответната страна.
На присъждане подлежат разноските, които страната реално е заплатила във връзка с
извършването на определени правни действия в процеса, а направените от страната разходи
за банкови такси и куриерски услуги са за предоставени услуги от трети лица, поради което
те не представляват разноски по смисъла на горните разпоредби и като такива са недължими
за присъждане. В този смисъл е съдебната практика, обективирана в определение № 8868 от
06.07.2020 г. по адм. дело № 3626/2020 г. на ВАС, VI отд., както и в решение № 4387 от
03.12.2021 г. по гр. д. № 41348/2021 г. на СРС, определение № 60382 от 23.12.2021 г. по гр. д.
№ 2584/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 2208 от 18.03.2022 г. по гр. д. № 68705/2021
г. на СРС, решение № 2900 от 02.04.2022 г. по гр. д. № 69830/2021 г. на СРС, решение №
2408 от 17.02.2023 г. по гр. д. № 34316/2022 г. на СРС, решение № 103 от 14.08.2023 г. по гр.
д. № 705/2021 г. на Районен съд – Първомай, решение № 225 от 29.11.2023 г. по гр. д. №
123/2023 г. на Районен съд – Павликени, решение № 534 от 23.12.2023 г. по гр. д. № 264/2023
г. на Районен съд – Несебър, решение № 171 от 14.05.2024 г. по гр. д. № 624/2023 г. на
Окръжен съд – Пазарджик, решение № 5 55 от 05.06.2024 г. по т. д. № 169/2023 г. на
Окръжен съд – Пазарджик.
Отговорността за разноски е в тежест на страната, която със своето процесуално
поведение е обусловила необходимостта другата страна да поеме разноски, т.е. необходимо е
наличието на причинна връзка, между процесуално поведение на едната страна и
понесените разноски от другатаарг. чл. 78, ал. 2 ГПК (определение № 31 от 07.03.2016 г. по
гр. д. № 3608/2015 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС). В определение № 11961 от 28.09.2020 г.,
постановено по адм. дело № 3626/2020 г. на ВАС по реда на чл. 248 ГПК вр. чл. 144 АПК
относно банковите такси е посочено, че „Тези разходи не са в пряка причинноследствена
връзка с оспорването на административния акт“. Безспорно и в исковото производство
разходите за банкови такси не са в пряка причинноследствена връзка с поведението на
насрещната страна.
С оглед на горното съдът намира, че не следва да се присъжда в полза на ищеца
сумата от 15,00 лева – куриерска услуга във връзка с депозиране на исковата молба и сумата
от 0,68 лева – банков превод, по изложените по-горе мотиви, а и липса на доказателства за
тяхното извършване.
По изложените съображения , съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26 ал.1, предл.1, ЗЗД, вр. с чл. 23 във вр.
с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради противоречие със закона, Договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия предоставен от разстояние №
1047120, сключен на 31.01.2024 година между Б. Е. Ц. с ЕГН: ********** и „СТИК -
КРЕДИТ” АД, с ЕИК: *********.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „СТИК - КРЕДИТ” АД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш............. представлявано от С............
ДА ЗАПЛАТИ на Б. Е. Ц., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Б............ чрез
пълномощник, сумата от 2050,00 лв. /две хиляди и петдесет лева/, представляваща сторени
по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване чрез Районен съд Б..... пред Окръжен съд - Б..... в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
18
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Б.....: _______________________
19