РЕШЕНИЕ
№ 933/22.5.2023г.
гр. Пловдив, 22 май, 2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в открито заседание на двадесет и пети
април, две хиляди двадесет и третата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Недялка Петкова и с участието на прокурора от ОП – Пловдив Марин
Пелтеков, като разгледа докладваното от съдия Св. Методиева касационно
административно дело № 624 по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирани са две касационни жалби против решение № 64/12.01.2023
г., постановено по административно дело № 839/2022 г. по описа на
Административен съд Пловдив, VII състав, с което са уважени отчасти фактически две искови
претенции на Р.М.А. с ЕГН **********, като съответно е осъдена Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр. София да му заплати обезщетение за
неимуществени вреди в общ определен размер от 8500 лева, претърпени по време на
престоите му в Затвора Пловдив в периодите от
29.07.2016 г. до 29.11.2017 г. вкл., от 07.01.2019 г. до 08.08.2019
г. вкл., от 16.08.2019 г. до 28.08.2019 г. вкл., от 17.10.2019 г. до 21.10.2019
г. вкл., от 15.11.2019 г. до 09.07.2020 г. вкл. и от 28.07.2020 г. до
29.03.2022 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница,
считано от датата на исковата молба, а именно 29.03.2022 г. до окончателното ѝ изплащане. Със
същото решение съдът е отхвърлил исковите
претенции в останалите им части, както следва: до пълния размер от 13 000 лева
и за останалите периоди в обхвата на претендирания от
26.11.2014 г. до 30.11.2017 г. вкл. и до пълния размер от 17 000 лева и за
останалите периоди в обхвата на претендирания от
17.08.2018 г. до 29.03.2022 г. вкл. за понесени неимуществени вреди от
бездействията на затворническата администрация в Затвора Пловдив. С така обжалваното решение съдът се е
произнесъл и по разноските по делото.
Касационният жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ /ГДИН/ гр. София, обжалва Решение № 64/12.01.2023 г. в само в осъдителната
му част, като в касационната жалба се сочи, че жалбоподателят не е останал
доволен от решението в частта му за присъденото обезщетение, ведно със законна
лихва. Твърди се в жалбата на ГДИН, че първоинстанционното
решение в осъдителната му част е неправилно и необосновано, като се сочи, че
съдът не е преценил правилно доказателствената тежест на събраните доказателства,
не е установил по категоричен начин вредата, бездействието на администрацията и
причинната връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в Затвора – Пловдив
била компенсирана от възможността за раздвижване на лишените от свобода в
коридорите и в останалите помещения. Твърди се, че неимуществени вреди не били
доказани и съдът бил направил субективна преценка за тяхното наличие, което
било съществен порок на решението му. Прави се искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на ново такова по същество, с което да се отхвърлят
исковите претенции на А. или решението да се отмени в частта му, с която ГДИН е
осъдена да заплати обезщетение общо за сумата над 5700 лева до присъдения
размер от 8500 лева.
В съдебно
заседание, редовно призован, касационният жалбоподател ГДИН не е изпратил
представител и не е взел становище по същество, нито такова по жалбата на
другия касационен жалбоподател Р.А.. Депозиран е обаче писмен отговор по тази
жалба, като в него се сочи, че доказателствата по делото не обосновават
предпоставки за реализиране отговорност по чл.284 от ЗИНЗС, включително липсват
такива за емоционалното, психическото и физическото състояние на ищеца. Моли се
оставяне на касационната жалба на Р.А. без уважение и потвърждаване на
решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част.
Касационният жалбоподател Р.А. в жалбата си, депозирана
чрез пълномощника му адв. К., насочена против отхвърлителната част на съдебното
решение, твърди, че същото е неправилно по смисъла на чл.209, т.3 от АПК поради
нарушение на материалния закон. Сочи се, че присъденото общо обезщетение от
8500 лева е недостатъчно и неотговарящо на действително претърпените от
страната вреди. Твърди се, че по отношение на неприетите от съда за доказани
оплаквания ответната по исковете страна не е представила доказателства, както и
че дадените от свидетеля показания са били неоснователно некредитирани от съда.
Моли се за пълно уважаване на претенцията на А.. В съдебно заседание страната
или процесуалният ѝ представител не са се явили, като от адв. К. е
постъпила молба, в която заявява, че поддържа касационната жалба. Не е взето
становище по жалбата на ГДИН-София.
Прокурор Пелтеков при ОП Пловдив изразява становище за неоснователност
и на двете жалби и моли обжалваното решение да се остави в сила.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното
съдебно решение по повод на наведените от страните оплаквания, както и във
връзка с дължимата служебна проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения законов срок
и от страни по първоинстанционното производство, за които в съответната
обжалвана част решението е неблагоприятно, поради което и всяка от жалбите се
явява допустима. Разгледана по същество, всяка от касационните жалби съдът
намира за неоснователна.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Съдът, постановил оспореното решение, като е изложил
възприетата от него на базата на събраните относими доказателства фактическа
обстановка, е приел в мотивите си, че предявените искови претенции с правно
основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за всеки от двата искови периода следва да
се уважат отчасти, като ги е намерил за частично основателни, предвид доказване
оплакванията на ищеца само по отношение на пренаселеността, както и липсата на
достатъчна осветеност и възможност за естествено проветрение на помещенията по
престой на А. *** за определени периоди, изрично отделени от съда в решението му,
включени в рамките на предявените такива от ищеца. Правилно Административен съд
- Пловдив в състава, постановил обжалваното решение, е установил на базата на
приетите доказателства точните периоди, в които А. практически е бил задържан,
както и по отношение на колко точно дни във всеки от тях на същия не е била
осигурена разполагаема площ от 4 кв.м., според изискването на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, съответно необходимата осветеност на помещението и възможност за
проникване на свеж въздух по чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС. Съставът, постановил
съдебното решение, след като преди това е задължил затворническата
администрация да представи съответна информация, законосъобразно е приложил и
нормата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС само по отношение на онези периоди, за които,
въпреки задължаването, не е била представена информацията, необходима за
правилното решаване на делото, като по отношение на останалите периоди от
време, за които такава информация е била налице, е анализирал достатъчно
обстойно събраните доказателства и е направил и верни крайни изводи. Обосновано
съдът е отхвърлил останалите оплаквания, свързани с твърдяно бездействие на
администрацията в Затвора Пловдив по осигуряване на благоприятни условия при
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в съответствие с чл.3 от ЗИНЗС с
изключение на това относно установената пренаселеност за конкретно посочените в
съдебното решение периоди и за липсата на осигурена възможност за естествено
осветление и проветрение. Последното съдът е сторил, след като е анализирал задълбочено
събраните в значителен обем писмени доказателства, като ги е съпоставил и с
гласните такива. В тази насока не е основателно твърдението на касационния
жалбоподател А., че съдът е игнорирал гласните доказателства, доколкото е
видно, че същите са били съпоставени с останалите доказателства и е бил даден
ясен отговор защо и в кои части те се кредитират и в кои не и поради какви
причини. Като
неоснователни касационната инстанция преценява доводите на касационния
жалбоподател А. относно това, че исковете е следвало да бъдат уважени в пълен
размер поради доказване изцяло твърденията му пред първата инстанция. Напротив,
както се посочи, първоинстанционният съд е изложил специално мотиви по
отношение на всяко от конкретните отхвърлени като недоказани оплаквания
поотделно, които напълно се възприемат от настоящата инстанция като обосновани
със събраните доказателства, поради което и в тази част съдът препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, съгласно възможността по чл.221, ал.2
от АПК.
Относно твърдението за това, че присъденото общо
обезщетение не отговаря на действително претърпените от ищеца вреди, то следва
да се има предвид, че по повод на установените като доказани оплаквания на
ищеца първоинстанционният съд е отчел
при разрешаване на случая указаното в пилотното Решение на ЕСПЧ „Нешков и други
срещу България“ и в други решения на ЕСПЧ, както че и само поставянето в
условия на пренаселеност е достатъчно основание да се счете, че е налице
нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС, респ. чл.3 от ЗИНЗС, така също и че следва да се
приложи подходът на оценка на кумулативното въздействие на неблагоприятните
условия върху лишения от свобода, когато те са повече от едно. В тази връзка
съдът е съобразил размера на практически двете присъждани обезщетения, посочени
като обща сума в диспозитива на решението, с отправните точки, които е имал
възможност да посочи ЕСПЧ в цитираните точно от първоинстанционния съд решения,
както впрочем и в Решение Stella and others v.
Italy, че с оглед различията в жизнения стандарт в
различните държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30 процента от
това, което този съд е определил, би било достатъчно и справедливо. При това положение и настоящата съдебна
инстанция намира, че посочените размери на обезщетение по исковете против ГДИН,
които са били присъдени, съответстват изцяло на установения принцип за
обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост, както и на установените
в практиката на ЕСПЧ стандарти. Ето защо
и като се има предвид, че първоинстанционният съд е приложил правилото на
чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, но същевременно ищецът, чиято е тежестта на доказване да
установи точният характер и тежестта на претърпените от него вреди, не е
доказал да е претърпял приетите от съда за настъпили вреди да са били такива с
особен и/или по-значителен интензитет, или да са довели до сериозни, тежки
временни, или постоянни, неблагоприятни последици, то твърдението на А. за
това, че обезщетението не отговаря на действително претърпените вреди се явява
изцяло необосновано.
Възраженията на касационния жалбоподател ГДИН
София за неправилност на съдебното решение поради недоказаност на установените
от съда оплаквания на А. относно пренаселеност и липса на възможност за
естествено проникване на светлина и свеж въздух в местата по задържане на А.,
настоящият съдебен състав намира също за неоснователни. Ответникът по иска, на
когото е била и надлежно указана доказателствената тежест, е бил длъжен да
обори оплакванията на ищеца за пренаселеност, както и за нарушение по чл.20,
ал.2 от ППЗИНЗС, с което той се е справил само отчасти. Поради това и
неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател ГДИН София за
необоснованост на съдебното решение досежно доказаността на исковите претенции
в посочената им част, доколкото е видно, че първоинстанционния съд е основал
решението си на годни доказателства и на правилно приложение на нормата на
чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, като фактът, че ответникът по иска не е проявил
достатъчна активност да ангажира доказателства в насока потвърждаване на своята
теза за неоснователност на претенциите на А., не може да бъде ползван като
основание за касиране на решението, при условие, че възможност да ангажира
доказателства са били предоставени от съда на ответника по иска.
Неосигуряването на достатъчна жилищна площ, установено от
първоинстанционния съд, а също и на възможност за проникване на дневна светлина
и естествено проветрение, категорично е резултат от форма на бездействие на
администрацията в местата за лишаване от свобода и в тази насока е налице пряка
причинно-следствена връзка на тези установени нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и
претендираните от ищеца вреди. Правилно
първоинстанционният съд е приел в решението си, че тези неблагоприятни условия
и поотделно, и в съвкупността им, са достатъчни, за да се счете, че е налице
поставяне на А. в неблагоприятно положение от администрацията на Затвора
Пловдив, което покрива обективните предпоставки по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ.
чл.3 от КПЧОС. Според ЕСПЧ при
оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на
липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори:
(а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко
задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в)
размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат
свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си
поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на
този член. В тази насока и възражението по касационната жалба на ГДИН,
съдържащо и признание за наличната пренаселеност, че независимо от това,
пренаселеността се преодолявала с оглед факта, че на лишените от свобода било
позволено да се движат по коридора и да посещават други помещения, не може да
бъде преценено като основателно. И това е така, защото, както се каза вече за
посоченото в пилотното Решение Нешков и др. срещу България, при оценката на наличното пространство в
местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството в килията. Приема се, че има нарушение
винаги, когато в самото спално помещение площта, полагаща се на един затворник,
е по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено нарушение, когато тя е под 3
кв.м., предвид факта, че основно лишените от свобода прекарват своето време
именно в килиите /спалните помещения/.
Неоснователни са оплакванията в касационната жалба на
ГДИН София и че вредите, признати за причинени на А. са останали недоказани
пред първоинстанционния съд и съдът ги бил извел на база свои субективни възприятия.
Следва да се има предвид тук факта, че според разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, а именно на установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС,
настъпването на неимуществени вреди, каквито са претендирани, се предполага до
доказване на противното. В случая, тази презумпция не е била оборена от страна
на касационния жалбоподател ГДИН София при разглеждане на делото пред
първоинстанционния съд касателно установените от съда факти на нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС. Съгласно неколкократно цитираното вече пилотно
решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу
България, също не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот
в условията на арест. Според настоящата съдебна инстанция, първоинстанционният
съд е установил категорично нарушения на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същите, правилно е намерил, че те действително водят до
неприятните психически изживявания, посочени от ищеца в исковата му молба. В
тази насока от страна на ответника по исковете, както се каза, не са ангажирани
доказателства, които да са могли да доведат до противен извод. В случая не е
била налице искова претенция, при която е следвало да се изследват поставени от
страна на ищеца някакви по-високи изисквания, свързани с индивидуални негови
битови потребности, както се твърди в жалбата на ГДИН.
Съобразно с общите принципи, изложени и в
Делото „Ананиев и др. срещу България“, властите трябва да гарантират, че едно
лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото
достойнство, че начинът и методът на изпълнение на наказанието лишаване от
свобода или друг вид мярка за задържане не подлага човека на стрес или
трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание, присъща на
задържането и практическите изисквания на лишаването от свобода, че здравето и
благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна степен. Поради това и
обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване от свобода и именно
поради това е в пенитенциарно заведение, не може да се сочи като основателен
довод във връзка с това, че именно поради този факт няма как да не му бъдат
причинени вреди, доколкото в случая, обезщетение е присъдено, поради
констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е свързано с поставяне на
лишен от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието му,
изрично предвидени в закона като основание да се приеме нарушение по чл.3, ал.1
от ЗИНЗС.
Неоснователно
е възражението в касационната жалба, както на ГДИН - София, така и тази на А.,
както вече за нея се каза, по отношение на размерите на присъдените обезщетения.
Освен посоченото по-горе, следва да се има предвид и установеното от настоящата
инстанция, че първоинстанционният съд, при постановяване на решението си е
съобразил в достатъчна степен разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди за всеки от
двата иска, като е съобразил и общата продължителност на престой на ищеца през
всеки от периодите при установените неблагоприятни условия. Определеното
обезщетение общо по двата иска се явява и съобразено с разрешението на ЕСПЧ
касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочено в приложение към
Решение Иванов и др. срещу България, както и напр. Йорданов и Джелебов срещу
България, Илиев срещу България и др., като се има предвид и че по отношение на
лицата, за които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и
значително по-голям брой и по-сериозни оплаквания по условията в местата за
лишаване от свобода, отколкото по настоящото дело, като е преценявано и кумулативното
им въздействие върху лишените от свобода, а по това дело е налице въздействие
само на две установени неблагоприятни условия на мястото за изтърпяване на
наказание и то не винаги едновременно.
Според настоящата инстанция общото присъждане на обезщетение и за двата
приети за частично доказани искови периода, без конкретно разграничаване на
всяка от двете отделни искови претенции в диспозитива, макар и да е процесуално
неиздържано, доколкото се касае до две отделни претенции, не оказва влияние
върху законосъобразността на решението, като се има предвид и основаването на
претенциите на идентични факти, както и изричното посочване вече в
отхвърлителния диспозитив на решението,
че се касае до два отделни иска.
Предвид всичко изложено и съдът намира, че следва да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно.
По
изложените мотиви и съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 64 от 12.01.2023 г., постановено по АД № 839/2023
г. на Административен съд – Пловдив, VII състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.