№ 774
гр. София, 16.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20241110135385 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Предявени са от ищеца ************************, ЕИК *********,
срещу ответника А. П. Ш., ЕГН **********, обективно съединени искове с
правно основание чл.79, ал.1, пр. I, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86
ЗЗД, с която се претендира да се установи със сила на пресъдено нещо
дължимостта по отношение на ответника на сумата от 500 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № :
**********/02.08.2022 , ведно със законна лихва за период от 28.07.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата от 107,28 лв., представляваща неплатено
договорно възнаграждение за период от 05.09.2022 г. до 05.07.2023 г., и сумата
от 109,43 лв., представляваща лихва за забава за период от 06.09.2022 г. до
05.07.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 24.11.2023 г. по ч. гр. д. № 42386/2023 г. по
описа на СРС, 166-и състав.
Ищецът ************************, ЕИК *********, твърди, че на
02.08.2022 г. бил сключен Договор за потребителски кредит №
**********/02.08.2022 г., по силата на който ответникът му предоставил в
заем сумата в размер на 500 лв., при срок на кредита- 11 месеца, размер на
месечна вноска- 55,21 лв., при ГПР в размер на 48,42 % и ГЛП- 40,90 %. Общо
дължимата сума по кредита била 607,28 лв. Поддържа, че ответникът не е
направил нито една погасителна вноска по кредита, поради което е изпаднал в
забава. Вземането по кредита станало изискуемо в пълен размер на 05.06.2023
г. Моли за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът А. П. Ш., ЕГН **********, подава
1
отговор на исковата молба, с който оспорва исковите претенции като
неоснователни. Твърди, че уговореното заплащане на допълнително
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги води до завишаване на
общия размер на разходите по кредита, поради което посоченият в договора
ГПР не отговаря на действителният такъв. Поддържа, че дължи чистата
стойност на кредита, но не и лихва, респ.- разходи по кредита. Оспорва
исковете и по размер. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
присъждане на разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са допустими, подадени в срока
по чл. 415, ал. 4 ГПК след подадено възражение от длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение поч л. 410 ГПК.
За уважаване на иска, в тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване, че между ************************, в качеството
на заемодател, и А. П. Ш., в качеството на заемополучател, е възникнало
валидно правоотношение по договор за заем, по което заемодателят е
предоставил на заемателя посочената сума, а последният се е задължил да я
върне в посочения срок, че е било договорено възнаграждение в
претендирания размер; изпадането на ответника в забава за заплащане на
дължимите главници, периодът на забавата и размерът на обезщетението за
забава. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричните си задължения. В тежест на всяка от страните е да
установи фактите, на които основава изгодни за себе си последици.
Между страните е безспорно, а и се установява от събраните по делото
писмени доказателства, че на 02.08.2022 г. между страните е сключен Договор
за потребителски кредит № **********/ 02.08.2022 г. с неоспорена и
неопровергана доказателствена сила, по силата на който ответникът е
предоставил на ищеца в заем сумата в размер на 500 лв., при срок на кредита
11 месеца, размер на месечна вноска- 55,21 лв., при ГПР в размер на 48,42 % и
ГЛП- 40,90 %. Видно от приложен към договора погасителен план,
кредитополучателят дължи да заплаща 10 месеца по 55,21 лева, включваща
главница и лихва и последна месечна вноска от 55,18 лева. Общ размер на
кредита е в размер на 607,28 лева.
В хода на процеса, ответникът е платил 100 лева. Ответникът не е
платил останалата част от задълженията по договора за кредит.
От приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно –
счетоводната експертиза, което настоящият състав намира за компетентно,
обективно и безпристрастно изготвено се установява, че при посочения
абсолютен размер на договорната лихва – 107,28 лева, годишната лихва е в
размер на 40,66 %, а ГПР е в размер на 49,16 %. При изслушването на вещото
лице по реда на чл. 200 ГПК, същото е заявило, че заключението е изготвено
на база посочените суми в договора за кредит, а при включването на която и
2
да е друга сума, макар и минимална такава, то ГПР ще надвиши 50 % , защото
само с включването на лихвата се вижда, че ГПР е 49,16 %.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, сключен с потребител, а с оглед
задължителните разяснения в ТР № 1/2022 г. ОСГТК, ВКС по предявени
искове за реално изпълнение на задължения по договор, съдът следи служебно
за нищожност на същия поради противоречието му със закона, поради
заобикаляне на закона и поради противоречието му с добрите нрави. съдът
дължи служебна проверка на тази клауза / чл.7, ал. 3 ГПК/. Аргумент за това
следва и от мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в което е възприета,
в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната
прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за
свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която
опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до
нищожност на договора или отделни негови клаузи. При нормативното
отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се
уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с
добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и
функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за
използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да
ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна
престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В
съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II
г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к.,
IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля
размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 40,90 % е четири пъти
размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в
размер на 10 %. С така уговореното възнаграждение се създава значително
неравновесие между престациите, които си дължат страните.
Кредитополучателят като търговец, извършващ по занятие дейност по
отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху
последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. По горните
3
съображения, годишен лихвен процент от 40, 90 % се явява нищожна клауза
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
На следващо място, таксите, начислени за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30 лева, претендирани със заявлението по чл. 410 ГПК,
които макар да не са уговорени в договора за кредита, са начислени на
основание чл. 17.4 от общите условия, неразделна част към договора за
кредит, поради което представляват разход по кредита и следва да бъдат
включени при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор
за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в който смисъл е и съдебната практика
– така задължителните указания на СЕС дадени с Решение на Съда от
21.04.2016 година, по дело C-377/14, ********************, *************
срещу ************************, при което по правилото на чл. 21, ал. 1 от
ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Предвид това,
съдът не кредитира заключението на ССчЕ, даващ вариант на изчисление на
ГПР само на база договорната лихва.
При изчисляване на годишния процент на разходите по договора за
кредит, ведно с таксите от 30 лева, то ГПР надвишава предвидения в чл. 19,
ал. 4 ЗПК праг. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като
таксата не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит
ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.
Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но при
включване на таксите, то процентът на разходите надхвърля допустимия
съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно
с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен
реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на
последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите
последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да
направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този смисъл Решение № 264616
от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение на СЕС от
20.09.2018 г. по дело С-448/17 и др./.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК е
уредена в нормата на чл.22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23
4
ЗПК, кредитополучателят дължи да върне чистата стойност на кредита, а
именно 500 лева главница. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В хода на процеса, с възражението по чл. 414 ГПК, ответникът е
представил разписка, от която се установява че е платил частично сумата от
100 лева на 15.02.2024 г. При това положение, след приспадане на платената
сума от 100 лева, искът се явява основателен за сумата от 400 лева.
По разноските:
За заповедното производство претенцията на ищеца е за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лева и държавна такса в размер на 25 лева. В
тежест на ответника следва да бъдат възложени разноските за заповедното
производство на ищеца в размер на 40,18 лева.
За исковото производство, ищецът е заплатил държавна такса 25 лева и на осн.
чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева и 250
лева – депозити за ССчЕ. В тежест на ответника следва да бъдат възложени
разноските за исковото производство на ищеца в размер на 174,10 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от
************************, ЕИК ********* по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, пр. първо, вр. чл.
9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД срещу ответника А. П. Ш., ЕГН **********, че А.
П. Ш. дължи на ************************ сумата от 400 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № :
**********/02.08.2022г., ведно със законна лихва за период от 28.07.2023 г. до
изплащане на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 42836/2023 г., по описа на СРС, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над 400 лева до пълния предявен размер от 500 лева,
представляващ главница по Договор за потребителски кредит № :
**********/02.08.2022г., като погасен чрез плащане, както и иска за сумата от
107,28 лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за период от
05.09.2022 г. до 05.07.2023 г., и иска за сумата от 109,43 лв., представляваща
лихва за забава за период от 06.09.2022 г. до 05.07.2023 г. като неоснователни.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК А. П. Ш., ЕГН ********** да заплати на
************************, ЕИК ********* сумата от 40,18 лева – разноски
за заповедното производство и 174,10 лева- разноски за исковото
производство пред СРС.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5
6