РЕШЕНИЕ
№ 148
гр. Радомир, 19.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М. Д. М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20231730100314 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона
за защита на потребителите.
В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за потребителски кредит №
./20.04.2022 г., подписан с ответното дружество „П. К. Б.“ ЕООД, по силата на който е
получил в заем сумата в размер на 4000,00 лева. В раздел VI от договора, именуван „П.“,
било предвидено заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Ф.“ в
размер на 1400,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Ф.“ в размер на
2600,00 лева.
Ищецът счита, че така посочените клаузи от договора в раздел VI „Параметри“ са
нищожни поради противоречие с добрите нрави и поради това, че противоречат на нормите
на чл. 10а, чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Сочи, че поради накърняване на добрите нрави се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното правоотношение, с цел
извличане на собствена изгода за кредитора. Основната цел на така посочените клаузи била
да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя.
Наред с това, налице било и противоречие с императивни правни норми, тъй като
поради невключване на размера на разходите за допълнителни услуги в ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни
клаузите, съдържащи се в раздел . именуван „П.“, от договор № ./20.04.2022 г., сключен
между И. В. Т. и „П. К. Б.“ ЕООД, които предвиждат заплащането на възнаграждение за
1
закупена допълнителна услуга „Ф.“ в размер на 1400,00 лева и заплащането на
възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Ф.“ в размер на 2600,00 лева.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е
изразено становище за неоснователност на предявените искове, като сочи, че при
сключването на договора за кредит кредитополучателят сам е поискал да закупи
допълнителна незадължителна услуга, от което следвало, че изборът и закупуването на
допълнителни услуги не е задължително условие за сключването на договора за кредит.
Наред с това, счита за неоснователни твърденията на ищеца, че посочeният в договора
за кредит размер на ГПР не е действително прилаганият от кредитора, като в тази връзка
поддържа, че параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги, са ясно
определени в допълнителната преддоговорна информация, предоставена на ищеца.
Възнаграждението за така посочените допълнителни услуги не следвало да се включва в
размер на ГПР, защото би въвело потребителя в заблуждение относно разхода по кредита.
На следващо място, твърди, че заплащането на възнаграждение за избран и закупен
пакет от допълнителни услуги не противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй
като допълнителните услуги, които са предоставени на ищеца дават възможност на
последния да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита, а не
представляват възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни
действия по кредита.
С оглед изложеното, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и
недоказан.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител.
С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да
прогласи за нищожни клаузите, съдържащи се в раздел ., именуван „П.“, от договор №
./20.04.2022 г.
Ответното дружество „П. К. Б.“ ЕООД, редовно призовано, не изпраща представител в
съдебно заседание.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен и приет договор за потребителски кредит П. К. С. № ./20.04.2022
г., сключен между „П. К.Б.“ ЕООД (кредитор) и И. В. Т. (кредитополучател), по силата на
който кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 4000,00 лева, която
кредитополучателят се е задължил да върне на 36 бр. равни месечни погасителни вноски,
всяка в размер на 194,78 лева. Падежът на първата погасителна вноска страните са
уговорили на 25.05.2022 г., а на последната – на 25.04.2025 г. Страните са уговорили
следните условия по сключения между тях договор: годишен лихвен процент – 41%;
годишен процент на разходите – 49,04%; общ размер на всички плащания – 7012,20 лева. В
раздел VI от договора, именуван „Параметри“, е предвидено заплащането на
2
възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена допълнителна услуга „Ф.“ в
размер на 1400,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в
размер на 2600,00 лева.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
По делото не е спорно, че страните са в облигационно правоотношение по сключен
договор за потребителски кредит П. К. С. № ./20.04.2022 г., съгласно който на ищеца е
предоставен кредит в размер на 4000,00 лева. В раздел VI от договора, именуван „П.“, е
предвидено заплащането на възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена
допълнителна услуга „Ф.“ в размер на 1400,00 лева и възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2600,00 лева, като така посочените суми са
включени в месечната погасителна вноска.
Сключеният между страните договор за паричен заем има правната характеристика на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което
действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния
закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
Ищецът оспорва действителността на клаузите от договора за паричен заем,
предвиждащи заплащане от заемополучателя на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“.
В тази връзка съдът намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги „Фаст“ и „Флекси“, кредиторът
цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което
същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал. 1 ЗПК налагат извод за
ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да договаря
условия, при които освен обявената договорна лихва, на потребителя се възлагат и други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато
такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се
обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя.
Уговарянето на цената на пакета с необоснованите предимства, събирана по начин,
идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането на допълнителните услуги по
потребителския договор като средство за заобикаляне на забрани.
Услугата „Ф.“, която се изразява в приоритетно даване на становище по искането за
отпускане на потребителски кредит преди всички останали кредитоискатели, обективно не
би могла да бъде предоставена, тъй като становището по искането очевидно вече е налице
към момента на сключване на договора за кредит. В случай, че действително се касаеше за
реално предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се събира от всеки
кредитоискател, пожелал приоритетно даване на становище по искането му, а не само от
тези, на които се дава положително становище и се предоставя кредит. В случая е видно, че
таксата се включва в размера на погасителните вноски, следователно е предпоставена от
вече дадено становище за отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на
3
искане, без оглед на резултата от това разглеждане.
По отношение на услугата „Флекси“ е видно, че предварително са разгледани варианти,
при които при финансови затруднения на длъжника, същият ще може да преструктурира
задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за плащания. По същество
се касае за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, но не и за допълнителна
услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Още
повече, че размерът на претендираната цена за педоставената „в полза на
кредитополучателя“ услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата за забава, която би се
дължала при забава на плащане на отделна погасителна вноска. Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва.
Предвид изложеното, постигнатата уговорка за заплащане на такса „Ф.“ представлява
уговорка във вреда на потребителя, водеща до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Осигуреното по този начин
допълнително възнаграждение за кредитора противоречи и на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца
и потребителя, респ. до нищожност на клаузата поради неравноправност.
В тази връзка съдът намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги „Ф.“ и „Ф.“, кредиторът цели да
си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същата се
явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби.
С предвиждането за заплащане на тези допълнителни услуги, е била заобиколена и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като събирането на такива разходи е част от
дейността по управление на кредита и следва същите да бъдат включени в годишния
процент на разходите. С уговорките, които предвиждат заплащането на допълнителни
разходи по допълнителни услуги, се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва. По този начин се калкулира допълнителна печалба
към договорената възнаградителна лихва, тъй като посочените уговорки за заплащане на
допълнителни услуги не са включени в размера на ГПР, поради което следва да се приеме,
че ГПР не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Горното представлява заблуждаваща търговска практика по отношение на
потребителя по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита
и следва да се окачестви като нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 6 от Директива
2005/29/ЕО.
По изложените съображения съдът намира, че искът е изцяло основателен и доказан и
като такъв следва да бъде уважен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
4
на ищеца направените по делото разноски за заплатена държавна такса в размер на 160,00
лева.
В производството по делото ищецът е представляван от пълномощник, на когото не е
заплатил адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие от 21.03.2023 г. е посочено, че ищецът
се представлява безплатно от адв. М. М. от АК - П. поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването
на безплатна адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2
от ЗА). В настоящия случай на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г.,
възнаграждението за осъществената безплатна правна помощ по чл. 38 от ЗА следва да бъде
определено в минимален размер, с оглед фактическата и правна сложност на делото.
На основание §2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения адвокатското възнаграждение следва да се присъди с включен
ДДС, тъй като адв. М. М. от АК - П. е регистриран по ДДС, за което са представени и
надлежни доказателства, а именно: удостоверение за регистрация по ДДС, така: определение
№./26.02.2018 г. по ч. т. д. №./2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., определение №
./19.09.2017 г. по ч. т. д. № ./2016 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о. и пр.
Така, с оглед цената на предявения иск, се дължи възнаграждение в размер на 840,00
лева с включен ДДС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите, съдържащи се в раздел VI, именуван „П.“, от
договор № ./20.04.2022 г., сключен между И. В. Т., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ.
К., обл. П. и „П. К. Б.“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Бъ.“ № ., бл. ., вх. „.“, които предвиждат заплащането на възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1400,00 лева и заплащането на възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Ф.“ в размер на 2600,00 лева, поради противоречие със
закона.
ОСЪЖДА „П. К.Б.“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Б.“ №. бл. ., вх. „.“ да заплати на И. В. Т., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ. К., обл. П.
сумата в размер на 160,00 лева (сто и шестдесет лева), представляваща направени разноски
по делото.
5
ОСЪЖДА „П. К. Б.“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Б.“ № ., бл. . вх. „.“ да заплати на адв. М. В. М. от АК – П. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 840,00 лева (осемстотин и четиридесет
лева), с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
6