РЕШЕНИЕ
№ 97
гр. Раднево, 15.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на десети август
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Асен Цветанов
при участието на секретаря Росица Д. Динева
като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело №
20235520100024 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.
Производството е образувано по искова молба на А. Г. М., действащ
чрез пълномощника адв. М. от АК-Пловдив, срещу „Мъни плюс
мениджмънт“ АД, с която се предявяват искове с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.
Ищецът твърди, че на 14.10.2021 г. е сключил с ответното дружество договор
за потребителски кредит № М**********, с който ответникът се задължил да
му даде кредит в размер на 8500 лв., а ищецът се задължил да върне на
ответника сумата от 25390,48 лв. на 84 вноски месечни вноски, при ГЛП от 40
% и ГПР от 48,26 %, с общ размер на договорната лихва от 16890,48 лв.
съгласно чл. 9. Твърди, че чл. 9 от договора за кредит е нищожна като
противоречаща на добрите нрави /недобросъвестност и нееквивалентност на
престациите/ и неравноправна, за което развива подробни съображения.
Поради това иска от съда да постанови решение, с което да установи
нищожност на клаузата на чл. 9 от договора за кредит относно размера на
договорната лихва поради противоречие с добрите нрави и неравноправност.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„Мъни плюс мениджмънт“ АД, чрез адв. Й. от САК, в който взема становище
1
за допустимост на исковете, но поддържа тяхната неоснователност. Твърди,
че клаузата на чл. 9 от договора относно възнаградителната лихва била
изцяло сключена съобразно императивните изисквания на ЗПК. Твърди, че
уговорената лихва от 40 % и ГПР от 48,26% не противоречат на добрите
нрави, като изложените от ищеца съображения били актуални преди
измененията на ЗПК от 2014 г. Твърди, че договорът бил сключен за срок от
84 месеца, поради което се обосновава защо начислената договорна лихва е в
размер на отпуснатия кредит. Излага съображения, че ОЛП в размер на 40% е
включен в ГПР и не надвишава 5кратния размер на законната лихва, с което е
спазен чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Твърди, че договорът не е сключен при общи
условия, а е индивидуално договорен с потребителя след проведени
преговори, за което ищецът подписал декларация в чл. 25 от договора.
Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като неоснователни.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК вр. чл. 211 ГПК ответникът „Мъни плюс
мениджмънт“ АД, чрез адв. Й. от САК, е предявил срещу ищеца А. М.
насрещен иск с правно основание чл. 9 ЗПК. Излага идентични обстоятелства
като в отговора на исковата молба досежно сключения между страните
договор за кредит и усвоената от ответника по насрещния иск сума в размер
на 8500 лв., при срок на кредита от 84 месеца до 10.10.2028 г., при ОЛП от
40% и ГПР от 48,26%. Твърди, че от общата сума от 8500 лв. били преведени
съобразно договорките в договора сума от 31,92 лв. на трети лица, кредитори
на ищеца, а на него била преведена сумата от 8468,08 лева. Твърди, че
договорената възнаградителна лихва била в размер на 16890,48 лева. Твърди,
че било уговорено в чл.19.2 дължимост на законната лихва върху
просрочените вноски. Твърди, че ищецът не плащал вноски от №7 до №17
включително, като нарушил чл.11.7 от договора. Твърди, че към момента
ищецът дължал главница от 305,46 лв., договорна лихва от 2958,85 лв. за
периода от 10.05.2022 г. до 10.03.2023 г., както и законна лихва от 81,52 лв. за
периода от 11.05.2022 г. до 16.03.2023 г. Твърди, че прилага към исковата
молба уведомление до ищеца за обявяване на кредита за изцяло предсрочно
изискуем на основание чл. 19.3, т.1 от договора, с което оставащата главница
от 8067,67 лв. се счита за изцяло дължима. С оглед на това иска от съда да
постанови решение, с което да осъди ответника А. М. да му заплати сумата от
305,46 лв. лв. изискуема главница по вноски с настъпил падеж и сумата от
8067,67 лв. изцяло предсрочно изискуема главница, сумата от 2958,85 лв.
договорна възнаградителна лихва за периода от 10.05.2022 г. до 10.03.2023 г.,
2
ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и сумата от
81,52 лв. мораторно обезщетение от 11.05.2022 г. до 16.03.2023 г. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по
насрещния иск А. М., чрез адв. М., в който оспорва иска като неоснователен.
Развива съображения за неравноправност на клаузите на договора за кредит
съгласно правилата на ЗЗП, което го прави недействителен, както и
идентични с изложените в исковата молба обстоятелства относно нищожност
на договора чрез нарушаване на добрите нрави и неравноправност на клаузи.
Твърди, че уговореният ГПР бил в размер на 48,26% и при ОЛП от 40%, което
е било в нарушение на добрите нрави, което правило уговореното
възнаграждение за нищожна клауза. Иска от съда да отхвърли иска като
неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С протоколно определение от 20.06.2023 г. е обявен за окончателен
проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на 14.10.2021 г. ищецът е сключил с ответното дружество
договор за потребителски кредит № М**********, с който ответникът се
задължил да му даде кредит в размер на 8500 лв.; че ищецът е усвоил кредита
от 8500 лв.; съгласно договора за кредит ГПР бил уговорен в размер на
48,26%, а ГЛП в размер на 40 %, при срок на кредита от 84 месеца.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже по иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143,
ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК твърденията си за нарушаване на добрите нрави и
неравноправност на клаузите от договора за кредит. Ответникът следва да
докаже насрещните си твърдения за валидност на клаузите от договора за
кредит, чрез доказване на твърдените в отговора факти за това.
По насрещния иск с правно основание чл. 9 ЗПК ищецът „Мъни плюс
мениджмънт“ АД следва да докаже размера на неплатените от ответника А.
М. суми за главница и договорна лихва по кредита; настъпила и обявена на
ответника предсрочна изискуемост на кредита.
Ответникът по насрещния иск А. М. следва да докаже насрещните си
3
възражения и наличието на обстоятелства за разсрочване на задължение при
евентуално осъдително решение срещу него.
С оглед установените безспорни факти е видно, че ищецът е получил в
заем сумата от 8500 лв. по договор за потребителски кредит №
М**********/14.10.2021 г. /л.6-8/ и се е задължил да я върне на 84 вноски по
погасителен план /л.6-7, на гърба/, при падеж на първа вноска 10.11.2021 г. и
падеж на последна вноска 10.10.2028 г. съгласно погасителния план.
Уговорен е лихвен процент в размер на 40 % /чл. 9 от договора/. В чл. 10 на
договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 48,26
%. В чл. 11.4 от договора е посочено, че общата дължима от потребителя
сума е в размер на 25390,48 лв.
Процесният договор за заем може да се характеризира като договор за
потребителски кредит по смисъла на ЗПК и следва да бъдат съобразени с
неговите изисквания, включително относно действителността му. Ответното
дружество е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това
означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключените между страните
договори по своята правна характеристика и съдържание представляват
такива за потребителски кредит, поради валидността и последиците следва да
се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК.
В решение № 41 от 21.07.2021 г. по в.т.д. № 1128/2021 г. на ОС-Стара
Загора и решение от 19.05.2021 г. по в.т.д. № 1038/2021 г. на ОС-Стара Загора,
чиито правни съображения настоящият съдебен състав споделя, се приема, че
когато съдът констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, в съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК начин, следва да се прецени законосъобразността на клаузите на
договора за потребителски кредит. В случая са посочени само в чл.10 от
договора начин на формиране на ГПР, който е общ и въобще не отговаря на
изискванията на определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин.
Тоест налице е липса в договора за кредит за взетите предвид допускания,
използвани при изчисление на ГПР и е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. В крайна сметка, очевидно законодателят е предвидил императивно
едно задължително съдържание на договора за потребителския кредит, което
4
следва да е налице в самия него, съответно и да касае конкретния договор с
конкретния потребител на тази услуга. По делото общи условия за
договорите за кредит не се твърди да са налични и такива не са и
представени. С оглед горните констатации, съдът намира, че на основание чл.
22 ЗПК, процесният договор е недействителен, защото при сключването му не
е спазено горепосоченото императивно изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
(чл. 22 ЗПК).
Следва да се посочи и релевантната съдебна практика, формирана през
годините, досежно нищожността на клаузи от договорите за потребителски
кредит при завишени лихвени условия /например решение от 27.04.2021 г. по
в.т.д. № 1012/2021 г. на ОС-Стара Загора, решение от 22.04.2021 г. по в.т.д. №
1034/2021 г. на ОС-Стара Загора, решение от 08.04.2021 г. по в.т.д. №
1602/2020 г. на ОС-Стара Загора/. Касае се за разгледани въпроси за ОЛП и
ГПР, тоест за възнаградителна лихва, в размери почти до максималните
такива по ЗПК, които са напълно идентични с настоящия правен спор.
Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При
положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената
защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на
лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би
означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело №
6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието
на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния
лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената
с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40 % годишно е
повече от четири пъти по-висока от размера на законната лихва. В горния
5
смисъл е постановеното решение № 169/30.06.2022 г. по в.т.д. № 135/2022 г.
на ОС-Стара Загора, касаещ абсолютно идентичен правен спор и с участие
като страна ответника в настоящото производство.
С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на
добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и
се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ответника.
Съдът намира за необходимо да посочи разбирането си, че в хипотезата
на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК следва да се приложи разпоредбата на чл. 26,
ал. 4, пр.1 ЗЗД, тъй като, в случая се касае за частичната недействителност,
уредена с изрична императивна норма, която води до извода, че след като е
предвидено, че потребителят връща само главницата, договорът е
недействителен само в частта за лихвите и таксите, но не и в частта за
главницата, която продължава да се дължи.
С оглед на това съдът намира, че следва да се прогласи за нищожна
клаузата на чл. 9 от процесния договор за кредит, с която е уговорено
договорно възнаграждение в размер на ОЛП от 40 %.
По насрещния иск с правно основание чл. 9 ЗПК:
Безспорно е установено сключването на договора за потребителски
кредит и усвояване от ищеца на сумата от 8500 лв.
Сключеният между страните договор за кредит попада под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит. С оглед изложените по-
горе съображения съдът намира, че ищецът по делото А. М. дължи връщане
на ответника по делото „Мъни плюс мениджмънт“ АД чистата стойност на
кредита съгласно чл. 23 ЗПК.
Допълнителни съображения за този извод, съдът излага по-долу.
Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК
реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В
случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно
който договорът за потребителски кредит задължителна следва да съдържа
„годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
6
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването
на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът
на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР в нулев размер. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер/.
Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз
на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение, включително и
разходите, които ще бъдат направени във връзка с обезпечението на кредита.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. При
липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихва в
размер на 16890,48 лв., при лихвен процент от 40%, не става ясно как е
формиран ГПР от 48,26 %. Това се равнява на липса на посочен ГПР.
Отделно от това следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния ГПР,
което възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не
надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл.
19, ал. 4 ЗПК, поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора
единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата
сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл.
11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи потребителя във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В този
смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО,
където е въведено изискването, че: "се посочват всички допускания,
използвани за изчисляването на този процент". Тази разпоредба е
транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
7
съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите
членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на
договора за кредит. Подобни такси и възнаграждения за получен
потребителски кредит противоречи не само на българските закони, в частност
чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и
на Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Изцяло в горния смисъл е постановеното решение № 25 от 23.01.2023 г.
на ОС-Стара Загора по в.т.д. № 462/2022 г., 2 търговски състав.
Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски
кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Това изискване е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се
отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е
посочено, че ГПР е 48,26 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера
на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи. Видно от съдържанието на договорите, уговореният
лихвен процент е 40 %, поради което следва да се направи преценка дали
спорната договорна клауза не нарушава добрите нрави, като се вземе предвид
8
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен - към основния
лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената
с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40 %, годишно е
около 4 пъти по-висока от размера на законната лихва. В този смисъл е
формирана съдебна практика Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д.
№ 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело №
6295 по описа за 2014 г на ВКС, в която трайно се възприема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени
кредити - двукратния размер на законната лихва/. Ето защо в настоящия
случай следва да се приеме, че клаузата, в която е уговорен годишен лихвен
процент в размер на 40 % противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.
Нищожните уговорки не произвеждат никакво действие и следователно
следва да се приеме, че между страните по процесния договорна лихва не е
уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника. В този смисъл
съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, която е императивна. Освен горното въз основа на сключения договор
се стига до свръхзадлъжнялост на потребителя, която далеч не съответства
нито на финансовите цели на институцията, даваща кредита, нито на общия
кредитен пазар, за чиято стабилност следва да се пази баланс между
печалбата на търговеца и възможността на кредитополучателя да върне
заетата сума, без да изпада в свръхзадлъжнялост.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12, договорът е недействителен. Каса е се за изначална недействителност,
тъй като посочените в разпоредбите императивни изисквания са изискуеми
при самото сключване. С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени
тези на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради което договорите за кредит са
недействителни. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само на чистата
стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Изцяло в горния смисъл е постановеното решение № 152 от 05.05.2023
г. на ОС-Стара Загора по в.т.д. № 96/2023 г., 2 търговски състав.
9
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит, сключен между страните се явява недействителен на основание чл.
26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
По насрещния иск на „Мъни плюс мениджмънт“ АД - съгласно чл. 23
ЗПК при констатирана недействителност/нищожност на договора за кредит се
дължи връщане на чистата стойност на кредита, тоест дадената в заем
парична сума или в случая сумата от 8500 лв.
Установява се от заключението на СИЕ, че ищецът не е обслужвал
редовно кредита си, като ответното дружество е обявило предсрочната
изискуемост на кредита с писмо изх. № 267/17.03.2023 г. /л.27/, получено от
ищеца в хода на процеса и който факт следва да се отчете съгласно чл. 235,
ал. 3 ГПК.
От заключението на СИЕ е видно, че към момента ищецът е заплатил по
договора сумата от 126,87 лв. за главница, сумата от 1661,59 лв. за договорна
лихва и също сумата от 64,18 лв. за договорна лихва, както и сумата от 102,95
лв. за лихва за забава. Или общо погасените суми за главница и договорна
лихва са в размер на 1 852,64 лв. Тъй като се установи, че ищецът не дължи
договорна лихва поради нищожност на клаузата, следва цялата сума да се
приспадне от дължимата чиста стойност по кредита, като остава дължим
остатък от 6 647,36 лв., за която сума е основателен иска на ищеца и
съответно неоснователен за претендираната обща сума от 8 373,13 лв., за
която ще се отхвърли иска.
Установената и обявена нищожност на клаузата за договорна лихва
изключва присъждане на суми на това основание, поради което този иск за
сумата от 2958,85 лв. договорна възнаградителна лихва за периода от
10.05.2022 г. до 10.03.2023 г. също ще се отхвърли.
Неоснователно е искането и за заплащане на сумата от 81,52 лв.
мораторно обезщетение от 11.05.2022 г. до 16.03.2023 г., тъй като такова не се
установява да се дължи за посочения период. Както се посочи по-горе в хода
на процеса е обявена предсрочната изискуемост и мораторно обезщетение не
се дължи преди предявяване на исковата молба, предвид и обявената
нищожност на клауза от договора и приложение на чл. 23 ЗПК. Този иск
също е неоснователен и ще се отхвърли.
По разноските:
10
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 80 лв. внесена
държавна такса.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. М. М.
от АК-Пловдив за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на
1000 лева по иска за нищожност на клауза за възнаградителна лихва от
договора за кредит, с оглед осъщественото процесуално представителство по
предявения иск, на осн. чл. 38, ал. 1 т. 2 от ЗАдв. във вр. с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и
чл. 7, ал. 1, т. 4 от НМРАВ. Това възнаграждение е в размер на минималното
по наредбата. С оглед най-новата съдебна практика, намерила отражение в
определение № 917 от 02.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1323/2023 г. на ВКС, 4то ГО,
с което се приема, че ДДС не се дължи при безплатна адвокатска защита, ще
следва да се присъди възнаграждението на адв. М. без включено ДДС, тоест в
минимален по наредбата размер от 1000 лв.
Поради уважаване на искове за нищожност ответникът по иска няма
право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК.
Съгласно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът по насрещния иск има
право на разноски в размер на 1 432,96 лв., съразмерно на уважената част от
иска, при взети предвид платена държавна такса от 456,54 лв. и адвокатско
възнаграждение в размер на 1703,86 лв. по договор за правна защита № 443 от
16.03.2023 г. /л.26/, касаещ защитата по насрещния иск, както и 300 лв.
платено възнаграждение на вещото лице по СИЕ.
Ответникът по насрещния иск А. М. има право на разноски съгласно чл.
78, ал. 3 ГПК, но няма доказателства да е сторил такива.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. М. М.
от АК-Пловдив за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на
776,61 лева по двата насрещни иска, с оглед осъщественото процесуално
представителство по предявения насрещен иск, на осн. чл. 38, ал. 1 т. 2 от
ЗАдв. във вр. с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ. Това
възнаграждение е в размер на минималното по наредбата. Отново същото се
дължи без начисляване на ДДС. Съобразно отхвърлената част от исковете на
адв. М. ще следва да се присъди възнаграждение в размер на 776,61 лв.
11
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за нищожна клаузата на чл. 9 от договор за потребителски
кредит № М********** от 14.10.2021 г., сключен между А. Г. М., ЕГН
**********, с адрес гр. Раднево, ул. ********, и „Мъни Плюс Мениджмънт“
АД, ЕИК *********, с адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков
Казанджията“ № 4, ет. 6, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул. ********,
да заплати на „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, на
основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 23 ЗПК сумата от 6 647,36 лв. /шест хиляди
шестстотин четиридесет и седем лева и 36 ст./, представляваща остатъчна
чиста стойност по договор за потребителски кредит № М********** от
14.10.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над
присъдените 6647,36 лв. до общо претендираните 8 373,13 лв. и изцяло
претенцията за договорна възнаградителна лихва от 2958,85 лв. за периода от
10.05.2022 г. до 10.03.2023 г. и мораторно обезщетение в размер на 81,52 лв.
за периода от 11.05.2022 г. до 16.03.2023 г., като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, да заплати
на А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул. ********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на 80 лв. /осемдесет лева/.
ОСЪЖДА А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул. ********,
да заплати на „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на 1 432,96 лв.
/хиляда четиристотин тридесет и два лева и 96 ст./.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, да заплати
на адвокат М. В. М. от АК-Пловдив, с адрес гр. Пловдив, бул. ********, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 1776,61 лв.
(хиляда седемстотин седемдесет и шест лева и 61 ст.) за оказана безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Сумата може да бъде преведена по банкова сметка на адвокат М. В. М.
от АК-Пловдив по чл. 39 ЗАдв. в банка „УниКредит Булбанк“ ЕАД, IBAN:
12
**************.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
13