Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
15.09.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на петнадесети юни
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3018 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 20237930 от 28.10.2020 год., постановено
по гр.дело № 20472/2020 г. на СРС, ІІІ Г.О., 141 състав, е осъдено „С.-П.Х.“
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Г.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: 1./ на правно основание чл.128,
т.2 КТ сумата 13714,26 лв., представляваща вземане за неизплатено трудово
възнаграждение за периода от месец януари 2020 г. до 10.03.2020 г. включително,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-29.05.2020
г., до окончателното изпълнение на вземането; 2./ на правно основание чл.86 ЗЗД
сумата 260,02 лв., представляваща вземане за мораторно обезщетение за забава,
дължимо общо за периода от 01.03.2020 г. до 28.05.2020 г. включително,
начислено върху просрочената главница, както и на правно основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1410,55 лева, представляваща сторени по делото разноски за
адвокатско възнаграждение, като е отхвърлен иска с правно основание чл.128, т.2 КТ за разликата до пълния предявен размер от 13999,97 лева и за деня-
11.03.2020 г., и иска с правно основание чл.86 ЗЗД за разликата до пълния
предявен размер от 266,11 лева. С решението на съда е осъдено „С.-П.Х.“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по бюджетна
сметка на Софийски районен съд, на правно основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата
598,57 лв., представляваща държавна такса по уважената част от исковете.
Срещу
решението на СРС, 141 с-в е постъпила
въззивна жалба от „С.-П.Х.“
ЕООД, гр.София, представлявано от управителя Г.И.Г., с искане същото да бъде отменено,
в частта, с която са уважени предявените обективно съединени осъдителни искове
с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, и вместо това да бъде
постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените осъдителни искове. Твърди
се, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в
нарушение на процесуалните правила и на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Не претендира присъждане
на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец К.Г.Г., чрез пълномощника
си адв.Ж.Ж. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното
решение –потвърдено в обжалваната от
ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява
неправилно, като в тази връзка настоящата
въззивна инстанция не
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно основателност на предявените от ищеца К.Г.Г.
срещу ответника „С.-П.Х.“ ЕООД, гр.София, обективно съединени осъдителни искове
с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Изводите на съда не
са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите
в жалбата са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Спорно е по делото обстоятелството, дължи ли
се на ищеца, претендираното от него трудово възнаграждение за исковия период от
време от 01.01.2020 год. до 11.03.2020 год. включително.
Основен
принцип в трудовото право е възмездността на труда. Срещу престиране на
работната сила работникът или
служителят трябва да получи
възнаграждение, чието изплащане е вменено в задължение на работодателя. В тежест на работодателя е да
докаже, че е изпълнил задължението да плати
трудово възнаграждение за исковия период, а на работника, че е престирал
труда си добросъвестно и според
договореното. Така се разпределя
доказателствената тежест с оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, тъй като
всяка страна е длъжна да докаже твърденията си.
Това са положителни факти, от
които тя черпи благоприятни за себе си
правни последици. Не подлежат на доказване отрицателните факти, поради което
при направено възражение от страна на
работодателя, че работникът не е полагал труд, в тежест на последния е да
докаже при условията на пълно и главно
доказване, че е престирал работната си сила
добросъвестно и на работното си място. Наличието само на сключен трудов
договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща
трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява
съответната трудова функция./ в този смисъл - решение № 76/21.11.2011 г. по
гр.дело № 329/11 г., III г.о. на ВКС, решение №
171/10.07.2013 г. по гр.дело № 843/12 г., IV г.о. на ВКС, определение № 116/13.02.2019 г. по
гр.дело № 937/2018 г., ІV г.о. на ВКС/.Трудовият договор е особен вид възмезден
договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по
него – от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на
работната си сила, от страна на работодателя - заплащане на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът/служителят
е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и
добросъвестно /чл.124 и чл.125 от КТ/, като работодателят му дължи уговореното
трудово възнаграждение /чл.128 от КТ/ за извършената работа. При непрестиране
на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите,
когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно:
при неизпълнение на трудовите норми /чл.266 ал.1 от КТ/, при престой и
производствена необходимост /чл.267 от КТ/, при производство на некачествена
продукция /чл.268 ал.3 от КТ/.
Съгласно разпоредбата на чл.124
от КТ, едно от основните задължения на
работодателя е да заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз
основа на сключен трудов договор е полагал труд. Възнаграждението се дължи за
извършената работа, която съгласно чл.125 от КТ работникът или служителят
следва да изпълнява точно и добросъвестно /в пълен обем, срочно, с влагане на
необходимите знания, мнения и сръчности, съобразно технологичните изисквания, с
желание възложената работа да бъде изпълнена/. Следователно- наличието само на
сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за
работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или
служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната трудова
функция.
Безспорно е по делото
обстоятелството, че между страните е възникнало и съществувало валидно трудово
правоотношение по силата на сключен трудов договор № 326/14.05.2019 г.,
съгласно който „С.-П.Х.“ ЕООД, гр.София, като работодател е възложил на
ответника К.Г.Г., като служител, който е приел да изпълнява длъжността
„ръководител проект“, с място на работа: обект „реконструкция на канализационна
мрежа- гр.Бухара, Узбекистан“, срещу заплащане на основно трудово
възнаграждение в размер на сумата от 6000 лв., считано от 15.05.2019 г.
Безспорно е също така обстоятелството, че със заповед № 333/10.03.2020 г.,
издадена от управителя на ответното дружество е прекратено трудовото
правоотношение с ищеца К.Г.Г., считано от 11.03.2020 г. Спорно е по делото
обстоятелството, дължи ли се на ищеца,
претендираното от него трудово възнаграждение за исковия период от време от 01.01.2020
год. до 11.03.2020 год. включително, както и дали ищецът е полагал реално труд
при ответника за исковия период от време.
В
отговора на исковата молба е направено изрично възражение от страна на
ответника, чрез неговия процесуален представител, че в разпоредбата на чл.128,
т.1 от КТ е предвидено задължение за работодателя да начислява и плаща
възнаграждение за извършена работа от работника/ служителя, но такова се
дължало само за действително престиран труд, който факт не бил в случая
безспорно установен от ищеца. С оглед
на което, съдът приема, че в доказателствена тежест на ищеца съгласно
разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК е да ангажира доказателства за установяване
на положителния релевантен факт, а именно, че е полагал труд на заеманата от
него длъжност през исковия период от време при ответника. По делото не са
ангажирани категорични доказателства от страна на ищеца в тази насока. От
ангажираните по делото писмени доказателства от страна на ищеца не би могло да
се установи по несъмнен начин обстоятелството, че е налице реалното престиране
на труд и изпълнение на трудовата функция от негова страна през исковия период
от време. С оглед на което следва да се
приеме за недоказан факта, че ищеца е полагал труд при ответника през исковия
период от време, за който претендира заплащане на трудово възнаграждение. В
процесния случай не са ангажирани по делото доказателства, че за исковия период
от време ищецът е полагал реално труд при ответника. От друга страна, начисляването
на трудово възнаграждение на ищеца по представените фишове за работни заплати
действително е факт, който е индиция за дължимостта на трудовото
възнаграждение, тъй като същото се извършва в изпълнение на основно задължение
на работодателя по чл.128, т.1 от КТ. В процесния случай обаче, при съвкупна
преценка от съда на този факт на начисляване, с останалите доказателства по
делото, следва да се направи обоснован извод, че макар и начислено, трудовото
възнаграждение на ищеца не се дължи поради това, че работата не е извършена от
ищеца. В тази връзка, само на това
основание осъдителните искови претенции на ищеца се явяват неоснователни и като
такива подлежат на отхвърляне.
При
така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да се отмени в
обжалваната от ответника част, с която са уважени предявените обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1
от ЗЗД, включително и в частта относно разноските, като постановено в нарушение
на материалния закон и вместо това следва да бъде постановено ново решение, с което да се отхвърлят изцяло предявените осъдителни искови претенции.
Относно разноските по производството.
С оглед липсата на направено искане за присъждане на разноски, такива не
следва да се присъждат на въззивника- ответник. На въззиваемата страна- ищец,
разноски за въззивното производство също не се дължат.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 20237930 от 28.10.2020
год., постановено по гр.дело № 20472/2020 г. на СРС, ІІІ Г.О., 141 състав, в частта, с която е осъдено „С.-П.Х.“
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Г.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми:
1./ на правно основание чл.128, т.2 КТ сумата 13714,26 лв., представляваща
вземане за неизплатено трудово възнаграждение за периода от месец януари 2020
г. до 10.03.2020 г. включително, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба-29.05.2020 г., до окончателното изпълнение на вземането; 2./
на правно основание чл.86 ЗЗД сумата 260,02 лв., представляваща вземане за
мораторно обезщетение за забава, дължимо общо за периода от 01.03.2020 г. до
28.05.2020 г. включително, начислено върху просрочената главница, както и на
правно основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1410,55 лева, представляваща сторени по
делото разноски за адвокатско възнаграждение, да заплати по бюджетна сметка на
Софийски районен съд, както и в частта,
с която е осъдено „С.-П.Х.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати по бюджетна сметка на Софийски районен съд, на правно
основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата 598,57 лв., представляваща държавна такса по
уважената част от исковете, и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от К.Г.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
срещу „С.-П.Х.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, офис № 7, искове
с правно основание чл.128, т.2 от КТ за заплащане на сумата от сумата 13714,26 лв./
тринадесет хиляди, седемстотин и четиринадесет лева, и 26 стотинки/, представляваща
неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.01.2020 г. до 10.03.2020 г.
включително, ведно със законната лихва от 29.05.2020 г., до окончателното й
изплащане, и с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 260,02 лв./двеста и шестдесет лева, и 02 стотинки/,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата, за периода от 01.03.2020 г. до 28.05.2020 г. включително, като
неоснователни и недоказани.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.