№ ....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шести
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Елеонора Георгиева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 5932 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 12312/15.01.2019г., постановено по гр.
д. № 11844/2018г., Софийски районен съд (СРС) е признал за установено по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно съединени искове, че Й.Д.Г.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2371,93лв., представляваща
цена на доставена топлинна енергия до имот, находящ се в гр. София, ул. *****
аб. № 203797, за периода 24.06.2014г. - 30.06.2016г., и сумата от 82,58лв., представляваща стойността на
услугата дялово разпределение за периода
01.05.2014г.-30.04.2016г., като е
отхвърлил иска за доставена топлинна енергия за сумата над
2371,93лв. до пълния предявен размер от 3495,20лв. и за периода 01.05.2013г.-24.06.2014г.,
за мораторна лихва върху главницата за периода 15.08.2014г.-13.06.2017г.
в размер на 636,61лв., за стойността на услугата дялово
разпределение за разликата над 82,58лв. до пълния предявен размер от 109,10лв.
и за мораторна лихва върху главницата от 109,10лв. за дялово
разпределение за периода 15.08.2014г.-13.06.2017г. в размер на 27,91лв.
За посочените суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 40972/2017г. по описа на СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца срещу
решението в отхвърлителната му част.
В жалбата се поддържа, че съгласно действащите към процесния период общи
условия, вземанията за топлинна енергия за отоплителен сезон 2013-2014г. стават
изискуеми в 30-дневен срок от публикуване на общата фактура на интернет
страницата на дружеството, което в случая е на 15.08.2014г., поради което не са
погасени по давност. Посочва се, че с изтичане на 30-дневния срок за плащане
потребителят изпада в забава и дължи мораторна лихва, като публикуването на
фактурите е удостоверено чрез съставянето на констативни протоколи по чл. 593 ГПК. Излагат се съображения и за неправилно отхвърляне на част от исковете за
стойността на услугата дялово разпределение и мораторната лихва за забава върху
същата. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част.
В частта, с която предявените искове са уважени,
първоинстанционното решение не е обжалвано.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който оспорва същата.
Излага съображения за правилност изводите на съда и моли за потвърждаване на
решението в обжалваната част.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
За да постанови
обжалваното решение, съдът е приел, че ответникът е потребител на топлинна
енергия за исковия период, поради което дължи заплащане на доставената в имота
топлинна енергия и цената на предоставената услуга дялово разпределение.
Кредитирал е заключенията на приетите по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертизи относно обема на доставената в имота топлинна енергия и начина на
нейното остойностяване. Приел е за основателно релевираното от ответника
възражение за погасяване по давност на част от вземането за стойността на
доставената топлинна енергия, поради което частично е отхвърлил исковата
претенция. Поради акцесорността на иска за лихва спрямо иска за главното
вземане, съдът е отхвърлил иска за мораторна лихва върху погасената по давност
главница, а в останала част до пълния предявен размер го е отхвърлил поради
липсата на доказателства за публикуване на дължимите суми за топлинна енергия
на интернет страницата на ищцовото дружество. Приел е, че за процесния период стойността
на услугата дялово разпределение възлиза на 82,58лв., поради което е уважил
претенцията до този размер, а поради липсата на доказателства за публикуване на
задължението за заплащане на услугата дялово разпределение на интернет
страницата на дружеството е отхвърлил иска за мораторна лихва върху това
вземане.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите му. Независимо от това, с оглед изложените от страните доводи
във въззивните жалби, е необходимо да се добави и следното:
Задълженията
за заплащане цената на топлина енергия представляват „периодични плащания“ по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД (ТР № 3/2011г. по тълк. дело № 3/2011г., ОСГТК
на ВКС), тъй като се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари, имащи един правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми, поради което се погасяват с тригодишна
давност. Съгласно разпоредбата
на чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. Претендираните от ищеца
вземания обхващат периода м.05.2013г.-м.04.2016г. За периода
01.03.2013г.-14.03.2014г. между страните са действали общите условия, одобрени
с решение № ОУ001/07.01.2008г. на ДКЕВР. Съгласно чл. 21, ал. 1 от същите, купувачът
е длъжен да заплаща месечните дължими суми за топлинна енергия в срок до 30 дни
след изтичане на периода, за който се отнасят. За периода след 14.03.2014г.
между страните са действали Общите условия в сила от 14.03.2014г. Съгласно чл.
33, ал. 1 от същите, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. И в двата случая следва да се приеме, че срокът за
заплащане на задължението е уговорен в полза на длъжника, поради което преди
изтичането му задължението е платимо, но не е изискуемо. По аргумент на
противното от чл. 114 ЗЗД, давност за вземания, които не са станали изискуеми,
не тече. С подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК на 23.06.2017г., давността е прекъсната, тъй като съгласно чл. 422,
ал. 1 ГПК искът се счита предявен от тази дата. Следователно, погасени по
давност са всички вземания на въззивника, чийто падеж е настъпил преди 23.06.2014г.,
като размерът им възлиза на 1186,88лв., както правилно е приел районният съд.
Неоснователни са възраженията на въззивника-ищец, че
съдът не е съобразил разпоредбите от Общите условия и чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ,
че след края на отоплителния сезон се изготвяли изравнителни сметки на базата
на реален отчет, поради което сумата е дължима след това, доколкото
изравнителната сметка касаела целия процесен период. Реалният отчет и
изравнителната сметка касае ликвидиране на отношенията между страните за
определен отоплителен сезон. Те нямат отношение към дължимостта на сумите, формирани
въз основа на месечна прогнозна консумация, както и към настъпването на тяхната
изискуемост, респ. изпадането на потребителите на топлинна енергия в забава.
Противното би означавало, че преди края на съответния отоплителен сезон,
въззивникът не би следвало да претендира вземанията си, доколкото те няма да са
станали изискуеми, а както беше изяснено срокът за плащане, съобразно общите
условия, е уговорен в полза на потребителя на топлинна енергия. В тази насока
следва да се отбележи, че възражението на въззивника е в противоречие с
изготвените от самия него общи условия. Следователно падежът на месечните
задължения за заплащане стойността на доставената топлинна енергия не се
променя с издаване на общата фактура по изравнителната сметка, а остава същият.
Вземанията на ищеца, чийто падеж е настъпил преди 23.06.2014г., са погасени по
давност и не могат да бъдат събрани със средствата на държавната принуда.
Доколкото искът за заплащане на мораторна лихва по чл.
86, ал. 1 ЗЗД е акцесорен, неговата основателност е обусловена от
основателността на главния иск. След като главните искове за периода 01.05.2013г.–23.06.2014г.
са неоснователни, то такива са и
акцесорните искове за лихва върху тези суми, отнасящи се за периода
15.08.2014г.-13.06.2017г. и възлизащи в размер на 341,55лв. съгласно приетото
заключение по изготвената съдебно-счетоводна експертиза.
Оплакванията на въззивника, свързани с отхвърлените
акцесорни искове за мораторна лихва за периода 15.08.2014г.-13.06.2017г. върху
признатите задължения за топлинна енергия за периода 24.06.2014г.-30.06.2016г.,
съдът намира за неоснователни. Както бе
разяснено по-горе, за този период са действали Общите условия в сила от
14.03.2014г. В чл. 33, ал. 1 е посочено, че, клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е предприел
действия за установяването на този факт нито пред районния съд, нито до
приключване на съдебното дирене пред настоящата въззивна инстанция. С оглед
неизпълнението на процесуалното задължение по чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът следва
да понесе процесуалната тежест, изразяваща се в отхвърляне на предявената
претенция, поради нейната недоказаност.
Правилно е отхвърлен и искът за заплащане на мораторна
лихва върху вземането за цената на услугата дялово разпределение, тъй като в
общите условия към договора за доставка на топлинна енергия не е предвиден срок
за плащането му. В тези случаи, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, длъжникът изпада в
забава след като бъде поканен. Доказателства за изпращане на покана до ответниците
не са ангажирани, поради което искът е неоснователен.
Други релевантни оплаквания във въззивната жалба не са
направени.
Предвид обстоятелството, че изводите, до които въззивната инстанция
достига, съответстват на крайните съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски за въззивното производство има въззиваемата страна.
Същата е доказала направата на такива в размер на 300лв. за платено адвокатско
възнаграждение, които следва да й бъдат присъдени. Въведеното от насрещната
страна възражение за прекомерност на възнаграждението е неоснователно,
доколкото същото е в минимален размер по Наредба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 12312/15.01.2019г., постановено по гр. д. № 11844/2018г. по описа
на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 90-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на Й.Д.Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 300 /триста/ лева, представляваща направените разноски
във въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
В частта, с която предявените
искове са уважени, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
въззивника „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.