Разпореждане по дело №333/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производството е образувано по въззивна жалба от адв.Сн. Евт., в качеството й на пълномощник на “В. – С.”О., със седалище и адрес на управление гр.Б., ул.”С.К. и М.” № 28, В., .1, представлявано от Е. Ив. В. насочена против Решение № 4345/02.06.2011 г., постановено по гр.д. № 3954/2010 г. по описа на РС Б..

В същата се правят оплаквания за постановяне на атакувания съдебен акт в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а от там и за необоснованост.

Като правен резултат се иска отмяна на атакувания съдебен акт и по съществото на спора постановяване отхвърляне на заявените с исковата молба претенции.

С въззивната жалба не се правят доказателствени искания.

В срока за отговор не е постъпил такъв от въззиваемия.

БОС в решаващия състав, като прецени събраните в хода на производството пред РС доказателства, намира за уставено от фактическа страна следното:

От ангажираните по делото гласни доказателства – показанията на свидетеля Б. Ал. – работещ в дружеството въззиваем на длъжността “Продавач-консултант” от около 10 години, се е установило, че е практика при продажбата на стоки първо да се получава заявка за материалите, да се уточнят цените, а след доставянето на стоката да се пуска и фактура.

Практика било материалите да се доставят преди издаването на фактурата.

Конкретно по повод на дружеството въззивник свидетелят е заявил, че двете дружества работят от 5-6 години и няма случай, в който да са издали фактура, преди да доставят съответната стока.

Посочил е, че понякога фактурата се подписвала от представител на ответника, но в други случаи се вземали материали, като се издавали стокови разписки и на края на месеца фактурата се изпращала по факса.

Стоковата разписка удостоверявала, че стоката е получена, без да има издадена фактура.

Посочил е, че поради дългогодишната работа с дружество въззивник търговците си имали доверие и имало случаи да доставят стоката и никой да не им се разписва на фактурата или на стоковата разписка.

Въззивната инстанция счита, че показанията на горния свидетел следва да се преценяват в светлината на чл.172 ГПК, доколкото същият е служител на дружеството въззиваем и следва да се кредитират единствено в частта, в която се подкрепят от останалите приобщени по делото доказателства.

Така според приобщената Фактура № 7264/26.08.2010 г. „С.”О. е доставило на „В.”О. три вида стоки, описани съотнетно, на обща стойност 7 446.84 лева, вкл. ДДС.

По отношение на същата изслушаната хода на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза е дала заключение, че е осчетоводена в счетоводствата и на двете дружества, като плащания по фактурата /пълни или частични/ не са осчетоводявани.

Вещото лице е докладвало, че дължимият ДДС по фактурата е внесен от дружеството въззиваем, а дружеството въззивник е ползвало данъчен кредит в пълен размер – 1 241.14 лева.

Докладвало е още, че след извършена на проверка на инвентаризационния опис на „С.”О. към 31.12.2009 г. е установило, че фактурираните количества ел. материали по счетоводни данни са били налични при това дружество.

Експертизата е установила и че размерът на мораторната лихва върху главницата по фактурата – 7 446.84 лева, за периода от датата на издаването й – 26.08.2010 г., до датата на подаване на исковата молба – 16.12.2010 г., е 237.75 лева.

Въззивната инстанция изцяло кредитира установеното от експертизата, която е компетентно изготвена въз основа на извършаната проверка в счетоводствата и на двете дружества.

При така установеното от фактическа страна РС приел от правна, че предявеният главен иск по чл. 327, ал. 1 от ТЗ, във вр. с чл. 318 от ТЗ и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е основателен.

За да мотивира този си краен извод навел доводи, че, фактическият състав на иска за реално изпълнение на договорно задължение предполага наличието на няколко елемента: 1/ валидно облигационно правоотношение, 2/ неизпълнение на насрещно задължение и 3/ отсъствието на обстоятелства по см. на чл. 81 от ЗЗД, освобождаващи длъжника от отговорността за неизпълнението.

Правото на иск в подобни случаи принадлежи само на изправната по договора страна.

За конкретния случай приел, че от анализа на доказателствата се налага извод, че между страните е бил сключен договор за търговска продажба, като всяка от тях е поела насрещни задължения – ищецът като продавач да предаде стоките – предмет на договора, ответникът като купувач да ги получи и заплати уговорената цена.

Заключението по допуснатата и назначена съдебно-счетоводна експертиза установило по безспорен начин, че процесната покупко-продажба е осъществена и отразена в съответните счетоводни документи и на двете дружества.

От този факт следвал извода, че дружество ищец е изправната страна по договора, за която е възникнало правото да търси плащането на цената.

От друга страна по делото не е бил спорен фактът, че ответното дружество не е платило уговорената цена.

Доказателствената тежест за установяване факта на изпълнението на това задължение е за последното с оглед принципите в гражданския процес.

Ето защо и районният съд заключил, че в случая е налице неизпълнение на основното по договора задължение за „В.”О. за плащане цената по договора за търговска покупко-продажба, поради което искът за изпълнение е доказан по основание и следва да бъде уважен в поискания размер, установен и от заключението на вещото лице, извършило съдебно-счетоводната експертиза.

Т.к. задължението е парично, ответникът не може да се позовава на обективна невъзможност за неизпълнение като основание за освобождаването му от отговорност – чл.81, ал.2 от ЗЗД.

По отношение на възраженията му, че процесните стоки не са му доставени, последните изцяло се опровергават от заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза и от показанията на разпитания свидетел.

Върху сумата от 7 446.84 лева следвало да бъде присъдена и законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.12.2010 г., до окончателното изплащане.

По отношение акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД РС приел, че с оглед основателността на главния иск същият се явява основателен.

Посочил, че лихва за забава /мораторна лихва/ съгласно чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, се дължи при забава на изпълнение на парично задължение и без да е уговорена.

Съгласно чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.

В случая денят е относително определен, тъй като съгласно Закона за счетоводството, получателят по търговска фактура е длъжен да нареди плащане при получаване на стоката или услугата. В конкретната хипотеза следва да се приеме, че ответникът е изпаднал в забава след поканата за доброволно изпълнение, като за такава следва да се приеме датата на издаване на фактурата. Размерът на мораторната лихва върху главницата за периода от 26.08.2010 г. /датата на издаване на фактурата/ до 16.12.2010 г. /датата на подаване на исковата молба/, съгласно заключението на вещото лице, е 237.75 лева, но този иск е предявен за сумата от 191.44 лева и това е размерът, в който следва да бъде уважен.

Съобразно изходът от спора РС е възложил в тежест на въззивното дружество сторените от въззиваемото такова по делото разноски.

При гореустановеното въззивната инстанция в настоящия състав, при извършената въззивна проверка на атакувания съдебен акт, прави следните изводи:

Действията по обжалване на решението на първоинстанционния съд са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване от процесуалнолегитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивникът търговец е останал недоволен от атакуваното решение.

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу него са неоснователни, като съображенията за това са следните:

РС е направил пълен и обстоен анализ на всички приобщени по делото писмени доказателства, във връзка с който е установил точно релевантните за предмета на спора факти, след което и точно е приложил относимия за казуса материален закон.

Въззивната инстанция изцяло споделя обоснованите и правилни изводи на първостепенния съд, че анализът на ангажираните писмени и гласни доказателства, събрани в хода на първоинстанционното производство, във връзка с данните, установени от изслушаната експертиза, водят на категоричен извод, че между страните по делото е било налице валидно договорно правоотношение, основано на договор за търговска продажба на конкретно посочени във фактурата под № 7264/26.08.2010 г. движими вещи, по която продавачът –въззиваемото дружество, е изправна страна.

Тези изводи на РС са направени след обстоен и всестранен анализ на всички приобщени по делото доказателства и изцяло се споделя от настоящата инстанция по съображенията, изтъкнати от районния съд, към чийто мотиви следва да се препрати по реда на чл.272 ГПК.

Ето защо и въззивната инстанция счита, че при установяване на релевантните за предмета на спора факти РС не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, а въз основа на тях е формирал и обоснован правен извод за основателност на заявените обективно съединени претенции.

Този извод почива на правилна интерпретация на относимите към спора факти и точно приложение на материалния закон – ТЗ, която също е достатъчно подробна и изчерпателна и за избягване на излишно приповтаряне въззивната инстанция препраща към нея по реда на чл.272 ГПК, т.к. изцяло я споделя.

За пълнота на изложението и във връзка с възраженията във въззивната жалба настоящата инстанция се счита длъжна да отбележи и следното:

Несъстоятелни са наведените доводи за неправилно приложение на материалния закон, предвид че приобщените по делото доказателства не установявали сключването на договор за търговска продажба между страните, нито доставянето на стоките, описани в приложената фактура на ответното дуржество.

Тези доводи изцяло се опровергават от безсъмнено установения от проверката на счетоводството на дружеството въззиваем факт, че същата фактура е надлежно осчетоводена и данъчния кредит по същата е бил ползван от „В. С.”О..

В т.см. смисъл твърденията в насока, че по тази перфекто осчетоводена сделка не е имало реална доставка, са правно несъстоятелни.

Правнонесъстоятелни са и възраженията, че липсата на подпис от страна на съответно оторизирано лице от страна на дружеството въззивник върху фактурата от 26.08.2010 г. водело на извод, че доставка на посочените в нея стоки не била извършена.

На първо място специалният закон – ЗСч в чл.7 не е установил необходимостта от такъв реквизит, за да може документът фактура да се счита редовен като първичен счетоводен такъв.

Освен това самото дружество въззиваем е включило в счетоводния си баланс като собствени активи стоката, описана в същата фактура.

Последното представлява своеобразно признание на факта, че тя е била доставена.

Пак за пълнота следна да се отбележи, че договорът за търговска продажба е двустранен, възмезден, консесуален и комутативен договор.

Действието му е облигаторно-вещно, като същевременно основните му елементи са страните, предметът и цената.

Едно от допълнителните задължения извън кръга на основните такива, присъщи на всяка продажба, е задължението на продавача да издаде фактура за продадената стока винаги, когато купувача изиска това, съгласно чл. 321 ТЗ.

Същата по смисъла на закона е основен документ в търговията, с важно доказателствено значение.

В конкретния казус като доказателство за съществуването на конкретните търговски правоотношения между страните, дружество въззиваем е ангажирало като писмено доказателство фактура, установяваща дължимата парична престация.

Като вид фактури “данъчна”, същите са правно регламентирани в данъчното и счетоводно законодателство действащо към процесният период.

За това и преценявайки доказателствената й сила като счетоводен документ следва да се приеме, че представената такава от дружеството въззиваем, отговаря на изискванията на ЗС /в каквато насока е и заключението на вещото лице/.

Тя съдържа както основанието и предметът на стопанска операция, така и натуралното и стойностно изражение на същата - наименование на стоката, количеството, единичната цена, включително и общата стойност на стоката с начислен ДДС.

По тези съображения и цитираният първичен документ е годно доказателствено средство, удостоверяващо съществуването на конкретни търговски правоотношения.

Той е бил отразен съобразно изискванията за ЗС в счетоводството на двете дружества, страни по делото, като въз основа на него е ползван и съответния данъчен кредит от дружеството въззивник.

По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а атакувания съдебен акт – да се потвърди.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.272 ГПК, ОСБ.

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4345/02.06.2011 г., постановено по гр.д. № 3954/2010 г. по описа на РС Б..

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: