№ 302
гр. Русе, 08.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Надежда М. Александрова
при участието на секретаря Борянка Г. Тончева
като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело
№ 20234520104046 по описа за 2023 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени искове от А. П. П.,
ЕГН: ********** против ********* ООД, ЕИК ******** със седалище гр. София, ********,
представлявано от И.Н.Х.-С. и да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 4 от
Договор за потребителски кредит № 202302040342230005 от 04.02.2023 г. сключен с
********* ООД и на чл. 1, т. 2 от Договор за гаранция от 04.02.2023 г., сключен с *******
ООД на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от 33Д, поради това, че противоречат на добрите нрави
и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП.
Ищецът също така моли съдът да признае за установено, че не дължи сумата 1032.00
лева, представляваща допълнително оскъпяване за предоставянето на надлежно
обезпечение, дължима във връзка с чл. 1, т. 2 от Договор за гаранция от 04.02.2023 г.,
сключен с ******* ООД въз основа на чл.4 от Договор за потребителски кредит №
202302040342230005 от 04.02.2023 г. сключен с ********* ООД.
В указания срок ответниците са подали отговори, оспорват исковете.
Вторият ответник твърди, че не е сключвал договор с ищеца и поради това
отговорността му не следва да бъде ангажирана.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа страна следното:
Съгласно разпределената доказателствена тежест, тъй като вторият ответник *******
ООД оспорва въобще наличието на сочения в исковата молба договор, задължение на
1
ищеца е да докаже сключването на договор с него. Такива доказателства не бяха
ангажирани, поради което този иск е неоснователен.
Страните не спорят, че на 04.02.2023 г. между ********* ООД, ЕИК ******** (като
кредитор) и А. П. П., ЕГП ********** (като кредитополучател) е сключен договор за
потребителски кредит № 202302040342230005. В изпълнение на задължението си по чл. 1,
ал. 1 във вр. с чл. 2 от договора кредиторът е предоставил заемната сума в размер на 1000.00
лева.
Съгласно чл. 2 от договор за кредит длъжникът е следвало да върне върне заемната
сума, ведно с договорената възнаградителна лихва на 12 броя анюитетни вноски, всяка в
размер на 103.00 лева, обхващащи периода от 05.03.2023 г. до 05.02.2024 година. Към
12.09.2023 А. П. е направил само едно плащане от 13.04.2023 г.в размер на 100.00 лева.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване (в този смисъл са
задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Изхождайки от предмета на договор за потребителски кредит №
202302040342230005 и страните по него – физическо лице, което при сключването му
действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят
предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
Не е посочен коректно размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е
недействителен. Отпуснатият кредит е в размер на 1000.00 лева, липсва яснота относно
компонентите, които съдържа ГПР, като съдът приема, че в него не е включена неустойката
по чл. 6, ал. 1, която е в размер на 1080.00 лева, т.е. в размер, по- висок от главницата.
Ответникът отрича длъжникът да е предоставял някое от предвидените обезпечения.
Неустойката е предвидена в случай, че в срок до края на следващия ден след
сключването на договора за кредит длъжникът не представи посочените в Раздел3, т. 3.2 на
Общите условия обезпечения- двама поръчители, гаранция, издадена от небанкова
2
финансова институция или банкова гаранция. Важно е да се отбележи, че неустойката ще се
дължи след сключване на договора и предоставяне на заемната сума, т.е. в противоречие с
Глава четвърта от ЗПК, където е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Посоченият в договора ГПР е неверен.
Договорът за потребителски кредит е недействителен и на още едно основание: в
договора не е посочено как е образуван ГПР- при какви допускания и от какви компоненти.
В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна
процентна стойност- 49.72 %. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изложението е неясно и неразбираемо за потребителя.
Не би могла да се приложи в случая и разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожността на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор
относно определянето на годишния процент на разходите да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не e включена тази клауза, като се изходи от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид това в случая е неприложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД
и нищожността на посочените по- горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителност на целия договор. (Решение № 30/09.03.2020 год. по в.т.д. № 33/2020 год.
по описа на РОС).
В случая следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че
когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и
3
тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК- за определяне на годишен процент на разходите.
По изложените съображения и предвид недействителността на договора на
посочените основания, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно Решение на съда (четвърти състав) от 16 юли 2020 година по съединени
дела C‑224/19 и C‑259/19 с предмет две преюдициални запитвания, отправени на основание
член 267 ДФЕС от Juzgado de Primera Instancia n° 17 de Palma de Mallorca
(Първоинстанционен съд № 17, Палма де Майорка, Испания) (C‑224/19) и от Juzgado de
Primera Instancia e Instrucción de Ceuta (Първоинстанционен съд и следствие, Сеута,
Испания) (C‑259/19) с актове от 12 март 2019 г. и от 13 март 2019 г., постъпили в Съда
съответно на 14 март 2019 г. и на 27 март 2019 г., в рамките на производства по дела CY
срещу CaixaBank SA (C‑224/19) и LG, PK срещу Banco Bilbao Vizcaya Argentaria SA
(C‑259/19), член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът
на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която
позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от
размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на
установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ѝ характер, като
се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре
потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен
контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
В този смисъл потребителят- ищец не носи отговорност за сторените разноски от
кредитора- ответник.
Претендира се адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА. Предвид липсата
на фактическа и правна сложност на делото, провеждането само на две открити съдебни
заседания и неявяването на адвокат в нито едно от тях, на основание чл. 7, ал. 1, т. 4, вр. чл.
2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
процесуалния представител на ищеца основание чл. 38 от ЗА следва да се определи такова в
размер на 500.00 лева за всеки от обективно съединените искове или общо 1000.00 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ********* ООД дължи заплащане на държавна такса
по делото в размер на 100.00 лева по двата обективно съединени иска.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №
202302040342230005 от 04.02.2023 г., включително клаузите на чл. 4 от него, сключен
между А. П. П., ЕГН **********, постоянен адрес: гр. Русе, ул. Оборище № 33 и *********
ООД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление: гр. София, ********, представлявано
от И.Н.Х.-С. и ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че А. П. П., ЕГН ********** не дължи
сумата 1032.00 лева, представляваща неустойка при непредставяне на обезпечение по чл. 4
от договора за кредит и т. 3.2. от общите условия към него.
4
ОТХВЪРЛЯ иска на А. П. П., ЕГН ********** да бъде прогласена нищожността на чл.
1, т. 2 от Договор за гаранция от 04.02.2023 г., сключен с ******* ООД, ЕИК ********* със
седалище гр. София, ********, представлявано от К.В.В..
ОСЪЖДА ********* ООД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление: гр.
София, ********, представлявано от И.Н.Х.-С. да заплати на адвокат П. И. П., вписан в АК-
Хасково, съдебен адрес: гр. Хасково, *******, сумата 1000.00 лева- адвокатско
възнаграждение по обективно съединените искове.
ОСЪЖДА ********* ООД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление: гр.
София, ********, представлявано от И.Н.Х.-С. да заплати държавна такса в размер на
100.00 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Русе в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
5