№ 230
гр. Русе, 29.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Вероника Якимова
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20224500500243 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от "ФОН СК" ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. Русе, ул. „Олимпи Панов“ № 19,
против Решение № 260659/17.12.2021 г. на РС – Русе по гр.д. № 1712/2020 г. в
частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Й.И.А.., ЕГН:
**********, сума, представляваща разликата над 45 000 лв. до 90 000 лв. –
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от настъпилата вследствие
на трудова злополука от 15.11.2018 г. смърт на Л.Л.Г., ЕГН: **********, в
частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на И.Л.Г., ЕГН:
**********, чрез нейната майка и законен представител Й.А., сума,
представляваща разликата над 70 000 лв. до 150 000 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от настъпилата вследствие на трудова
злополука от 15.11.2018 г. смърт на Л.Л.Г., ЕГН: **********, и изцяло в
частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на И.Л.Г., ЕГН:
**********, чрез нейната майка и законен представител Й.А. месечна
издръжка в размер на 150 лв., представляващо обезщетение за имуществени
вреди, претърпени от настъпилата вследствие на трудова злополука от
1
15.11.2018 г. смърт на Л.Л.Г., ЕГН: **********.
Жалбоподателят счита обжалваното решение в обжалваните части за
неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Алтернативно,
само в частта, с която е присъдено обезщетение за имуществени вреди в полза
на И.Г. в размер на 150 лв. месечно, счита решението за недопустимо. Съдът
игнорирал наведените в отговора на исковата молба възражения, касаещи
предела на обезвреда на претърпените неимуществени вреди, който следвало
да се ограничи само до преките и непосредствени такива, а не за
предполагаеми и бъдещи такива за неопределен период, нито косвено
свързани с увреждането, които биха могли да бъдат резултат и на личностни
особености, нагласи и лично поведение, включително и бездействие на
пострадалите. Обезщетението на И.Г. за неимуществени вреди било
редуцирано само с определения в размер на 25% процент на съпричиняване,
но не и с изплатения размер на застрахователно обезщетение в размер на
42 840 лв. и по това искане нямало произнасяне. Не било обсъдено
възражението за неоснователност на претенцията за имуществени вреди,
изразяващи се в заплащане на месечна издръжка, предвид на факта, че тази
ищца получавала наследствена пенсия, като най-малкото обезщетението
следвало да се редуцира съобразно процента на съпричиняване и намали с
получаваната пенсия. Неправилно била определена констатираната от съда
степен на груба небрежност, доколкото поредицата от извършените от
починалия Л.Г. действия обосновавали значително по-висок процент на
съпричиняване. Работникът се качил необезопасен, без поставени лични
предпазни средства (ЛПС), които демонстративно отказал да постави, като
работникът самоволно предприел действия на изкачване – без разпореждане
от техническия ръководител и дори без неговото знание. Необсъдено било и
„фрапиращо безотговорното поведение“ на пострадалия при изкачване на
платформата при изкачване на платформата, напълно неадекватно на
ситуацията, като така той бил обективно лишен от възможност за спонтанна
реакция и защита, а вниманието му било ангажирано във видео заснемане и
разговори с ищцата. При определяне обезщетението за неимуществени вреди
съдът се основал изцяло върху показанията на поисканите от ищците
свидетели, без на практика да ги цени през призмата на чл. 172 ГПК, и
интерпретирал неправилно комплексните съдебни психиатрични и
2
психологични експертизи чрез извадени от контекста фрази. Не били
съобразени показанията на св. Г., която заявявала, че първоначално между
Й.А. и Л.Г. съжителството било „спокойно и без скандали“, но впоследствие
признала, че имали обичайните противоречия и спорове. Показанията на св.
А.Ф.С. били неоснователно изключени, макар че имал преки впечатления от
отношенията между Л.Г. и ищцата Й.А. от преди 7-8 години, когато живели и
работили заедно, общували интензивно. Показанията на св. П.П., който живял
с починалия Г., също не били кредитирали досежно заявеното от него, че
присъствал на спорове и неразбирателство между Г. и тази ищца. Това се
потвърждавало от майката на ищцата – св. А., която разказала за наличието
на спорове, нередовно получаване на възнаграждение и задлъжнялост на Г.,
както и поемането на негови задължения от ищцата А.. Тези обстоятелства не
били преценени от съда съобразно чл. 52 ЗЗД. Съдът не ценил
психологичните и психиатрични експертизи относно това, че
продължителността на душевните страдания на ищците са преодолими, ако
бъдат обезпечени с психологична подкрепа, като неправилни били изводите,
че майката била направила всичко възможно, които били в пълно
несъответствие с фрапиращото бездействие на А. да ангажира
психологическа помощ както за себе си, така и за детето си, за да преработят
травматичното събитие като потърси специализирана помощ, за каквато е
била насочена. Не ставало ясно къде била границата на преките вреди, които
не зависели от волята и личното поведение на пострадалите. Без никаква
опора в доказателствата съдът формулирал изводи, че ищците ще търпят
страдания до края на техния живот, както и че периодът, през който ще се
понасят вредите от загубата, ще е дълъг. По отношение на малолетната И.Г.
съдът неправилно приел още и че нейните вреди били по-големи от
обичайните, макар и в КСППЕ да е било констатирано, че детето приело
загубата на баща си и говорело свободно по темата, а основните му
тревожности били за неговата майка. Липсвало причинно-следствена връзка
между причинените душевни страдания и проявилите се здравословни и
физиологични проблеми на И.Г.. Не били обсъдени възраженията за
съпричиняване и представените доказателства, че на починалия Г. са били
представени ЛПС, което се потвърждавало от свидетелските показания,
въпреки отсъствието на писмени доказателства за това. Поради това не било
правилно заключението, че работодателят не изпълнил основното си
3
задължение за индивидуална защита – да представи ЛПС. Неправилен бил
изводът, че работниците не били обучени за работа с подвижните платформи,
тъй като им били провеждани ежедневни инструктажи. Не било отчетено
обстоятелството, че починалият Г. самоволно заел мястото на работника И.Т.,
който трябвало да се качи на люлката, без разрешението и знанието на
техническия ръководител. Изводът на районния съд, че Г. бил допуснат от
техническия ръководител, бил необоснован. Съдът не обсъдил приетата по
делото съдебна техническа експертиза, според която ако пострадалият
използвал ЛПС, включително и предоставения му колан с въжета и
закопчалки, по време на злополуката, това би намалило или избегнало
характеристиките на удара. Съдът не допуснал поискания разпит на свидетел
по делегация в Германия. По отношение на иска за имуществени вреди,
предявен от И.Г., жалбоподателят счита, че съдът се е произнесъл по
непредявен иск. Искът бил предявен като такъв за заплащане за обезщетение,
който бил различен от иска за издръжка по СК, по какъвто всъщност се
произнесъл съдът. В условията на евентуалност счита иска за неоснователен.
Като обезщетение можело да се претендира само разликата между
получаваната пенсия и необходимата издръжка на детето. Съдът посочил
само, че издръжката било самостоятелно право на детето и задължение на
родителя, което при настъпилата смърт не можело да бъде осъществено и
следвало да се обезвреди. Липсвало произнасяне относно размера на
средствата, достатъчни за обичайните нужди на дете в тази възраст, не
съобразил и това каква част от издръжката следвало да се поеме и от
преживелия родител. В настоящия случай получаваната наследствена пенсия
компенсирала изцяло даваната от починалия Г. издръжка. Необяснимо било
също така защо съдът не редуцирал дължимата издръжка с установения от
него процент съпричиняване на трудовата злополука. Моли за отмяната на
решението в обжалваните части и за постановяване на ново, с което исковете
да бъдат отхвърлени съобразно посочените в жалбата размери. Евентуално
прави искане за обезсилване на решението в частта му за иска за обезщетение
за имуществени вреди, присъдено в полза на И.Г.. Претендира разноски. В
съдебно заседание прави възражение срещу присъждането на адвокатски
хонорар в полза на процесуалния представител на ищците на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв, тъй като жалбоподателят превел в полза на ищците
обезщетение съобразно необжалваната от него част на първоинстанционното
4
решение и не били налице предпоставките на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, защото
ищците разполагали със средства да заплатят адвокатско възнаграждение.
Въззиваемите страни Й.И.А.., ЕГН: **********, и И.Л.Г., ЕГН:
**********, и двете с адрес гр. Русе, ул. „Б.В.“ № 23, вх. 2, ет. 1, ап. 2, чрез
адв. П.И. от АК – Русе, със съдебен адрес гр. Русе, ул. „Х.А.“ № 31, ет. 2, в
законоустановения срок са депозирали отговор на жалбата, с който считат
същата за неоснователна. Неоснователни били оплакванията за
недопустимост на решението в едната от обжалваните части, тъй като
липсвало процесуално нарушение от категорията на неотстранимите, които
да водят до съществено несъответствие между искане и решение. В
настоящия случай не било така, доколкото от мотивите на решението, както и
от съпоставката между искане и петитум, се установявало противното на
твърдяното. Освен това съдът бил този, който следвало да определи правната
квалификация на иска. Неоснователно било оплакването, че съдът не се
произнесъл по всички доводи на ответника. Определяне на размер на
обезщетението, който не съответствал на становището на страната, не било
равнозначно на непроизнасяне на направено възражение. Съдът подробно е
изложил кои действия на работника представлявали груба небрежност и кои
действия на работодателя били нарушение на правилата за безопасност.
Съдът е коментирал показанията на свидетелите и на двете страни, а не е
подходил тенденциозно, отчитайки само тези на ищците. Коментирал е и
показанията на св. А.С., като правилно приел, че същите били противоречиви,
необективни и за период, далеч предхождащ инцидента. Правилно съдът
кредитирал показанията на свидетелите относно търпените от тях
неимуществени вреди, както и е дал правилна оценка на установеното от
съдебните психиатрични и психологични експертизи. Въпреки липсата на
граждански брак между Й.А. и Л.Г., те са живеели като семейство заедно с
дъщеря си И.. Последната е била обичано дете, като имала по-силна връзка с
баща си, с когото се забавлявали, имали любими занимания, като не се
установявало да е имало отчужденост, студенина или други негативни
чувства. Животът и на двете ищци бил променен коренно – като битови
отношения двете оставали на масата, в дома, като социални контакти –
изолирали се от средата си, отказвали контакти, затваряли се в себе си, в
училище И. имала затруднения с успеха, като перспектива и двете не
приемали живота си без Г. и не били състояние да продължат по нов път.
5
Финансово следвало да разчитат на помощта на близки, тъй като издръжката,
давана от Г., била основна за семейството. Това не можело да се преодолее,
въпреки че майката правела всичко възможно – посещавала психологически
консултации, медицинска помощ, стремяла се да подкрепя максимално детето
си. Загубата била огромна и не можела да се преодолее до края на живота на
двете ищци. Неоснователно било оплакването за неправилното приложение
на чл. 52 ЗЗД, доколкото съдът е посочил, че вредите са настъпили само и
единствено от смъртта на Г. и е обосновал с това обстоятелство определените
размери на обезщетенията. Неоснователни са твърденията, че вредите от
загубата на родител или партньор не били извънредни, тъй като това била
най-тежката загуба заедно със загубата на дете. И двете ищци страдали, всяка
по свой собствен начин, като тези изводи не били житейски, а изводими от
събраните по делото доказателства. Неоснователни били оплакванията за
несъобразяване на изплатеното застрахователно обезщетение, тъй като в
исковата молба това било посочено. Претендираните вреди в размер на
200 000 лв. в полза на И.Г. били определени след приспадане на платеното
обезщетение в размер на 42 840 лв. Определените от първоинстанционния
съд обезщетения били законосъобразни и обосновани, като районният съд
отчел всички обстоятелства, обуславящи размерите им. Те били съобразени с
възрастта на ищците, всички усложнения, които са претърпели и ще
продължат да търпят, с вида и интензитета на страданията и усилията, които
следвало да полагат, за да ги преживеят, с неизвестността, която ги очаква,
особено за И.Г., която била на 9 години при загубата на баща си и щяла да
завърши училище и създаде семейство, без баща да е наоколо. Страданието
не може да бъде измерено количествено, но определеното обезщетение било в
размер на 12 годишни средни работни заплати за Й. и 16 годишни средни
работни заплати за И.. Тези периоди били много по-малко и от половината от
предполагаемия период на живот, през който ищците щели да търпят
страдания, поради което били обективни и справедливи. Въззивникът навел
твърдения за допуснати от работника нарушения на правилата за безопасност,
но премълчал допуснатите от него нарушения. Правилно и допустимо се
явявало решението в частта за имуществени вреди под формата на месечна
издръжка в полза на И.Г.. Последната е загубила баща си, който, съгласно СК,
бил длъжен да се грижи за своето ненавършило пълнолетие дете и да
обезпечи издръжката му до навършване на 18-годишна възраст. Със загубата
6
на баща си И.Г. била лишена от свое законно право като дете да бъде
отглеждана и издържана от родителя си. Моли за потвърждаване на решение
в обжалваната част, като претендира разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба въззиваемите страни са подали
насрещна въззивна жалба против Решение № 260659/17.12.2021 г. на РС –
Русе по гр.д. № 1712/2020 г. в частта, с която е отхвърлен искът на Й.А.
против „ФОН СК“ ООД за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени от смъртта на Л.Г. вследствие на настъпилата на
15.11.2018 г. трудова злополука, за разликата над 90 000 лв. до 120 000 лв.,
както и в частта, с която е отхвърлен искът на И.Г., действаща чрез своята
майка и законен представител Й.А., за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Л.Г. вследствие на
настъпилата на 15.11.2018 г. трудова злополука, за разликата над 150 000 лв.
до 200 000 лв.
Крайният извод на съда за наличие на проява на груба небрежност от
страна на пострадалия работник не била налице. За съпричиняването следвало
да се установят действия на работника по време на работа, които той
извършвал без елементарно старание и пренебрегвайки технологичните
правила. Следвало да се установи какви били технологичните правила и
съответствали на изискванията за здравословни условия на труд, дали
работникът бил запознат с тях, за да може да ги наруши или пренебрегне.
Задължение на работодателя било да сведе до знанието на работника и да го
обучи как да работи със съоръжения на голяма височина. За да бъде налице
проявена самонадеяност, следвало да се познават условията или
съоръженията за работа, механизмите им на действие и да е налице
инструктаж и обучение за работа с тях и въпреки всичко това да се допусне
грубо нарушение на елементарни изисквания. Установило се от
доказателствата, че ръководителите на обекта не говорели български език,
нямало постоянно преводач на обекта, нямало проведено обучение на
загиналия работник, проведени инструктажи, не било установено да са му
били предоставени предпазни средства за работа на височина и да е бил
обучен да работи с тях. Поради тези съображения нямало как да действа при
самонадеяност, без да е информиран за рисковете. Другият работник, който
също се качвал на люлката, също бил без закопчан колан. След като била
установена повреда на кабелите на люлката работодателят въпреки това
7
допуснал да се качат некомпетентни лица, без обучение и без надлежни
предпазни средства, липсвало контрол от страна на работодателя в този
смисъл при експлоатацията на процесните люлки. Щом достъпът до люлките
се осъществявал под контрола на технически компетентно лице, то това
изключвало възможността работникът да прецени как да постъпи и работи с
тях, следователно се изключвала възможността да е действал самоволно или
при груба небрежност. Алтернативно, ако не бъде възприет доводът на
въззиваемите, че не е налице съпричиняване, то същото не било в размера,
определен от съда. Съпричиняването представлявало „компенсация на вини“,
при която следвало да се намали отговорността на работодателя с виновните
действия на работника, с които е допринесъл за настъпването на злополуката.
В случая поведението на работника не можело да се определи като виновно и
отговорно за настъпване на злополуката. За сравнение – другият работник бил
без предпазен колан и останал на платформата. Тази платформа следвало да
бъде изправна и да не се допускат на работа върху нея работници, които не
били обучени и инструктирани. Счита, че при тези обстоятелства размерът на
съпричиняване от Л.Г. евентуално възлизал на не повече от 1%. Моли за
отмяната на решението в обжалваните му части и за постановяване на ново, с
което исковете да бъдат уважени до пълните претендирани в исковата молба
размери. Правят искане за присъждането на разноски за производството.
Въззивникът "ФОН СК" ООД, ЕИК *********, е депозирал отговор на
насрещната въззивна жалба, в която счита същата за неоснователна. Исковете
правилно били отхвърлени в частите, обжалвани от въззиваемия с насрещната
въззивна жалба. Налице била груба небрежност, която водела до намаляване
на обезщетението за причинените от трудовата злополука вреди, което
правилно било отчетено от районния съд. Същата се изразявала в
неползването на ЛПС от починалия Л.Г. при извършваната от него работа.
Същият действал самонадеяно, не проявил внимание и старание да спази
съответните правила за безопасност. Налице били писмени доказателства за
предоставените ЛПС, включително и предпазни колани, а в този смисъл били
и свидетелските показания на разпитаните в хода на делото служители на
въззивника. Неоснователни били твърденията, че Л.Г. не бил обучен за
работа, защото били налице множество доказателства, установявали обратния
факт. Налице била писмена инструкция за работа с тези платформи,
преведена на български език, която стояла във фургона с ЛПС на обекта – на
8
разположение на всички работници. На работниците, включително и на
починалия, било провеждано обучение за работа от страна на представители
на немския контрахент на работодателя с осигурен превод на български език.
Неоснователни били твърденията, че починалият бил допуснат да се качи на
платформата от отговорния технически ръководител. От страна на немския
контрахент това били С.Л. и А.В., а за отговорник на групата от страна на
„ФОН СК“ ООД бил И.В.. Установено било, че възложената му за деня задача
била почистването на неподвижната платформа, като без разпореждането на
някое от горепосочените лица и без тяхното знание Г. се качил на
платформата, заменяйки друг работник, натоварен с тази задача – св. И.Т..
Задълженията на починалия да ползва ЛПС произтичали от трудовия му
договор и длъжностната му характеристика, както правилно приел
първоинстанционният съд. Същият не проявил елементарно житейско
внимание при работата с люлката, тъй като колани и обезопасителни средства
се поставели в автомобили, лифтове и увеселителни съоръжения, а
говореното по телефона било признато за отклоняващ вниманието фактор и
изрично забранено при шофиране и други рискови дейности. Цялостното
поведение на Г. представлявало груба небрежност. Фактът, че другият
работник от същата люлка, който също не бил с ЛПС (предпазен колан) е
оцелял, не можело да служи като аргумент за направата на обратни изводи.
Очевидно било, че отговорността била обща – както на работника, така и на
работодателя. Поради тези съображения моли за потвърждаване на
решението в частта му, която е предмет на насрещната въззивна жалба.
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в
законоустановените срокове, от процесуално легитимирани страни, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явяват процесуално
допустими и като такива следва да се разгледат по същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Неоснователни са аргументите на дружеството жалбоподател „ФОН
СК“ ООД за недопустимост на обжалвания съдебен акт в частта, с която е
присъдено обезщетение за имуществени вреди, претърпени от загубата на
Л.Г. в полза на неговата дъщеря – ищцата И.Г., изразяващи се в задължение
за заплащане на месечна издръжка в размер на 150 лв. Районният съд е
9
присъдил не издръжка за ненавършило пълнолетие дете по смисъла на СК, а
обезщетение за загубената издръжка, която бащата е следвало да дава, като е
определил този размер въз основа на правилото на чл. 142 СК (макар и да е
цитирал чл. 143 СК в мотивите си, тази разпоредба не е единствената, която
касае определянето на издръжката, включително и за ненавършилите
пълнолетие деца) и тези негови съображения са в съответствие с
константната съдебна практика и в частност Решение № 163/04.10.2016 г. по
т.д. № 3456/2015 г., I т.о. на ВКС, Решение № 116/13.11.2017 г. по гр.д. №
60409/2016 г., III г.о. на ВКС, и Решение № 307/01.08.2014 г. по гр.д. №
773/2012 г., IV г.о. на ВКС, според които обезщетението не може да е под
нормативно определения размер на издръжката, дължима на непълнолетни
деца и при определяне на размера следва да се съобразят доходите на
родителите (включително и на починалия), потребностите на детето, както и
приносът на починалия родител в осигуряване на издръжката. Тази
имуществена вреда е вид пропусната полза, която подлежи на обезщетяване в
границите на действително понасяните вреди, съобразно получаваната
издръжка, когато загубата не може да бъде покрита от наследствената пенсия,
при съобразяване на правилото на чл. 142, ал. 2 СК. Съобразно ППВС № 4/75
г., т. 11, дали да присъди еднократно или периодично изпълнение на
присъденото обезщетение за вреди е възложено от закона на дискрецията на
съда, който следва да съобрази конкретните особености на всеки отделен
случай и да прецени дали присъденото обезщетение следва да бъде изплатено
наведнъж или за периоди.
Разгледани по същество, и двете жалби се явяват ЧАСТИЧНО
ОСНОВАТЕЛНИ.
По делото страните не спорят, че на 15.11.2018 г., вследствие на
злополука, настъпила в гр. Рощок, Федерална република Германия, при
саниране на охладителна кула, когато при скъсване на носещо въже от лявата
страна на работна люлка, намираща се на височина около 60 м, се наклонила
вертикално надолу, приблизително на около 90° и от нейното обръщане Л.Г.
изпаднал от нея и починал веднага при съприкосновението на тялото му със
земята. Св. М.В., който бил на същата люлка, успял да се задържи за нея. По
време на злополуката починалият Г. работел на длъжност „общ работник“ в
дружеството жалбоподател „ФОН СК“ ООД, което имало сключен
строителен договор за подизпълнение с главния изпълнител на ремонтните
10
дейности по строителния обект – „Хидро-Тех“ ГмбХ. С Разпореждане на ТП
на НОИ – Русе, издадено на основание чл. 60, ал. 1 КСО, злополуката била
призната за трудова, като този индивидуален административен акт не е
обжалван и е влязъл в сила.
Страните не спорят, че първата ищца – Й.А., е била във фактическо
съжителство с починалия Г., продължило повече от 12 години, като
вследствие на това им се родило дете – втората ищца И.Г., която имала
навършена деветгодишна възраст към момента на смъртта на баща си Г.. Не е
спорен и въпросът, че двете ищци са материалноправно легитимирани да
търсят обезщетение за претърпените от тях вреди вследствие на смъртта на
Л.Г..
От свидетелските показания на св. К.Л. Г. – сестра на починалия Г. и
леля на ищцата И.Г., на св. И.Е.Н. – дългогодишна позната на ищците и
починалия, и св. Р.Ц. А. – майка на ищцата А. и баба на ищцата Г., се
установява, че ищците са имали дълбока и силна емоционална връзка с
починалия Г.. Ищцата Й.А. е понесла тежко загубата на своя фактически
съжител, затворила се в себе си, отказвала всякакъв контакт с близки и
приятели, макар че отскоро започнала да излиза със св. К. Г.. След смъртта на
Г. ищцата А. запазила неговите вещи, оставила ги в жилището, където са
живели, така, както били оставени от самия Г., като при сядане на масата
слагала чаша с кафе и за него, въпреки че нямало да бъде повече сред тях.
Починалият е бил основна опора – както материална, така и морална, в
семейството и основен финансов източник. По отношение на ищцата И.Г. от
показанията на горепосочените свидетели установява, че тя се е затворила в
себе си, като вследствие на това травматично за нея събитие – смъртта на
баща , е намалила успеха си в училище.Тя имала силна връзка с починалия
Г. – двамата имали собствени занимания, рисували, карали ролери и кънки.
След смъртта на баща си И. преустановила тези занимания.
Съдът следва да кредитира показанията на свидетелите на ищците през
призмата на чл. 172 ГПК, но не вижда причина да не ги зачете като
обективни, макар и да държи сметка за тяхната евентуална заинтересованост
поради родствените им отношения с ищците или с починалия. Действително
св. К. Г. заявява, че Й.А. и Л.Г. са имали в началото на отношенията си
обичайните противоречия и спорове, но никога не са се разделяли. От своя
11
страна свидетелите на въззивника А.С. и П.П. заявяват, че Л.Г. е имал
спорове с ищцата А.. От това обаче не може да бъде направен извод за
недостоверност на свидетелските показания на свидетелите на ищците,
доколкото те също свидетелстват за неразбирателства и то в началото на
отношенията между А. и Г.. Това всъщност заявява и в показанията си св.
А.С., макар че районният съд е посочил, че не следва да кредитира неговите
показания предвид настъпил конфликт между този свидетел и починалия Г.,
изразяващ се във физическа саморазправа. Поради тези съображения съдът
намира, че следва да цени еднакво всички свидетелски показания, не само на
ищцовите свидетели, но и тези на ответника, защото макар и да има съмнение
за тяхната евентуална заинтересованост, преценявайки ги като съвкупност, те
описват една и съща картина относно взаимоотношенията между Й.А. и Л.Г..
Съмнение за противоречие в показанията на свидетелите на двете страни
може да се отчете само в заявеното от св. А.С., че при скарване ищцата Й.А.
отивала да живее при майка си (св. Р. А.) и казаното от сестрата на починалия
– св. К. Г., която е заявила, че Л.Г. и ищцата А. никога не са се разделяли, но
тук следва да се отбележи, че самата свидетелка К. Г. е казала, че в началото
на връзката си починалият и Й.А. първоначално се живеели при майката на
последната, поради което съдът приема, че е нямало как ищцата А. да се е
разделяла с починалия, отивайки да живее при майка си, когато двамата са
живеели вече при последната, когато Г. се е намирал в България.
От свидетелските показания става ясно, че ищцата А. и починалият са
имали общи планове, но същите ще останат недовършени, поради
настъпилата внезапна и неочаквана смърт на Л.Г.. Й.А. не е успяла да
компенсира загубата му с намирането на друг партньор в живота и не е успяла
да възстанови досегашния си начин на живот. Наложило се е да търси
емоционална подкрепа от свои близки и в частност майка си – св. Р. А..
Назначената по отношение на ищцата Й.А. КСППЕ е дала заключение,
че смъртта на Л.Г. се е отразило като интензивно негативно стресогенно
житейски събитие, представляващо психотравма за нея. Изразена при нея
била и протрахирана депресивна реакция, при А. персистирало чувство за
невъзможност за справяне със ситуацията, депресивно настроение,
тревожност и безпокойство. Тази депресивна реакция се явявало психично
заболяване, като било уместно с оглед преработването на психотравмената
ситуация и планиране на бъдещето ищцата да бъде обект на психологична
12
помощ.
Безспорно ищцата Й.А. е изпитала голям стрес и тъга, които са засилени
не само от загубата на изключително близък за нея човек, с когото е създала
семейство, но и обстоятелството, че същата, поради лошо стечение на
абсолютно неочаквани обстоятелства, е оставена сама да се справя с
трудностите на живота и да отглежда малолетната им дъщеря И.. Това силно
стресогенно събитие се е оказало предпоставка за появата и на психично
заболяване – протрахирана депресивна реакция.
По отношение на развитите от жалбоподателя пред първата инстанция
съображения, че обезщетението следва да компенсира само преките вреди, а
не косвените, каквито всъщност се явявали финансовите тревоги на ищцата
А. вследствие на загубата на Л.Г. и че същата, при достатъчна степен на
организираност, можела да обезпечи своя живот и този на детето си И.,
настоящият състав намира, че страхът, предизвикан от финансова
несигурност поради смъртта на близък, на когото е разчитано за издръжка и
подкрепа, може да предизвика достатъчно силни душевни страдания, които
трудно биха могли да бъдат компенсирани дори и с подходящата
организираност и воля, защото процесът да бъде преодоляна липсата на
близкия, дори и във финансово отношение, няма как да се осъществи
внезапно и да приключи в предвидим бъдещ момент, като отново ще липсва
яснота дали изобщо това положение ще бъде превъзмогнато. Грижата на
самотен родител за семейството, независимо от подкрепа на други близки и
роднини, трудно и не съвсем пълноценно може да компенсира грижата за
семейството, осъществявана едновременно и от двамата родители. Този извод
на въззивния съд се подкрепя и от устните пояснения, дадени от вещите лица
в съдебно заседание, според които човек е склонен, когато загуби нещо, те
първа да го индивидуализира и че създалата се ситуация, изправила ищцата
А. пред много други проблеми, включително и финансови, липсата на помощ
от втория родител – всичко това представлявало една стресогенна ситуация за
нея.
Направените от въззивника твърдения за бездействието на ищцата А. по
повод неангажиране на психиатрична и психологична помощ за преодоляване
на своето и на ищцата И.Г. травматично състояние на духа, настъпило
вследствие на смъртта на Л.Г., са неоснователни. На първо място тук не става
13
въпрос за косвени вреди или за такива, които са се проявили в един доста по-
късен момент, както твърди въззивника, който да опосреди връзката между
нея и трудовата злополука. В съдебно заседание вещите лица говорят за
психотравма, настъпила вследствие на това травматично за А. събитие, а не от
друго или проявила се поради невземане на необходимите мерки и лечения,
като заявяват, че ако ищцата осигури за себе си и нейното дете И.
психологична и психиатрична подкрепа за преодоляване на травмата, това би
могло да способства благоприятно за нейното преработване. Вещите лица не
са констатирали в нито един момент, че поведението на Й.А. по някакъв
начин е допринесло за настъпване на допълнителни вреди или че същото е с
такъв характер, който препятства своевременното възстановяване от
причинената емоционална травма. Съдебните експерти не се ангажират с
категорично и конкретно становище как би се отразило едно такова подобно
бъдещо лечение. За разлика от обсъдената в Решение № 94 от 29.05.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 2649/2018 г., IV г. о., хипотеза, където вещите лица са
констатирали абнормална продължителност на протрахираната депресивна
реакция и са обвързали същата с непотърсена психиатрична помощ и
непредприемане на мерки за нейното преодоляване, в настоящия случай
такова поведение от страна на ищцата А. не е установено от вещите лица,
поради което изложените от въззивника доводи в насока намаляване на
обезщетението поради непотърсена своевременно психиатрична и
психологична помощ се явяват неоснователни.
Изтъкнатите от работодателя на починалия твърдения, че е имало
конфликти между ищцата А. и Л.Г., не е от такова естество, което да обоснове
някаква по-ниска степен на привързаност между А. и Г., защото дори и в най-
хармоничните отношения между близки е възможно да възникнат конфликти
и да бъдат обсъждани проблеми на висок тон, като не малък повод за това са
финансовите въпроси, които касаят съществуването на семейството. Затова не
може да се възприеме тезата на жалбоподателя, че това обстоятелство следва
да бъде отчетено като такова, намаляващо размера на обезщетението за
неимуществени вреди в полза на тази ищца.
При тези съображения настоящият въззивен състав намира, че за
ищцата Й.А. размерът на обезщетението за неимуществени вреди, причинени
от смъртта на Л.Г., определен съобразно критериите за справедливост по
смисъла на чл. 52 ЗЗД, следва да бъде 200 000 лв.
14
От свидетелските показания става ясно, че ищцата И.Г. е имала силно
изградена емоционална връзка със своя баща Л.Г., като вследствие на смъртта
му се е затворила в себе си и е преустановила заниманията, които е вършила
едновременно с баща си. Намалила е успеха си в училище, поради което е
неоснователно твърдението на въззивника, че това обстоятелство не се
доказвало от фактите по делото, защото това се установява от показанията на
баба св. Р. А., която има преки впечатления от представянето на детето в
училище и усилията на майка – Й.А., да осигури учители, които да
помогнат да се справя с уроците по български език и математика.
От назначената по отношение на И.Г. КСППЕ се установява, че смъртта
на Л.Г. се е отразила върху тази ищца като интензивно негативно стресогенно
жизнено събитие, което представлява психотравма за нея. Нейното поведение
представлява нормално изразена реакция на скръб, което не представлява
психично заболяване. Нормална реакция на скръб представлява и отказът на
И. да осъществява любими занимания, които е извършвала съвместно с
покойния си баща. В съдебно заседание съдебните експерти са отбелязали, че
И. се намира в подкрепяща социална среда, което било важно обстоятелство
за преодоляването на скръбта. Вещите лица говорят, че при И.Г.
депресивният фонд не се манифестира – т.е. не се показва чрез плач,
угнетеност, мъка, потиснатост, а се изразявал дори в раздразнителни и гневни
изблици. Това състояние било налице в клиничния статус на тази ищца,
противно на твърденията на въззивника, че експертизата изказала само
предположение за такава сдържаност. Този депресивен фонд се изразявал в
трудност при вербализиране на емоционалното състояние.
От КСППЕ и от комплексната медицинска експертиза обаче не се
установява да е налице причинно-следствена връзка между преживяната
психотравма, настъпила от смъртта на Г., и появата на затлъстяване у И.Г.,
доколкото последното било констатирано при лекарски преглед още през
2016 г. Вещите лица от КСППЕ коментират, че възможно, при липса на
преработване на травматичното събитие, отключването на преддиабет,
хипертония, астма и други заболявания, но настоящият въззивен състав не
счита да кредитира така заявеното от тях, доколкото тези техни изводи са
направени по отношение на заболявания, непопадащи в кръга на тяхната
експертна област. Според назначената комплексна съдебна медицинска
15
експертиза липсвали и амнестични и обективни данни за преждевременно
развитие в гинекологичния статус на тази ищца. Тези изводи на комплексната
медицинска експертиза опровергават заявеното от ищцовите свидетели, че
И.Г. е напълняла, а менструцията дошла преждевременно, като всичко това
се дължало поради получения вследствие на смъртта на Г. стрес. Поради това
тези обстоятелства не могат да обусловят обезщетение за неимуществени
вреди в по-висок размер.
От събраните по делото доказателства се установява, че ищцата И.Г. е
била изградила дълбока емоционална връзка с баща си Л.Г., но поради лошо
стечение на обстоятелствата се явява принудена да расте без баща, като
загубата е настъпила в една изключително крехка възраст, в която всяко
едно дете заслужава да бъде отглеждано от двама родители. Безспорно
загубата на бащата ще представлява за И.Г. една дълбока психологична и
житейска травма, поради което съображенията на районния съд, че смъртта на
близък представлява една от най-тежките психологични травми, които един
човек може да получи, са правилни. Самият факт, че детето не е достатъчно,
според въззивника, експресивно във външното проявление на неговите
вътрешни болки и страдания от загубата на един от двамата си родители, не е
достатъчен, за да бъде направен извод, че И.Г. изпитва душевни болки и
страдания в по-нисък интензитет от този, който например изпитва нейната
майка Й.А.. Това е констатирано и от вещите лица, които в съдебно заседание
са съобщили, че И.Г. се затруднява при вербализиране на емоционалното си
състояние, което представлява характерен депресивен фонд, неманифестиращ
се с явна демонстрация на скръб като плач, угнетеност, мъка и потиснатост.
Относно твърденията на въззивника, че детето се стресирало не толкова
много от смъртта на единия си родител, колкото от поведението на
преживелия такъв, настоящият въззивен състав намира същите за
неоснователни. Вярно е, че детето И. изпитва притеснения за живота и
здравето на преживелия си родител, но от друга страна, както е заявено от
експертите в съдебно заседание, когато детето е загубило единия родител
започва да се страхува свръх повече за другия родител и не иска да загуби и
него, което като психологична реакция на малолетно дете очевидно се явява
закономерна последица от претърпяната по-рано загуба, т.е. от трудовата
злополука.
При тези съображения настоящият въззивен състав намира, че за
16
ищцата И.Г. размерът на обезщетението за неимуществени вреди, причинени
от смъртта на Л.Г., определен съобразно критериите за справедливост по
смисъла на чл. 52 ЗЗД, следва да бъде 250 000 лв.
Ищцата И.Г. е претендирала и обезщетение за имуществени вреди, като
е поискала от ответника да бъде заплащана месечна издръжка в размер на
150 лв. месечно. В исковата молба е посочено, че тази ищца получава месечно
обезщетение от НОИ, възлизащо на около 155,70 лв. Това се потвърждава и
от представеното с Изх. № Ц1013-17-512/27.07.2020 г. Удостоверение от ТП
на НОИ – Русе в първоинстанционното производство и от представеното в
хода на въззивното производство Удостоверение с изх. № 1021-17-
505/17.05.2022 г. от ТП на НОИ – Русе, като за този размер от 150 лв. месечно
е било изрично уточнено, че се иска като допълнение спрямо получаваната
вече наследствена пенсия. Съобразно цитираната по-рано от настоящия съд
практика на ВКС – Решение № 163/04.10.2016 г. по т.д. № 3456/2015 г., I т.о.
на ВКС, Решение № 116/13.11.2017 г. по гр.д. № 60409/2016 г., III г.о. на
ВКС, и Решение № 307/01.08.2014 г. по гр.д. № 773/2012 г., IV г.о. на ВКС,
обезщетението за имуществени вреди, когато същото се дължи под формата
на пропуснати ползи от невъзможността починалото лице да дава издръжка
на ненавършило пълнолетие дете, не може да е под нормативно определения
размер на издръжката, дължима на непълнолетни деца и при определяне на
размера следва да се съобразят доходите на родителите (включително и на
починалия), потребностите на детето, както и приносът на починалия родител
в осигуряване на издръжката. Тази имуществена вреда е вид пропусната
полза, която подлежи на обезщетяване в границите на действително
понасяните вреди, съобразно получаваната издръжка, когато загубата не може
да бъде покрита от наследствената пенсия, при съобразяване на правилото на
чл. 142, ал. 2 СК. Твърденията за това какви имуществени вреди под формата
на пропуснати ползи търпи ищцата са изцяло в нейна доказателствена тежест.
В нейна доказателствена тежест е да установи твърдяното от нея, че
получаваната от НОИ наследствена пенсия не е била достатъчна да покрива
издръжката , осигурявана приживе от Л.Г., както и да докаже
необходимостта от издръжка в по-голям размер. По делото не са представени
доказателства относно това какви доходи са имали родителите на И.Г.
включително и каква издръжка е осигурявал Л.Г., респективно какви по-
точно са били потребностите на И.Г. от издръжка, които биха обусловили
17
един по-висок размер. Ориентировъчно може да се приеме, че работната
заплата на починалия Г. в предприятието на въззивника е възлизало в размера
на минималната за 2018 г. – 510 лв., предвид приложените трудови договори
на неговите колеги – св. И.А. и св. М.В., които са заемали идентична на
починалия длъжност. По отношение получаваните доходи от майката Й.А.
също не са събрани доказателства, поради което следва да се приеме, че
нейните доходи са също около минимума. Не са събрани данни, доказващи,
че Л.Г. или Й.А. е следвало да полагат грижи за друго ненавършило
пълнолетие дете, различно от И.Г.. Минималният размер на издръжката за
едно ненавършило пълнолетие дете, определено съобразно чл. 142, ал. 2 СК
към настоящия момент се явява 177,50 лв. Поради тези съображения и въз
основа на събраните по делото доказателства настоящият въззивен състав
намира, че общият минимален размер на издръжка, които двамата родители
са можели да осигуряват на своето дете, е 500 лв., като същата следва да се
разпредели между двамата по равно, т.е. Л.Г. е следвало да осигурява на И.Г.
месечна издръжка в размер на 250 лв.
Тези размери на обезщетения обаче въззивният съд определи без на този
етап още да е отчел допуснатото от починалия съпричиняване на злополуката.
Както правилно е посочи районният съд отговорността на работодателя
може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука,
като е допуснал груба небрежност – чл. 201, ал. 2 КТ.
От приложените по делото писмени доказателства е видно, че Л.Г. е бил
периодично инструктиран през периода 20.12.2016 г. – 19.01.2018 г. Две
съдебни почеркови експертизи са установили автентичността на положените
от него подписи в инструктажните книги през този период. Единствено
експертите са посочили, че подписът, положен в документа на немски език,
преведен като „Инструктаж на работниците“ с дата 12.09.2018 г., свързан с
инструктажа на служителите на „ФОН СК“ ООД относно сигурността на
работното място и използването на ЛПС и управление на платформите, не е
изпълнен от починалия Г.. От свидетелските показания, включително и на
свидетелите на работодателя, не може да се направи извод, че Л.Г. или
качилия се с него работник на същата платформа св. М.В., са били
инструктирани да боравят с използваните при извършваните строително-
ремонтни дейности по охладителната кула подемни люлки. Единствено св.
18
П.П. заявява, че е инструктиран за това как се работи с повдигателните
люлки. Самият той нямал право да инструктира, но превеждал, когато
служители на фирмата, отговаряща за поддръжката на люлките, правела
инструктаж на всички останали работници. Същият свидетел излага
твърдения, че инструкцията за използване на люлките е била преведена и се е
намирала в няколко екземпляра във фургоните, използвани от работниците.
Явно методите на работодателя за запознаване на служителите за работа с
тези подемни люлки не са дали желания резултат, защото липсата на
подходящо обучение и познания за работа с подемните люлки е констатирано
в доклада на Областната служба по здравеопазване и социални въпроси в
Мекленбург – Предна Померания като причина за настъпването на трудовата
злополука на 15.11.2018 г. Службата се е позовала на състоянието на
подемните люлки и констатираните дефекти при разследването на
злополуката, от което било видно, че служителите на работодателя не са били
инструктирани по отношение на това как да работят с подемните люлки.
Липсата на познания за работа с люлките, както и не добре обезпечената
тяхна поддръжка са безспорни фактори, допринесли за настъпване на
злополуката от страна на работодателя.
Въпреки това допуснато основно нарушение от страна на работодателя
в безопасността на работниците и абстрахирайки се от произволно
посочените от районния съд нарушения на чл. 62 от Наредба № 2 от
22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни
условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи
(непоставяне на предпазни козирки, проходи, ограждания и предпазни
мрежи), за които не е ясно в каква причинно-следствена връзка с възникналия
инцидент са и тяхното извършване не е въведено като твърдение от нито една
от страните по делото, настоящият въззивен състав намира, че починалият
Л.Г. е проявил груба небрежност, с която е допринесъл за настъпване на
увреждането като резултат от злополуката. Действително единствено
писмени доказателства за предоставени ЛПС има само по отношение на
работни облекла, каски, антифони, ръкавици и др., предоставени от
работодателя на всички работници на „ФОН СК“ ООД в България преди
заминаването им за работа на обекти в чужбина. Въпреки това, не могат да
бъдат пренебрегнати свидетелските показания на св. П.П., св. М.В., св. И.А. и
св. И.В., според които са правени ежедневни инструктажи за използването на
19
лични предпазни средства и всеки служител е разполагал с предпазен колан
(сбруя), който следвало да използва при качването му на платформа или
подемна люлка. От показанията на разпитаните по почин на ищеца свидетели
(св. К. Г.) се установява, че пострадалият Г. в процесния ден не е извършвал
за първи път работа на височина и макар че може би е извършвал за първи
път работа на точно такава височина – 60 м, правилата за безопасност, които
е следвало да съобразява, са аналогични за всяка подемна работа. Същият е
бил поканен на място и от св. И.А. да сложи предпазните си колани, но
въпреки това се е качил на люлката без да използва предпазен колан. Освен
това в доклада на Областната служба по здравеопазване и социални въпроси
Мекленбург – Предна Померания, е посочно, че макар по отношение работата
с подемните люлки да е липсвало необходимото инструктиране, то по
отношение използването на ЛПС работниците на въззивника са били
доказуемо инструктирани. Съгласно чл. 33 ЗЗБУТ всеки работещ е длъжен да
се грижи за здравето и безопасността си. Починалият Г. е следвало да прояви
поне минимална грижа за своята безопасност, като служител, който не за
първи път извършва работа на височина, и да се обезопаси с нужните
предпазни средства. Така съгласно назначената съдебна техническа
експертиза последствията за починалия вследствие на преобръщането на
подемната люлка са щели да бъдат намалени или избегнати, ако същият бе
ползвал лични предпазни средства. В настоящия случай, макар и да не е бил
инструктиран как следва да ползва подемната люлка, по делото е доказано, че
Л.Г. е бил инструктиран как да ползва ЛПС за работа от височина и са му
били предоставени такива, като към момента на инцидентна е без значение за
съпричиняването от негова страна обстоятелството дали е можел да борави с
подемните люлки, защото през това време люлката се е управлявала от св.
М.В.. Неизползвайки предоставените му лични предпазни средства Л.Г. е
проявил груба небрежност, която е била в причинно-следствена връзка с
настъпилата трудова злополука. Освен това починалият Г. не е положил
елементарно внимание, като е използвал мобилен телефон непосредствено
преди настъпването на злополуката, което се потвърждава както от исковата
молба, където ищцата описва последния си телефонен разговор с Л.Г., когато
същият е бил още на спрялата поради неизправност платформа, като
използването на мобилен телефон от страна на починалия се потвърждава и
от свидетелските показания на св. М.В. и св. И.А.. По този начин Л.Г. е
20
допринесъл за настъпване на трудовата злополука, допускайки груба
небрежност, защото, от една страна не е бил с лични предпазни средства, с
които е разполагал и е бил инструктиран и задължаван да използва, а от друга
страна е използвал мобилен телефон, което е отвличало вниманието му към
момента на настъпване на злополуката и е препятствало възможността му да
реагира при евентуалното настъпване на опасна за живота и здравето на
работниците ситуация.
Неоснователни са твърденията на работодателя, че Л.Г. се е качил
самоволно на подемната люлка. От свидетелските показания на св. М.В. и св.
И.А. става ясно, че един от техническите ръководители на обекта – С.Л., се е
намирал в непосредствена близост на платформата, от която е започвало
изкачването на люлките. Докато Л.Г. и св. В. са стояли на височина и са
чакали инструкции, същият се е свързал със св. В. по радиовръзка, за да му
даде указания. Следователно същият е могъл да упражнява контрол върху
това какви лица се качват на люлките и дали същите са били с лични
предпазни средства, още повече че е възприел Л.Г., че се е качил на люлката.
Това се потвърждава и от думите на св. П.П., който заявява, че С.Л., заедно с
А.В., винаги са се намирали на обекта. От това следва изводът, че Л.Г. е бил
най-малкото мълчаливо допуснат от работодателя да извърши необходимата
работа на височина, качвайки се на подемната люлка. В доклада на
Областната служба по здравеопазване и социални въпроси в Мекленбург –
Предна Померания също е отразено, че работниците Г. и В. са получили
задачата да заменят електрически кабел, т.е. от това следва изводът, че такава
задача да се качат им е била възложена и те не са я предприели самоволно.
Дори и да се приеме, че по някакъв начин починалият Г. се е качил без
изрично нареждане, това не обосновава по някакъв начин съпричиняване от
негова страна в по-голяма степен, доколкото съгласно чл. 200, ал. 2 КТ
работодателят отговаря за настъпилата трудова злополука и когато е
извършвана работа без негово изрично нареждане, но в негов интерес. В
настоящия случай работодателят е следвало да създаде такава среда, която да
ограничи възникването на трудови злополуки. Вместо това той е допуснал
работниците и служителите да експлоатират неправилно повдигателните
съоръжения, като системната неправилна експлоатация е довела до тяхното
евентуално дефектиране, което се и потвърждава от доклада на Областната
служба по безопасност. Работодателят не е осигурил и ефективен контрол
21
върху това дали работещите работници или служители на ремонтната
площадка са използвали лични предпазни средства. Всичко това
представляват нарушения на правилата за безопасност по чл. 16, ал. 1, т. 5, 6 и
7 от ЗЗБУТ и чл. 24 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните
изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на
строителни и монтажни работи.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че настоящият
въззивен съд няма как да обсъди като процесуално нарушение, отразило се
върху правилността на обжалвания съдебен акт, недопускането на поискан да
бъде разпитан чрез съдебна поръчка свидетел на страната на работодателя –
А.В., доколкото такова искане за неговия разпит по делегация не е направено
във въззивното производство, макар да е изложено оплакване в тази насока.
Доводите на въззивника, че обезщетението следвало да бъде съобразено с
обстоятелството, че същият бил работодател и определянето на високо
обезщетение би затруднило неговата дейност, са неоснователни, доколкото
КТ не предвижда като основание намаляване на дължимото от работодателя
обезщетение поради икономически съображения или невъзможност да плати
реално претърпените от близките на починалия вследствие на трудова
злополука вреди.
Въпреки извършените от работодателя нарушения, довели до
възникването на трудовата злополука, настоящият въззивен състав счита, че
работникът е допуснал груба небрежност и е съпричинил настъпването на
вредоносния резултат, поради което определя размера на съпричиняване на
50%.
От това следва изводът, че определените на двете ищци Й.А. и И.Г.
обезщетения за вреди от трудовата злополука следва да бъдат намалени с
50%. Така Й.А. следва да получи обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 100 000 лв., което е всъщност с 10 000 лв. повече от присъденото
от районния съд, следователно решението на първата инстанция следва да
бъде отменено в отхвърлителната част за размера от 90 000 лв. до размера на
100 000 лв., като искът на А. бъде уважен до 100 000 лв. По отношение на
И.Г. обезщетението за неимуществените вреди с оглед установения от
настоящата инстанция процент на съпричиняване следва да бъде намалено до
125 000 лв. Основателни са обаче оплакванията на работодателя въззивник, че
22
не става ясно дали районният съд при определяне на обезщетението на И.Г. е
отчел изплатеното от застрахователя „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО
ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД в нейна полза застрахователно обезщетение в
размер на 42 840 лв. за настъпилата на 15.11.2018 г. трудова злополука,
причинила смъртта на Л.Г.. Въззивният съд счита, че то не е отчетено, поради
което от така определения размер на обезщетение за неимуществени вреди –
125 000 лв., следва да бъдат приспаднати 42 840 лв., платени общо като
обезщетение от страна на застрахователя, като крайният размер на
обезщетението, което се следва на И.Г., се равнява на 82 160 лв. Така
решението на районния съд в частта, с която работодателят е осъден да
заплати на И.Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лв.
следва да бъде отменено в частта от 82 160 лв. до 150 000 лв., като за
разликата до 150 000 лв. искът бъде отхвърлен. Обезщетението за
имуществени вреди в полза на И.Г., дължимо месечно в размер на 250 лв.,
също следва да бъде редуцирано съобразно процента на съпричиняване на 125
лв. Този размер съобразно представените удостоверения на НОИ, както пред
първата, така и пред въззивната инстанция, се явява по-нисък от получаваната
наследствена пенсия и ищецът не е доказал получаване на издръжка от
починалия в по-висок размер, поради което първоинстанционното решение
следва да бъде отменено изцяло в частта, с която на И.Г. е присъдено
обезщетение за имуществени вреди в размер на 150 лв. месечно, като бъде
постановено ново, с което искът за имуществени вреди бъде отхвърлен
изцяло, защото обезщетението от НОИ компенсира напълно претърпените от
тази ищца имуществени вреди.
По отношение на разноските неоснователни се явяват твърденията на
въззивника, че на ищците не следвало да се присъжда възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв, защото
същите разполагали с парични средства, тъй като въззивникът извършил
плащане на обезщетение за неимуществени вреди по първоинстанционното
решение по отношение необжалваната от него част. Съобразно Определение
№ 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о. на ВКС, изявленията за
наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл.38, ал.
1 ЗАдв обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза, в това число включително и обстоятелството дали
страната разполага с парични средства да заплати адвокатско
23
възнаграждение. Ако обаче противната страна твърди, че предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните по
договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска
помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от
посочените в чл. 38 ЗАдв, тя следва да представи доказателства в подкрепа на
това свое твърдение като опровергае наличието на поддържаното основание.
В настоящия случай въззивникът не твърди други основания за предоставяне
на безплатна помощ, различни от визираните в чл. 38, ал. 1 ЗАдв, поради
което съдът не дължи проверка на изложените от него твърдения, защото е
обвързан с отразеното в представения пред съда договор за правна защита и
съдействие, по силата на което на ищците е предоставена безплатна правна
помощ от адв. П.И.. В настоящия случай районният съд е бил сезиран с три
иска, по които адв. И. е осъществявала процесуално представителство, като
възнаграждение се дължат само за двата за неимуществени вреди, тъй като
третият е отхвърлен изцяло. Така за иска за неимуществени вреди, предявен
от името на Й.А. против „ФОН СК“ ООД възнаграждението на адвоката,
осъществил безплатно процесуално представителство, следва да се определи
на основание чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, като за
150 000 лв. е 4 530 лв. Предвид уважаването на този иск до размера на
100 000 лв., на адв. П.И. се дължат 3 020 лв. съразмерно на отхвърлената
част. За иска за неимуществени вреди, предявен от И.Г., съобразно правилата
на Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ минималното възнаграждение се явява
5 530 лв. и тъй като искът е уважен само за 82 160 лв., то следващото се на
предоставилия безвъзмездна правна помощ адвокат възнаграждение се
равнява на 1 861 лв. Така на адв. П.И. ответникът по иска „ФОН СК“ ООД
следва да бъде осъден да заплати 4 881 лв. – възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ за първата инстанция. Във второинстанционното
производство, предвид заявеното от въззивника, че в частта за присъдено
обезщетение за неимуществени вреди в полза на И.Г. обжалва
първоинстанционното решение за размера над 70 000 лв., а въззиваемата Г. е
подала насрещна въззивна жалба за разликата до 200 000 лв., производството
пред въззивната инстанция се е развило само за разликата от 70 000 лв. до
200 000 лв. или материалният интерес се явява 130 000 лв. Предвид
основателността на жалбата на въззивника до размера на 82 160 лв., то на адв.
И. се дължат 387 лв. възнаграждение в производството по обжалване на
24
решението в частта за този иск. По отношение обжалването на иска за
неимуществени вреди, предявен от Й.А., районният съд е присъдил 90 000
лв., като въззивният съд е счел, че този размер следва да бъде увеличен на
100 000 лв. Въззивникът е обжалвал решението в осъдителната част за
размера над 45 000 лв. до 90 000 лв., а въззиваемата А. – в отхвърлителната
част за размера от 90 000 лв. до 120 000 лв. Така материалният интерес пред
въззивната инстанция е в размер на 75 000 лв. Предвид основателността на
жалбата на въззиваемия само до размера на 100 000 лв. на адв. И. се дължи
възнаграждение за този иск в размер на 2 039 лв.
Въззиваемите ищци предвид обстоятелството, че не дължат такси и
разноски в качеството им на наследници и лица, имащи право на
обезщетение, поради смърт на работник или служител, на основание чл. 359
КТ (в този смисъл е и Определение № 36 от 2.02.2007 г. на ВКС по ч. гр д. №
424/2006 г., III г. о.,), не са внасяли такива. Същите обаче дължат заплащане
на разноските на ответника съразмерно отхвърлената част от исковете.
Освобождаването от публичноправното задължение за разноски не
освобождава изгубилата делото страна от материалноправната отговорност
пред насрещната страна за извършените от нея разноски за такси по делото,
разноски за производството, както и изплатеното възнаграждение за един
адвокат, ако насрещната страна е била представлявана от адвокат или
юрисконсулт – Решение № 67/03.04.2014 г. по гр.д. № 2944/2013 г., IV г.о. на
ВКС.
Пред първата инстанция въззивникът е направил разноски за защита
против трите иска в общ размер на 2 200 лв., от които, съразмерно
отхвърлената част на исковете и цялостното отхвърляне на иска за
имуществени вреди, Й.А. следва да бъде осъдена да заплати общо 1 072,39
лв. лично и в качеството си на майка на другата ищца И.Г..
Въззивникът е направил разноски във въззивното производство за
държавни такси в размер на 2 613 лв., а за адвокатско възнаграждение – 1 000
лв. За обжалване на решението в частта за иска за имуществени вреди е
направил разноски в размер на 108 лв. за държавна такса и 5 лв. за
удостоверение. Тъй като не е посочил адвокатското възнаграждение за кои от
исковете е уговорено, то следва да се приеме, че е било уговорено за всеки
иск по равно. Така за уважената въззивна жалба изцяло против иска на И.Г. за
25
имуществени вреди му се дължат разноски в размер на 447 лв. По отношение
на въззивната жалба в частта за иска за неимуществени вреди на Й.А.
съразмерно уважената част от насрещната въззивна жалба и отхвърлената
част от въззивната жалба на „ФОН СК“ ООД се дължат разноски в размер на
422,13 лв. По отношение на въззивната жалба в частта за иска за
неимуществени вреди на И.Г., отчитайки обстоятелството, че въззивната
жалба на „ФОН СК“ ООД е уважена до голяма степен, а насрещната въззивна
жалба – оставена изцяло без уважение против отхвърлителната част на
решението по този иск, на въззивника му се следват разноски в размер на
1 434,93 лв.
Ответникът „ФОН СК“ ООД дължи държавна такса върху уважените
осъдителни искове за неимуществени вреди за първоинстанционното
производство в размер на 7 286,40 лв. Ответникът следва да бъде осъден да
заплати и разноски за съдебна техническа, съдебно почеркова, комплексна
съдебна медицинска експертиза и две комплексни съдебни психиатрични и
психологични експертизи, които са били платени от бюджета на съда,
съобразно уважената част на исковете за неимуществени вреди, в общ размер
на 1 370,88 лв.
Предвид уважаването на насрещната въззивна жалба в частта на
първоинстанционното решение, с която е отхвърлен искът за обезщетение за
неимуществени вреди в полза на Й.А. за размера от 90 000 до 100 000 лв.
въззивникът „ФОН СК“ ООД следва да заплати държавна такса за въззивно
обжалване в полза на бюджета на Окръжен съд – Русе в размер на 200 лв.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260659/17.12.2021 г. по гр.д. № 1712/2020 г. на
РС – Русе, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на Й.И.А.., ЕГН:
**********, с адрес гр. Русе, ул. „Б.В.“ № 23, вх. 2, ет. 1, ап. 2, против "ФОН
СК" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. Русе, ул.
„Олимпи Панов“ № 19, за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени от настъпилата вследствие на трудова злополука от
15.11.2018 г. смърт на Л.Л.Г., ЕГН: **********, за размера над 90 000 лв. до
размера на 100 000 лв.; В ЧАСТТА , с която "ФОН СК" ООД, ЕИК
26
*********, е осъдено да заплати на И.Л.Г., ЕГН: **********, чрез нейната
майка и законен представител Й.И.А.., ЕГН: **********, с адрес гр. Русе, ул.
„Б.В.“ № 23, вх. 2, ет. 1, ап. 2, обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени от настъпилата вследствие на трудова злополука от 15.11.2018 г.
смърт на Л.Л.Г., ЕГН: **********, за размера над 82 160 лв. до размера на
150 000 лв.; В ЧАСТТА, с която "ФОН СК" ООД, ЕИК *********, е осъдено
да заплати на И.Л.Г., ЕГН: **********, чрез нейната майка и законен
представител Й.И.А.., ЕГН: **********, месечна издръжка в размер на 150
лв., представляващо обезщетение за имуществени вреди, претърпени от
настъпилата вследствие на трудова злополука от 15.11.2018 г. смърт на
Л.Л.Г., ЕГН: **********, както и в ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ , като
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА "ФОН СК" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. Русе, ул. „Олимпи Панов“ № 19, ДА ЗАПЛАТИ на Й.И.А..,
ЕГН: **********, с адрес гр. Русе, ул. „Б.В.“ № 23, вх. 2, ет. 1, ап. 2, сумата
от още 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от
настъпилата вследствие на трудова злополука от 15.11.2018 г. смърт на
Л.Л.Г., ЕГН: **********, ведно със законната лихва от датата на настъпване
на злополуката – 15.11.2018 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.Л.Г., ЕГН: **********, чрез нейната
майка и законен представител Й.И.А.., ЕГН: **********, с адрес гр. Русе, ул.
„Б.В.“ № 23, вх. 2, ет. 1, ап. 2, иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от настъпилата вследствие на трудова
злополука от 15.11.2018 г. смърт на Л.Л.Г., ЕГН: **********, за разликата
над 82 160 лв. до 150 000 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.Л.Г., ЕГН: **********, чрез нейната
майка и законен представител Й.И.А.., ЕГН: **********, иск за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди, претърпени от настъпилата вследствие
на трудова злополука от 15.11.2018 г. смърт на Л.Л.Г., ЕГН: **********, в
размер на 150 лв., платими месечно до 30-то число на текущия месец,
считано от 15.11.2018 г. до настъпване на обстоятелства, водещи до нейното
изменение или прекратяване.
ОСЪЖДА "ФОН СК" ООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на адв.
П.К. И. от АК – Русе, със личен № **********, сумата от 7 307 лв. –
27
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в двете
инстанции.
ОСЪЖДА Й.И.А.., ЕГН: **********, действаща лично и в
качеството си на майка и законен представител на И.Л.Г., ЕГН:
**********, ДА ЗАПЛАТИ на "ФОН СК" ООД, ЕИК *********, сумата от
3 376,45 лв. – разноски за двете инстанции.
ОСЪЖДА "ФОН СК" ООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ по
сметката на Районен съд – Русе в "ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА"
АД – IBAN: BG31 CECB 9790 31G5 6504 00, сумата от 8 657,28 лв. –
държавна такса върху уважената част от исковете и платени от бюджета на
съда депозити за вещи лица в първата инстанция.
ОСЪЖДА "ФОН СК" ООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ по
сметката на Окръжен съд – Русе в „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД – IBAN:
BG55 RZBB 9155 3120 0646 10 сумата от 200 лв. – държавна такса върху
уважената част от насрещната въззивната жалба.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260659/17.12.2021 г. по гр.д. №
1712/2020 г. на РС – Русе В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
В необжалваната част РЕШЕНИЕТО е влязло в сила.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
28