Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 1863
Година 2020, 23.10. Град
ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд.,VІІ състав
на 23.09.2020 година
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ
при секретаря СЪБИНА СТОЙКОВА и присъствието на прокурора БОРИС МЕНДЕВ,
като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 66 по
описа за 2020 година и като обсъди:
Производство
пред първа инстанция.
Ищецът Р.И.С. с адрес *** е предявил
срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - София, ул.”Н. Столетов”№21 претенция за присъждане на сумата от
15 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди,
изразяващи се в психически тормоз, в резултат на поставянето му в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в
Затвор – Пловдив, поради неосигуряване на достъп до телефон повече от един път
за 24 часа, с което се презюмира нарушаване правата по чл.3 от Европейската
конвенция за защита на правата на човека /ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпълнение
на наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/. Допълнителни съображения са
изложени в приложена по делото писмена защита.
Ответникът – Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията” - София счита така предявената претенция за неоснователна, поради което настоява за отхвърлянето
и. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за
неоснователност на исковата претенция.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като
прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства, намира за установено следното.
От постъпило Становище към Рег.№486/16.01.2020г. от 27.01.2020г. от Затвор
– Пловдив /л.30-31/ се установява, че лишеният от свобода Р.С. *** на
19.03.2019г., но поради здравословното му състояние, е трайно настанен в Медицински
център към Затвор – Пловдив, където се намира и към момента, поради
необходимостта от 24-часов достъп до ел. енергия за включване на апарат за
сънна апнея, има указана стая на Пост VI, където да се настани след изписване от медицинския
център при отпадане на необходимостта. Посочва се също така, че не е лишен от
достъп до възможност за провеждане на телефонни разговори с роднини или близки,
като разговори може да провежда по време на престой на открито, който за
настанените в МЦ е всекидневно от 14,00 часа до 15,00 часа. Телефонният апарат
е монтиран по начин, улесняващ всеки желаещ да проведе разговор и се намира в
непосредствен достъп до мястото за престой на открито. Отделно, като лишен от
свобода, установен на Пост VI, може да се качи в коридора на този пост, където има
монтирани два апарата и от там да провежда телефонни разговори.
От Становище към рег.№2718/16.03.2020г. от 16.03.2020г. от Затвор –
Пловдив/л.77/ се установява, че разговори могат да бъдат провеждани освен по
време на престой на открито и по време на извеждане на лишените от свобода да
пазаруват в затворническата лавка, като видно от Работно време с клиенти на
„Магазин лишени от свобода“ към ДП ФЗД-ТП Пловдив от 18.11.2019г. с
рег.№11-251-3, Екз.№1 от 14.11.2019г./л.33/ за Медицинския стационар са
определени всеки понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота от 09,00
до 11,30 часа.
В писмо рег.№1548/17.03.2020г. на Началник Затвор – Пловдив се посочва, че
всички обвиняеми, подсъдими и лишени от свобода могат да провеждат телефонни
разговори по телефонен апарат с карта с достъп до него през деня – чл.79 ал.1
ППЗИНЗС и съобразно режима – поставените на общ и строг режим се настаняват в
помещения, които се заключват през нощта – чл.52 и чл.53 ППЗИНЗС, като
изключение са тези, настанени по чл.248 ЗИНЗС и доживотно осъдените/л.75/.
Представена е в тази връзка и Заповед №Л-4051/2 от 03.10.2016г. на Главен
директор ГДИН, издадена на основание чл.13 ал.2 т.1, във връзка с чл.86 ал.1
т.5 ЗИНЗС/л.102/.
От Становище рег.№470/20.01.2020г. на ИСДВР при Затвор – Пловдив, относно
жалба на Р.С. от 20.01.2020г., се установява, че настанените в МЦ нямат
постоянен достъп до телефон, поради това, че на територията на МЦ няма монтиран
такъв, като е възможно удовлетворяване искането на ищеца, както и на останалите
трайно настанени в МЦ, като желаещите бъдат извеждани сутрин и вечер, отделно,
при невъзможност от монтиране на отделен апарат на територията на МЦ, лишените
от свобода е указано, че могат да провеждат разговори и по време на престоя им
на открито/л.76/.
По делото е разпитан като свидетел П.И.Г., който заявява, че с ищеца са
пребивавали заедно в медицинския център. По отношение на осигуряване на
свободен достъп до телефонни разговори посочва, че в центъра няма телефон,
такъв е наличен в карето, но тъй като времето е малко, а желаещите да се
обаждат са много, са се образували опашки и докато им дойде редът, в т.ч. и на
ищеца С., е трябвало да се прибират и разговорите оставали за другия ден, но на
другия ден не се е запазвал редът на чакащите от предния ден. Заявява, че на
шести пост има телефон, но двамата със С. не са били на този пост. За три –
четири месеца свидетелят сочи, че е виждал С. да говори по телефона само два
пъти.
Други доказателства в хода на съдебното производство не са ангажирани от
страните.
При така изяснената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното.
Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за понесени
неимуществени вреди в периода, в който е пребивавал в медицинския център към
Затвор – Пловдив, който от събраните доказателства се установи, че е от
19.03.2019г. до 07.01.2020г./датата на подаване на исковата молба/, които
са пряка последица от допуснатото от
страна на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС
и чл.3 ЗИНЗС.
На първо място следва да бъде съобразено, че разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от
свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения на чл.3. Така, съгласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът за обезщетение се разглежда по реда на глава единадесета от
Административнопроцесуалния кодекс, а чл.205 ал.1 АПК сочи, че искът за
обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от
чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът в настоящото производство – Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице
към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби
„Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите,
причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на
администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и
длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице.
При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за процесния
период има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря
по предявения иск.
На следващо място, и с оглед възражението на процесуалния представител на
ответника, е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС
правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата
претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да
бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт.
За да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284
ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена
вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното
по силата на въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция.
Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3 ал.1/, както
и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност/чл.3 ал.2/.
Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди,
следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията
е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд по правата на
човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Шахънов срещу България/,
разделянето на исковата претенция, като се разглежда всеки елемент от условията
в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен
анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до
намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на
задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от
тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда
по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото
въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на
съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от
Конвенцията.
Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС,
според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в актуалната и редакция/ осъдените и задържаните
под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. В ал.2 от същата разпоредба е указано, че за нарушение на
ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства,
които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност
или малоценност.
В най-общ план цитираната разпоредба е еманация на установените в
практиката на ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително
отношение по смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43
ал.2 и ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на
нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са
действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки
конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази
законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното
място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“, респ. мярка за
неотклонение „задържане под стража“.
Все в тази насока следва да се посочи, че нормата на чл.86 ал.1, т.5 ЗИНЗС
дава право на лишените от свобода на телефонна връзка, като редът и начинът на
осъществяването й следва да се определят от главния директор на ГД „Изпълнение
на наказанията“. Видно от представената в тази връзка заповед № А-4051/2 от
03.10.2016г., главният директор е наредил следното: на лишените от свобода да
се осигурява достъп до телефонен пост, след сутрешна до вечерна проверка; всеки
лишен от свобода може да разговаря с неограничен брой телефонни абоната и без
ограничение на продължителността на разговора; телефонните разговори са за
сметка на лишените от свобода; лишените от свобода – чужди граждани разполагат
с неограничен брой и продължителност телефонни разговора с дипломатически
представителства на техните страни; характерът и съдържанието на телефонните
разговори на лишените от свобода не подлежат на контрол от администрацията, но
не могат да застрашават или да нарушават сигурността и реда в затвора,
поправителния дом или затворническото общежитие. При провеждане на телефонните
разговори не се разрешава употребата на нецензурни и обидни думи, както и
отправянето на заплахи и закани; при констатиране на горните нарушения,
служителите от надзорно-охранителния състав предприемат мерки за прекратяване
на разговора и отразяват нарушението в писмен вид; не се налагат ограничения за
провеждане на телефонни разговори с низходящи и възходящи роднини по права
линия, братя, сестри, съпруг/а, лице, с което лишеният от свобода се намира във
фактическо съжителство, защитници и повереници; лишените от свобода могат да
закупуват фонокарти от лавката на затвора, поправителния дом или
затворническото общежитие, както и да получават такива по време на свиждане или
чрез кореспонденция, от близките си; фонокартите са лични не се разрешава
преотстъпването им за ползване от други лишени от свобода.
Целта на телефонната връзка е формулирана в чл.72 ППЗИНЗС и е свързана със
съхраняване на семейните връзки и контакти с външния свят.
А в чл.79 ал.1 и ал.3 ППЗИНЗС/в
приложимата редакция/ е регламентирано единствено, че лишените от свобода
провеждат телефонни разговори за своя сметка чрез телефонен апарат от доставчик
на телефонни услуги и по изключение с разрешение на началника на затвора,
поправителния дом или затворническото общежитие на лишените от свобода се
предоставя безвъзмезден достъп до служебен телефон във връзка с тежки семейни
проблеми или спешни правни основания, като разрешението за използване на
служебен телефон се записва в специален дневник.
Или, от всичко, изложено до тук се следва извод, че телефонните разговори
са неограничени и се осъществяват посредством карта, каквато карта лицето не
доказа да е притежавало, доколкото липсват представени доказателства, а и не са
наведени твърдения в тази насока.
Отделно от това, възможност за провеждане на телефонни разговори се
установи, че затворническата администрация е осигурила, както при престоя на
лишените от свобода на открито/всеки ден от 14,00 до 15,00 часа/, така и през
времето, през което лишените от свобода по график са имали възможност да
пазаруват от магазина в Затвор – Пловдив/понеделник, вторник, сряда, четвъртък,
петък и събота от 09,00 до 11,30 часа/.
Действително, на територията на медицинския център, където се е намирал
ищецът, няма монтиран телефон, но както вече се посочи и по-горе, лишените от
свобода не са били ограничавани да ползват телефон през посочените по-горе
часове, докато са били на престой на открито и са пазарували от магазина. Все в
тази насока и следва да се посочи, че сам ищецът в о.с.з., проведено на
29.07.2020г. заявява, че му е било разрешено от 10,00 часа до 11,00 часа между
5 и 15 минути да разговаря със свои близки
и адвокати, но месеци след това е станал побой за този телефон и е бил изгонен
от медицинския център. Т.е. установява се, че на С. е бил осигурен и телефон в
хипотезата на чл.79 ал.3 ППЗИНЗС. В същото съдебно заседание ищецът заявява
също така и че в медицинския център от шест часа сутринта до вечерната проверка
има достъп до телефон без никакви графици.
Така установеното, а именно, че по време на престоя си в медицинския център
С. е разполагал с възможността, както през времето, определено за останалите
затворници/всеки ден от 14,00 часа до 15,00 часа по време на престоя на
открито, всеки ден без неделята от 09,00 часа до 11,30 часа по време на
извеждане за пазаруване до магазина/, така и посредством предоставения му
телефон в съответствие с разпоредбата на чл.79 ал.3 ППЗИНЗС/за времето от 10,00
часа до 11,00 часа в рамките на 15 минути/, а така също и от 06, 00 часа до
вечерната проверка, да провежда телефонни разговори, обосновава извод за липса
на незаконосъобразно бездействие на ответника през исковия период във връзка с
изпълнение на задължението по чл.86 ал.1, т.5 ЗИНЗС.
От твърденията на ищеца и разпитания по делото свидетел е възможно да се
приеме, че времето, през което е предоставяна възможност да се ползва наличният
телефон, е ограничено и не стига за всички желаещи, но следва да се отбележи,
че разпределението на времето е оставено по преценка на самите лишени от
свобода. Все в тази насока следва да се посочи, че от страна на С. не се
твърди, а и няма данни през исковия период да са постъпили оплаквания от
ограничаване на това му право. До извод в обратната насока не води
представената по делото жалба на л.79, доколкото същата е входирана на
20.01.2020г., т.е. след образуване на настоящото съдебно производство.
Ето защо, съдът намира, че не е налице незаконосъобразно бездействие от
страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ по отношение
на твърдяното ограничаване на правото по чл.86 ал.1, т.5 ЗИНЗС в периода
19.03.2019г. – 07.01.2020г.
При този изход на спора, ищецът следва
да бъде осъден да заплати в полза на Административен съд – Пловдив сумата в
размер на 10 лв., дължимата държавна такса, която се констатира, че не е
внесена.
По отношение на претендираното от
ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да
се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е
водено по специалния ред по чл.284 ЗИНЗС, а в ал.2 от същата разпоредба не е
предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл.286
ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по
отношение на общите разпоредби на чл.10 ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка
с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да
предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на
ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че
такова не се дължи.
Или, искането на ответника за
присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ІІ отд., VІІ състав:
Р Е
Ш И
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.И.С. с адрес *** иск
срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, ул.”Н.
Столетов”№21 за присъждане на сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение
за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в психически тормоз, в резултат
на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода в Затвор – Пловдив, поради неосигуряване на достъп до
телефон повече от един път за 24 часа в периода от 19.03.2019г. до 07.01.2020г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Р.И.С. с адрес *** да заплати на Административен съд – Пловдив сумата от
10/десет/ лева, представляваща дължимата държавна такса, която следва да се
заплати по сметката на съда за държавни такси.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията” – София, ул.”Н.
Столетов”№21 за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: