№ 1318
гр. Варна, 28.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Хр. Здр. А.
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20223100501418 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
О. М. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Марко Балабанов“ № 5,
чрез назначения му особен представител, срещу решение №280/09.02.2022г.,
постановено по гр.д. № 20213110104576 на ВРС, поправено по реда на чл.247
от ГПК с решение №1621/26.05.2022г., в частта, с която е признато за
установено, че въззивникът дължи на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
вписано в Търговския регистър и фирмен регистър под № 542 097 902, с адрес
на управление във Франция, гр. Париж, бул. „Осман“ № 1, представлявано от
Л.Д. в качеството му на изпълнителен директор и член на съвета на
директорите чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България,
ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сгр. 14,
представлявано от законния представител Д. Д., сумите от 1613.52 лв.,
представляваща главница по договор за кредит № PLUS-11277007, сключен
на 13.05.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 27.10.2020 г. до окончателното
1
изплащане на задължението; сумата от 238.86 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 20.08.2016 г. до 20.04.2017 г.; сумата от
644.95 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 20.09.2016 г. до
16.10.2020 г., за което вземане по ч. гр. д. № 13620 по описа на ВРС за 2020
год. е издадена Заповед № 261518/12.11.2020 год. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК., на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
обжалваното решение. Поддържа се, че в решението са останали необсъдени
възраженията на ответника за нищожност на договора, поради
непредоставяне на изискуемата преддоговорна информация и Стандартен
европейски формуляр (чл.5, 8 и 9 от ЗПК), поради неспазване на изискванията
за шрифт (чл.12 ЗПК), поради неяснота при формирането на ГПР и
неморалност на размера му от 45.05%, както и за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, уговорена в пъти над пазарните нива. Необсъдено се
твърди да е и възражението за липса на представени по делото ОУ. Позовава
се на непълен доклад. Поддържа се, че видно от ССЕ чистата стойност на
кредита е в размер на 2895 лева, но възнаградителната лихва е изчислена не
върху този действително усвоен размер, а върху сумата от 3414 лева,
включваща 105 лева такса ангажимент и 414 лева застрахователна премия.
Твърди се, че няма основание сумата от 414 лева да бъде включена в
главницата, още повече предвид липсата на данни за сключен застрахователен
договор и за извършен от кредитора разход за застрахователна премия,
поради което сумата следва да бъде приспадната от размера на дълга. Излага
се, че решението е в противоречие с т.2 от ТР 3/2019г., според което до
предсрочната изискуемост (настъпила в случая с получаване на исковата
молба), размерът на вземането се определя по действалия до този момент
погасителен план, а след този момент размерът на вземането се определя само
от непогасения остатък от главницата и законна лихва занапред, респективно
неправилно е присъдена законна лихва, считано от заявлението.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна,
в който оспорва жалбата и моли за потвърждаване на решението. Поддържа,
че процесният договор отговаря на изискванията за форма и съдържание по
ЗПК.
2
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А. срещу О. М. Х., искове с правно основание чл. 422,
ал.1 от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.92
от ЗЗД за установяване дължимостта на сумите, за които в полза на ищеца е
издадена Заповед № 261518/12.11.2020г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 13620/2020 г. на ВРС.
В исковата молба се излага, че на 13.05.2015 г. между "БНП Париба
Пърсънъл Файненс" ЕАД (заемодател) и О. Х. (заемател) е сключен договор
за потребителски кредит № PLUS-11277007, с който е отпуснат заем в размер
на 3414.00 лева. Изпълнението е разсрочено на 23 равни месечни вноски по
205.82 лв. Последното плащане от длъжника е извършено на 20.08.2016 г.,
като към тази дата са погасени 14 месечни вноски. Поради неплащане на две
месечни вноски от страна на кредитора е обявена предсрочната изискуемост
на вземането. Същевременно, твърди се и настъпване на падежа и на
последната месечна вноска – 20.04.2017г.
Ответникът О. Х., чрез назначения особен представител, депозира
писмен отговор, в срока по чл. 131 ГПК, в който излага становище за
допустимост, но неоснователност на претенциите. Оспорва възникването на
облигационното правоотношение, като в тази връзка оспорва автентичността
на подписа на заемополучателя по договора, реалното предаване на паричната
сума на ответника, както и надлежното обявяване на предсрочната
изискуемост на задължението. Релевира възражение за нищожност на
договора поради противоречие със чл.2, 5, 8, 9, 12 от ЗПК. Отправя искане за
отхвърляне на исковете.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
3
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. В рамките на дължимата
служебна проверка по допустимост на производството съдът констатира, че
искът с правно основание чл.422 от ГПК е предявен по реда на чл.415, ал.1, т.
2 от ГПК от заявителя срещу длъжника в преклузивния месечен срок от
уведомяването му за връчване на заповедта по реда на чл.47, ал.5 от ГПК,
поради което се явява процесуално допустим.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
За успешното провеждане на установителния иск с правно основание чл.
422 от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.92
от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи факта на сключен между страните
валиден договор за потребителски кредит, по който е изправна страна и
размера на претенциите по пера.
В разглеждания случай по делото безспорно се установява наличието на
сключен между страните договор за кредит № ********************** г.,
въз основа на който, в полза на ответника - като заемател, е отпусната сумата
от 3000 лева - размер на кредита за потребителски цели и сумата от 414 лева –
размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“.
Общият размер на кредита е уговорен в размер на 3414 лева. Договорен е
годишен лихвен процент от 34.24% и годишен процент на разходите в размер
на 45.05%. Уговорена е и такса ангажимент в размер на 102 лева. Общата
стойност на плащанията е изрично посочена в размер на 4733.86 лева.
Задължението е разсрочено на 23 равни погасителни вноски в размер на
205.82 лева с краен падеж 20.02.2017г., съгласно погасителен план,
инкорпориран в самия договор. Съгласно чл.2 от договора размерът на
предоставения кредит е равен на сумата, посочена в поле „Общ размер на
кредита“, като същият ще бъде платен директно на застрахователния агент
„Директ Сървисис“ЕАД; посочената сума в поле „Застрахователна премия“ е
разделена на равен брой вноски и е част от всяка погасителна вноска;
кредитополучателят заплаща такса ангажимент, срещу която кредиторът
фиксира лихвения процент за срока на договора, при посочените в договора
4
условия, размери и срокове; таксата се заплаща от кредитополучателя при
усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата от общия размер на
кредита. В раздел „Удостоверявания“ кредитополучателят е декларирал, че се
е запознал с, разбира и приема условията и параметрите на договора.
Въпросът за автентичността на договора не се повдига пред настоящата
инстанция, а и авторството на документа е установено с допуснатата пред
ВРС съдебно-почеркова експертиза, поради което следва да се приеме, че
същият се ползва с формална доказателствена сила и е обвързващ за страните.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит, същият не е обезпечен с ипотека, поради което за
спорното правоотношение са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, действащ към момента на сключване на сделката.
Анализирано съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е
спазена писмената форма, шрифтът на текста е ясен, четлив и разбираем, като
при проверка от външна страна не се установява да е по - ситен от 12,
съгласно изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК. Договорът, в съответствие с
чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на
предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, срок на
договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент, годишния
процент на разходите, съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК, условия за издължаване
на кредита, ведно с погасителен план, както и останалото съдържание по
чл.11, ал.1, т.11 до т.26. В чл.11, т. 10 от ЗПК не се съдържа изискване за
посочване на компонентите на ГПР, а уговореният размер не надвишава
предвидения в чл.19, ал.4 от ЗПК императивен лимит. Неспазването на
изискванията по чл.5 от ЗПК за предоставяне на преддоговорна информация и
Единен европейски формуляр само по себе си не опорочава договора, тъй
като не фигурира сред лимитативно изброените основания за нищожност в
чл.22 от ЗПК. Препращането към разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, е изрично и не подлежи на
разширително тълкуване, доколкото нормата е от императивен порядък. При
липса на данни договорът да е сключен при Общи условия, не намира
приложение и изискването за представяне на подписан от длъжника препис
от същите. По изложените съображения процесният договор за потребителски
кредит не страда от пороци по смисъла на чл.22 от ЗПП, водещи до неговата
5
недействителност.
Лихвеният процент по кредита е фиксиран за срока на договора, срещу
което кредитополучателят се е задължил да заплати такса ангажимент при
усвояване на кредита. След като лихвеният процент е фиксиран без право на
кредитора едностранно да го увеличава, следва да се приеме, че условията за
прилагане лихвения процент са посочени. Сборът на договорната лихва, ведно
с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР (50%), от което следва, че с определянето му кредитодателят
не е целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитополучателя.
Установявайки посочения лимит, законодателят е регламентирал
справедливото оскъпяване на кредита. Когато е уговорен в рамките на
изискуемия ГПР, лихвеният процент не би могъл да противоречи на добрите
нрави, след като законът го позволява.
В съответствие с императивната норма на чл.33, ал.2 от ЗПК в чл.5 от
договора мораторната неустойка е уговорена в размер на законната лихва.
По отношение на застрахователните премии в договора за кредит
изрично е посочено, че размерът по главницата се формира както от
предоставените средства на заемополучателя, така и от дължимите разходи
застраховка. Съгласно цитирания по-горе чл. 2. от договора за кредит става
явно, че кредитната институция всъщност финансира кредитополучателя и за
дължимите застраховки, но сумата се превежда на застрахователя от
кредитора. На тази плоскост не може да се твърди, че получателят по
услугата /кредитополучател/ не е бил активна страна или поведението на
доставчика е било укоримо от гледна точка на предоставяне на информация
за предлаганите продукти. По-слабата икономически страна по договора го е
подписала, а компонентите, от които се формира вземането за главница са
ясно разпознаваеми. Не се установява и предоставената част от заема за
финансиране на застрахователни услуги да е с цена близка по размер до
кредита. Напротив – при отпуснат кредит от 3000 лева, финансираните
застрахователни премии са 414 лева, като следва да се държи сметка и за
срока на договора – две години, за които са дължими. Фактическото
сключване на застрахователния договор със застрахован ответника се
установява от представения по делото сертификат PLUS-
11277077/13.05.2015г. и общи условия към него. Доказателствената му
6
стойност е равнозначна на застрахователна полица. Същият е подписан лично
от ответника, като автентичността на документа не е оспорена. Липсват
наведени твърдения и представени доказателства застрахователната премия
да е била заплатена ма застрахователя от ответника, поради което по делото
не е опровергано счетоводното й отразяване като платена от ищцовото
дружество.
Недействителна се явява единствено клаузата за „такса ангажимент”,
според която същата се заплаща от кредитополучателя при усвояване на
кредита срещу задължението на кредитора да фиксира лихвения процент за
срока на договора при съдържащите се в него условия, размери и срокове.
Съобразно §1, т.5 от ДР на ЗПК, "Фиксиран лихвен процент по кредита" е
лихвеният процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на
която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за
целия срок на договора за кредит. В случая, съдът приема, че фиксираният
лихвен процент е уговорен в самия договор за целия му срок на действие,
поради което заплащането на такса от страна на кредитополучателя, за вече
поето от страна на кредитора договорно задължение, противоречи на добрите
нрави, което води до нейната нищожност. Уговорена по този начин таксата
ангажимент на практика представлява договорена допълнителна печалба на
кредитодателя, посредством която се стига до обогатяването му без правно
основание. Следва да се съобрази и че рискът от поддържане на фиксиран
лихвен процент е не само върху кредитора, но и върху длъжника, който би
бил ощетен при възникване на икономически условия за намаляването му.
Зададената предварително едностранно от кредитодателя такса, не е
позволила на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Цитираната уговорка е договорена във вреда на
потребителя, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. С оглед изложеното съдът намира, че клаузата за
такса ангажимент е недействителна като неравноправна и противоречаща на
добрите нрави и като такава не следва да се зачита при изчисляване на
размера на дълга, за който съдът е длъжен да следи служебно, още повече, че
в случая възражение в тази насока е релевирано и от ответника.
Фактът на усвояване на кредита е установен от ССЕ, според която в
полза на ответника е преведена сумата от 2895 лева, след като от отпуснатия
7
кредит от 3000 лева е удържана първоначална такса ангажимент в размер на
105 лева. С реалното предаване на заемната сума ищецът е изпълнил
основното си задължение по договора, а за длъжника е възникнало
задължението да я върне в уговорения срок.
Крайният срок за погасяване на кредита е настъпил на 20.02.2017 г. –
преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 27.10.2020г. По делото не
са представени годни доказателства за надлежно обявена предсрочна
изискуемост в предходен момент, поради което съдът приема, че
задълженията по договора са станали изискуеми с настъпилия краен падеж.
По изложените съображения исковете се явяват доказани по основание.
По отношение на размера съдът кредитира заключението на ССЕ, от което се
установява, че по договора са извършени погашения в общ размер на 2917.48
лева, като плащанията са преустановени на 20.07.2016г. Непогасеният
остатък от дълга е в размер на 1613.52 лева главница, 238.86 лева договорна
лихва за периода 20.08.2016г. – 20.04.2017г. и 644.95 лева неустойка за забава
за периода 20.09.2016г. – 16.10.2020г. при изключване на периода
13.03.2020г. – 13.05.2020г. От така установения размер на главницата следва
да се приспадне неоснователно удържаната сума за такса ангажимент в
размер на 105 лева, поради което в частта за главницата искът се явява
основателен за сумата от 1508.52 лева, до който размер искът следва да бъде
уважен и отхвърлен за разликата до 1613.52 лева. В останалата част исковете
се явяват основателни.
Поради изпадане на длъжника в забава с изтичане на уговорения в
договора падеж на 20.02.2017г., а не с връчване на препис от исковата молба,
както твърди въззивникът, законната лихва върху главницата, като
процесуална последица от предявяване на иска, се дължи от подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК – 27.10.2020г., откогато се счита предявен
искът по чл.422 от ГПК, до окончателното плащане.
С оглед частично несъвпадение в изводите на двете инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
искът с правно основание чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал. 1 от ЗЗД е
уважен за разликата над 1508.52 лева до претендираните 1613.52 лева, като
вместо него бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен в тази
част, а в останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
8
По отговорността за разноските:
Формираният извод за частична основателност на иска налага да бъде
ревизирано първоинстанционното решение и в частта за разноските, като в
тази част същото бъде отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част
от иска, както следва: за заповедното производство – 95.70 лева от общо 100
лева, за първа инстанция – 581.42 лева от общо 607.57 лева и за въззивна
инстанция – 289.70 лева от общо 302.41 лева.
На основание чл.77 от ГПК въззивникът е останал задължен за държавна
такса по подадената от особения му представител въззивна жалба в размер на
82.27 лева, поради което следва да бъде осъден да я заплати по сметка на
съда.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №280/09.02.2022г., постановено по гр.д. №
20213110104576 на ВРС, поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение
№1621/26.05.2022г., в частта, с която е прието за установено, че О. М. Х.,
ЕГН: ********** от гр.Варна дължи на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
разликата над 1508.52 лева до 1613.52 лева, претендирани като главница по
договор за кредит № PLUS-11277007, сключен на 13.05.2015 г., както и в
частта за разноските изцяло и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
вписано в Търговския регистър и фирмен регистър под № 542 097 902, с адрес
на управление във Франция, гр. Париж, бул. „Осман“ № 1, чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, ЕИК *********, гр. София, ж.к.
„Младост 4“, Бизнес парк София, сгр. 14, срещу О. М. Х., ЕГН: **********, с
адрес: гр. Варна, ул. „Марко Балабанов“ № 5, иск с правно основание чл. 422
от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД за разликата над
1508.52 лева до 1613.52 лева, претендирани като главница по договор за
кредит № PLUS-11277007, сключен на 13.05.2015 г., която разлика
представлява предварително удържана такса ангажимент в размер на 105
лева, за която сума е издадена Заповед № 261518/12.11.2020 год. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 13620/2020г.
9
на ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение №280/09.02.2022г., постановено по гр.д. №
20213110104576 на ВРС, поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение
№1621/26.05.2022г., в останалата му обжалвана част, с която исковете с
правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.240, ал.1
и ал.2 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД са уважени.
В частта, с която искът с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.415,
ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 644.95 лева до
647.54 лева, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА О. М. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Марко
Балабанов“ № 5, да заплати на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., вписано
в Търговския регистър и фирмен регистър под № 542 097 902, с адрес на
управление във Франция, гр. Париж, бул. „Осман“ № 1, чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, ЕИК *********, гр. София, ж.к.
„Младост 4“, Бизнес парк София, сгр. 14, сторените в производството
разноски в размер на 95.70 лева за заповедното производство по ч.гр.д. №
13620/2020г. по описа на ВРС, 581.42 лева, за първоинстанционното
производство и 289.70 лева, за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК.
ОСЪЖДА О. М. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Марко
Балабанов“ № 5, да заплати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната
власт по сметка на ВОС, сумата от 82.27 лева, представляваща дължима
държавна такса за въззивно обжалване на основание чл.77 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10