Р Е Ш Е Н И Е
Номер ІV-31 24.04.2017 година Град Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Бургаски Окръжен съд
четвърти
въззивен граждански състав
На десети април Година 2017
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КИРИЛ ГРАДЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. ВЕСЕЛКА УЗУНОВА
2. мл.с.МАРТИН БАЕВ
Секретар В.Н.
като разгледа докладваното от съдия В.Узунова
в.гр.дело номер 392 по описа за 2017 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл.317 вр.с чл.310 т.1 и сл ГПК и чл.258 ГПК и сл.ГПК.
Образувано е по повод подадена въззивна жалба от И.Р.Р. срещу съдебно
решение №17 от 03.02.2017г.,постановено по гр.д.№540/2016г.по описа на Районен
съд гр.Поморие,с което съдът е ОТХВЪРЛИЛ като неоснователен ИСКА на въззивника Р.
против ОП“Озеленяване,горско и селско стопанство“ гр.Поморие,представлявано от
директора Станимир Кушев за отмяна като незаконосъобразна Заповед
№РД-1655/11.08.2016г.на директора на ОП“Озеленяване,горско и селско стопанство“
гр.Поморие,с която е прекратено трудовото правоотношение с ищеца,ОТХВЪРЛИЛ е
като неоснователен иска на ищеца за възстановяване на заеманата до уволнението
му длъжност „изпълнител автомеханик“ в ОП“Озеленяване,горско и селско
стопанство“ гр.Поморие и е ОТХВЪРЛИЛ като неоснователен иска на ищеца Р. за
осъждане на ответното ОП да му заплати сумата 2 880 лева,представляваща
обезщетение за времето,през което е останал без работа,ведно със законната
лихва върху сумата,начиная от 11.10.2016г.до окончателното изплащане и сумата
49.70 лева лихва за забава от 11.08.2016г.до датата на предявяване на иска-
11.10.2016г.
Въззивникът Р. е останал недоволен от съдебното решение,като
го е оспорил пред надлежния въззивен съд,намирайки го за незаконосъобразно и
неправилно,постановено в нарушение на материалния закон. Наведени са оплаквания
за това,че в мотивите на решението си ПРС не е обсъдил изложените в точка 2 на
исковата молба твърдения и доводи,а само тези по т.1. Посочва,че на
11.08.2016г. работодателят му е връчил нова длъжностна характеристика,която
въззивникът подписал и незабавно след това му била връчена заповедта за
уволнение.Тъй като не бил наясно с последиците,помолил да му бъде предоставена
възможност от работодателя в рамките на един ден да се консултира с адвокат
преди да подпише,но работодателят му казал,че или ще подпише в момента или ще
бъде оформено връчването при условията на отказ. Въпреки изявлението на ищеца,че
не отказва да подпише,а иска само да проведе консултация с
адвокат,работодателят му не му предоставил тази възможност и твърденията на
ищеца били доказани от показанията на свидетелите К. и К.-свидетели при отказа.
На следващия ден- 12.08.2016г.ищецът отишъл на работа и очаквал да му бъде
връчен препис от заповедта за прекратяване на трудовия договор,тъй като вече се
бил запознал с посочените в нея текстове от КТ,но такава не му била
връчена,нито му била поискана трудовата книжка за оформяне съгласно
изискванията на чл.348 ал.3 КТ.След почивните дни ищецът ползвал болнични,а от
29.08.2016г.отново бил на работа,като през трите дни – 29.08.,30.08. и
31.08.2016г. изпълнявал задълженията си,контактувал с колеги,вкл.и с прекия си
ръководител г-жа Д.Т.. На 31.08.2016г.получил обаждане от ПИ при РУП гр.Поморие
–Ахмед Солак,да се яви в РУП за даване на обяснения във връзка с пусната срещу
него жалба.Оказало се,че жалбата е от директора на ОП – Станимир Кушев и към
нея е била приложена заповедта за уволнението на ищеца. Ищецът подписал
предупредителен протокол,който представя с въззивната си жалба. По-късно му
било предоставено копие от заповедта за уволнение,след като подал молба,но
оригинал така и не му бил предоставен, предал и трудовата си книжка за
оформяне,като същата му била върната оформена на 08.09.2016г.,в нарушение на
чл.349 ал.2 КТ,а на 08.09.2016г.за пръв път получил копие от процесната
заповед.По т.2 на исковата молба съдът не е взел никакво отношение. Във
въззивната жалба се излагат и оплаквания,че съгласно заповедта за
уволнение,трудовият договор на ищеца е бил прекратен на основание чл.328 ал.1
т.6 и т.11 КТ и за да са налице тези основания,по делото е следвало да бъде
установено,че е налице повишаване на изискванията за съответната
длъжност,поради промяна в характера на работата- професионални и
образователни,на които работникът или служителят не отговаря. Счита,че в случая
не са били установени такива данни и представени доказателства,защото нищо ново
не е било налице- няма промяна в характера на работата,нито внедряване на нова
техника или технология,касаеща разпределението и организацията на труда и
работата,която ищецът е извършвал до него момент в продължение на 2 години и 6
месеца.Заявява,че по делото е било установено,че за 6 месеца длъжностната му
характеристика е била променяна три пъти,като изискването за минимален трудов
стаж по специалността се е появило в третата характеристика.В тази връзка
изтъква,че когато е започвал работа,работодателят му е бил наясно както с образованието,така
и с трудовия му стаж,които не са били пречка да бъде сключен трудов договор,а
новото изискване е било въведено във връзка с личен конфликт на ищеца и прекия
му ръководител г-жа Т.,която проявила лично негативно отношение към ищеца и тя
започнала да търси начин да го обвини в нещо.Това отношение продължило и след
възстановяването на ищеца на работа,като мълчаливо започнали да му отнемат част
от преките задължения.В периода между последните две длъжностни характеристики
със заповед №РД -16-43 от 17.06.2016г.на ищеца били възложени и функциите на
длъжностно лице по безопасност и здраве при работа,включващо и допълнителни
задължения.Счита,че повторното прекратяване на трудовото правоотношение отново
се дължи само и единствено на създалото се лично отношение на прекия
ръководител на въззивника- г-жа Т. Според въззивника не е била спазена
процедурата по прекратяването на трудовия му договор,а в решението си ПРС е
изложил само фактите,дадени от свидетелите на ответната страна,без да е обсъдил
представените с исковата молба доказателства.
Моли за отмяна на съдебното решение на ПРС и постановяване
на решение от БОС,с което предявените от въззивника Р. искове да бъдат
уважени. Претендира присъждане на
разноски. Към въззивната жалба са приложени –болничен лист,протокол на
МВР,копие от регистрационна карта от Агенция по заетостта и копие от приемния
лист за предадена трудова книжка,но въззивникът не е направил искане за
приемането на тези документи като доказателства по делото при условията на
чл.266 ал.2 или ал.3 ГПК. В тази връзка
съдът намира,че на въззивника Р. следва да се укаже,че в срок най-късно до съдебното заседание следва да изложи
становище дали желае представените с въззивната му жалба писмени доказателства
да бъдат приети от въззивния съд и на
кое от основанията,визирани в чл.266 ал.2 и ал.3 ГПК се позовава. В случай,че
това не бъде сторено,въззивният съд ще приеме,че не е надлежно сезиран от
въззивника с искане за допускане на нови доказателства.
В отговора на въззивната жалба ответното ОП е оспорило
същата като неоснователна и е изразило становище,че решението на ПРС е правилно
и законосъобразно. Счита,че районният съд е обсъдил всички допустими и относими
към спора доказателства,като е достигнал до правилен и законосъобразен извод,че
трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено законно- при наличие на
подробно описаните в заповедта фактически основания,а именно- служителят не
притежава необходимото образование и професионална квалификация и не отговаря
на изискванията за изпълнение на длъжността „изпълнител автомеханик“,тъй като
няма завършено средно специално техническо образование със специалност
„монтьор/механик на автомобили или ремонт и експлоатация на автотранспортна
техника,както и нужния професионален опит- минимум 3 години трудов стаж по
специалността. Не се спори,че ищецът е заемал тази длъжност и преди уволнението
му,но горепосочените изисквания работодателят е въвел с утвърдена на
10.08.2016г.длъжностна характеристика,връчена срещу подпис на ищеца на 11.08.2016г.,който
факт и той признава във въззивната си жалба. Решението на работодателя за
промяна в изискванията за длъжността е било продиктувано и изцяло съобразено с
нуждите на работния процес,като се сочи,че от разписаните в длъжностната
характеристика трудови функции и отговорности,тези изисквания в пълна степен
съответстват на трудовите функции и отговорности,присъщи за длъжността. Не е
било спорно,че ищецът не е притежавал изискуемото образование и
специалност,както и 3 години трудов стаж. Въззиваемото предприятие се позовава
на съдебна практика на ВКС по въпроса за преценката на работодателя за промяна
в изискванията за заеманата длъжност,която не подлежи на съдебен контрол,а е
негово право.Посочва се,че и в исковата молба и във въззивната жалба ищецът
продължава да твърди,че уволнението му било незаконно,защото не била спазена
процедурата по прекратяване на трудовия му договор,като изтъква довода,че
работодателят не му е предоставил един ден да се консултира с адвокат относно
посочените основания за уволнението му. В тази връзка се сочи,че заповедта е
била връчена при условията на отказ от страна на Р.,оформен надлежно с
подписите на двама свидетели,прочел е заповедта,което налага извод,че се е
запознал със съдържанието и. Въззиваемата страна посочва,че законът не
предвижда задължение на работодателя да предоставя на служителя срок за
запознаване със заповедта за уволнение и да го изчаква да реши кога да я
подпише,нито задължение да му я връчва повторно или да му я изпраща по пощата,в
какъвто смисъл са доводите на ищеца за неспазване на процедурата по
прекратяване на трудовото правоотношение. Намира за ирелевантни на спора
относно законосъобразността на уволнението твърденията в жалбата,че на
12.08.2016г.и след изтичане на болничните,ищецът отишъл на работа и контактувал
с колеги,а твърденията,че през трите дни е изпълнявал трудовите си задължения
са неверни.Действително Р. е идвал през тези три дни на територията на
предприятието и е смущавал работния процес и тъй като е отказал да си тръгне
доброволно,се е наложило съдействието на органите на МВР,за да бъде изведен
оттам.Моли решението на ПРС да бъде потвърдено,няма доказателствени
искания,претендира разноски.
В съдебно заседание
въззивникът редовно уведомен се явява лично и с пълномощника си адв.Кошничарова,която
поддържа въззивната жалба и моли атакуваното съдебно решение да бъде отменено
като незаконосъобразно.Прави доказателствени искания,които са оставени без
уважение от въззивната инстанция.
В
съдебно заседание въззиваемото ОП“Озеленяване,горско и селско стопанство“
гр.Поморие, редовно уведомено, се представлява от упълномощения адвокат,който
оспорва въззивната жалба.
При извършената служебна проверка за
валидност и допустимост по реда на чл.269 ГПК въззивният съд намери атакуваното
съдебно решение за валиден и допустим съдебен
акт.
По съществото на спора
БОС намери следното:
Неоснователни са
оплакванията на въззивника,че ПРС неправилно е приел,че процедурата по
прекратяването на трудовия му договор е спазена. По делото са събрани
доказателства,включително и са разпитани като свидетели лицата,които са
посочени като свидетели на отказа на ищеца да получи заповедта за уволнението
му,като техните показания кореспондират с твърденията на Р.. Основателно в тази
връзка е възражението на въззиваемата страна,че в Кодекса на труда няма
предвидена законова възможност за предоставяне на срок на работника или
служителя за запознаване със съдържанието на заповедта за уволнение,преди
същата да бъде получена от адресата. В случая е безспорно,че на 11.08.2016г.
директорът на предприятието лично е предприел необходимите съобразно закона
действия по връчването на заповедта за уволнение на Р.- поканил го е лично да
получи заповедта в присъствието на двамата свидетели,като Р. не е пожелал да я
получи с мотив,че желае да му бъде предоставен срок за запознаване със
съдържанието. При това положение,за работодателя не е възникнало задължение да
връчва на ищеца заповедта за уволнение по пощата,тъй като Р. лично е отказал да
получи заповедта от директора на предприятието в присъствието на двама
свидетели.Правилно и законосъобразно районният съд е приел,че по делото не се
установява да са допуснати нарушения на
законови разпоредби при връчването на заповедта за уволнението на ищеца,а
процедурата по връчване е спазена.
Оплакванията на
въззивника,че заповедта му е била предоставена впоследствие след подадена молба
като копие,а не оригинал и допуснато нарушение на чл.349 ал.2 КТ- относно
забавата на работодателя при оформянето и връщането на трудовата книжка на Р.
са ирелевантни на настоящия спор. Що се отнася до твърденията,че въззивникът е
продължил след уволнението да ходи на работа- на 12.08.2016г. и на 29.08.16, 30.08.16
и 31.08.16г. – такива твърдения не са били заявени от него в исковата молба. В исковата молба ищецът е твърдял,че заповедта
за уволнението не му е връчена съобразно разпоредбите на КТ, а е видял за пръв
път въпросната заповед в РПУ гр.Поморие,където бил извикан да подпише
предупредителен протокол по повод подадена срещу него жалба от директора на ответното
предприятие. В първото по делото съдебно заседание е представен болничен
лист,като е заявено,че същият се представя във връзка с твърдението за
нарушения на процедурата по връчване, тъй като от 15.08.2016г.до 28.08.08.2016г.Р. е бил в
болнични и заповедта би трябвало да му се връчи по пощата. За първи път във въззивната жалба са наведени нови
фактически твърдения- че трудовият
договор не е бил прекратен на 11.08.2016г.,тъй като ищецът отишъл на работа на
12.08.2016г.,после излязъл в болнични и от 29.08.2016г.до 31.08.2016г.отново
бил на работа,изпълнявал трудовите си функции и подписвал документи. Тъй като
гореизложените твърдения са наведени за първи път във въззивната жалба,те не
следва да бъдат обсъждани от въззивния съд,с оглед преклузията на чл.266 ал.1 ГПК. Дори обаче да се приеме,че същите
подлежат на разглеждане от въззивната инстанция,с оглед заявеното в исковата
молба твърдение,че ищецът за първи път е видял заповедта за уволнението си в
РПУ гр.Поморие на 31.08.2016г., то между страните е безспорно,че посещението на
Р. в РПУ – гр. Поморие на тази дата е било по повод подадена жалба от директора на предприятието. Относно
повода за подаване на жалба до полицията в отговора на въззивната жалба се
сочи,че ищецът е ходил в предприятието след уволнението му и е отказвал да си
тръгне доброволно, което е наложило работодателят да потърси съдействието на
органите на МВР, за да бъде изведен оттам. При това положение,въззивният съд
приема,че заповедта за уволнение на въззивника Р. му е била връчена
надлежно,съобразно законовите изисквания на 11.08.2016г.,при условията на отказ
от негова страна да я получи,а посещенията му на територията на предприятието
след датата на уволнението няма основание да бъдат тълкувани в смисъл,че той е
продължил да изпълнява трудовите си функции със знанието и без
противопоставянето на работодателя си.
От съдържанието на
заповед № РД-16-55/11.08.2016г.на директора на въззиваемото предприятие се
установява,че трудовото правоотношение с И.Р. е прекратено на две основания-
чл.328 ал.1 т.6 и т.11 КТ. В заповедта са изложени следните мотиви: „Служителят
не притежава необходимото образование и професионална квалификация и не
отговаря на изискванията за изпълнение на длъжността „изпълнител-автомеханик“,а
именно: няма завършено средно специално техническо образование със специалност
„монтьор/механик на автомобили“ или „ремонт и експлоатация на автотранспортна
техника“,както и нужния професионален опит-минимум 3 години трудов стаж по
специалността.“ ПРС е обсъдил
доказателствата по делото,като е достигнал до извод,че и двете основания за
уволнението на ищеца са налице,в резултат на което е достигнал до извод за
неоснователност на предявените искове.
В практиката на ВКС по
чл.290 ГПК - Решение № 295 от
09.12.2014г. по гр.д.№979/2014г.,ІV г.о.на ВКС,Решение № 204 от 24.08.2016г.по
гр.д.№6196/2015г. на ІV г.о.на ВКС и др. се приема,че основанието за уволнение
по чл.328 ал.1 т.6 КТ предпоставя да е
налице промяна в изискванията за образование и професионална квалификация,на
които работникът или служителят не отговаря,а основанието за уволнение по
чл.328 ал.1 т.11 КТ- всички други
изисквания,освен тези за образование и професионална квалификация. Приема се,че
ако трудовият договор е сключен при изначална липса на необходимото образование
или квалификация той е недействителен само ако тези изисквания са нормативно
установени,а във всички други случаи,когато работодателят ги е определил с
вътрешен устройствен акт или длъжностна характеристика,трудовият договор е
валиден,независимо,че назначеният служител не отговаря на изискванията за
длъжността и в тези случаи работодателят разполага с възможността да го
прекрати на основание чл.328 ал.1 т.6 КТ.
В решение №
350/17.01.2013г.по гр.д.№75/2012г.на ІІІ г.о.на ВКС е прието,че за да е налице
основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.328 ал.1 т.6 КТ следва
да няма промяна в трудовите функции на длъжността, а само на изискванията за
заемането и.
Правилно и в съответствие
със закона и горецитираната съдебна практика ПРС е приел,че изискването за
трудов стаж по специалността- 3 години,въведено с последната длъжностна
характеристика представлява промяна на други изисквания на работодателя за
заемане на длъжността и представлява основание за уволнение по чл.328 ал.1 т.11 КТ. Несъмнено е установено по делото,че ищецът не отговаря на изискването за 3
годишен трудов стаж по специалността.
Относно изискването за
средно специално техническо образование
със специалност „монтьор/механик на автомобили“ или „ремонт и експлоатация на
автотранспортна техника“ ,посочено в
третата длъжностна характеристика, въззивният съд не споделя становището на
ПРС,че промяната на изискванията за образование и професионална квалификация е
въведена с тази длъжностна характеристика. От представените и приети като
доказателство по делото три длъжностни характеристики се установява
безпротиворечиво,че първата длъжностна характеристика,връчена на ищеца при постъпването
му на работа е включвала като изискване на заемане на длъжността – минимално
изискване за образование- средно специално,специалност „Двигатели с вътрешно
горене“,което е останало непроменено и във втората длъжностна
характеристика,връчена на ищеца на 22.02.2016г. В третата длъжностна
характеристика са посочени две други специалности- „монтьор/механик на
автомобили „ или „ремонт и експлоатация на автотранспортна техника“.
С НАРЕДБА
№ 1 от 09.01.2012 г. за придобиване на квалификация по професията „Монтьор на
транспортна техника" Обн. - ДВ, бр. 8 от 27.01.2012 г., в сила от
27.01.2012 г. професията е наименувана „Монтьор на транспорта техника“, а
в НАРЕДБА № 18 ОТ 11.06.2010 Г. ЗА
ПРИДОБИВАНЕ НА КВАЛИФИКАЦИЯ ПО ПРОФЕСИЯТА "ТЕХНИК ПО ТРАНСПОРТНА
ТЕХНИКА" Обн. - ДВ, бр. 54 от 16.07.2010 г., в сила от 16.07.2010 г. професията е с наименование „Техник по транспортна техника“. Наименованието на специалността „Двигатели с вътрешно горене“ понастоящем се ползва само за бакалавърската степен на това специално
образование, но в недалечното минало е съществувала като специалност и в
средните училища/вж.НАРЕДБА № 2/1990г. за определянe броя на учениците и на децата в
паралелките и в групите на учебните и учебно-възпитателните заведения отм.1994г./.
Съдът намира,че макар наименованията на
изискуемите за заеманата длъжност „изпълнител- автомеханик“ изисквания за
образование и професионална квалификация да не са прецизирани в длъжностните
характеристики изцяло в съответствие с действащата понастоящем нормативна
уредба, вложеният смисъл е един и същ- изисква се средно специално образование,
с придобита професионална квалификация за специалности, в които се включва обучение и придобиване на знания свързани
с конструирането, диагностиката,
техническото обслужване и ремонта на двигателите с вътрешно горене и техните
системи,познания за устройството на транспортната техника и в частност- автомобилите,
умения за преценка на база специалните знания дали транспортната техника е
изправна. Такива специфични познания работодателят изначално е приел,че служителят
автомеханик принципно би следвало да притежава,за да изпълнява в пълнота задълженията си да следи
за техническото състояние на автотранспортните средства в предприятието,вменени
му съобразно всички длъжностни характеристики.
При това положение въззивният съд
намира,че изискването за образование и професионална квалификация в третата
длъжностна характеристика не е нововъведено, а е съществувало още към момента на постъпване на ищеца на
работа,тъй като и към него момент е било изискуемо средно специално образование
със специалност,изискваща специални професионални знания по устройството и
работата на транспортната техника, в частност- на автомобилите .
Вярно е твърдението на въззивника Р.,че
работодателят е сключил трудовия договор с него, макар да е било изначално
ясно, че той не отговаря на изискването
за професионална квалификация за
заемането на тази длъжност, но това обстоятелство не може да бъде тълкувано от
съда в смисъла, изложен във въззивната жалба. Право на преценка на работодателя е дали ще
сключи трудов договор със служител, който не отговаря на изискванията за
заемане на съответната длъжност или не,но също така негово право е да прекрати
този трудов договор на основание чл.328 ал.1 т.6 КТ. Съобразно цитираната
по-горе съдебна практика на ВКС,такъв трудов договор не е недействителен,но няма пречки работодателят да го прекрати на
основание чл.328 ал.1 т.6 КТ,което в случая е сторено. Няма спор,че въззивникът
Р. има средно специално образование в друга област- електротехниката,а видно от
дипломата му за завършено средно специално образование,той е с професия
„Монтьор на ел.мрежи и уредби за ниско и високо напрежение“ и
специалност „Монтьор на ел.мрежи и уредби за високо напрежение“ ,поради
което се налага извод, че той изначално не е отговарял на изискванията за професионална
квалификация за заемане на длъжността „изпълнител-автомеханик“. Що се отнася до
допълнително възложените трудови функции със заповед № РД-16-43/17.06.2016г.,те
са възложени на основание чл.24 ал.1 от ЗЗБУТ и Наредба №3 за функциите и
задачите…,тъй като заеманата от Р. длъжност и в трите длъжностни характеристики
е включвала и задължение да отговаря за
безопасността и охраната на труда при извършването на ремонти на техниката на
предприятието,инструктиране на водачите по безопасността на движението и
правилната експлоатация на автомобилите. Със заповедта са конкретизирани и
съобразени с нормативните изисквания тези му задължения, поради което съдът
няма основание за извод,че се касае за нови трудови функции. По голеизложените
съображения въззивният съд намери,че прекратяването на трудовото правоотношение
с въззивника И.Р. на соченото от работодателя основание- чл.328 ал.1 т.6 КТ е
законосъобразно.
Основателни са оплакванията на въззивника,че ПРС не е обсъдил твърденията
и доводите по точка 2 на исковата му молба. В исковата молба в тъмен курсив
„Второ“ са изложени твърдения, че изискването за минимален трудов стаж по
специалността е въведено с третата,последна длъжностна характеристика,като
ищецът е заявил,че при започване на работа на тази длъжност работодателя е бил
наясно с образованието и специалността на ищеца,както и колко трудов стаж има и
те не са били проблем да бъде назначен. Проблемите започнали,след като прекия
му ръководител г-жа Т. започнала да проявява отношение към ищеца,то се
задълбочавало и тя търсела непрекъснато начин да го обвини в нещо. Това
отношение продължило и след възстановяването на Р. на работа,като всичко
продължило по старому и дори месец-два след възстановяването му на работа му
било отнето задължението да раздава необходимото гориво за деня,бил му взет и
ключа от базата. Съпоставката между трите длъжностни характеристики сочи,че те
нямат съществени разлики,освен прякото подчинение на агронома- г-жа Т. и
въведеното с третата характеристика ново изискване за 3 годишен трудов стаж по
специалността. Ищецът е твърдял,че повторното му уволнение се дължало само на
създалото се лично отношение на агроном „Озеленяване“ г-жа Т.
Действително,районният съд е посочил,че
въвеждането на нови изисквания за длъжността е предоставено съобразно закона на
работодателя и същото не подлежи на съдебен контрол,защото е такова по
целесъобразност,но не е обсъдил твърденията на ищеца за превратно упражняване
на това право от работодателя му, по аргумента,че изискването за трудов стаж не било наложено от
самия трудов процес,а въведено само,за да може да послужи като основание за
уволнението на Р.. В съдебната практика
на ВКС по чл.290 ГПК –в Решение № 85 от
19.03.2013г.по гр.д.№ 760/2012г.,ІV г.о. и Решение № 295 от 09.12.2014г. по
гр.д.№979/2014г. ІV г.о. се приема,че правото на работодателя да изменя
изискванията за определена длъжност се упражнява по целесъобразност,но съдът
има задължение да прецени дали не е налице злоупотреба с работодателска
власт,като събере доказателства и формира извод дали въведените нови изисквания
имат връзка с характера на работата и се обосновават от необходимост,свързана с
трудовия процес или не. В случая не се установява по делото,че новото изискване
за три години трудов стаж по специалността е било наложено от необходимост,свързана с трудовия процес в
ответното предприятие, поради което въззивният съд приема,че с въвеждането на това изискване работодателят е
упражнил превратно правото си да определя по целесъобразност изискванията за
заемане на длъжността,поради което уволнението на ищеца на второто посочено в
заповедта основание- по чл.328 ал.1 т.11 КТ се явява незаконосъобразно.
Този извод обаче не може да бъде направен от съда по
отношение на първото основание за уволнението на Р.- по чл.328 ал.1 т.6 КТ, защото изискването за средно специално
образование със специалност,по която са придобити специални професионални
знания в областта на транспортната
техника и в частност- устройство на автомобилите, диагностиката,
техническото им обслужване/ремонт/ и др. не е нововъведено, а е съществувало
още към момента на сключването на трудовия договор с въззивника Р.. Естеството
на трудовите функции за длъжността „изпълнител-автомеханик“ и към момента на
постъпването на въззивника на работа и понастоящем не е променено,като една от
основните трудови функции на този служител съобразно и трите длъжностни
характеристики е да решава конкретни проблеми и задачи,свързани с дейностите по
поддържането на техниката/моторни превозни средства/ в изправност. Обстоятелството,че
е бил сключен трудов договор с въззивника,макар той изначално да не е отговарял
на изискването за специалност в тази област,не може да доведе до извод,че след
като работодателят се е съгласил с това несъответствие, той е изгубил
възможността да прекрати трудовия договор на основание чл.328 ал.1 т.6 КТ. Суверенно
право на работодателя е да прецени дали и кога ще прекрати трудов договор със
служител,който изначално не отговаря на изискванията за заемане на съответната
длъжност, като в тази хипотеза не би
могъл да бъде приет като основателен довод за злоупотреба с работодателско
право по аргумент,че работодателят вече се е съгласил с това несъответствие,сключвайки
трудов договор със служителя,който изначално не е отговарял на изискванията за
професионална квалификация за заеманата длъжност.
По
гореизложените съображения БОС намери,че няма законно основание да приеме,че
уволнението на въззивника на основание чл.328 ал.1 т.6 КТ е незаконно и подлежи
на отмяна. Ето защо, обжалваното решение,с което ПРС е отхвърлил исковете на И.Р.
следва да бъде потвърдено като
правилно,законосъобразно и обосновано от доказателствата по делото,при частично
споделяне на мотивите,изложени от районния съд- досежно законосъобразността на
уволнението на основание чл.328 ал.1 т.6 КТ.
Страните са направили искания за присъждане на разноски,като с оглед
изхода от спора пред въззивната инстанция основателно се явява искането на
въззиваемото общинско предприятие. По въззивното производство то е направило
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 890 лева,като видно от
приложения договор за правна помощ и платежно нареждане,сумата е била изплатена
изцяло и по банков път на ангажирания от въззиваемия адвокат В.,която сума
съдът възлага в тежест на въззивника. Неснователно е възражението на
пълномощника на въззивника Р. за прекомерност на адвокатското
възнаграждение,тъй като са предявени три
иска, с минимално възнаграждение на всеки от тях по чл.7 ал.1 и ал.2 от Наредба
№1/2004г. – за всяка една инстанция по 300
лева- тоест,сумата от 890 лева е дори с десет лева по-малко от минималния
хонорар на адвоката,който в случая е 900 лева.
Водим от горното, БОС
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №17 от 03.02.2017г.,постановено по гр.д.№540/2016г.по
описа на Районен съд гр.Поморие.
ОСЪЖДА И.Р.Р. с ЕГН- ********** с адрес: гр.П.,ул.“О.
П.“№** да заплати на
ОП“Озеленяване,горско и селско стопанство“ гр.Поморие представлявано от
директора Станимир Кушев сумата
от 890/осемстотин и деветдесет/ лева
разноски по въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване
в едномесечен срок,считано от датата на връчването му на страните пред ВКС на
Република България.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: