Решение по дело №2033/2019 на Районен съд - Кюстендил

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ..................

гр. Кюстендил, 23.06.2020 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Кюстендилският районен съд, в публично съдебно заседание на десети юни, две хиляди и двадесета година в състав:

         ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева

            при секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 2033 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.

Образувано е по искова молба, депозирана от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД против Б.Й.К., след като с решение по в.гр.д. № 285/2019 г., Кюстендилският окръжен съд е обезсилил нeприсъственото решение, постановено по същото искане от състав на КРС по гр.д. №1684/2018 г. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на съда.

В исковата молба се сочи, че производството по ч.гр.д. 956/2016 г. по описа на КРС били издадени заповед за незабавно изпълнение на осн. чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист в полза на заявителя – настоящ ищец. По него било образувано изп.д. № 499/2016 г. по описа на ЧСИ Сийка Анадолиева рег. № 919. След указания на съда по см. на чл. 415 от ГПК заявителят предявил настоящия иск за установяване на вземането си по издадената заповед за незабавно изпълнение.

Твърди се още, че на 12.03.2014 г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № **********. Ищецът спазил изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 от Закона за потребителския кредит. Съгласно процесния договор общият размер на кредита бил 409,00 лева, като средствата се превеждали по специална разплащателна сметка на кредитния посредник, открита при ищцовото дружество. На свой ред кредитният посредник превеждал съответната част от средствата по кредита по сметка на продавача на стоката за заплащане на продажната цена на същата, избрана от потребителя. Така, сумата в размер на 409,00 лева била преведена на продавача на стоката на основание фактура № **********/12.03.2014 г. Съгласно намиращата се на стр. 6 от договора декларация, потребителят декларирал, че е получил стоката от продавача. Съгласно условията по договора потребителят трябвало да заплати отделно и за своя сметка всички други разходи, които евентуално биха възникнали във връзка с изпълнението на договора. Тарифата на кредитора включвала месечна такса за обслужване в размер на 2,80 лв., както и месечна такса за управление на кредита в размер на 0,83% от главницата по него. Общото задължение по договора възлизало на 497,42 лв., която сума била разсрочена съгласно описания в чл. 11.2 от Договора погасителен план на 9 погасителни месечни вноски, от които 8 вноски по 55,27 лв и една изравнителна в размер на 55,26 лева. Уговорената между страните договорна лихва била в размер на 18,81% от остатъчния размер на главницата по кредита. Така, всяка погасителна вноска включвала два компонента: главница и договорна лихва.

Длъжникът преустановил плащанията по договора, чийто краен срок бил 15.12.2014 г., изтекъл към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК.

След настъпването на крайния срок на договора длъжникът изпаднал в забава и цялото вземане, в размер на 497,42 лева, станало незабавно изискуемо.

Длъжникът дължал и законна лихва от деня на забавата върху всяка една просрочена вноска на осн. чл. 86 от ЗЗД.

              Ето защо се иска да бъде установено в отношенията между страните, че ответникът Б.Й.К., ЕГН **********, в качеството си на кредитополучател (Потребител) по Договор за потребителски кредит № ********** от 12.03.2014 г., дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-54, в качеството му на Кредитодател, сума в общ размер на 542,28 лева, от които:  409,00 лв. главница; 32,71 лв. договорна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 15.12.2014 г.; 55,71 лв. такси за обслужване и управление на кредита за периода 15.04.2014г. – 15.12.2014г.; 44,86 лв. обезщетение за забава (лихва за просрочие) за периода от 15.04.2014г. до 01.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (18.06.2015г.) до окончателното изплащане на задължението.

Претендират се и разноските, направени в хода на заповедното производство както и тези, направени в хода на настоящото такова.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е упражнил правото си на отговор.

                        Навежда доводи за недопустимост на иска, доколкото процесното вземане било недължимо, съгласно Удостоверение изх. № 1764/01.03.2019 г. по изп.д. № 20169190400499 на ЧСИ С. А., рег. № 919, район на действие СГС. Исковете били и неоснователни. Не отговаряло на истината твърдението, че длъжникът преустановил плащанията по процесния договор. Напротив, вземането било погасено, макар и принудително, посредством наложен запор на банкова сметка ***, като сумите по изпълнителния лист били изплатени на 01.03.2019 г. Дори в удостоверението на ЧСИ Анадолиева по изпълнителното дело било посочено, че е налице остатък за възстановяване на ответника в размер на 834,82 лева. Ето защо не бивало да се установява вземане на ищеца към ответника доколкото това би довело до двойно плащане по вече недължимо задължение, съответно - до неоснователно обогатяване на банковата институция. Неоснователни били и претенциите на кредитора за сумите: 32,71 лв. договорна лихва; 55,71 лв. такси за обслужване; 44,86 лв. обезщетение за забава и законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението.

                        Отделно от горното не било ясно как са изчислени претендираните лихви, а размерът им бил по-голям от обичайния и договорен такъв, противно на основните принципи на ЗЗП и европейските директиви. Не била ясна методиката на начисляване и погасяване на главниците, лихвите, комисионите, таксите и другите разходи по кредита, нито как са формирани претендираните суми.

                       Исковата молба била нередовна и като такава следвало да се остави без движение.

                        На основание чл. 111 от ЗЗД ответникът поддържа възражение за изтекла погасителна давност

            Претендира направените разноски по делото.

            В съдебно заседание исковата молба се поддържа, а ответникът я оспорва с доводите в отговора на исковата молба.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

От доказателствата по делото се установява, че в производството по ч.гр.д. 956/2016 г. по описа на КРС били издадени заповед за незабавно изпълнение на осн. чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист в полза на заявителя – настоящ ищец.

Не се спори, че по него било образувано изп.д. № 499/2016 г. по описа на ЧСИ С. А. рег. № 919.

Междувременно, с Определение на КОС по ч.гр.д. № 189/2018 г., било прието възражение на длъжника по чл. 423 от ГПК, заради което, по искова молба на заявителя, било образувано гр. д.№1684/2018 г. на КРС. След указания на съда по см. на чл. 415 от ГПК заявителят предявил настоящия иск за установяване на вземането си по издадената заповед за незабавно изпълнение, като съдът приел, че са налице предпоставките на чл. 238 от ГПК, заради което постановил неприсъствено решение. Последното било обезсилено от КОС с решение по в.гр.д. № 285/2019 г. Новият състав на съда е продължил разглеждането на делото, като е дал допълнителни указания за прецизиране на исковата молба.

По делото е приложен Договор за потребителски кредит № **********, по силата на който на ответника бил предоставен кредит в размер на 409,00 лева, за заплащане на продажната цена на стока, избрана от потребителя. Така, сумата в размер на 409,00 лева била преведена на продавача на стоката на основание фактура № **********/12.03.2014 г. Съгласно намиращата се на стр. 6 от договора декларация, потребителят декларирал, че е получил стоката от продавача.

 Всички други разходи, които евентуално биха възникнали във връзка с изпълнението на договора, били възложени на кредитополучателя.

Тарифата на кредитора включва месечна такса за обслужване в размер на 2,80 лв., както и месечна такса за управление на кредита в размер на 0,83% от главницата по него. Така общото задължение по договора възлиза на 497,42 лв., която сума била разсрочена съгласно описания в чл. 11.2 от Договора погасителен план на 9 погасителни месечни вноски, от които 8 вноски по 55,27 лв. и една изравнителна в размер на 55,26 лева.

Уговорената между страните договорна лихва била в размер на 18,81% от остатъчния размер на главницата по кредита. Така, всяка погасителна вноска включвала два компонента: главница и договорна лихва.

Длъжникът преустановил плащанията по процесния договор, чийто краен срок бил 15.12.2014 г., изтекъл към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК.

От изложеното ставало ясно, че след настъпването на крайния срок на договора – 15.12.2014 г. длъжникът бил изпаднал в забава и цялото незаплатено вземане в размер на 497,42 лева станало незабавно изискуемо.

Приложено е и Удостоверение изх. № 1764/01.03.2019 г. по изп.д. № 20169190400499 на ЧСИ С. А., рег. № 919, район на действие СГС, от което е видно, че вземането било погасено, макар и принудително, посредством наложен запор на банкова сметка ***, като сумите по изпълнителния лист били изплатени на 01.03.2019 г.

Останалите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.

            При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Исковата претенция е заявена по реда на чл. 422 от ГПК вр. с чл. 415 от с.к.

По допустимостта: В изпълнение на задълженията си да осъществи служебно самостоятелна преценка на специалните положителни процесуални предпоставки за допустимост на иска, с оглед задължителните указания по т. 10а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК, съдът констатира, че е налице правен интерес за предявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК. Производството по реда на чл. 423, ал. 1 ГПК е процесуалноправен институт за проверка пред въззивния съд относно правото на участие на длъжника в заповедното производство, който е бил лишен от възможност да оспори по реда на чл. 414 ГПК вземането по издадена срещу него и влязла в сила заповед за изпълнение при наличие на лимитативно установени хипотези. В случая възражението на длъжника е било прието за основателно, последица от което е последвалата процедура по реда на чл. 415 от ГПК, като искът на заявителя е предявен в срока по закон – съобщеното е било връчено на 01.082018 г., а исковата молба е постъпила в съда на 13.08.2018 г. (спр. пощенското клеймо). Ето защо исковата претенция се възприема за допустима. (Тук не се налага подробен анализ на това дали заявителят и настоящ ищец е имал възможност да реализира правата си по реда на чл. 417 от ГПК с оглед особеното си качество на финансова институция, доколкото за допустимостта на иска е относимо, наред с вече посочените предпоставки, единствено това дали той има качеството заявител в производството по чл. 417 от ГПК – т.см. актуалната съдебна практика в решениа на ВКС от м. юни 2020 г.)

По основателността: Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, които са намерили отражение в договора за кредит и счетоводните записвания на ищеца съгласно представеното извлечение.

За да бъде основателна претенцията, предявена по реда на чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК, в тежест на ищеца бе да установи със средствата на ГПК при условията на пълно и главно доказване, че с ответника се намират във валидни облигационни отношения, по силата на сключен между тях договор за кредит, обстоятелството, че се явява изправна страна по договора, т.е. е изпълнил задължението си да предаде реално уговорената сума на ответника, както и размера на вземането си. При установяване на посочените обстоятелства ответникът носи тежестта да докаже точното изпълнение на задължението си за погасяване на кредита.

При така разпределена доказателствена тежест от събраните по делото писмени доказателства безспорно се установява, че страните по делото са били обвързани от Договор № **********/12.03.2014 г., по силата на който на ответника бил предоставен кредит в размер на 409,00 лева, за заплащане на продажната цена на стока, избрана от потребителя. Не се спори, че сумата в размер на 409,00 лева била преведена на продавача на стоката на основание фактура № **********/12.03.2014 г. Липсва спор и по това, че длъжникът преустановил плащанията по процесния договор, чийто краен срок бил 15.12.2014 г., заради което кредиторът предприел действия за установяване и събиране на дълга по реда на чл. 417 от ГПК. Била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, като според данните в приложеното Удостоверение изх. № 1764/01.03.2019 г. по изп.д. № 20169190400499 на ЧСИ С. А., рег. № 919, район на действие СГС, вземането е погасено, макар и принудително, посредством наложен запор на банкова сметка ***, като сумите по изпълнителния лист били изплатени на 01.03.2019 г. В този случай спорен остава по делото въпросът дали следва да бъде отчетено извършеното по този начин погашение при установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение.

За изясняване на този спор следва да се вземат предвид указанията в т. 9 от Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Тълкувателното решение визира общия случай на издаден изпълнителен лист по заповед за незабавно изпълнение, въз основа на който е образувано изпълнително дело и са събрани суми преди подаване на възражение и евентуално спиране на изпълнението. В настоящия случай изпълнителен лист е издаден въз основа на издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, за която заповедният съд е приел, че е надлежно връчена и срещу която не е подадено в срок възражение по чл. 414 ГПК, поради което е влязла в сила. След образуване на изпълнителното производство, длъжникът е подал възражение по реда на чл. 423 ГПК, което е било уважено, а на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Общото събрание на ГТК на ВКС, в тази връзка, не прокарва изрично разграничение между хипотезите на изпълнителен процес, образуван въз основа на заповед по чл. 417-418 ГПК, и изпълнителен процес, образуван въз основа на изпълнителен лист, издаден при условията на чл. 416 ГПК, предвид което настоящата инстанция приема, че постановките на т. 9 от цитирания тълкувателен акт са важими и в двете хипотези (чл. 417 и чл. 416 ГПК). Правопогасителният ефект на тези плащания ще има значение в изпълнителен процес, като този ефект подлежи на зачитане от съдебния изпълнител, ответникът - длъжник по изпълнението може и следва да се позове пред изпълнителния орган на извършените погасявания, доколкото същите, щом изцяло покриват размера на събираемите вземания, формират основание за прекратяване на изпълнителния процес, което основание, както поначало и другите такива основания по чл. 433 ГПК, действа автоматично и по право, а актът на съдебния изпълнител само констатира прекратяването/приключването на изпълнителното дело (като евентуален отказ да го констатира вече е изрично обжалваем пред съд съобразно новосъздадената разпоредба на чл. 435, ал. 2, т. 6, пр. 3 ГПК (редакция - "ДВ", бр. 86/2017 г.); длъжникът по изпълнението принципно разполага и с исковата защита по чл. 439 и по чл. 441 ГПК).

Така се налага извод за основателност на исковата претенция.

Неоснователен е и доводът, че правото на иск било погасено давност.

Действително в нормата на чл. 111 буква „в” от ЗЗД е предвидено, че с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, лихви и други периодични плащания. Но при договора за заем (какъвто е конкретният) има едно неделимо плащане, като обстоятелството, че страните са се уговорили сумата по кредита да се плаща по погасителен план, разсрочена на вноски, всяка дължима на различна дата, не превръща тези вноски в периодични плащания. Те са частични такива, а кредиторът се е съгласил по този начин да приеме изпълнение от длъжника си-на части във времето, а не наведнъж. Оттук не е приложима кратката тригодишна давност. В случая ответникът е останал задължен за дължимите месечни вноски и т.к.съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, тук от 15.12.2014 г., от тогава е започнал да тече давностният срок по чл. 110 от ГПК. Предявяването на иска спира давността. С оглед разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК искът се смята предявен на 18.06.2015 г. – датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, а приложимата в случая петгодишна давност съгласно чл. 110 от ЗЗД не е изтекла към този момент.

Третата група наведени възражения в отговора са свързани с въпроси относно недействителността на договора.

Съгласно разпоредбата на чл. 20а от ЗЗД договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. Клаузата на чл.11.1 от договор за кредит потребителят е длъжен да погасява задълженията си като редовно изплаща дължимите си месечни потребителски вноски, като в случай на просрочие дължи да заплати и начислените лихви за периода на просрочието. Договорът е двустранен и възмезден, като в полза на кредитора е предвидено възнаграждение, т.е. лихвите са възнаградителни. Освен това от потребителя се дължи и годишен процент на разходите по кредита. Клаузите в договора са ясно и недвусмислено формулирани. При свободата на договаряне и по изрична воля на ответника той е получил стока на стойност 409 лв. и трябва да върне сума в общ размер от 497,42 лв., при разсрочено плащане на 9 погасителни вноски, всяка от които в размер от 55,27 лв.

При тези данни, с оглед характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума за закупуване на избраната от потребителя стока и възможността на последния да я върне разсрочено и на вноски, макар и с надбавки, съдът намира, че договорът в частта на уговорената дължима лихва не противоречи на закона и добрите нрави. Възнаградителната лихва и годишния процент на разходите в настоящия случай калкулират риска от бързото отпускане на кредита и липсата на обезпечение при предсрочна изискуемост, поради което не следва да се приемат като неравноправни и недействителни.

В чл.15 от договора е възпроизведено законоустановеното задължение за заплащане на законна лихва при просрочие, като липсва основание тази клауза да бъде квалифицирана, като неравноправна.

Договорът е отпечатан с шрифт очевидно по-малък от 12, но изискването за размер на шрифта е неотносимо в случая, поради това, че сключването му предхожда въвеждането на това изискване, т.к.нормата на 10, ал. 1 от ЗПК е в сила от 23.07.2014 г.

По отношение на претенцията за установяване дължимостта на сумата от 55,71 лв. - такса обслужване и управление на кредита - Съгласно условията по договора потребителят е приел за своя сметка всички други разходи, които евентуално биха възникнали във връзка с изпълнението на договора. Тарифата на кредитора включва месечна такса за обслужване в размер на 2,80 лв., както и месечна такса за управление на кредита в размер на 0,83% от главницата по него. Това не противоречи на закона, защото към датата на сключване на договора в законодателството липсва забрана за уговаряне и събиране на такси за управление по договорите за кредит, подобна на тази в чл. 10а ЗПК (Нов – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.)

Предвид изложеното съдът намира, че исковата претенция е основателна и ще бъде уважена.

По разноските: С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество направените разноски по настоящото производство в общ размер на 405 лв. В т.ч. 125 лв. заплатена държавна такса за настоящото производство, 180 лв. - заплатено възнаграждение на вещо лице, като размерът на дължимите разноски за юрисконсултско възнаграждение съдът определя по указанията в разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, по реда на чл.37 от Закона за правната помощи съгласно разпоредбите на чл.25, ал.1 и ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер от 100 лв., който се намира за справедлив с оглед правната и фактическа сложност на делото, и тази сума ще бъде възложена в тежест на ищеца.

 Доколкото исковата претенция е свързана с установяване на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение издадена в заповедното производство по ч.гр.д. № 1781/2017 г., вкл. и разноските за него, с оглед изхода от делото и задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК ответната страна следва да възстанови на ищеца направените и в хода на заповедното производство разноски в общ размер на 325,00 лв.

  Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

              ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че установено в отношенията между страните, че Б.Й.К., ЕГН **********, с адрес ***, в качеството си на кредитополучател (Потребител) по Договор за потребителски кредит № ********** от 12.03.2014 г., дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-54, в качеството му на Кредитодател, сумата в размер на 409,00 лв. (четиристотин и девет лева и нула стотинки) главница, дължима по Договор за потребителски кредит № **********/12.03.2014 г.; 32,71 лв.(тридесет и два лева и седемдесет и една стотинки) договорна лихва за периода от 15.04.2014 г. до 15.12.2014 г.; 55,71 лв. (петдесет и пет лева и седемдесет и една стотинки) - такси за обслужване и управление на кредита за периода 15.04.2014 г. – 15.12.2014 г.; 44,86 лв. (четиридесет и четири лева и осемдесет и шест стотинки) - обезщетение за забава (лихва за просрочие) за периода от 15.04.2014г. до 01.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (18.06.2015 г.) до окончателното изплащане на задължението, за които суми в хода на производството по ч.гр.д. № 956/2016 г. та КРС е била издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК и е бил издаден изпълнителен лист.

ОСЪЖДА Б.Й.К., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-54, сумата в размер 405,00 лв. (четиристотин и пет лева и нула стотинки), представляваща деловодни разноски за настоящото производство, както и сумата в размер на 325,00 лв. (триста двадесет и пет лева и нула стотинки) - деловодни разноски направени в хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 956/2016 г. на КРС.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му, пред Окръжен съд - Кюстендил.

Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

След влизане в сила на този съдебен акт ч.гр.д № 956/2016 г. по описа на КРС да се върне на съответния състав, като се приложи по него и заверен препис от решението.

                                                                                                                                            РАЙОНЕН СЪДИЯ: