Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
01.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 1620 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 294998 от 06.12.2019 г. по гр.д. № 80984/2018 г. Софийски
районен съд, 32 състав отхвърлил предявените от „П.П.“ ООД, ЕИК******, срещу
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от министъра на финансите, искове по чл. 7
КРБ вр. чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД и по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата 7 057.72
лв., представляваща сбор от заплатените в периода 01.01.2014 г. - 08.09.2014 г.
такси, както и законна лихва за забава в размер на 2 151.22 лв. за периода
27.12.2015 г. - 27.12.2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба – 27.12.2018 г., до пълното заплащане на дължимите суми, и върнал исковата
молба на „П.П.“ ООД, ЕИК ******, срещу РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана
от министъра на финансите, в частта, с която са предявени искове по чл. 59, ал.
1 ЗЗД за сумата 7 057.72 лв., представляваща сбор от заплатените в периода
01.01.2014 г. - 08.09.2014 г. такси, както и за законна лихва за забава в
размер на 2 151.22 лв. за периода 27.12.2015 г. - 27.12.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 27.12.2018 г., до пълното заплащане
на дължимите суми. Ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 600 лв. –
разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „П.П.“ ООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Неправилен бил изводът на първостепенния съд по главния
деликтен иск, че само Народното събрание, но не и държавата е легитимирана да
носи отговорност за причинен вреди от нейни органи. Тази отговорност следвала
от чл. 7 КРБ, а Народното събрание било солидарно отговорно за причинените
вреди. Приемането на противоконституционен закон от законодателния орган, както
и неизпълнението на задължението му по чл. 22, ал. 4 ЗКС да уреди последиците,
възникнали от прилагането на противоконституционния закон, представлявали
противоправно поведение на колективния държавен орган, в пряка причинна връзка
от което ищецът претърпял имуществени вреди. Неправилни били и изводите на СРС
във връзка с евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, след като била
платена такса за непредоставена услуга. Противоконституционният закон бил такъв
още при приемането му, а не само след влизане в сила на решението на КС.
Неправилно районният съд счел и предявения в условията на евентуалност иск по
чл. 59 ЗЗД за недопустим. Мотивите на съда в тази връзка били вътрешно
противоречиви, след като отхвърлил иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД като
неоснователен. Не били обсъдени и доводите на ищеца за нарушение на общностното
право. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски за
двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по
чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 01.04.2021 г.
Въззиваемата страна ДЪРЖАВАТА,
представлявана от министъра на финансите, с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство по списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, уточнена с молба от
17.01.2019 г., първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и евентуално
съединени искове:
главен иск с правно основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 7 057.72
лв., по който ищецът твърди, че приемането на противоконституционни норми от
народните представители от 42 НС - чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3
и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, и противоправното
им бездействие да отстранят последиците от противоконституционните норми
съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС, представлява противоправно поведение, от което ищецът
претърпял имуществени вреди в размер на удържаните от печалбата му 20 % такси в
процесния период 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., за които вреди държавата
отговаря, и акцесорен на главния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата 2 151.22 лв., представляваща лихви за забава за периода 27.12.2015
г. – 26.12.2018 г. вкл.;
евентуален иск по чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД за сумата 7 057.72 лв., по който ищецът твърди начална липса на
основание за получаване от държавата на сумите за такси въз основа на
противоконституционните още при приемането им законови норми, и акцесорен на
този евентуален иск иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
2 151.22 лв., представляваща лихви за забава за периода 27.12.2015 г. –
26.12.2018 г. вкл.;
евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 7 057.72
лв., по който ищецът твърди липса на основание за имущественото разместване в
размер на събраните от държавата такси, и акцесорен на този евентуален иск иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 151.22 лв.,
представляваща лихви за забава за периода 27.12.2015 г. – 26.12.2018 г. вкл.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата
молба в съда на 27.12.2018 г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове като недопустими, евентуално – като неоснователни.
Релевирал е и евентуално възражение за погасяване по давност на вземанията.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за частично
недопустимо и за частично неправилно по следните съображения:
От фактическа страна:
Не е било спорно и по делото се
установява, че ищецът е производител на електрическа енергия чрез собствената
му фотоволтаична централа в землището на с. Мъглиж; че между ищеца и „ЕВН
България електроразпределение” АД (сега „Електроразпределение Юг“) е сключен
договор за изкупуване на електрическа енергия № 799/10.08.2012 г.; че на
04.12.2013 г. народните представители от 42-то Народно събрание са приели разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1,
2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, като съгласно приетата разпоредба на чл. 35а ЗЕВИ за производството на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от
цената на произведената енергия. В периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът
е заплатил такса по чл. 35а ЗЕВИ в размер на 7 057.72 лв., която е била
удържана от цената на произведената електрическа енергия от купувача и
преведена по сметка на КЕВР, откъдето е прехвърлена към централния държавен
бюджет съгласно разпоредбите на чл. 35б, ал. 1 - 4 ЗЕВИ. Това се установява както от
приетото в първата инстанция заключение на ССЕ, така и от приетите и неоспорени
писмо от КЕВР от 26.09.2019 г. и извлечение от справка № 1 към него и писмо на
„ЕВН България електроразпределение” АД и приложени към него платежни нареждания
за внесени такси в държавния бюджет (л. 173 – 177 от делото на СРС). С Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република
България, постановено по конституционно дело № 1/2014 г., са обявени за
противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от Заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл.
35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73,
ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
От правна страна: По главния иск с правно основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД и акцесорния му иск за лихви:
Налице е вече трайна практика на ВКС, постановена по сходни казуси и
обективирана в решение № 71 от 06.04.2019 г. по гр. д. № 3804/2019 г., ІV ГО,,
решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., ІV ГО, решение № 249 от
15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., ІV ГО, решение № 202 от 10.03.2021 г.
по гр. д. № 854/2020 г., ІІІ ГО, решение № 244 от 26.01.2021 г. по гр. д. №
1732/2019 г., ІV ГО, решение № 204 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 3812/2018 г.,
ІІІ ГО, решение № 205 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1886/2019 г., ІІІ ГО и др.,
съгласно която: Народното събрание (НС) е висш държавен орган, в чиято
компетентност КРБ е възложила осъществяването на най-важните държавни
функции. То е част от системата на държавните органи, която е изградена на
принципа на разделение на властите. В този смисъл НС е държавен орган,
олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите
държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или
са независими. Народните представители са лица от състава на НС като държавен
орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи
и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат
своя статут със съответните особености - функционален имунитет, имунитет от
наказателно преследване и други. Отговорността за вреди е имуществена.
Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат
функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените
лица не отговарят имуществено за причинените вреди нито пред пострадалия, нито
по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в
натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице
съответните предпоставки за това. Съгласно чл. 7 КРБ, държавата отговаря за вредите, причинени от
незаконни актове или действия на НС като държавен орган, и на народните
представители като длъжностни лица.
Отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни актове или
действия на нейни органи или длъжностни лица, пряко произтича от разпоредбата
на чл. 7 КРБ, която има непосредствено приложение съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ. Отговорността на държавата е обективна, има
гаранционно-обезпечителен характер и се реализира без оглед обстоятелството
виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица. Макар в
специалния ЗОДОВ да не е уредена отговорност за вреди от
противоправна законодателна дейност на НС, това не означава, че държавата не носи
такава отговорност, която пряко произтича от чл. 7 КРБ, като за неуредените въпроси се прилага общият
граждански закон - ЗЗД.
Отговорност на НС е приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое
задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко
новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на
основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша
степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ Република България е правова държава,
която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на
страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането
му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния
закон неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава,
така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на
закона до привеждането му в съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“,
ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в действителност на
правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава
закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава КРБ, и прекратяването на действието на противоконституционния
закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата
държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато като се отмени
или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на
противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква
задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили
в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 КРБ действие занапред на решенията на КС. Предвиденото
в чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ неприлагане на обявения за
противоконституционен акт от момента на влизането на решението на КС в сила е
пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като
от момента на влизането му в сила обявеният за противоконституционен акт не се
прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява
несъответствието на акта с Конституцията. Това несъответствие съществува от момента на
приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита
установено от този момент, а не възниква от момента на влизането на решението
на КС в сила. Тъй като обявеният за противоконституционен акт е такъв от
момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в
противоречие с КРБ и запазването им би противоречало на принципа на
правовата държава. Решението на КС за обявяването противоконституционността на
акта обаче не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква
задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС на органа, постановил акта, да уреди
възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата е
формулиран като задължение, а не като право на органа. Той установява не
възможността НС да уреди възникналите правни последици от запазеното действие
на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за
да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на НС
да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е
толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон НС нарушава конституционния ред, а с бездействието
си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да
поддържа нарушения конституционен ред. За НС в правовата държава възниква
същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то
отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните
последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните
административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на
противоконституционния закон, сключените правни сделки при неговото действие,
извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в
изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на
противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени
при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо
противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин,
правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато НС не
уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон
чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да
компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава
накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители
имат задължението да спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите
правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен
закон, за да бъде възстановен напълно конституционният ред. Продължаващите да
съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото
може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за
получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните
правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС
непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред
невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред
накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на
държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да
съществува нарушение на КРБ. Доколкото пожертваното при запазеното действие на
противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание,
увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който
е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за
увредения остава открита обаче възможността да предяви на общо основание иск
срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането.
Съобразно изложеното, в случая отговорността за вреди е на държавата. Налице
е противоправно поведение на неин орган, изразяващо се в приемане противоконституционни
норми, и в противоправно бездействие след обявяването на тези норми за
противоконституционни от КС, като законодателният орган не е изпълнил вмененото
му с чл. 22, ал. 4 ЗКС задължение да уреди възникналите правни последици от
противоконституционния акт. С удържането на исковата сума в размер на таксата, предвидена
с обявените за противоконституционни норми, имуществото на ищеца е намалено в пряка
причинна връзка с противоправното поведение на законодателния орган, за които
вреди държавата отговаря.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният главен иск
с правно основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД е основателен в предявения му
размер от 7 057.72 лв.
Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, при задължение от непозволено увреждане
длъжникът се смята в забава и без покана, като лихви се дължат от увреждането,
поради което основателен се явява и акцесорният му иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, по който се претендират лихви за периода 27.12.2015 г. –
26.12.2018 г. вкл. Съгласно неоспореното допълнително заключение на ССЕ,
размерът на лихвите за процесния период възлиза на 2 117.68 лв., и при
липсата на наведени доводи в жалбата във връзка с този иск, същият следва да
бъде уважен до този размер.
Възражението на ответника за погасяване по давност на вземанията за
главница и лихви е неоснователно. По отношение на вземанията от непозволено
увреждане приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който
тече от момента на увреждането, освен ако деецът не е известен към този момент.
Исковата молба, с която течението на давността е прекъснато, е подадена в съда
на 27.12.2018 г., поради което вземането на ищеца за обезщетение за причинените
му имуществени вреди в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. не е погасено по
давност. По отношение на лихвата за забава е приложим тригодишният давностен
срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, и доколкото ищецът претендира лихви за период три
години преди предявяване на иска, това вземане също не е погасено по давност.
По изложените съображения атакуваното решение следва да бъде отменено в
частта, с която предявеният главен иск с правно основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 7 057.72 лв. е отхвърлен, както и в частта, с която
акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен до размер от
2 117.68 лв. и вместо това въззивният съд постанови друго, с което уважи
тези искове в посочените размери. За основателни съдът намира и доводите на
въззивника за неправилност на първоинстанционното решение в частта, имаща
характер на определение, с което е върната исковата молба на ищеца в частта й
по предявения евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и акцесорния
му иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД действително е
субсидиарен, но при извода на районния съд за неоснователност на предявените
срещу Държавата главен иск по чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД и евентуален иск по чл.
55, ал. 1 ЗЗД не може да се приеме, че предявеният като евентуален иск по чл.
59, ал. 1 ЗЗД е недопустим.
Предвид уважаването на главния деликтен иск и на акцесорния му иск за лихви,
не е налице вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането на предявения
евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (неправилно
квалифициран от районния съд по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) и акцесорния му иск
по чл. 86 ЗЗД, поради което атакуваното решение в тези части се явява
процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено.
При този изход, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за първата
инстанция над сумата от 2.18 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за първата инстанция.
Доказано направените такива са в размер на 368.35 лв. – дължима държавна такса,
300 лв. – депозит за ССЕ, и 864 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС,
което е заплатено по банков път, видно от представеното преводно нареждане. Минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 вр. § 2а от ДР на Наредба №
1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, възлиза на 948.54 лв. с
ДДС. Заплатеното от ищеца възнаграждение е под минималния размер, поради което
заявеното от ответника в първата инстанция възражение за прекомерност по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Или разноските на ищеца за първа
инстанция са общо 1 532.35 лв., и съразмерно с уважената част от исковете
следва да му се присъдят 1 526.77 лв.
По разноските за въззивното производство: При този изход, разноски за
настоящата инстанция се следват и на двете страни. Доказано направените от
въззивника разноски са в размер на 184.17 лв. – дължима държавна такса, и 864 лв.
– адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено, видно от
представеното преводно нареждане. Съразмерно с уважената част от исковете,
въззиваемата страна дължи на въззивника разноски в размер на 1 044.35 лв.
Въззиваемият е претендирал разноски за юрисконсултско възнаграждение. По
реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съобразно извършената от юрисконсулт на
въззиваемия дейност в настоящата инстанця, въззивният съд определя
възнаграждение в размер на 300 лв. Или, съразмерно с отхвърлената част,
въззивникът дължи на въззиваемия разноски в размер на 1.09 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 294998 от 06.12.2019 г. по гр.д. № 80984/2018 г.
на Софийски районен съд, 32 състав в
частта, постановена по предявения от „П.П.“ ООД, ЕИК ******, срещу РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ, представлявана от министъра на финансите, евентуален осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 7 057.72 лв. и по
акцесорния му иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 151.22
лв., като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 294998 от 06.12.2019 г., постановено по гр.д. № 80984/2018 г. на
Софийски районен съд, 32 състав в частта,
с която е отхвърлен предявеният от „П.П.“ ООД, ЕИК ******, срещу РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ, представлявана от министъра на финансите, главен иск с правно
основание чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 7 057.72 лв., представляваща сбор
от заплатените в периода 01.01.2014 г. - 08.09.2014 г. такси, и акцесорния му
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размера от 2 117.68 лв., представляващи лихва за забава за
периода 27.12.2015 г. - 27.12.2018 г., както
и в частта, имаща характер на определение, с която е върната исковата молба
на „П.П.“ ООД, ЕИК ******, срещу РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от
министъра на финансите в частта й, с която са предявени искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 7 057.72 лв., представляваща сбор от заплатените в периода
01.01.2014 г. - 08.09.2014 г. такси, както и за законна лихва за забава в
размер на 2 151.22 лв. за периода 27.12.2015 г. - 27.12.2018 г., както и в частта, с която „П.П.“ ООД, ЕИК ******, е осъдено
да заплати на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от министъра на финансите, разноски за първата инстанция над сумата от
2.18 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на финансите, да заплати на „П.П.“ ООД, ЕИК ******, на основание чл. 7 КРБ
вр. чл. 49 ЗЗД сумата 7 057.72 лв. (седем хиляди петдесет и седем лева
и 72 стотинки), представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в удържани от „П.П.“ ООД и
внесени в държавния бюджет такси за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. на
основание разпоредбите на чл. чл. 35а - 35в ЗЕВИ, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния
съд, ведно със законната лихва върху тази сума от завеждане на исковата молба в
съда на 27.12.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и да заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 2 117.68 лв. (две хиляди сто и
седемнадесет лева и 68 стотинки), представляваща лихви за забава за периода 27.12.2015
г. - 26.12.2018 г. включително.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 294998 от 06.12.2019 г., постановено по гр.д. № 80984/2018 г. на
Софийски районен съд, 32 състав в частта,
с която акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за
разликата над 2 117.68 лв. до
предявения размер от 2 151.22 лв., вкл.
в частта, с която „П.П.“ ООД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на
ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на финансите, разноски за първата
инстанция до размер от 2.18 лв.
ОСЪЖДА ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на финансите, да заплати на „П.П.“ ООД, ЕИК ******, на основание чл. 78 ГПК сумата
1 526.77 лв. (хиляда петстотин
двадесет и шест лева и 77 стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното
производство, и сумата 1 044.35 лв.
(хиляда четиридесет и четири лева и 35 стотинки), представляваща разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „П.П.“ ООД, ЕИК ******, да
заплати на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на финансите, на
основание чл. 78 ГПК сумата 1.09 лв. (един лев и 09 стотинки),
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.