Р Е Ш Е Н И
Е
гр.
София, 07.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав, в публичното заседание, проведено на осемнадесети
юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
младши
съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр. дело № 12604 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 158157/04.07.2019
г., постановено по гр.д. № 45978/2018 г. по описа на СРС, 159-ти състав Г. Д.Д. е осъдена да заплати в полза на Х.Г.Б.
сумата от 2500 лева, представляваща частичен иск за обезщетение за
неимуществени вреди от общ иск в размер на 10 000 лева, причинени му
вследствие на статия от 16.11.2017 г., публикувана на интернет платформа www.bg******m“, в която ищецът бил наречен
„нагъл и некоректен човек“, „този измамник“, „лъже най-нагло“, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането /16.11.2017
г./ до окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлил иска за неимуществени
вреди за разликата до 5000 лева, като неоснователен и недоказан.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г.Д.Д. е осъдена да заплати в полза на Х.Г.Б.
сумата от 395 лева, представляваща сторени разноски в производството пред СРС,
съразмерно на уважената част от иска.
В срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК от името на Г.Д.Д., чрез адвокат М.П. е депозирана въззивна
жалба с вх. № 5120578/15.07.2019 г. /уточнена с молба вх. № 125576/15.10.2019
г./ срещу първоинстанционното решение, с която последното се обжалва в частта,
с която предявеният от Х.Г.Б. против Г. Д.Д.
иск за неимуществени вреди е уважен от първоинстанционния съд и ответницата е
осъдена да заплати в полза на ищеца сумата от 2500 лева. В жалбата се поддържа,
че от представената от ищеца извадка от процесната интернет публикация ясно се
вижда, че същата е видяна от пет човека, поради което неправилен се явявал
извода на първоинстанционния съд, че публикуваната статия е станала достояние
на неограничен кръг от хора. В тази връзка се сочи, че при само пет
преглеждания на публикацията може да се приеме, че общественият интерес не е
бил ангажиран и няма обществен отзвук по отношение, както на дружеството „Е.Д.“,
така и по отношение на ищеца в лично качество. Поддържа се, че твърдените от
ищеца неимуществени вреди не са конкретизирани и няма яснота в какво точно се
изразяват те. Твърди се, че процесната публикация е публикувана на 16.11.2017
г. като към този момент управител на дружеството „Е.Д.“ ЕООД в Търговски
регистър е вписано лицето Г.Б., както и че ищецът е негов син, но не е бил и
негов пълномощник към този момент, а едва на 30.04.2018 г. е вписан като
търговски пълномощник на дружеството. В тази връзка се сочи, че изводите на
първоинстанционния съд относно това, че смяната на законния представител на
дружеството не води автоматично до отпадане на представителната власт на
упълномощените от предходния управител лица е неправилно и в противоречие с разрешенията дадени в т. 2 от Тълкувателно
решение № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се, че част от изказаното мнение
от ответницата за „нагъл и некоректен
човек“ е именно обстоятелството, че ищецът не е бил надлежно упълномощено лице,
а се е представял като собственик на фирмата „Е.Д.“.
Моли се за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за отхвърляне на
предявения иск.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от името на ищеца Х.Г.Б., чрез адвокат С.П., с който са изложени
съображения за неоснователност на възраженията наведени с въззивната жалба.
Поддържа се, че първоинстанционното решение в обжалваната с въззивната жалба на
ответницата част е правилно и законосъобразно и не са налице основания за
неговата отмяна.
Моли се за
потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се
разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК от името на Х.Г.Б. е депозирана насрещна въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, в частта, с която предявеният от Х.Г.Б. против Г. Д.Д. иск за неимуществени вреди е отхвърлен
от първоинстанционния съд за разликата над уважения размер от 2500 лева до
пълния предявен размер от 5000 лева. Поддържа се, че първоинстанционният съд не
е приложил правилно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като са изложени съображения в
този смисъл. Моли се въззивният съд да ревизира първоинстанционното съдебно
решение в тази му част, като присъди в полза на Х.Г.Б. обезщетение за
претърпените от него неимуществени вреди в резултат на процесната публикация, в
пълния претендиран размер от 5000 лева, частичен иск от общия претендиран
размер от 10 000 лева.
В срока по чл.
263, ал. 3 ГПК от името на Г.Д.Д. е депозиран отговор на насрещната въззивна
жалба, в който се излагат съображения за неоснователност на същата. Поддържа
се, че ангажираните от ищеца в производството свидетелски показания са
противоречиви, поради което не следва да бъдат кредитирани. Акцентира се, че
процесната статия има 5 преглеждания, като няма отговори и коментари под нея,
поради което следва да се направи извод, че със същата не е ангажиран
обществения интерес и обществен отзвук по отношение, както на дружеството „Е.Д.“
ЕООД, така и на ищеца в лично качество.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Според уредените
в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и
за нарушения на императивните материално правни норми.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Решението е
валидно и допустимо постановено, при съобразяване с установената по делото
фактическа обстановка. Не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
По съществото на
спора и във връзка с поддържаните във въззивната жалба съображения, настоящият
състав намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 45 ЗЗД: "Всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму. Във всички случаи на непозволено увреждане вината
се предполага до доказване на противното". За да бъде уважен искът с
правно основание чл. 45 ЗЗД следва по безспорен начин да бъдат установени
всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане: 1/ деяние
/действие/, а именно, че ответникът е извършил процесното деяние като е направил
сочените изявления с посоченото съдържание; 2/ вредата, а именно, че ищецът е
претърпял твърдените неимуществени вреди през исковия период в претендирания
размер; 3/ противоправността на деянието, а именно, че с него се засяга честта,
достойнството и доброто име на ищеца и 4/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. В тежест на
ищеца е да установи тези предпоставки, като вината се предполага. Вината се
предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да обори
при условията на обратно доказване /пълно и главно/ презумпцията по чл. 45, ал.
2 ЗЗД. В тежест на ответника при доказване на сочените от ищеца обстоятелства е
да докаже, че публикуваната информация отговаря на истината.
Ищецът се стреми
да ангажира деликтната отговорност на ответницата по реда на чл. 45 ЗЗД за
претърпените от него неимуществени вреди във връзка с изнесени неверни
фактически твърдения, обиди и клевети в процесната публикация от 16.11.2017 г.
Деликтната отговорност
няма субсидиарен характер, поради което не е необходимо клеветата и обидата да
са установени с влязла в сила присъда, за да се ангажира отговорността за
обезвреда (решение № 242/06.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4431/2008 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО; решение № 12/06.02.2013 г., по гр. д. № 449/2012 г. на ВКС, ГК, ІІ
ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК). Това обуславя допустимостта на
производството по делото.
В правната
норма, уредена в чл. 39, ал. 1 КРБ, е регламентирано основното право на
гражданите на свободно мнение и неговото разпространение чрез слово - писмено
или устно, като конституционният законодател е ограничил упражняването на това
конституционно право, като то не може да се използва за накърняване на правата
и доброто име на другиго. Същевременно достойнството и честта на личността са
основни неотменими и неограничими лични субективни права на всеки един човек -
арг. чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ, във вр. с чл. 57, ал. 3 КРБ, поради което,
когато те се накърняват при упражняването на правото на изразяване на мнение,
това поведение осъществява признаците на гражданския деликт.
Разпоредбата на
чл. 10, т. 1 ЕКЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения,
включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните
власти. Нормата обаче не дава право да се разпространяват неверни факти, нито
да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на
фактите и възможността тя да се отстоява. Следователно, материалноправните
предели, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да
бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Те не могат
да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят
обиди и да клеветят. Престъпленията "обида" и "клевета"
защитават честта и достойнството на лицата (също основно право, предвидено в
чл. 32, ал. 1 от Конституцията) и предвиждат забрана за използване на
унизителни думи и изрази (чл. 146, ал. 1 НК), или за изнасяне на невярна
информация (чл. 147, ал. 1, предл. първо НК във връзка с чл. 147, ал. 2 НК),
които биха могли да накърнят чуждото достойнство, както и забрана за изнасяне
на твърдения, че едно лице е извършило престъпление, освен ако това не е вярно
(чл. 147, ал. 1, предл. второ НК във връзка с чл. 147, ал. 2 НК). Ако не са
налице такива обстоятелства, то липсва и противоправно поведение при употребата
на слово в устна или писмена форма. Когато при упражняването на това право се
накърнява достойнството или честта на другиго, лицето, което е нанесло обида
или е изрекло клеветническо твърдение, отговаря за причинените вреди.
Следователно
изводът на съда дали е налице противоправно поведение при употреба или
разпространение на слово следва да се основава на преценка за баланса между
посочените по-горе две основни права (на защита на доброто име и на свободното
изразяване на мнение). В този смисъл се е произнесъл и Европейският съд по
правата на човека (ЕСПЧ) в константната си практика, обобщена в §§ 83 - 89 от
решението си по делото Couderc et Hachette Filipacchi Associés с/у
Франция (жалба 40454/07).
Свободата на
словото е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното
демократично общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата на словото е в
"основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия
прогрес и реализацията на всеки отделен човек" - делото Lingens v.
Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са
променливи, но и идеи, които "обиждат, шокират и притесняват". Това
са изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма
демократично общество - така делото Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72
§ 49.
Съгласно
Европейската конвенция за правата на човека и практиката на Съда в Страсбург,
ограничението в свободата на словото е допустимо, ако едновременно съществуват
следните три условия: ако такова ограничение е предвидено в закона - от гледна
точка на обидата и клеветата българският наказателен кодекс съдържа подобно
ограничение в текстовете на чл. 146 и чл. 147 от НК ; ако това ограничение
преследва легитимни цели и ако това ограничение е , необходимо в едно
демократично общество". Съгласно чл. 10, ал. 2 от Конвенцията за защита
правата на човека о граничението на свободата на словото винаги трябва да
преследва поне една от следните легитимни цели - интереса на националната и
обществената сигурност, териториалната цялост, предотвратяването на безредици
или престъпления, защита на здравето, на морала, на репутацията или правата на
другите, предотвратяването на разкриване на секретна информация, гарантирането
на авторитета и безпристрастността на правосъдието, като изброяването е
изчерпателно. Ако свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да
бъде ограничена в определени рамки. Това ограничение се налага, за да се
защитят третите лица, когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства
или се засягат тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се
балансира между това ограничение и свободата на словото като ценност за
демократичното общество.
При преценка
основателността на предявения иск следва да се съобрази също така, че на
проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай, че същите са
неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране
отговорността на лицето, автор на изказването. Мненията и оценките от своя
страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни
факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират
отговорността на ответницата, само ако представляват обида. В този смисъл са
задължителните разяснения, дадени с постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни
решения (решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., ГК, ІV ГО, на
ВКС; решение № 86 от 29.012010 г. по гр. д. № 92/2009 г., ГК, ІІ ГО; решение №
62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ГК, ІV ГО на ВКС и др.). Съдът е
длъжен във всеки конкретен случай да подложи на изследване и преценка дали
конкретно изказване или публикация с негативно спрямо засегнатото лице
съдържание освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение
за конкретен злепоставящ факт. Само при наличие на твърдение за факт, което е
невярно, следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно,
дали съставлява злоупотреба с право извън горепосочените нормативно установени
предели.
Не се спори от
страна на ответницата и е отделено за безспорно и неподлежащо на доказване
между страните обстоятелство, че на 16.11.2017 г. ответницата, чрез интернет
платформа www.bg-******com е публикувала
статия, в която нарича ищеца в качеството му на търговски пълномощник на „Е.Д.“
ЕООД – „нагъл и некоректен човек“, „този измамник“, „лъже най-нагло“.
Ответникът Г.Д.
чрез използваните изрази е дал своя негативна оценка на ищеца. Правно
релевантно в случая е дали негативните оценки са използвани при спазване
ограниченията по чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ или не. Изразите
"нагъл и некоректен човек" и „лъже най-нагло“ са обидни по своя
характер, доколкото са унизителни за честта и достойнството за ищеца, към който
са насочени, както и засяга доброто му име. С оглед на това следва да се
приеме, че авторът на изявленията е надхвърлил конституционно регламентираното
му право по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ и противоправно е засегнал
достойнството на ищеца, в нарушение на забраната, установена в чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ.
В тази връзка
неоснователно е възражението, направено с въззивната жалба, че изказаното
мнение от ответницата за „нагъл и некоректен човек“ е свързано с
обстоятелството, че ищецът не е бил надлежно упълномощено лице, а се е
представял като собственик на фирмата „Е.Д.“. Обстоятелство, дали ищецът е
управител или едноличен собственик на капитала на дружеството „Е.Д.“ ЕООД е без
значение в конкретния случай, доколкото дори и това да не е така, същото не е
предпоставка само по себе си, даваща право на ищцата да използва горепосочените
изрази, засягащи доброто име на ищеца.
В исковата молба
процесния израз „измамник“ е квалифициран от ищеца като такъв с клеветнически
характер. Легална дефиниция на понятието клевета се съдържа в разпоредбата на
чл. 147, ал. 1 от НК, съгласно която клевета представлява разгласяването на
несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на неизвършено
престъпление. Непосредствен обект на престъплението клевета са обществените
отношения, осигуряващи неприкосновеността на доброто име на човека в
обществото, на положителната обществена оценка за личността. Изпълнителното
деяние може да се осъществи както чрез разгласяване на неистинско позорно
обстоятелство за пострадалия, така и чрез приписването му на неизвършено от
него престъпление.
Разгласяването е
довеждане до знанието на трето лице на определено несъществуващо позорно
обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното
обстоятелство е твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца
с личността на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в
обществото. Твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде
поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в
нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения,
такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си,
претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. Освен това
обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез
предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна
психическа дейност.
В конкретния
случай и от събраните по делото доказателства се установява по безспорен и
категоричен начин, че изказването на ответницата Д., съдържащо се в процесната публикация
от 16.11.2017 г., в която същата е употребила, посочените в исковата молба
израз, а именно „измамник“, касае и визира именно ищецът и по този начин е
довело до разгласяването на позорно обстоятелство, свързано именно с личността
на ищеца Х.Б..
В тази връзка
въззивният съдебен състав намира за неоснователно възражението, релевирано с
въззивната жалба и поддържано с отговора на насрещната въззивна жалба, че
процесната публикация има само 5 преглеждания, като няма отговори и коментари
под нея, поради което следва да се направи извод, че със същата не е ангажиран
обществения интерес и обществен отзвук по отношение, както на дружеството „Е.Д.“
ЕООД, така и на ищеца в лично качество. Както бе посочено по-горе разгласяването
е довеждане до знанието на трето лице
на определено несъществуващо позорно обстоятелство, което деецът свързва с
личността на пострадалия. Следователно, дори изявлението да е достигнало само
до едно лице, различно от разгласяващия и адресата на изявлението, то е
достатъчно, за да се ангажира отговорността на разгласяващия, стига за адресата
на изявлението да са настъпили вреди, който да са в пряка и непосредствена
последица от противоправното поведение на разгласяващия, изразяващо се в
разгласяване на позорно обстоятелство, което последния да свързва с личността
на пострадалия.
Действително в
трайната си съдебна практика Върховният касационен съд приема, че в случай, че
фактите, предмет на изявленията са верни, информирането за тях не е
противоправно, като в този случай ответникът следва да проведе доказване на
факта на извършване на престъплението, независимо дали има произнасяне на
наказателен съд. В тази връзка настоящият съдебен състав напълно споделя
становището на първоиснтанционния, че по делото не са събрани доказателства, от
които да се установява по безспорен и категоричен начин, верността на
изявленията, обективирани в процесната публикация от 16.11.2017 г.
Неоснователни са
възраженията на ответницата, че неимуществените вреди, претърпени от ищеца, не
са доказани в процеса. В тази насока са ангажирани гласни доказателства, които
установяват претърпените от ищеца болки и страдания във връзка с процесната
публикация. Не е в доказателствена тежест на пострадалия да докаже отделните си
негативни изживявания. Достатъчно е да установи увреждащите действия и
бездействия, а когато искът е установен в своето основание, съдът е длъжен за
определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо
лице, съгласно нормата на чл. 162 ГПК(решение № 365 от 11.11.2015 г. по гр. д.
№ 5376/2014 г. на ВКС, ГК, ІV ГО).
В разглеждания
случай се установи, че ищецът е имал негативни преживявания във връзка с
процесната публикация. Изпитвал е притеснения, бил изнервен, като същевременно
изложените твърдения и квалификации в процесната публикация се отразили на
отношенията със съпругата и баща му.
Предвид
естеството на причинените неимуществени вреди, тяхната продължителност и
интензивност, степента на преживените от ищеца тревоги и притеснения, както и
тяхното неблагоприятно отражение върху ищеца, съобразявайки се с принципа на
справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, задължителните указания,
дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и конкретните икономически условия в
страната през разглеждания период, съдът счита, че обезщетението за претърпените
от ищеца неимуществени вреди възлиза на 2500 лева, както правилно е приел и
първоинстанционният съд.
С оглед всичко
гореизложено, настоящият съдебен състав намира обжалваното първоинстанционно
решение за правилно и законосъобразно, а депозираните срещу него въззивна жалба
и насрещна въззивна жалба за неоснователни.
По отношение на
разпределение отговорността за разноски в производството пред СГС:
При този изход
на спора право на разноски във въззивната инстанция имат и двете страни в производството.
С въззивната
жалба, подадена от името на ответницата Г.Д.Д. не е направено искане за
присъждане на разноски в производството пред СГС.
В проведеното по
делото открито съдебно заседание на 18.06.2020 г., процесуалният представител
на въззивника Г.Д.Д. изрично заявява, че представляваната от нея страна не
претендира разноски в производството пред СГС.
Предвид горното
в полза на въззивника Г.Д.Д. не следва да бъдат присъждани разноски в
производството пред СГС.
От името на
ищецът Х.Г.Б. се претендират разноски за заплатени в производството пред СГС
държавна такса и адвокатско възнаграждение, като са представени и доказателства
за извършените разноски в настоящото производство.
В проведеното по
делото открито съдебно заседание на 18.06.2020 г., процесуалният представител
на въззивника Г.Д.Д. изрично заявява, че прави възражение с правно основание
чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендирания от насрещната страна в
производството адвокатски хонорар. Настоящият съдебен състав, съобразявайки
фактическа и правна сложност на делото, обстоятелствата, че същото е приключило
след разглеждането му в едно открито съдебно заседание и не са събирани нови
доказателства пред въззивния съд, както и активното процесуално поведение на
процесуалния представител на въззиваемата страна, намира възражението с правно
основание чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от името на ответницата Г.Д.Д. за основателно.
При преценката на гореизложеното, въззивният съдебен състав намира, че
претендираното от ищеца Б. адвокатско възнаграждение във въззивното
производство следва да бъде намалено до размера от 400 лева.
Предвид горното
и на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК Г.Д.Д., ЕГН ********** с адрес: ***
следва да бъде осъдена да заплати в полза на Х.Г.Б., ЕГН **********, с адрес: ***
– Зона – ********сумата от 225,00 лева, представляваща разноски в
производството пред СГС.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 158157/04.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 45978/2018 г. по описа на СРС, 159-ти състав.
ОСЪЖДА Г.Д.Д., ЕГН ********** с адрес: *** да заплати в полза на Х.Г.Б.,
ЕГН **********, с адрес: *** – Зона – ********сумата от 225,00 лева,
представляваща разноски в производството пред СГС, съразмерно на уважената част
от иска.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.