РЕШЕНИЕ
Гр. София, 21.06.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV б състав, в публично заседание на седми юни две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Станимира Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Райна Мартинова
Ивелина Симеонова
при секретаря Христина Цветкова разгледа докладваното от с ъ д и я Мартинова гражданско дело № 2732 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20235716/27.10.2020
г. по гр. д. № 18102/2020 г. по описа на СРС, 43 състав е уважен предявен от Ц.Д.З.
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от Закона за задълженията и
договорите, като „Ю.Б.“ АД е осъдена да заплати на ищеца сумата от 5773,26
швейцарски франка, представляваща платена сума през периода от 17.04.2017 г. до
17.12.2018 г. при начална липса на основание, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 18.05.2020 г. до
окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до предявения размер
от 5773,92 швейцарски франка, както и е отхвърлен иска с правно основание чл.
86 от Закона за задълженията и договорите за осъждане на ответника да заплати
сумата от 1313,31 швейцарски франка, представляваща обезщетение за забава в
плащането на главницата от 5773,92 швейцарски франка за периода от 17.04.2017
г. до 14.05.2018 г.
Срещу решението, в
частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите, е постъпила въззивна жалба вх. № 25176700/30.11.2020
г., подадена от „Ю.Б.“ АД. В жалбата са изложени съображения за неправилност на
постановеното решение в обжалваната част. Въззивника – ответник в
първоинстанционното производство поддържа, че неправилно съдът е приложил
Закона за защита на потребителите и не е разгледал обстоятелството, че ищецът Ц.З.
няма качеството потребител. С отговора на исковата молба били въведени
твърдения в тази насока, но те не били обсъдени при постановяване на решението.
Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че клаузите на чл. 3,
ал. 5 от договора са нищожни, тъй като с оглед липсата на качеството потребител
на ищеца, то между страните по договора продържавала да действа разпоредбата на
чл.3, ал. 1, която давала възможност да бъде изменян лихвения процент.
Поддържа, че неправилно съдът не е обсъдил и обстоятелството, че кредитът е
изменен преди усвояването му, както и не е допуснал разпит на ищеца по реда на
чл. 176 от ГПК относно изясняване на обстоятелствата при сключване на договора.
При условията на евентуалност, ако не бъде отменено решението изцяло, поддържа,
че предявеният иск е неоснователен за сумата над 4600,46 швейцарски франка, тъй
като това е сумата, която З. е платил повече от дължимото в резултат на промяна
на лихвения процент. Посочва, че тази сума е установена от съдебно-счетоводната
експертиза, а исковата претенция е неправилно изчислена, тъй като сумата от
5773,26 франка е определена само като плащане в повече на частта от дължимата
лихва, без да се държи сметка за дължимата вноска като цяло. Уточнява, че при
промяна на лихвения процент се променя не само размерът на вноската за лихва,
но и тази за главница, поради което прави извод, че следва да бъде платена само
онази част, която е платена над вноската. Моли обжалваното решение да бъде
отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло, а при условията на
евентуалност да бъде отменено до размер от 4600,26 швейцарски франка.
Претендира направените в първоинстанционното и въззивното производство
разноски, както и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263,
ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 25013800/26.01.2021
г., подаден от въззиваемия Ц.Д.З.. Поддържа, че въззивната жалба е
неоснователна, тъй като пърноинстанционния съд правилно е приел, че е обвързан
от силата на пресъдено нещо на решения, постановени по дела между същите
страни, с които е разрешен спорът относно това дали ищецът има качеството
потребител. Излага съображения за неоснователност на доводите на въззивника „Ю.Б.“
АД като посочва, че договорът за кредит е сключен с ищеца като физическо лице
като без правно значение е, че като служител в юридическо лице, което
професионално се занимава с дейност в областта на недвижимите имоти и в това си
качество осъществява посредничество на банки, не го прави професионален брокер.
Поддържа, че не се установява, че с получения кредит за закупени три
апартамента с инвестиционна цел. На
следващо място, оспорва доводите на жалбоподателя относно неправилното
изчисляване на сумата, която следва да бъде върната на ищеца. Поддържа, че
правилно сумата е изчислена като разлика между първоначално уговорената лихва и
внесената сума след едностранна промяна на лихвения процент. Поддържа, че
реално дължимата сума е в по-голям размер, но внесените суми били некоректно
отразявани от ответника за сметка на по-големия дял на лихвата, начислявана въз
основа на неравноправна клауза. Поддържа, че неоснователно е и възражението на
жалбоподателя относно това, че лихвения процент е определен в по-голям размер
преди усвояването на кредита. Твърди, че за извършената промяна не е бил
уведомяван. Моли въззивната жалба да бъде отхвърлена. Претендира възнаграждение
за оказана безплатна правна помощ по чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Против Решението в
частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 86 от Закона
за задълженията и договорите е постъпила въззивна жалба вх. №
25167996/16.11.2020 г., подадена от Ц.Д. З.. В жалбата са изложени съображения
за неправилност на първоинстанционното решение. Въззивникът – ищец поддържа, че
неправилно съдът е приел, че представената към исковата молба покана до
ответника не представлява доказателства, от което да се установява, че е
изпаднал в забава. Посочва, че молба вх. № 102959/10.08.2011 г. отговаря на
всички изисквания за покана, тъй като съдържа волеизявление за връщане на
неправомерно получена сума за минал и бъдещ период в резултат на неоснователно
завишена лихва и е даден срок за изпълнение (коригиране на лихвата и връщане на
надвнесената сума) – 14 дни, т.е. от 24.08.2011 г. банката била изпаднала в
забава, както и изчерпателно били изброени сумите, които подлежали на
възстановяване. Поддържа, че в конкретния случай, поради недобросъвестност на
ответника, той е изпаднал в забава и без покана. Поддържа, че размерът на
обезщетението за забава е установено от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
като посочва, че в периода на обявеното извънредно положение такова е дължимо,
тъй като ответникът не се ползва от разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13.03.2020 г. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено в
частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за осъждане на ответника за заплати сумата от 1313,31 швейцарски франка,
представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата за периода от
17.04.2017 – 14.05.2020 г. като неправилно и вместо него да се постанови друго,
с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира направените в
първоинстанционното производство разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия „Ю.Б.“ АД.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.
235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА
СТРАНА следното:
Производството
по гр.д. № 18102/2020 г. по описа на СРС, 43 състав е образувано по искова
молба, подадена от Ц.Д.З., с която е предявен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, т. 1 и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите против „Ю.Б.“ АД.
Ищецът твърди, че е кредитополучател по Договор за покупка на недвижим имот HL 38199/05.09.2008 г., сключен с „Ю.Б.“ АД, по силата на
който бил получил кредит на стойност 212553 лева със срок на погасянане 336
месеца, обезпечен с ипотека върху недвижим имот. Твърди, че след сключване на
договора банката преизчислила кредитното задължение на 169622 швейцарски
франка. Твърди, че бил уговорен годишен лихвен процент от 5,9 %, като без
съгласие на кредитополучателя банката още от първия месец след сключване на
договора променила договора като започнала да прилага по-висока лихва от
уговорената и да събира от сметката на ищеца вноски в по-голям размер от
дължимия. Твърди, че считано от ноември 2008 г. лихвата била променена на 8,10
%, а от ноември 2012 г. до датата на предявяване на иска – на 7,85 %. Поддържа,
че в резултат на едностранното изменение на лихвения процент банката е надвзела
сумата от 5773,92 швейцарски франка за периода от 17.04.2017 г. до 17.02.2018
г. Твърди, че с решение от 19.02.2018 г. по гр.д. № 4715/2017 г. по описа на
СГС, 23 състав клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, предвиждаща възможност за
едностранна промяна на банковия лихвен процент е нищожна на основание чл. 146,
ал. 1, вр. чл. 143, т. 10 от ЗЗП като неравноправна, като са уважени и
предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за възстановяване на
надвзети суми за периода от 04.2012—3.2017 г. Твърди, че с Решение от
14.08.2015 г. по гр. д. № 26968/2012 г. по описа на СРС, 42 състав са уважени
искове за периода от 11.2008 – 03.2012 г. Моли ответникът да бъде осъден да
заплати сумата от 5773, 92 швейцарски франка, представляващи недължими лихви и
такси, събирани от банката за периода от 17.04.2017 до 17.12.2018 г. при
начална липса на основание поради нищожност на чл. 3, ал. 5 от договора, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане, както и сумата от 1313,31 швейцарски франка, представляващи
обезщетение за забава за периода от 17.04.2017 до 14.05.2018 г.
В срока
по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който „Ю.Б.“ АД оспорва
предявените искове. Поддържа, че ищецът притежава професионални компетенции,
които го поставят над нивото на средния потребител в страната и е действал като
кредитен посредник на банката, поради което оспорва твърдението, че не е
разбирал клаузите, свързани с промяната на лихвения процент. Оспорва, че ищецът
има качеството на потребител при сключване на договора за кредит, тъй като кредитът
е бил целеви – за закупуване на недвижими имоти с инвестиционна цел. Закупени
били три апартамента, което надхвърляло жилищните нужди на ищеца, а целта била
да се генерират доходи от тях. Доколкото се целяло реализиране на печалба, то
договорът за кредит бил сключен в рамките на професионалната и търговска
дейност на ищеца, поради което поддържа, че Законът за защита на потребителите
не намира приложение. Твърди, че лихвеният процент е увеличен преди усвояването
на кредита, тъй като договорът е сключен на 05.09.2008 г., а е усвоен при
променена лихва от 7,2 %. Поддържа, че като е усвоил кредита след увеличаване
на лихвения процент ищецът е приел променените лихвени условия. Поддържа, че
доколкото към настоящия момент разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Договора за
кредит не е обявена за недействителна между страните, то и събраната сума за
лихва не подлежи на връщане. Поддържа, че променливата лихва, уговорена в
договора не противоречи на закона, която е определяема въз основа на
методология на банката и зависела от множество финансови, икономически и
пазарни фактори, които отчитат условията на финансовите пазари и спецификата на
упражняваната банкова дейност. Поддържа, че клаузите за променлива лихва са индивидуално
уговорени, както и не се съдържат уговорки във вреда на ищеца. Освен това,
твърди, че изчисленията на ищеца са погрешни и той не бил заплатил
претендираните суми към банката. Твърди, че лихвата представлява част от
вноската и правилния подход бил да се сравни размера на всяка вноска в
първоначалния и в актуалния план и така да се определи платената в повече сума.
Оспорва и акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава с оглед
неоснователността на главния иск. На самостоятелно основание, поддържа, че
искът е неоснователен, тъй като не е получавал покана за плащане на сумата. При
условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност на
вземанията. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
На 05.09.2008
г. между „Юробанк И Еф Джи България“ АД (с ново наименование „Ю.Б.“ АД) и Ц.Д.З.
е сключен Договор за кредит за покупка
на недвижим имот № HL38199/2008 г. По силата на
договора банката е предоставила на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски
франкове на 212553 лева по курс „купува” на швейцарския франк към лева на
банката в деня на усвояване на кредита, от които равностойността в швейцарски
франкове на 30000 лева за покупка на недвижим имот и равностойността в
швейцарски франкове на 182553 лева за други разплащания. В чл. 3, ал. 1 от договора страните са
уговорили, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна
лихва в размер на базовия лихвен процент (БЛП) на „Юробанк И Еф Джи България“
АД за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата плюс надбавка от 0,9 пункт, като към момента на
сключване на договора страните са посочили, че БЛП е в размер на 5 %. В ал. 5
на чл. 3 е посочено, че действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в
него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която е в сила, чрез
обявяването му на видно място в банковите салони.
С молба
от 10.08.2011 г. Ц.Д.З. е поканил „Ю.Б.“ АД в 14-дневен срок да бъдат намалени
лихвените проценти по сключени от него договори за банков кредит, включително и
Договор HL 38199/2008 г., да бъдат приспаднати от
остатъците от главниците неправомерно надвзетите суми за лихва над
договорените, да бъдат приспаднати надвнесените суми за лихви, вследствие от
липсата на адекватна корекция на базисните лихвени проценти от страна на
банката в резултат на новите пазарни условия.
С
Решение от 19.02.2018 г. по гр. д. № 4715/2017 г. по описа на СГС, 23 състав в
сила от 26.03.2019 г., е признато за установено между Ц.Д.З. и „Ю.Б.“ АД, че
клаузата на чл. 3, ал. 5 от Договор за банков кредит № HL38199/05.09.2008 г. е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, т.
10 от Закон за защита на потребителите като неравноправна и банката е осъдена
да заплати на ищеца сумата от 16905,84 швейцарски франка, ведно със законната
лихва от 13.04.2017 г. до окончателното плащане, както и сумата от 3671,41
швейцарски франка за периода от 13.02.2014 г. до 13.04.2017 г.
Въз
основа на събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства и
след проверка в счетоводството на ищеца, е изготвено и прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза. В заключените си вещото лице установява, че размерът на надвзетата сума под формата на
лихви и такси за управление за периода от 17.04.2017 до 17.12.2018 г- е в
размер на 5773,26 швейцарски франка, а законната лихва в периода от 17.04.2017
г. до 14.05.2020 г. е в размер на 1222,29 швейцарски франка. Установява се, че
разликата между дължимите суми за месечна анюитетни вноски за исковия период по
първоначалния план и след промяната на лихвения процент е в размер на 4600,26
швейцарски франка.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е
неоснователна.
По въззивна жалба вх. № 25176700/30.11.2020
г., подадена от „Юробанк България“.
Съгласно
разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, който е
получил нещо без основание или с оглед неосъществено или отпаднало основание, е
длъжен да го върне. С оглед твърденията, изложени в исковата молба, ищецът
твърди, че налице начална липса на основание, тъй като поддържа, че е изпълнил
несъществуващо задължение, както и поради нищожност на клаузи от договора.
Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това по делото да
се установи, че исковата сума е платена от ищеца, че ответникът е получил тази
сума, както и че това плащане е
извършено без правно основание. Съобразно правилата за разпределяне на
доказателствената тежест ищецът е следвало да установи, че е извършил плащане
на исковите суми, а ответникът – да установи, че е налице основание за
получаване на сумата. Доколкото
извънсъдебната претенция на ответника се основава на твърдение за възникнало в
негова полза право за едностранно да промени размера на възнаградителната лихва
и доколкото се установява нищожност на клаузите от договора (с влязло в сила
съдебно решение по гр.д. № 4715/2017 г. по описа на СГС, І – 23 състав), на
които той основава правото си, то се установява, че не е налице основание да
бъдат събирани по-големи от уговорените суми.
Неоснователни
са доводите на жалбоподателя „Ю.Б.“ АД, че Ц.Д.З. няма качеството потребител,
поради което не може да се позовава на защитата, предвидена в Закона за защита
на потребителите. На първо място, с Решение от 19.02.2018 г. по гр.д. №
4715/2017 г. по описа на СГС, І – 23 състав е влязло в сила и обвързва страните
относно действителността на клаузите в процесния договор за кредит, като не
може да бъдат пререшавани с оглед разпоредбата 299, ал. 1 от ГПК и въпросите,
свързани с качеството на потребител на ищеца и действителността на оспорените
клаузи. На следващо място, по делото не са ангажирани доказателства относно
твърденията на ответника в първоинстанционното производство относно това, че
кредитът е сключен с Ц.З. с оглед извършвана от него професионална дейност,
както и че целта на кредита е била инвестиционна, а не потребителска.
Предвид
на изложеното и доколкото се установява, че за периода от 17.04.2017-17.12.2018
г. ищецът е заплатил сумата от 5773,26 швейцарски франка в резултат на
увеличение на лихвения процент над уговорения при сключване на договора, то
предявеният иск се явява основателен за тази сума.
Неоснователно
се явява възражението на ответника – въззивник, че неправилно е определен
размерът на внесената в повече сума, тъй като е следвало това да се извърши въз
основа на разликата в платените анюитетни вноски съобразно изменения
погасителен план. Действително от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че тази разлика е в по-малък от претендирания от
ищеца размер – 4600,26 швейцарски франка. Анюитетната вноска, обаче, включва,
както дължима лихва, така и част от главница и други плащания. Доколкото
претенцията е за връщане на даденото като лихва в резултат на едностранното
изменение на лихвения процент съгласно чл. 3 от договора, то и въз основа на
заключението и без направено съответно възражение за прихващане съдът не може
да съобрази надвнесената сума с оглед разликата в анюитетната вноски.
Предвид
на изложеното, подадената от „Ю.Б.“ АД въззивна жалба се явява неоснователна.
По въззивната жалба вх. № 25013800/26.01.2021
г., подаден от въззиваемия Ц.Д.З.
Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД при неизпълнение
на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва
от деня на забавата. Когато денят за изпълнение на задължението е определен,
длъжникът изпада в забава след изтичането му. (чл. 84, ал. 1 от ЗЗД), а ако
няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. (чл. 84, ал. 2 от ЗЗД). Доколкото задължението за връщане
на даденото по договор възниква с плащането, но длъжникът изпада в забава от
поканата (в този смисъл Тълкувателно решение № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС).
Спорно между страните е дали с покана от 10.08.2011 г. ищецът е поканил
ответника да изпълни задълженията си по договора и да възстанови платените
поради липса на основание суми за исковия период. Настоящият съдебен състав
споделя изводите на първоинстанционния съд, че приетата по делото покана не
представлява такава, която да е поставила длъжника в забава за връщане на
даденото. Към момента на отправяне на поканата процесното задължение не е
възникнало, тъй като плащането в изпълнение на нищожни клаузи по договора е
направено в периода от 17.04.2017 – 17.02.2018
г. След възникване на задължението за връщане на даденото покана не е
отправяна. Следователно правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения
иск.
По изложените съображения и поради съвпадане на
изводите на въззивния съд с тези на Софийски районен съд обжалваното решение
следва да бъде потвърдено изцяло.
Съгласно
разпоредбата на чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата адвокатът, който е оказал безплатна правна помощ има право на
адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да
го заплати. Въззивникът „Ю.Б.“ АД следва да бъде осъден да заплати на адв. Л.
сумата от 874,41 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция съобразно обжалвания материален интерес.
Предвид на
изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20235716/27.10.2020 г. по гр.д. № 18102/2020 г. по описа на
Софийски районен съд, 43 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата „Ю.Б.“ АД, ЕИК – *****, със седалище и адрес
на управление *** да заплати на адв. Г. Ц.Л., личен номер *****, със служебен адрес гр.
София, ул. *****сумата от 874,41
лева, представляващи адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ пред въззивната инстанция.
Решението може
да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.