РЕШЕНИЕ
№ 93
гр. Благоевград, 24.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
в присъствието на прокурора Ст. Й. Ар.
като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско дело
№ 20211200500684 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе в предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Срещу Решение № 8139/28.05.2021г., постановено по гр.д. № 972/2020г. по описа на РС П.,
в частта му, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 2 ал.1 т. 3 от
ЗОДОВ за горницата над уважената част до пълния претендиран размер от 2 383лв., която
горница обхваща 380лв./от претендираните 420лв./- сторени транспортни разходи за
автобусен билет за осигуряването на пътуването от гр. П. до гр. София и обратно за участие
в процесуално следствени действия и пред съда; 600лв.- разлика до общия размер на
търсените разноски за заплатени адвокатски възнаграждения в отчетеното като незаконно
наказателно производство, е депозирана пред Окръжен съд Благоевград, въззивна жалба от
И. С. Б., ЕГН **********, от гр. П., ж.к. „Ц. С.“, бл.*, ап.*, ет. *, чрез пълномощника адв.
А.Б..
Навадени са с въззивната жалба от жалбоподателят оплаквания за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение на РС П., както и че същото е постановено при
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила.
Оспорват се изводите на първоинстанциония съд в обжалваното съдебно решение, на които
същият се е позовал за да отхвърли като неоснователен иска по чл. 2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ,
1
след като е приел че разноските направени от ищеца в рамките на наказателното
производство срещу него, съставляват имуществена вреда по смисъла на чл. 2 ал.1 от
ЗОДОВ. С жалбата се изразява несъгласие с изводите на съда за недоказаност на
направените разходи за транспорт, тъй като по делото не са представени никакви
доказателства за извършването на такива разходи. Излагат се доводи с въззивната жалба, че
достатъчно за да се приеме че такива разноски са направени в наказателното производство е
установеното въз основа на материалите по делото- че ищецът е взел лично участие на
досъдебното производство и в съдебната фаза на наказателния процес- общо 17 пъти/като не
се оспорва че за три от датите посочени в исковата молба това е останало недоказано/. Сочи
се още че по делото въз основа на удостоверение по реда на чл. 192 от ГПК от трето
неучастващо по делото лице- „Е. -А. - И. А.“, се установява че за периода 2005.2007г. сумата
на билета за пътуване от П. до София е била 10лв., а за периода от 2009г. до 2014г. е била
12лв. Поддържа се с въззивната жалба, че въз основа на доказатлествата съдържащи се в
материалите по наказателното дело и въз основа на цитираното удостоверение, предявения
иск за обезщетение за вреди от извършените разходи за транспорт следва да се приеме за
доказан както по основание, така и по размер, като необосновано предявения иск по чл. 2
ал.1 т. 3 от ЗОДОВ в тази му част е бил отхвърлен от РС П. като недоказан.
С въззивната жалба оспорва се като неоснователен и отказа на съда да уважи предявения иск
по чл. 2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ, в частта му за направените разноски за адвокатска защита по
делото, поради липса на доказателства за заплащането на адвокатското възнаграждение на
защитниците. Излагат се съображения, че от материалите по делото в наказателното
производство видно е, че адв. Р. Ц. е участвала в процеса като е осъществила защита и
процесуално представителство както по НОХ дело № 87/2005г. по описа на Софийския
военен съд, така и пред разследващите органи на досъдебното производство, при взимане на
мярка „Задържане под стража“ и при нейната отмяна, за което са били сключени два
договора с обща стойност на посочения в тях адвокатски хонорар- 800лв. Излагат се
съображения че видно е от извършената от адв. Ц. работа, че посочената в договорите за
правна помощ сума е изключително занижена и нереална, поради това поддържа се с
въззивната жалба че съдът е следвало да уважи предявения иск по чл. 2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ и
в частта му за претендираната сума за адвокатски хонорар в размер на 300лв., който е бил
платен от обвиняемия, но не е бил отбелязан като платен от адв. Р.Ц. в двата договора за
правна помощ. На същото основание с въззивната жалба са изложени доводи и за платено
адвокатско възнаграждение в размер на 300лв., неотбелязано в договорите за правна помощ
с адв. А. А..
С въззивната жалба се твърди от жалбоподателя, че съдът не е дал отговор и на друг въпрос-
в случай че адвокатски хонорар претендиран като обезщетение с иска по чл. 2 ал.1 т. 3 от
ЗОДОВ, не е бил реално заплатен на защитника осъществявал процесуално
представителство и защита в рамките на наказателното производство, то тогава
неизплатеното такова не се ли дължи, след като има за причина незаконното обвинение ?
При изложените съображения, иска се от въззивния съд да отмени обжалваното Решение №
2
8139/28.05.2021г., постановено по гр.д. № 972/2020г. по описа на РС П., в частта му, в
която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ за горницата
над уважената част до пълния претендиран размер от 2 383лв., която горница обхваща
380лв./от претендираните 420лв./- сторени транспортни разходи за автобусен билет за
осигуряването на пътуването от гр. П. до гр. София и обратно за участие в процесуално
следствени действия и пред съда; 600лв.- разлика до общия размер на търсените разноски за
заплатени адвокатски възнаграждения в отчетеното като незаконно наказателно
производство, като постанови ново решение с което да уважи предявения иск по чл. 2 ал.1 т.
3 от ЗОДОВ и в тази му част.
Претендират се разноските пред двете съдебни инстанция, съобразно разпоредбата на чл. 78
от ГПК.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
В предвидения по чл. 263 ал. 1 ГПК двуседмичен срок, по делото не е постъпил писмен
отговор от насрещната страна срещу въззивната жалба.
Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл. 267 във вр. с чл. 262 ГПК
намира въззивната жалба за редовна и допустима като подадена в срока за обжалване по
ГПК, от легитимирана страна с правен интерес и насочена срещу валиден съдебен акт,
подлежащ на въззивно обжалване и последващ съдебен контрол.
В пледоариите си по делото, представителят на РП Благоевград, моли въззивния съд да
остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното решение на РС П., като правилно и
обосновано. Поддържа се, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил частично
предявения иск по чл. 2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ, за претендираното обезщетение адвокатски
хонорар и разноски за транспорт, за които по делото не са представени никакви разходни
документи, както и договор за правна помощ или друг писмен документ, че претендираните
суми за адвокатски хонорар са били платени на защитниците на подсъдимия, участвали в
наказателните производства срещу И. С. Б..
Въззивният съд в рамките на правомощията си и за да се произнесе по оплакванията във
въззивната жалба, съобрази следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано въз основа на искова молба,
депозирана от И. С. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ж.к. „Ц. С.“, бл.*, ет. *, ап.*, срещу
Прокуратурата на РБ, като е предявен иск е с правно основание чл. 4 във вр. с чл. 2 ал.1 т. 3
от ЗОДОВ.
Сочи се с ИМ, въз основа на която е образувано делото пред РС П., че срещу И. С. Б. е
повдигнато обвинение за извършване на престъпление от общ характер (с последна
юридическа квалификация по чл. 387, ал. 3 във вр. с ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 371, б.
„б“ и чл. 2, ал. 2 НК), за което е бил оправдан с Присъда № 282/22.04.2015 г. по НОХ дело №
495/14г., по описа на Районен съд П., влязла в законна сила на 23.10.2015г. Исковата
претенция е основана на доводите, че в резултат на неоснователно повдигнато и
поддържано обвинение за извършването на тежко умишлено престъпление срещу И. С. Б.,
3
същият е претърпял имуществени вреди с общ размер 2 838лв. (след допуснатото изменение
на иска и намаляването на претенцията по размер, извършено при условията на чл. 214 ал.
1, изр. 3, предл. 1 ГПК), включващи: 420 лв. - разходи за пътуване от гр. П. до гр. София и
обратно, за участие в процесуално-следствени действия; 1 400 лв. - разноски за заплатени
адвокатски възнаграждения в наказателния процес, и 1 018 лв. - законна лихва за забава,
начислена върху сумата от 1 000лв., представляваща мярка за неотклонение „гаранция“, за
периода 09.04.2003г.-14.03.2011г.
Иска се от съда да осъди Прокуратурата на РБ да заплати на И. С. Б., претендираните суми,
съставляващи обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 18.09.2017г. до окончателното и изплащане.
Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат- А.Б.,
представляваща въззивника по сегашното дело, тъй като същата му оказва безплатна правна
помощ, на осн. чл. 38 ал.2 от ЗА.
С писмен отговор в срока и по реда на чл. 131 от ГПК, Прокуратурата на Република
България, оспорва предявените срещу нея искове за имуществени вреди на основание чл. 2
ал.1 т. 3 от ЗОДОВ, по основание и размер, като се възразява че ищецът не е ангажирал
доказателства за направените от него разходи за пътувания, както и за платени на неговите
защитници адвокатски хонорари за процесуално представителство и защита по
наказателните дела, както и не е установил наличието на причинно следствена връзка между
претендираните имуществени вреди и незаконното обвинение в престъпление.
Навадено е с отговора на ИМ и възражение за прекомерност на претендираното
обезщетение за адвокатско възнаграждение, тъй като същите надвишават размера на
възнагражденията по наказателни дела, предвиден в Наредба № 1/1999г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Оспорва се искането за заплащане на адвокатско възнаграждение на адв. А.Б., за
процесуалното представителство и защита по делото пред настоящата съдебна инстанция.
Въззивният съд, въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
счита за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно по делото, а установява се и от материалите приложени по делото за
наказателните производства, водени срещу И. С. Б., че наказателното преследване срещу
въззивника е започнало въз основа на Постановление от 27.08.2002г. на Военно окръжна
прокуратура София, предмет на образуваното ДП/Следствено дело № VI-17 от 2002г./, като
И. С. Б. е привлечен като обвиняем, по повдигнато срещу него обвинение за тежко
умишлено престъпление- военно длъжностно престъпление по чл. 387, ал. 3, пр. 1 и пр. 2,
във вр. с ал. 2, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 до 8
години.
Установява се по безспорен начин, че И. С. Б. е бил окончателно признат за невиновен по
повдигнатото срещу него обвинение, с влязла в законна сила на 23.10.2015г.- Присъда №
282/22.04.2015г., постановена по НОХ дело № 495/2014г. по описа на РС П..
4
По делото са приобщени като доказателства наказателни дела водени срещу И. С. Б./н. о. х.
д. № 495/14 г. на Районен съд - гр. П. и приложените към него: том I - том XI от ДП Ns VI-
17/02 г. на Военноокръжна прокуратура - гр. София, ч. н. д № 697/14 г. на ВКС, н. д. №
26/14 г, на Военен съд - гр. Сливен, ч. н. д № 461/14 г. на ВКС, н. д. № 214/16 г. на Военен
съд-гр. София, н. д. № 162/14 г. на Военен съд - гр. София, н. д. № 39/12 г. на
Военноапелативния съд, н. д. № 33/12 г. на Военноапелативния съд, н. д. № 183/11 г. на
Военен съд - гр. София, н. д. 87/05 г. на Военен съд - гр. София, н. д. № 59/07 г. на
Военноапелативния съд, н. д. 754/06 г. на ВКС; н. д. № 210/05 г. на Военноапелативния съд,
н. д. N° 123/07 г. на Военен съд - гр. София, н. д. № 15/09 г. на Военноапелативния съд, н. д.
№ 63/08 г. на Военноапелативния съд, н. д. № 694/08 г. на ВКС, н. д. № 748/09 г. на Районен
съд - гр. П., н. д. № 1023/09 г. на Районен съд - гр. П. и н. д. N° 39/05 г. на Военен съд - гр.
София/, от които се установява че наказателното производство срещу него е продължило за
период от 13г. 2м. и 4 дни, през който период както на досъдебната фаза, така и в съдебната
фаза на наказателното преследване, са били извършени множество процесуални действия в
гр. София, за част от които присъствието на обвиняемия/респ. подсъдимия/ е било
задължително.
Установява се, че И. С. Б. е присъствал на три от посочените в исковата молба дати-
29.08.2007г., 14.03.2012г. и 02.10.2013г., като е участвал в предприетите срещу него
процесуални действия- новото му привличане като обвиняем, разпита му в това
процесуално качество и предявяване на материалите от разследването.
Не се установява и доказва от събраните доказателства по делото, че И. С. Б. е участвал
лично в извършените процесуални действия, посочени в ИМ на 29.08.2006г. и м. 04.2011г.,
като на тези дати не се установява да са провеждани действия с него на досъдебното
производство.
Установява се от материалите по наказателните дела, приложени и приети по делото, че в
качеството си на подсъдим ищецът е взел лично участие в следните заявени в исковата
молба открити съдебни заседания:
-на 01.06.2005г. и на 08.11.2005г.- по НОХ дело № 87/05г. на Военен съд гр. София;
-на 06.03.2006г., на 17.04.2006г. и на 17.05.2006г.- по ВНОХ дело № 210/05г. на
Военноапелативния съд;
-на 02.02.2007г.- по КНОХ д. № 754/06г. на ВКС;
-на 30.01.2008г. и на 31.01.2008г.- по НОХ дело № 123/07г. по описа на Военен съд - гр.
София;
-на 16.06.2008г.; на 10.09.2008г. и на 15.10.2008г.- по ВНОХ д. № 63/08г. на
Военноапелативния съд;
-на 19.12.2008г.- по КНОХ дело № 694/08г. на ВКС;
-на 10.12.2013г.- по НОХ дело № 214/13г. по описа на на Военен съд София, и
-на 24.02.2014г.- по ВНОХ дело № 8/14г. на Военноапелативния съд гр. София.
5
Не се установява и доказва по настоящото дело, твърдението с ИМ за провеждано по НОХ
дело № 87/05г. на Военен съд София, открито съдебно заседание на дата- 20.05.2005г.
Установява се от материлаите по приложените наказателни дела, че с Определение №
50/04.04.2003г. по ч.н.д. № 50/2003г. на Военен съд София мярката за неотклонение спрямо
И. С. Б. е била изменена от „домашен арест“ в мярка за неотклонение „парична гаранция“ в
размер на 1 000.00лв., която е била изцяло внесена по сметка на съда който я е постановил, с
вносна бележка от 08.04.2003г. С Протоколно определение от 14.03.2011г. по НОХ дело №
1081/09г. на РС П. (влязло в законна сила на 22.03.2011г.) тази мярка за неотклонение е
била отменена.
Установява се от приобщените по делото материали от проведените срещу въззивника
наказателни производства, че по някои от делата същият е бил защитаван от адвокатите Р.
Ц. и А. А. от АК София. Те са взели активно участие в процесуалните действия, свързани с
привличанията му като обвиняем; неговите разпити; предявяванията на разследването;
разглеждане на мерките му за неотклонение и откритите заседания в съдебното
производство. По този повод са били сключени Договори за правна защита и съдействие,
съответно от 11.10.2002г. с адв. Р. Ц., при уговорено възнаграждение от 500лв. и от
29.11.2005г. с адв. А. А., при уговорено между страните възнаграждение от 300лв. И в двата
договора за процесуално представителство и защита е отбелязано, че тези хонорари са
платени в брой.
По делото няма данни за реалното заплащане на други адвокатски възнаграждения на тези
адвокати, като не са представени от ищеца и други сключени с тях договори за правна
защита и съдействие.
Във връзка с претенцията за заплащане на транспортни разходи от ищеца И. С. Б., за
пътуванията му с автобус от гр. П. до гр. София, за участието му в извършваните
процесуални действия на посочените в ИМ дати, била е изискана по реда на чл. 192 от ГПК
информация от трето, неучастващо по делото лице- ЕТ „А.- И. А.“, като е прието като
писмено доказателство писмо до РС П., в което се удостоверява че цената на автобусните
билети за автобусната линия гр. П.- гр. София, е била както следва: 2005-2007г.- 10.00лв.;
2009г.-2014г.- 12.00лв.
По делото пред първоинстанционния съд, не са представени от ищеца никакви
доказателства, че за участието си в процесуалните действия на датите посочени в ИМ, на
тези от тях на които е присъствал лично и които са проведени в гр. София, И. С. Б. е пътувал
с автобус и е направил разходи за транспорт, като в тази връзка не са представени никакви
разходно оправдателни документи/билети от автобус, съобразно Наредбата за
командировките/.
С обжалваното Решение № 8139/28.05.2021г., постановено по гр.д. № 972/2020г. по описа на
РС П., съдът е уважил предявения иск за пропуснати ползи, като е присъдил в полза на
ищеца И. С. Б., заплащането на сумата 1 017.43лв. от Прокуратурата на РБ/определена от
съда по реда на чл. 162 от ГПК/, съставляваща законната лихва върху сумата 1 000лв.,
6
внесена като парична гаранция, за периода от 09.04.2003г.-14.03.2011г., от която сума
ищецът се е лишил през времето, през което същата е била внесена по сметка на съда, по
обвинение за престъпление за което И. С. Б. по- късно е оправдан.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск за имуществени вреди, касаещ
сумата 420лв., съставляваща разходи за пътуване от гр. П. до гр. София, в двете посоки, за
участие в процесуално следствените действия, както и за сумата 600лв., съставляваща
разликата до общия размер на претендираните разноски за адвокатски хонорар, както и за
сумата от 0.57лв., съставляваща разликата между уважения от съда и претендирания от
ищеца размер на законната лихва върху сумата, внесена като парична гаранция за
претендирания с исковата молба период.
Въз основа на фактическите си изводи, изградени при съвкупния анализ на
доказателствата събрани пред първата съдебна инстанция, въззивният съд излага
следните правни съображения:
Обжалваното съдебно решение е валидно постановено, въз основа на предявен пред съда
процесуално допустим иск и по редовна искова молба. Същото е произнесено от законен
състав, в изискуемата от закона писмена форма, в рамките на правораздавателната власт на
съда и съобразно неговата компетентност.
Съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 1 от ЗОДОВ,
във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, който правилно е квалифицирал, като е постановил решението си
въз основа на редовна искова молба.
Съгласно разпоредбата на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ /предходна чл. 2, ал. 1, т. 2 - до измен. ДВ
бр. 98/12 г./държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите
органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето
бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление,
или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.
Въззивният състав на ОС Благоевград намира, че от обективна страна са налице
предпоставките на чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на
Прокуратурата на РБ, доколкото неин орган- Военно окръжна прокуратура София е
повдигнала, предявила и поддържала срещу ищеца обвинение, по което той е бил изцяло
оправдан с влязла в законна сила присъда на съда. Предвид обстоятелството, че по така
повдигнатото и поддържано обвинение съдът е постановил оправдателна присъда,
действията по повдигане и поддържане на обвинението се явяват незаконни, поради което
ищецът има правото да претендира заплащането на обезщетение за имуществени вреди-
съставляващи вреди и пропуснати ползи по смисъла на ЗЗД. Изложеното от обективна и
правна страна е достатъчно за ангажиране на отговорността на ответника Прокуратурата на
РБългария, по предявените срещу нея искове от ищеца И. С. Б..
Според т. 11 от ТР № 3/22.04.2004г. държавата отговаря за тези вреди, които са пряка и
7
непосредствена последица от увреждането /чл. 4 ЗОДОВ/. За ангажирането на отговорността
на държавата, не е достатъчно лицето да е било осъдено от едната съдебна инстанция и в
последствия оправдано от по-горната, по повдигнатото срещу него обвинение за
престъпление. Обезщетението за неимуществени или имуществени вреди се дължи при
наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и
претърпените вреди. Наличието на такава връзка е в доказателствена тежест на ищеца,
който следва да я установи при условията на пълно и главно доказване. Доколкото
наличието на причинно- следствена връзка е елемент от фактическите състави, с които
законът свързва отговорността на държавата по ЗОДОВ, когато такава връзка не е
установена или не е установена за част от претендираните вреди, обезщетение за тях не се
присъжда. /Решение № 209 от 11.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 84/2015 г., III г. о., ГК/
Първоинстанционният съд правилно е приел, че са налице кумулативно предвидените в
закона предпоставки за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на РБ, в хипотезата
на чл. 2 ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като частично е уважил предявения осъдителен иск за
имуществени вреди. Според настоящия състав на ОС Благоевград налице е безспорен правен
извод, че в случая са налице елементите от фактическия състав на чл. 2 ал. 1, т. 3 -
повдигнато обвинение, по което лицето е било оправдано с влязла в сила присъда, вреда и
причинна връзка между повдигнатото неоснователно обвинение и причинената вреда, тъй
като отговорността на Държавата по ЗОДОВ е обективна, не зависи от това дали вредите са
причинени виновно от длъжностното лице - чл. 4 от ЗОДОВ, като се дължи обезщетение за
всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. Ето защо безспорно е от събраните доказателства по делото пред
първоинстанционния съд, че в резултат на незаконно повдигнатото и поддържано срещу И.
С. Б. обвинение за престъпление, въззивникът е претърпял част от претендираните
имуществени вреди, които са в пряка причнна връзка с осъщественото спрямо него
наказателно преследване.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му- само в обжалваната му част. По
останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото с въззивната жалба. Обвързан
от оплакванията с жалбата от И. С. Б., чрез пълномощника му адв. А.Б., съставът на ОС
Благоевград следва да отговори на въпроса дължими ли са сумите- 420лв. за траспортни
разходи за пътуването на ищеца от гр. П. до гр. София, за извършването на процесуално
следствените действия по наказателните дела с негово участие, както и основателен ли е
предявения иск за имуществени вреди, в резултат на незаконното обвинение на въззивника-
ищец, за сумата от 600лв., претендирана като обезщетение за адвокатвски хонорар, за която
част предявения иск е бил отхвърлен за горницата, над уважената част от
първоинстанционния съд.
По въпроса за петендираното обезщетение за имуществени вреди за адвокатско
възнаграждение, в частта в която същият е отхвърлен от РС П.:
В ТР № 1/11.12.2018г. по тълк. д. № 1/2017г. ОСГК на ВКС се прие, че заплатените от
8
обвиняемия, респ. от признатия за невиновен подсъдим, за адвокатско възнаграждение в
наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на
основанията, посочени в чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ, съставляват имуществена вреда за лицето,
подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска
защита във всеки стадий на процеса (чл. 134 ал. 1 изр. 2, във вр. чл. 122, ал. 1 КРБ), а НПК не
е уредена отговорност за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
спрямо лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното
производство е прекратено.
Съгласно чл. 170, ал. 1 НПК (отм.) когато подсъдимият бъде признат за невиновен или
наказателното производство бъде прекратено разноските по дела от общ характер остават за
сметка на държавата, а разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия се възлагат
на частния тъжител. Тази разпоредба от НПК (отм.) урежда разноските, които са изплатени
в хода на наказателното производство по дела от общ характер от бюджета на съда на
основание чл. 167 НПК (отм.) - разноски и възнаграждения, изплатени на основание чл. 97
НПК (отм.) на свидетели и поемни лица - чл. 116, ал. 5 НПК (отм.), възнаграждения и
разходи на експерти - чл. 123, ал. 1 НПК (отм.). В НПК (отм.) не са предвидени разпоредби,
уреждащи хипотезата в чия тежест остават разноските, които е направил подсъдимия.
Аналогична е и уредбата на съдебните разноски в Наказателно процесуалния кодекс в сила
от 29.04.2009г. Според чл. 187 ал. 1 НПК разноските по наказателното производство се
посрещат от сумите, предвидени в бюджета на съответното учреждение, размерът им се
определя от съда или органа на досъдебното производство- чл. 188 НПК, съдът решава
въпроса за разноските с присъдата или с определение- чл. 189, ал. 1 НПК. Когато
подсъдимият бъде признат за виновен съдът го осъжда да заплати разноските по делото,
включително адвокатското възнаграждение и другите разноски за служебно назначения
защитник, както и разноските, направени от частния обвинител и гражданския ищец, ако са
направили такова искане- чл. 189 ал. 3 НПК. Според чл. 190 ал. 1 НПК, когато подсъдимият
бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено разноските по
дела от общ характер остават за сметка на държавата- т.е. за сметка на държавата остават
извършените разноски от бюджета на съда или на съответния орган на досъдебното
производство, като не е уреден въпросът за разноските, извършени от подсъдимия.
Отговорността за разноски в гражданския процес е материално правоотношение между
страните по делото. Тя е уредена в чл. 78 ГПК като безвиновна деликтна отговорност за
раноските, които насрещната страна е направила, при неблагоприятен изход на делото. Тази
отговорност е гражданска и се урежда по правилата на ЗЗД за отговорността на общото
задължение- да не се вреди другиму, доколкото за отговорността на държавата за причинени
вреди, не са приети особени правила в ЗОДОВ.
Съставът на ОС Благоевград разглеждащ настоящото дело счита, че държавата може да бъде
осъдена да репарира вреди на подсъдимият, срещу който е водено незаконно наказателно
производство, само ако същите са действително извършени и ако се намират в причинно
следствена връзка с проведеното наказателно преследване, което е приключило с
9
оправдателна присъда. В тази насока категорично е разрешението дадено с ТР №
1/11.12.2018г. по тълк. д. № 1/2017г. ОСГК на ВКС, което е признало адвокатското
възнаграждение за защитата на подсъдимия в наказателно производсто приключило с
оправдателна присъда- за имуществена вреда, която може да се претендира чрез предяен иск
с правно основание чл. 2 ал.1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ, но само ако са
представени убедителни доказателства че тези разсноски са дейстиветелно направени от
подсъдимия/само за „заплатеното от обвиняемия, респективно признатия за невиновен,
адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна
присъда“./Същото разрешение е дадено и в т. 1 от ТР № 6 от 09.11.2013г. по тълк. дело №
6/2012г. на ОСГТК на ВКС, с която е прието че само реално заплатените от страната
раноски подлежат на възмездява и на присъждане на страната която ги е направила, в
зависимост от изхода на гражданското дело. Със същата т. 1 от цитираното ТР е прието още,
че за да бъдат присъдени в полза на страната, доказването на направените разноски следва
да е пълно, т.е. да е налице документално установено плащане на възнаграждението за
адвокат. Когато заплащането е извършено в брой, това следва да е изрично удостоверено в
договора за правна помощ и съдействие, като в тази част договора има характер на разписка,
с която се удостоверява извършеното плащане на посочената сума като адвокатски хонорар.
При изложените съображения от правна страна и съобразявайки задължителната за
съдилищата съдебна практика, съставът на ОС Благоевград намира, че иск за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди по чл. 2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ, касаещ адвокатско
възнаграждение за защитника на подсъдимия, срещу който е проведено незаконно
наказателно преследване, може да бъде уважен само ако бъде доказано при пълно и главно
доказване, че тези разноски са действително направени и заплатени от ищеца на неговия
адвокат- защитник в наказателния процес. За сумата от 600лв., за която
първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ като
неоснователен, в настоящия случай такова доказване не е успешно проведено, тъй като за
заплащането на възнаграждение за адвокатска защита над размера уважен от съда/800лв./, не
са представени никакви писмени доказателства. Макар защитниците адвокатите Р. Ц. и А.
А. от АК София, да са продължили да защитават правата на И. С. Б. и да са извършвали
последващи процесуални действия като негови защитници, по делото не са представени
други договори за правна помощ и защита или пълномощни, от които да е видно на какво
основание същите са продължили да осъществяват задълженията си и дали с тях е уговоряно
заплащането на допълнителни суми като адвокатско възнаграждение. При липса на
убедителни писмени доказателства за действително направени разноски за заплащането на
допълнителен адвокатски хонорар, предявения иск с правно основание чл. 2 ал.1 т. 3 от
ЗОДОВ, в тази му част е недоказан и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд
като неоснователен.
Изводите на въззивният състав на ОС Благоевград не могат да се променят, дори в случая да
е било уговорено между ищеца И. С. Б. и неговите защитници адвокатите Р. Ц. и А. А.,
безплатна защита по наказателните дела за периода за който са били подписани договори за
10
правна помощ и съдействие. Ако на И. С. Б. е била предоставена безплатна защита за част от
проведените наказателни производства, то за него не са настъпили никакви вреди, тъй като
същият в този случай не е заплащал суми за осъществяването на процесуална защита и
съдействие. Дори на адвокатите Р. Ц. и А. А. да не са заплатени суми за осъществяваната от
тях защита в наказателния процес на обвиняемия/респ. подсъдимия/ И. С. Б., по реда на чл.
36 от ЗА, то вредите са настъпили за защитниците, а не за подсъдимия И. С. Б., тъй като при
безплатна защита, плащането на адвокатското възнаграждение е директно в полза на
адвоката осъществил същата, а не на защитаваното от него лице. Доводите наведени с
жалбата в тази насока съдът намира за неоснователни и същите следва да бъдат оставени без
уважение.
По въпроса за претендираните разноски за транспорт, за пътуванията от гр. П. до гр. София,
на посочените в ИМ дати, за участието на И. С. Б. в извършваните процесуални действия по
наказателните дела:
В НПК не е предвидена възможност за заплащане на разноските на подсъдимите, за
явяването им в съдебно заседание по наказателните дела, дори тогава когато тяхното
участие е задължително при провеждането на съдебните заседание по наказателните дела. В
процесуалния закон заплащането на такива разноски е предвидено за вещите лица и
свидетелите, участващи в наказателния процес, като в Нередбата за командировките
изрично е предвидено, че за доказването на направените транспортни разходи,
задължително следва да се представят разходо-оправдателни документи/билети от автобус
или влак; данни за автомобилът, с който е пътувало лицето, както и съобразяване на
разходна норма за горивото, което същият би изразходвал за изминатия път, съобразно
специална таблица; представяне на касов бон, от който да е видно че това гориво е било
заредено от водача на този автомобил, непосредствено преди пътуването, за което се иска да
бъдат присъдени транспортни разходи/. Ако се установи че претендираните транспортни
разходи са действително направени от подсъдимия, който по- късно е оправдан с влязла в
законна сила присъда и ако се докаже че същите са направени именно за да се осигури
участието му в процесуални действия по наказателните дела, където неговото участие е
било задължително, такива транспортни разходи могат да бъдат претендирани чрез
предявяване на иск по чл. 2 ал.1 от ЗОДВ пред гражданския съд. В множество следващи
решения на ВКС последователно се приема, че разноските, извършени в наказателното
производство, представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 2 ал. 1 т. 2 и чл. 4 от
ЗОДОВ и вземането за обезщетение следва да се реализира по реда на този закон, тъй като
липсва процесуална възможност претенцията да се упражни в наказателното производство.
В този смисъл са решения № 621 от 22.10.2010г. по гр. д. № 1927/2009г. на IV ГО, № 433 от
23.06.2010г. по гр. д. № 563/2009г. на IV ГО, № 126 от 10.05.2010г. по гр.д. № 55/2009г. на
IV ГО, № 781 от 30.11.2010г. по гр.д. № 511/2010г. на IV ГО, № 355 от 3.8.2010г. по гр.д. №
1651/2009г. на III ГО на ВКС и много други.
В настоящия казус действително се установява от приложените по делото проведена
дела/наказателни производства/, че на част от датите посочени в ИМ, ищецът И. С. Б. е
11
присъствал при извършването на процесуални действия от съда, с негово задължително
участие, като тези съдебни заседания са провеждани в съдилищата в гр. София. Това е
недостатъчно за да обоснове извода за основателност на исковата претенция за заплащане на
транспортни разходи, предмет на настоящото исково производство.
Съставът на ОС Благоевград намира, че установяването на разходите за пътни разноски в
производството по ЗОДОВ, следва да се извърши посредством надлежни писмени
доказателства- разходо-оправдателни документи, за заплащането на съответните
транспортни услуги. Следва да се отбележи че за признаване разходите на командировки и
транспорт, съдебната практика изисква задължително представянето на разходо-
оправдателни документи, удостоверяващи ползваната услуга и нейната цена. Доказването
размера на цената на билета за претендирания период, при липса на представен конретен
билет за пътуване с автобус или влак, не може да се приеме за убедително доказателство за
действително извършено пътуване от ищеца в посочената от него дестинация. По делото
липсват представени писмени доказателства/билети за автобуса с дата непоследствено преди
провежданет на съответното съдебно зседание/, с който да се докаже действително
извършеното пътуване от гр. П. до гр. София и обратно, както се твърди от ищцовата
страна. Подобно доказване е необходимо, тъй като не може да се презумира, че разходите
изобщо са направени и че именно ищецът е заплатил същите.
По въпроса за претендираните транспортни разходи следва да се посочи, че ищецът дължи в
настоиящия процес пълно и главно доказване не само че същите са действително направени
от него, но и че ако са заплатени те се направени именно за да бъде осигурено участието на
И. С. Б. в съответните процесуално следствени действия, извършени по наказателните дела в
гр. София, т.е. че те са пряка и непосредствена последица от неправомерно повдигнатото и
поддържано обвинение, за което ищецът е бил оправдан. Обективно възможно е ищецът да
не е пътувал до гр. София само заради проведените съдебни засдеаниа, при които участието
му е било задължитело, а поради друга някаква причина- работа, командировка и т.н.;
възможно е същият да е пътувал на стоп или да е докаран безплатно до столицата от
приятели и др. Претенцията за имуществени вреди тук е от такова естество, че също следва
да се докаже по някакъв начин, напр. копия от билетите, с които е пътувал ищеца /без
значение дали с автобус или влак/ или по друг начин. Налице са обаче само твърдения за
такива сторени разходи във връзка с наказателното дело, но тези разходи не са доказани
никак, а тяхното действително извършване не може да бъде предполагана като размер и без
да се докаже твърдяната имуществена вреда. Доколкото на обезщетяване подлежат реално
претърпените вреди, които са непосредствена последица от незаконосъобразната дейност на
правозащитните органи, в случая Прокуратурата на Р България, то претенцията за
репарация на имуществени вреди, представляващи "пътни разноски", се явява неоснователна
и недоказана. Правилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция в тази и
част като недоказана и неоснователна.
Въззивният съд в рамките на правомощията си съобразно разпоредбата на чл. 271 от ГПК и
въз основа на доказателствата по делото в тяхната съвкупност, изложи правните си доводи,
12
като стигна до същият правен резултат, до който е стигнал в обжалваното решение и
първоинстанционния съд. Следва първоинстанционното решение в обжалваната му част- в
която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ за горницата
над уважената част до пълния претендиран размер от 2 383лв., която горница обхваща
380лв./от претендираните 420лв./- сторени транспортни разходи за автобусен билет за
осигуряването на пътуването от гр. П. до гр. София и обратно за участие в процесуално
следствени действия и пред съда; 600лв.- разлика до общия размер на търсените разноски за
заплатени адвокатски възнаграждения в отчетеното като незаконно наказателно
производство, да бъде потвърдено като правилно и обосновано.
Въззивната жалба е неоснователна, поради което разноски на въззивника пред настоящата
въззивна съдебна инстанция не се дължат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВАРешение № 8139/28.05.2021г., постановено по гр.д. № 972/2020г. по
описа на РС П., в частта му, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 2
ал.1 т. 3 от ЗОДОВ за горницата над уважената част до пълния претендиран размер от
2 383лв., която горница обхваща 380лв./от претендираните 420лв./- сторени транспортни
разходи за автобусен билет за осигуряването на пътуването от гр. П. до гр. София и обратно
за участие в процесуално следствени действия и пред съда и 600лв.- разлика до общия
размер на търсените разноски за заплатени адвокатски възнаграждения в отчетеното като
незаконно наказателно производство, като ПРАВИЛНО И ОБОСНОВАНО.
Решението на съда не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13