Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 23.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-В състав, в открито съдебно
заседание на трети октомври две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието
на секретаря Йоана Петрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 4018 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
Обжалва
се решение на СРС, ГО, 62-ри състав, от 20.12.2017 г., постановено по гр. дело
№ 44188/2017 г., поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с решение
№ 335199/09.02.2018 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК по гр. дело №
44188/2017 г. на СРС, ГО, 62-ри състав, с което ответникът „Б.Л.“ ЕООД е осъден
да заплати на ищеца Г.А.Н. на основание чл. 128, т. 2 от КТ сумата от 371,10
лева – незаплатено дължимо трудово възнаграждение, ведно със законната лихва,
считано от 24.02.2015 г. до датата на изплащане, като е отхвърлена исковата
претенция до пълния й предявен размер от 5 880 лева. С решението ищецът е
осъден да заплати на ответното дружество сумата от 1 403,75 лева –
разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от иска, а в тежест на
ответника са възложени разноски в общ размер на 68,93 лева.
Въззивникът
Г.А.Н. заявява искане за отмяна на решението на СРС, ГО, 62-ри състав, от
20.12.2017 г., постановено по гр. дело № 44188/2017 г., в отхвърлителната му
част, поради неговата неправилност и необоснованост. Поддържа, че
първоинстанционното решение се основава единствено на заключението на
оспорената от ищеца съдебно-счетоводна експертиза, което същият намира за
непълно, невярно и изготвено въз основа на документи с неясни и неточни
плащания, които нямат отношение към заплатата му. Сочи, че от представените по
делото банкови извлечения не се установява, че така извършените от страна на
работодателя плащания са били именно във връзка процесния трудов договор,
доколкото последният е превеждал на ищеца и суми за повреди по камиона, както и
за такси и мита. Уточнил е, че претендираното от него незаплатено основно
месечно трудово възнаграждение за период от четири месеца възлиза на сума в общ
размер на 1 680 лева, съответстваща
на сбора от претендираните поотделно суми за всеки един от месеците, като поради
допусната техническа грешка в исковата молба е посочен общ сбор на сумата от
2 680 лева.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „Б.Л.“ ЕООД не е депозирал отговор на
въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като
обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба по реда
на чл. 269 от ГПК, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради
което подлежи на разглеждане по същество.
При извършената
проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, с изключение на
частта, в която искът на Г.А.Н. е отхвърлен за сумата над 4 880 лева до сумата от
5 880 лева, като постановено свръх петитум. В тази връзка, пред въззивната
съдебна инстанция съставът на СГС е допуснал уточнение на исковата молба поради
допусната в последната техническа грешка в частта на заявената претенция за
неизплатени основни трудови възнаграждения за месеците април, май, юни и юли
2014 г., която да се счита за предявена за общата сума от 1 680 лева /по
420 лева, посочени изрично като претендирани за всеки един от месеците
поотделно/, а не както е посочил първоначално ищецът в исковата си молба за
общата сума от 2 680 лева. Поради което, за горепосочената разлика
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено.
Съобразявайки
горепосоченото, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките
на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно
разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно
основание чл. 128, т. 2 от КТ.
В исковата си
молба Г.А.Н.
твърди, че на 20.12.2013 г. е сключил с ответника трудов договор, по силата на
който ищецът е бил назначен на длъжността „шофьор на товарен автомобил“ с
уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 420 лева. Посочва,
че освен така уговореното между страните основно трудово възнаграждение, ответното
дружество е обещало да заплаща на ищеца и допълнително такова в размер на 0,20
стотинки на изминат километър. Излага, че за периода от м. май до м. юни 2014
г., за 74 дена, като служител при ответника е извършвал курсове в Европа, във
връзка с които по силата на постигнатата с работодателя му уговорка, последният
е следвало да му заплати за пропътуваните километри сумата от 3 200 лева.
Допълнително излага, че за месеците април, май, юни и юли 2014 г. „Б.Л.“ ЕООД не е заплатило
на ищеца и сумата от 1 680 лева /по 420 лева за всеки от месеците/ -
дължимо месечно трудово възнаграждение по сключения между страните трудов
договор. Поради което се претендира осъждането на ответника да заплати на Г.А.Н. сумата от 1 680 лева – незаплатено основно
месечно трудово възнаграждение за периода от м. 04.2014 г. до м. 07.2014 г.,
както и сумата от 3 200 лева – допълнително уговорено трудово
възнаграждение за изминати километри.
В писмения си отговор
ответното дружество оспорва исковата претенция на Г.Н.. Заявява, че от представения с исковата молба
трудов договор се установява, че между страните не е било уговореното
претендираното от ищеца допълнително трудово възнаграждение за изминати
километри, като за постигането на такава уговорка не са ангажирани никакви
доказателства по делото. Сочи, че претендираното от Г.Н. трудово възнаграждение за периода от м. 04.2014
г. до м. 07.2014 г. е било изцяло изплатено от страна на работодателя и същият
не е останал задължил за твърдяната сума от 1 680 лева.
Съгласно разпоредбата на
чл.
128 от КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на
работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
При предявен иск по чл. 128
от КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че
претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/
действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието
на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа,
доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни
последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение
действително е било изплатено.
Тъй като по своето
правно естество трудовият договор е синалагматичен, трудовото възнаграждение се
дължи при изпълнение от страна на работника на своето задължение да предостави
на работодателя през уговореното работно време своята трудова сила.
Между страните не е
спорно, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че
през в период м. 12.2013 г. – м. 07.2014 г. последните са били обвързани от
валидно трудово правоотношение по трудов договор № 8/20.12.2013 г., по силата
на който ищецът е бил назначен при ответника на длъжността „шофьор, товарен
автомобил“ с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 420 лева. Между
страните не е спорно и обстоятелството, че в периода на действия на процесния
трудов договор ищецът е престирал реално уговорената работа.
От заключението на
приетата в хода на първоинстанционното производство съдебно счетоводна
експертиза, което съдът намира за компетентно
изготвена, се установява, че за периода м. 12.2013 г. – м.
07.2014 г. ответникът дължи на ищеца неплатено нетно трудово възнаграждения в
размер на 371,10 лева. В тази връзка вещото лице е заявило, че за определянето
на така посочения размер на дължимата сума, последният е съобразил единствено
предоставените му при извършената проверка при ответното дружество банкови
извлечения за направени парични преводи в полза на Г.Н.,
като други счетоводни документи не са му били предоставени предвид
обстоятелството, че те са били откраднати, за което е заведена и преписка с вх.
№ 34164/02.09.2014 г. по описа на 01 РУ „Полиция“ при СДВР. Както в експертното
си заключение, така й при разпита си в проведеното пред СРС на 20.12.2017
публично съдебно заседание, вещото лице е разяснило, че само в някои от банковите извлечения, предмет на анализ, е записано като основание за
превода „заплата“. Освен това експертът е посочил, че в коментираните банкови
извлечения не е било отбелязано направените преводи за заплата за кой месец се отнасят,
а освен това в същите нарежданите суми не са отговаряли на дължимото основно
трудово възнаграждение, което след направените удръжки в било в размер на
329.24 лева на месец. Поради което вещото лице е изчислило, че с оглед общия
размерът на направените от ответното дружество плащания на ищеца през периода
на действие на трудовия договор, то „Б.Л.“ ЕООД е останал
задължен на Г.Н. със сума от 371,10 лева.
Предвид гореизложеното,
настоящият съдебен състав намира за правилна и законосъобразна преценката на
районната съдебна инстанция да отхвърли претендията на ищеца за осъждане на
ответника да му заплати разликата над сумата от 371,10 лева до пълния претендиран размер от 1 680 лева -
незаплатено основно месечно трудово възнаграждение за периода от м. 04.2014 г.
до м. 07.2014 г. В тази връзка, доказателствено неподкрепени се явяват доводите
на жалбоподателя, че от представените по делото банкови извлечения не се
установява, че така извършените от страна на работодателя плащания са били именно
във връзка с процесния трудов договор, тъй като ответникът е превеждал на ищеца
и суми за повреди по камиона, както и за такси и мита. В хода на цялото
производство по делото Г.Н. не е ангажирал никакви доказателства за това, че е
извършил така заявените от него разходи по автомобила, за които работодателят
да му е останал задължен. Затова, не може да се приеме, че сумите, за които в
банковите извлечение не е посочено изрично основанието им за плащане, са за
други вземания на ищеца освен за заплата. Освен това, от събрания по делото
доказателствен материал не се установява между страните да е било уговорено
заплащането на нещо допълнително от това, което е било договорено
в трудовия договор от 20.12.2013 г., а именно – основното месечно трудово възнаграждение
в размер на 420 лева. Поради което, обосновани се явяват изводите на първата
инстанция, че доколкото от ангажираните от страните доказателства не се установява
„Б.Л.“
ЕООД да е поемало друго парично задължение, освен това за заплащане на Г.Н. на
сумата от 420 лева - основно месечно трудово съгласно по трудов
договор от 20.12.2013 г., то и съответно направените от ответното дружество банкови преводи в полза на ищеца през
периода на действие на трудовия договор са били именно във връзка с
изпълнението на така поетото задължение. Затова, с оглед посоченото от вещото
лице по допуснатата и приета по делото съдебно счетоводна, че
за периода м. 12.2013 г. – м. 07.2014 г. „Б.Л.“
ЕООД е останал задължен на Г.Н. със сума от 371,10 лева, то и до тази
сума претенцията на последния се явява основателна и следва да бъде уважена.
Съобразявайки
горепосоченото, неоснователно се явява и искането на жалбоподателя за осъждане
на ответното дружество да му заплати сумата 3 200 лева – допълнително
уговорено трудово възнаграждение за изминати километри. Както вече беше
посочено, в тежест на Г.Н. е било при условията на пълно и главно доказване да
установи, че така претендираното от него неизплатено допълнително
трудово възнаграждение е било действително уговорено между страните. По делото е
безспорно установено, че единственото поето от страна на работодателя парично
задължение е било да заплаща на работника сумата от 420 лева месечно – основно
трудово възнаграждение. Поради което, доколкото в хода на производството не са
ангажирани никакви други доказателства, от които да се установява
основателността на коментираната претенцията на ищеца, то същата правилно и
законосъобразно е била отхвърлена от районната съдебна инстанция.
С оглед гореизложеното, доколкото
изводите на настоящия съдебен състав съвпадат с крайните изводи на първата
инстанция, обжалваното решение като законосъобразно и правилно следва да бъде
потвърдено.
По
отношение на разноските:
Предвид частичното обезсилване на първоинстанционното
решение, настоящият съдебен състав следва да преизчисли размера на дължимите от
ищеца на ответното дружество разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника се дължат разноски в първоинстанционното
производство в размер на 1 385,93 лева, поради което решението следва да
бъде отменено в частта, в която са му присъдени разноски за разликата над 1 385,93
лева до присъдения от СРС размер от 1 403,75 лева.
Право на разноски в производството пред СГС има въззиваемата страна,
която своевременно е претендирала присъждането на такива за адвокатско
възнаграждение за един адвокат, но не е представила доказателства за
действителното им извършване. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6
от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по
банков път, задължително се представят доказателства за това. Доколкото по
делото въззиваемата страна не е представила доказателства, че претендираното от
нея адвокатско възнаграждение действително е било заплатено, то същото не
следва да й бъде присъждано.
Воден от горните мотиви,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение
на Софийски районен съд, ГО, 62-ри състав, от 20.12.2017 г., постановено по гр.
дело № 44188/2017 г., поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с
решение № 335199/09.02.2018 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК по гр.
дело № 44188/2017 г. на СРС, ГО, 62-ри състав, в частта, в която е отхвърлен
искът на Г.А.Н., с ЕГН **********, срещу „Б.Л.“ ЕООД, с ЕИК ******, за сумата
над 4 880 лева до отхвърления от СРС размер от 5 880 лева.
ОТМЕНЯ
решение на Софийски районен съд, ГО, 62-ри състав, от 20.12.2017 г.,
постановено по гр. дело № 44188/2017 г., поправено поради допусната очевидна
фактическа грешка с решение № 335199/09.02.2018 г., постановено по реда на чл.
247 от ГПК по гр. дело № 44188/2017 г. на СРС, ГО, 62-ри състав, в частта, в
която Г.А.Н., с ЕГН **********, е осъден да заплати на „Б.Л.“ ЕООД, с ЕИК ******,
сумата над 1 385,93 лева до присъдения от СРС размер от 1 403,75 лева
– разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА
решение
на Софийски районен съд, ГО, 62-ри състав, от 20.12.2017 г., постановено по гр.
дело № 44188/2017 г., поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с
решение № 335199/09.02.2018 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК по гр.
дело № 44188/2017 г. на СРС, ГО, 62-ри състав, в останалата му част.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.