Р Е Ш Е Н И Е №
............
гр. София, …..03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В
въззивен състав, в публично заседание на втори ноември две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Валентина
Илиева, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 6472 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № Р-ІІ-64-15353, постановено на 05.10.2016 г. по гр. дело № 69177/2014
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II-ро ГО, 64-ти състав, ответникът „Г.С.Д.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца
„МГС – О.“ ЕООД, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, сумата от 6916,05
лева, представляваща платена продажна цена с ДДС по неформални договори за
продажба на енергийни напитки „Г.С.“ и „Г.С. уиски“, върнати на 14.10.2009 г.
на ответното дружество в качеството му на продавач по договорите, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба (04.09.2014 г.) до
окончателното изплащане на задължението, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 1,92 лева, представляваща обезщетение за забава върху присъдената
главница за периода от 17.08.2014 г. до 03.09.2014 г. Така предявените
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над уважените части до пълните претендирани
размери съответно от 7874,88 лева и 2414,28 лева.
Със същия съдебен акт „Г.С.Д.“ ЕООД е осъдено да заплати на „МГС – О.“
ЕООД, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, сума в общ размер от
23778,14 лева, представляваща непогасен остатък от дължимо възнаграждение с ДДС
за извършени рекламни дейности по договор от 09.09.2009 г., както следва: 1/
20709,71 лева – неплатено възнаграждение по договора, за което е издадена
фактура № 39675/15.03.2010 г.; 2/ 2400,00 лева – неплатено възнаграждение по
договора за извършена промоционална активност за периода от 22.11.2009 г. до
22.12.2009 г., за което е издадена фактура № 263014/09.01.2010 г.; 3/ 668,43
лева – непогасен остатък от възнаграждение по договора за промоционална
активност за периода от 21.09.2009 г. до 21.10.2009 г., за което е издадена
фактура № 20101/09.11.2009 г.; ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба (04.09.2014 г.) до окончателното изплащане на задължението.
На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ответното дружество е осъдено да заплати на
ищеца сумата от 6,61 лева, представляваща обезщетение за забава върху присъдената
главница от 23778,14 лева, начислена за периода от 17.08.2014 г. до 03.09.2014
г., като така предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен
за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от 7290,37 лева.
Ответникът по делото – „Г.С.Д.“ ЕООД – е обжалвал като неправилен постановения
първоинстанционен съдебен акт в частта, с която предявените осъдителни искове
са частично уважени. Според жалбоподателя, в хода на производството не била
установена по безспорен начин дължимостта на присъдените в негова тежест суми.
Изложени са доводи за необоснованост на формираните от районния съд изводи за
наличие на трайни търговски отношения между страните, както и на реално
извършени доставки, във връзка с които били издадени процесните фактури.
Посочва се, че осчетоводяването на последните в счетоводствата на двете
дружества не доказвало приемането на сключените сделки, нито реалното им
изпълнение. Във въззивната жалба се твърди, че съдът не следвало да кредитира показанията
на свидетеля А. П., тъй като същите не били допустими, предвид разпоредбата на
чл. 165 ГПК. Противоречиви били изводите на първата инстанция и в частта
относно анализа на показанията, депозирани от свидетелите П.П.и С.Н.. Относно
присъденото в тежест на въззивната страна възнаграждение по договор от
09.09.2009 г., същата твърди, че липсвало съответствие между уговорената цена
за предоставяне на услугата, предмет на договора, и сумите, за които били
издадени фактурите, чието заплащане ищецът претендирал, както и че в договора
не била включена клауза за разсрочено плащане на възнаграждението. Отправено е
искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за
отхвърляне в цялост на предявените искове.
От въззиваемата страна в производството – ищецът „МГС – О.“ ЕООД – е постъпил
отговор в срок на подадената жалба, в който се твърди, че същата е
неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение. Според
изложеното от ищеца-въззиваем, СРС ценил доказателствения материал по делото в
съответствие със съдопроизводствените правила и приложил правилно съответните
материалноправни разпоредби. Посочено е, че обжалваният съдебен акт, като
изцяло законосъобразен и обоснован, следвало да бъде потвърден, доколкото
исковите претенции, в уважената от съда част, били безспорно доказани по
основание и размер.
Първоинстанционното решение, в частта, с която предявените осъдителни
искове са частично отхвърлени, е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, този
въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като споделя
формираните от районния съд фактически и правни изводи, поради което по силата
на чл. 272 ГПК препраща към тях, като те стават част от мотивите на въззивния
съдебен акт. Относно
релевираните в подадената жалба доводи за неправилност, въззивната инстанция
съд намира следното:
От фактическа страна:
На 09.09.2009 г. между „Г.С.Д.“
ЕООД като възложител и „МГС – О.“ ЕООД като изпълнител е сключен договор с
предмет предоставяне на услуги във връзка с рекламиране на определени от
възложителя изделия в търговски обекти. Дейностите по рекламирането включвали
излагане на изделията на определени, съгласувани с възложителя, места,
разполагане на рекламни съоръжения и материали на посочени от възложителя места
в тези обекти, както и оказване на съдействие на възложителя за организиране и
предоставяне на пространства в обектите за провеждане на рекламни презентации и
промоции на изделията. Съгласно постигнатите между страните уговорки, за
осъществяването на тези услуги възложителят дължал на изпълнителя
възнаграждение в размер на 41420,00 лева с включен ДДС в срок до 18.09.2009 г.
Срокът на договора, видно от чл. 24 на същия, бил една година.
Представени са 3 броя
едностранно подписани от „МГС – О.“ ЕООД фактури във връзка със заплащане на
възнаграждения за услуги по сключения между страните договор от 09.09.2009 г.,
а именно: фактура № ********** от 09.11.2009 г. за сумата от 2400,00 лева с
ДДС, представляваща паричен бонус за проведена промо-активност на енергийна
напитка в периода от 21.09.2009 г. до 21.10.2009 г.; фактура № ********** от 09.01.2010 г. за
сумата от 2400,00 лева с ДДС, представляващи „такса промоционална активност
22.11 – 22.12.09“ на енергийна напитка; фактура № ********** от 15.03.2010 г.
за сумата от 20709,71 лева с ДДС, представляваща възнаграждение за маркетинг и
реклама по сключения между страните договор.
По делото са представени и 6
броя двустранно подписани фактури, съставени от „Г.С.Д.“ ЕООД като доставчик, с
получател „МГС – О.“ ЕООД, по които са начислени дължими от ищцовото дружество
суми, представляващи цена на предоставени на последното търговски изделия
(стоки). Относно две от фактурите (№ 494 от 11.11.2009 г. и № 475 от 14.09.2009
г.). са представени платежни нареждания за извършени банкови преводи в полза на
ответното дружество, като плащането по втората посочена фактура е частично. За
същата (фактура № 475 от 14.09.2009 г.) е представено и кредитно известие.
Съгласно отразеното в два
броя протоколи за изтеглена стока от 14.10.2010 г., „МГС – О.“ ЕООД е предало
на представител на ответното дружество (на Н. Р.Б.) стоките, описани в протоколите.
Последните са двустранно подписани от страните по делото. Представено е нотариално
заверено пълномощно, изходящо от управителя на „Г.С.Д.“ ЕООД, по силата на което
същият е упълномощил Н. Р.Б.да го представлява в търговската дейност на
дружеството, включително „да извършва
всякакви бизнес сделки с която и да е трета страна, както и да подписва
всякакви договори от името на „Г.С.Д.“ ЕООД.“.
На 01.08.2014 г. „МГС – О.“
ЕООД е изпратило нотариална покана до ответника, съдържаща изходящи от ищцовото
дружество изявления за прихващане на насрещни парични задължения между
страните, възникнали по повод сключения между тях договор от 09.09.2009 г. и осъществяваните
между тях търговски продажби на стоки. Въз основа на така обективираните
изявления, ищецът е отправил покана до ответника за заплащане в тридневен срок на
суми по три броя фактури с начислени задължения в общ размер от 23778,14 лева
за осъществени рекламни и маркетингови дейности във връзка с процесния договор,
както следва: по фактура № 20101 от 09.11.2009 г. на стойност 668,43 лева, по фактура
№ 26301 от 09.01.2010 г. на стойност 2400,00 лева и по фактура №
39675/15.03.2010 г. на стойност 20709,71 лева. Отправена е покана и за
заплащане на сумата от 7874,88 лева с ДДС, представляваща стойност на закупени
от „МГС – О.“ ЕООД стоки, впоследствие изтеглени от ответното дружество, без
обаче последното да е възстановило получената продажна цена, съответно – без да
е издало кредитно известие за тях. Нотариалната покана е връчена на
представител на „Г.С.Д.“ ЕООД (на лицето Н. Б.) на 13.08.2014 г., видно от
съставената нотариална разписка.
По делото е изготвена
съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която не е оспорено от страните
в производството. Според вещото лице, всички процесни фактури и кредитни
известия, издадени от „Г.С.Д.“ ЕООД на „МГС – О.“ ЕООД, както и издадените
такива от „МГС – О.“ ЕООД на „Г.С.Д.“ ЕООД, са осчетоводени и от двете
дружества, вписани са в дневниците за покупки, съответно – в дневниците за
продажби, и са отразени в справките-декларации по ЗДДС за съответните периоди,
като за тях е ползван данъчен кредит. В заключението е посочено, че общо
дължимата от ответника сума по фактура № 20101 от 09.11.2009 г., фактура № 26301
от 09.01.2010 г. и фактура № 39675 от 15.03.2010 г., след извършените
прихващания на насрещни задължения, е в размер на 23778,14 лева. Стойността на
стоката, възстановяването на която ищцовото дружество претендира, възлиза,
според вещото лице, на сумата от 7874,88 лева и за нея липсват
доказателства за плащане от ответника. За същата не е издадено кредитно известие
и не е представен документ за плащане или замяна на стоката. В експертизата е
посочено, че в счетоводствата на двете дружества няма представени първични
счетоводни документи, различни от процесните.
Пред първоинстанционния съд
по реда на чл. 176 ГПК е изслушан управителят на „МГС – О.“ ЕООД Д.С.. Същата е
дала обяснения относно същността на осъществяваната дейност по реклама,
възложена на дружеството по силата на процесния договор от 09.09.2009 г., като
е заявила, че дейностите, за които са издадени фактури, са реално извършени от
ищцовото дружество, но възнаграждение за тях не е платено.
По делото са разпитани
свидетелите С.Е.Н., А. В. П. и П.И.П., чиито показания изясняват търговските отношения
между страните по делото и спецификата на осъществяваните дейности по маркетинг,
реклама и продажба на стоки. Свидетелят Н. заявява, че бил служител в ответното
дружество в периода от м. 10.2008 г. до м. 01.2012 г. като работата му се
изразявала в разнасяне на енергийни напитки по обектите и предаването им, включително
на представители на ищеца. Сочи,
че между страните по делото действително била осъществявана покупко-продажба на
енергийни напитки, както и промотиране на такива от страна на ищеца по
възлагане от ответника. Твърди, че по време на промоциите трябвало да се излагат
по две напитки една до друга на хладилните витрини на обектите, но той бил
констатирал, при посещения на бензиностанции (каквито били обслужваните обекти),
че „... това не се изпълнява от ищеца“,
„... имаше едно лице /една напитка/.“. Пояснява, че в неговите служебни
задължения не се включвало задължение да следи изпълнението на процесния
договор за маркетингови услуги. Посочва още, че не му било известно какви са
били уговорките между страните в случай на изтичане срока на годност на
закупени от ищеца напитки. Сочи, че познава Н. Р.Б., с когото заедно разнасяли
стоки за дистрибуция на „МГС – О.“ ЕООД и получавали обратно други стоки.
Свидетелят П., служител на
ищцовото дружество на длъжност „началник склад“, заявява, че работодателят му
закупувал енергийни напитки от ответника и ги предлагал по бензиностанции, като
обичайно при наближаване изтичането на срока на годност на стоката, същата била
изтегляна от обектите в склад на ищеца, откъдето представител на „Г.С.Д.“ ЕООД
я вземал, за което се съставяли приемо-предавателен протокол и кредитно
известие към фактурата. Сочи, че му е известен случай на неиздадено от
ответника кредитно известие за върната стока. Заявява, че вероятно ищцовото
дружество е промотирало и енергийните напитки, закупувани от ответника, защото
най-често били рекламирани именно такива стоки, което ставало чрез рекламни
плакати и афиши, както и чрез „промоутърките
(мърчандайзерките)“, които, с цел реклама, предлагали от напитките на
клиентите.
Свидетелят П., служител в
трето за спора търговско дружество, сочи, че е
работил за ищеца в периода от 2003 г. до 2006 г., след което продължил
да оказва съдействие на компанията. Поради тази причина му било известно, че в
периода от м. 09.2009 г. до около м. 07.2010 г. ищцовото дружество наело две
момичета, които свидетелят обучавал, с цел осъществяване на контрол върху текущите
промоции. Посочва, че спецификите при тази дейност зависили и от инструкции,
издавани от самите обекти (бензиностанциите „ЛукО.“), тъй като промоциите се
извършвали и посредством служители на каса от бензиностанциите. Твърди, че в
началото на 2010 г. имало и дегустация на рекламираните продукти, предоставяна
от двете момичета, което се случвало на по-големи обекти от веригата бензиностанции.
Самите стоки в промоция се опаковали с промоционален етикет, правели се и
плакати.
Така
депозираните от свидетелите показания пресъздават личните впечатления на
разпитаните лица за непосредствено възприети от тях обстоятелства, поради което
въззивният съд ги намира за обективни и непредубедени. Те следва да бъдат
кредитирани изцяло, въпреки служебните правоотношения между свидетелите и
страните по делото, тъй като показанията са логични, последователни и вътрешно непротиворечиви.
От правна страна:
По иск с посочено от
първоинстанционния съд правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД:
СРС, II-ро ГО, 64-ти състав, е бил сезиран с осъдителен иск за заплащане на сумата
от 7874,88 лева, представляващи платена продажна цена с ДДС по неформални
договори за продажба на енергийни напитки „Г.С.“ и „Г.С. уиски“, върнати на
14.10.2009 г. на ответното дружество в качеството му на продавач по договорите.
За
уважаването на така предявената исковата претенция в конкретния случай е
необходимо да се установи осъществяването на следните материални предпоставки: 1/ наличие
на валидно сключени между страните неформални договори за търговска продажба на
стоки; 2/ заплащане в цялост на дължимата по договорите цена от ищцовото
дружество (в качеството му на купувач) на ответника (в качеството му на
продавач); 3/ връщане на така закупената стока от купувача на продавача поради
изтичане на срока на годност; 4/ фактическо приемане на същата от продавача.
По делото безспорно е установено, че между двете дружества са сключени
множество неформални договори за търговска продажба на стоки. Предвид липсата
на изискване за форма за действителност на тази търговска сделка, следва да се
приеме, че така възникналото правоотношение е валидно и е породило насрещни
права и задължения за страните по него. Този извод се налага след анализ на
представените по делото двустранно подписани фактури, обективиращи параметрите
на отделните продажби (цена и количество на стоката). Съгласно заключението на
вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, тези фактури са
надлежно осчетоводени в счетоводствата на двете дружества, като за същите е
ползван данъчен кредит. Константна
е практиката на върховната съдебна инстанция (вж. Решение № 211 от 30.01.2012
г. по т. д. № 1120/2010 г., II ТО на ВКС; Решение № 109 от 07.09.2011
г. по т. д. № 465/2010 г., II ТО на ВКС; Решение № 92 от 07.09.2011
г. по т. д. № 478/2010 г., II ТО на ВКС; Решение № 30 от 08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010
г., I ТО на ВКС; Решение № 118 от 05.07.2011 г. по т. д. № 491/2010 г.
на II ТО на ВКС; Решение № 71 от 08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013
г. на II ТО на ВКС),
че отразяването на фактурата в
счетоводството на ответното дружество, включването ѝ в дневника за
покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен
кредит по същата представляват
недвусмислено признание на задължението и доказват
неговото съществуване.
Доказателства за съществуващите трайни продажбени правоотношения между
страните представляват и събраните по делото свидетелски показания. И тримата изслушани
свидетели, включително бившият служител на ответното дружество (свидетелят Н.),
заявяват, че „МГС – О.“ ЕООД многократно е закупувало от „Г.С.Д.“ ЕООД
енергийни напитки.
Установява се по делото, че при изтичане срока на годност на така
закупуваните от ищеца стоки между страните е било постигнато съгласие ищецът да
върне същите на ответното дружество, за което се съставяли приемо-предавателни
протоколи. Връщането на стоката се доказва както посредством представените по
делото протоколи и кредитно известие към фактура за продадена стока, така и от
изслушаните свидетелски показания. Двата приемо-предавателни протокола от
14.10.2010 г. са подписани от надлежно упълномощен представител на
ответника-продавач, видно от представеното по делото пълномощно, като в тях е
посочена бройката на върнатите енергийни напитки. За установената между двамата
търговци практика закупените стоки да бъдат връщани на продавача при изтичане
срока им на годност данни предоставят и разпитаните свидетели П. и Н.. Последният,
макар да сочи, че не му било известно какво се случва със стоките с изтекъл
срок на годност, закупени от ищеца, заявява, че заедно с Н. Б. (лицето,
подписало процесните приемо-предавателни протоколи от името на „Г.С.Д.“ ЕООД) „… в периода 2009 г. – 2010 г. сме разнасяли
стоките за дисрибуция на „МГС – О.“ ЕООД и получавахме с него обратно други
стоки…“. Възражението на въззивника, че свидетелските показания на П. не
следва да бъдат кредитирани, предвид разпоредбата на чл. 165, вр. чл. 164 ГПК,
настоящият съдебен състав намира за неоснователно. Обстоятелството връщана ли е
закупена стока поради изтичане срока ѝ на годност не попада сред
хипотезите на чл. 164, ал. 1 ГПК, изключващи допустимостта на свидетелски
показания. В случая се касае за неформални сделки, неустановени посредством
писмен акт, като самото връщане на стоката не е относимо към изпълнението на
договора за търговска продажба, а представлява вторично правоотношение между
страните по същия. Поради тази причина липсва основание депозираните от П.
показания да не бъдат кредитирани. Нещо повече – както бе посочено, по делото
са представени и други доказателства (писмени и гласни) за така установената
между двете дружества практика.
При съпоставка на закупените и заплатени от ищеца стоки, съответно – на
върнатите от него такива на ответника, се установява, както правилно е
констатирал районният съд, че общата стойност на върнатите на „Г.С.Д.“ ЕООД
енергийни напитки, чиято цена е била заплатена от „МГС – О.“ ЕООД, възлиза на
сумата от 6916,05 лева. При така събраните по делото доказателства, предявеният
осъдителен иск се явява доказан по основание и размер до посочената сума от
6916,05 лева.
Определената от районния съд
правна квалификация на исковата претенция, обаче, е неточна. Налице са
договорни правоотношения между страните в производството по повод множество
неформални договори за покупко-продажба на стоки, за които няма данни да са
били прекратени. Както бе посочено, връщането на стоката след изтичането на
срока ѝ
представлява вторично по своята същност правоотношение по извършваните
търговски продажби и произтича от тях, доколкото последните са негов
правопораждащ факт. Предвид
това обстоятелство, коректната правна квалификация на предявения иск е чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 318, ал. 1 ТЗ. Тъй като посочването правното
основание на всяка искова претенция е задължение на съда, въззивната инстанция
следва да отстрани служебно така допуснатото нарушение, като отмени
постановеното от районния съд решение и квалифицира правилно предявения иск,
въпреки липсата на такъв довод в разглежданата жалба, доколкото се касае за
съблюдаване правилното приложение на материалния закон. Това изменение в
квалификацията не води до промяна на подлежащите на доказване факти по делото,
поради което извършването ѝ от въззивния съд с крайния съдебен акт е
допустимо. От значение в случая е, че в исковата молба се релевирани твърдения
за конкретното съдържание на договорните отношения между ищеца и ответното
дружество, което се е защитавало по така наведените доводи. Релевираните от
страните в този смисъл фактически твърдения са разгледани от първоинстанционния
съд, който е постановил решението си именно въз основа на тях. Поради тази
причина не са налице основания за обезсилване на съдебния акт в тази му част, а
за неговата отмяна и за постановяване на решение по коректната правна
квалификация на спора.
По иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал.
1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума в общ размер от 23778,14 лева,
представляваща непогасен остатък от дължимо възнаграждение с ДДС за извършени
рекламни дейности по договор от 09.09.2009 г. За да възникне правото на
обезщетение за нанесени вреди на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да е
налице неизпълнение на дадено договорно задължение и да са претърпени
неблагоприятни последици, които да се намират в пряка причинна връзка с това
неизпълнение. От представените по делото доказателства е видно, че на
09.09.2009 г. между страните в производството е възникнало търговско
правоотношение с предмет предоставяне
на услуги във връзка с рекламиране на определени от възложителя изделия в
търговски обекти. При съвкупна преценка на доказателствата по делото се
установява, че в изпълнение на задълженията си по този договор ищцовото
дружество е рекламирало енергийните напитки, доставяни му от ответника. За този
извод от значение са показанията, депозирани от свидетелите Н. и П., тъй като и
двамата заявяват, че ищецът е промотирал посочената стока на различни обекти (в
бензиностанции „ЛукО.“). Заявеното от свидетеля Н., че промотирането не било
осъществявано съгласно изискванията на възложителя, не доказва пълно неизпълнение
на така поетото задължение, както се твърди във въззивната жалба, доколкото
начинът на разполагане на рекламираната напитка в съответните обекти не е
единственият способ на рекламиране, използван от „МГС – О.“ ЕООД, видно от
показанията на свидетелите П. и П.. В случая следва да се посочи, че от
ответника не е и заявено възражение за непълно изпълнение. За изпълнението на
уговорените рекламни услуги са издадени фактури (фактура № ********** от
09.11.2009 г. за сумата от 2400,00 лева с ДДС, представляваща паричен бонус за
проведена промо-активност на енергийна напитка в периода от 21.09.2009 г. до
21.10.2009 г.; фактура № ********** от
09.01.2010 г. за сумата от 2400,00 лева с ДДС, представляващи „такса
промоционална активност 22.11 – 22.12.09“ на енергийна напитка; фактура №
********** от 15.03.2010 г. за сумата от 20709,71 лева с ДДС, представляваща
възнаграждение за маркетинг и реклама по сключения), надлежно осчетоводено от
ответното дружество, за които то е ползвало данъчен кредит, видно от
неоспореното заключение по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза. Както бе посочено
по-горе, фактурите отразяват възникналата между страните облигационна
връзка и осчетоводяването им от търговското дружество-ответник, включването им в
дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен
кредит по тях по смисъла на ЗДДС
представлява недвусмислено признание
на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо повече, според приетото в
Решение № 42 от 2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на II ТО, Решение № 92 от 2011
г. по т. д. № 478/2010 г. на II ТО и Решение № 47 от 2013
г. по т. д. № 137/2012 г. на II ТО, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е
останала неподписана за "получател" от купувача по договора за
търговска продажба или от възложителя по договор за изработка (както е в
конкретния случай), тя може да послужи като доказателство за възникване на
отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи
на конкретната сделка, отразена е счетоводно от
двете страни и е ползван данъчен кредит.
При наличните доказателства,
събрани в хода на производството, безспорно се налага изводът, че ответникът е
приел без възражения по смисъла на чл. 264, ал. 3 ЗЗД извършването на
дейностите, за които е начислено възнаграждение по процесните фактури. Поради
тази причина същият дължи заплащане на така формираната сума. По-ниският размер
на претендираното от ищеца възнаграждение не е индиция за неизпълнение на
договора, както сочи въззивната страна, а резултат от правоотношенията между
страните, доколкото съгласно клаузите на договора, изпълнителят действа по
изрично възлагане на поръчки от страна на възложителя. При липса на подобни
указания и поръчки, за каквито по делото няма каквито и да е било
доказателства, не е дължим и пълният размер на уговореното възнаграждение,
както правилно е отбелязал районният съд. Предвид изложеното, законосъобразен е
изводът на първата инстанция, че предявената искова претенция за заплащане на
възнаграждение по договора, сключен между страните на 09.09.2009 г., е изцяло
основателна и доказана до пълния претендиран размер от 23778,14 лева.
По искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на
претенция за заплащане на лихва за забава ищецът следва да докаже наличието на
главно вземане и изпадане на длъжника-ответник в забава при изпълнението на
същото. Основателността на предявените главни искове предпоставя основателността
и на акцесорните такива с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Видно от
представената по делото нотариална покана, ищецът е поставил ответното
дружество в забава за процесните вземания, като в предоставения срок за доброволно
изпълнение последното не е погасило задълженията си. Поради тази причина,
правилни са изводите на районния съд, че за последните „Г.С.Д.“ ЕООД е
изпаднало в забава, считано от 17.08.2014 г., съответно – дължи мораторна лихва
върху двете главни вземания за периода от 17.08.2014 г. до 03.09.2014 г.
Изложеното води до извод, че правилно и законосъобразно районният съд е уважил
исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите съответно от 1,92 лева, представляваща мораторна лихва, начислена върху главницата за
платена продажна цена с ДДС по неформални договори за продажба на енергийни
напитки, и от 6,61 лева, представляваща мораторна лихва, начислена върху главницата
за непогасен остатък от дължимо възнаграждение с ДДС за извършени рекламни
дейности по договор от 09.09.2009 г.
По разноските:
Предвид изхода
на спора, разноски за тази инстанция могат да бъдат присъдени единствено в
полза на въззиваемия ищец, но такова искане не е отправено от него в хода на
въззивното производство.
Така
постановеното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, в частта по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд, ІV-В въззивен състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
Р-ІІ-64-15353, постановено на 05.10.2016 г. по гр. дело № 69177/2014 г. по
описа на Софийски районен съд, II-ро ГО, 64-ти състав, в частта, с която „Г.С.Д.“ ЕООД, ЕИК:*********, е осъдено да заплати на „МГС – О.“
ЕООД, ЕИК: *********, на основание чл.
55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, сумата от 6916,05 лева, представляваща платена
продажна цена с ДДС по неформални договори за продажба на енергийни напитки „Г.С.“
и „Г.С. уиски“, върнати на 14.10.2009 г. на ответното дружество в качеството му
на продавач по договорите, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба (04.09.2014 г.) до окончателното изплащане на задължението, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Г.С.Д.“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „МГС – О.“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 318, ал. 1 ТЗ, сумата от 6916,05
лева (шест хиляди деветстотин и шестнадесет лева и пет стотинки),
представляваща платена продажна цена с ДДС по неформални договори за продажба
на енергийни напитки „Г.С.“ и „Г.С. уиски“, върнати на 14.10.2009 г. на
ответното дружество в качеството му на продавач по договорите, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба (04.09.2014 г.) до окончателното изплащане на
задължението.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № Р-ІІ-64-15353, постановено на 05.10.2016 г. по гр. дело №
69177/2014 г. по описа на Софийски районен съд, II-ро ГО, 64-ти
състав, в останалата му обжалвана част.
Първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила в частта, с която предявените осъдителни искове с
правно основание чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 318, ал. 1 ТЗ (а съгласно
правната квалификация, дадена от районния съд – чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД) и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД са частично отхвърлени.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба
в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд в частта по предявения иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.