Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я:
СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Кочовски, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА в.гр.д. № 3615 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 71906 от 13.04.2020 г., постановено по гр. д. № 50775/2016 г., по
описа на СРС, І ГО, 39 състав, поправено с решение № 136410 от 30.06.2020 г. по
реда на чл. 247 от ГПК, З. „А.Б.“ АД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление *** е осъдено да заплати на М.А.Г., ЕГН **********, действащ чрез
своя баща и законен представител А.Н.Г., с адрес *** на основание чл. 226, ал.
1 от КЗ /отм./ сумата от 11 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени в
резултат от непозволено увреждане на здравето неимуществени вреди поради
настъпило на 23.10.2014 г. около 7.30 часа, в гр. София, на бул. „Княз Ал.
Дондуков“ в района на кръстовището с ул. „Кракра“ пътнотранспортно
произшествие, изразяващи се в претърпени болки и страдания, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на увреждането /23.10.2014 г./ до
окончателното й изплащане, като искът по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е отхвърлен за
сумата над 11 000 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв., като
неоснователен.
Със
същото решение З. „А.Б.“ АД е осъдено да заплати на М.А.Г., действащ чрез своя
баща и законен представител А.Н.Г., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в
размер на
733.33 лв. - разноски по делото, както
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 860 лв. - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца пред СРС. С решението М.А.Г.,
действащ чрез своя баща и законен представител е осъден да заплати на З. „А.Б.“
АД на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 565.86 лева – разноски по делото.
Срещу
постановеното съдебно решение, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените
искове, както и в частта относно присъдените разноски е депозирана въззивна
жалба от ищеца М.А.Г., чрез пълномощника му адв. К.Н., в която същото се
обжалва като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния
закон и процесуалните правила. В жалбата се навеждат доводи, че при
постановяване на решението, първоинстанционният съд е нарушил принципа на
справедливостта и поради това и нормата на чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка се
излагат съображения, че присъденото застрахователно обезщетение не съответства
на претърпените болки и страдания като занижено и несправедливо. Поддържа се,
че в резултат на процесното ПТП, ищецът М.Г. е получил изключително тежки травматични
увреждания, изразяващи се в контузия на главата в лявата околоорбитална област,
на лявото коляно и сътресение на мозъка без загуба на съзнание, травмена болест
на мозъка - травматична церебрастения, по повод на което е лекуван чрез
социална изолация в къщи с щадящ двигателен и психоемоционален режим при
медикация и болкоуспокояващи аналгетични средства, като се сочи, че и до
настоящия момент при същия е налице натрапчиво страхово опасение от МПС на
улицата и чувство за малоценност. В жалбата се излага също, че в психологичен
план претърпяното ПТП се е отразило на ищеца негативно върху цялостното му
функциониране, чийто последици същият не е могъл да преодолее напълно продължително
време, включително и към момента. Навеждат се доводи, че посоченото събитие
обуславя интензивни и трайни отрицателни психични състояния за ищеца, както и
ограничения в психосоциалното функциониране, както и че преодоляването на
негативните последици от стресогенната ситуация е въпрос не само на време, но и
на съчетание от редица фактори. Поддържа се, че ищецът все още не е излекуван, а
лечението му продължава и ще продължава до края на живота му, като същият е търпял
изключително силни болки и страдания, търпи ги и към настоящия момент и ще продължава
да ги търпи и за в бъдеще. В тази връзка се излагат съображения, че при
прилагане на критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението,
съгласно чл. 52 от ЗЗД, първоинстанционният съд е възприел в недостатъчна степен
претърпените и търпени и към настоящия момент от ищеца действителни неимуществени
вреди. Поддържа се, че съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в
ППВС № 4/1968 г. същите следва да бъдат преценени адекватно и в тяхната
съвкупност, при това в мотивирано изложение за преценката на приноса им спрямо
увреждането, поради което се поддържа, че решението е неправилно като
постановено в противоречие с материалния закон - чл. 52 ЗЗД, вр. с ППВС № 4/1968
г.
Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени решението, в отхвърлителната част,
като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго, с което да уважи
изцяло иска, както и да присъди направените по делото разноски.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от ответната страна З. „А.Б.“ АД, чрез процесуалния представител адв. А.Б.,
в който същата се оспорва като неоснователна. В тази връзка се навеждат доводи,
че според направените уточнения от вещото лице в първоинстанционното производство,
възстановителният период от получените от ищеца повърхностни травми е бил кратък,
а по отношение на останалите твърдени от жалбоподателя увреждания, както и на твърдяното
посттравматично разстройство по делото не е било проведено доказване, че са
вследствие на процесното ПТП. Поддържа се, че при определяне размера на
обезщетение следва да се отчете и наличието на съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалото лице.
Иска
се от въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба на ищеца М.А.Г. и
да потвърди решението в отхвърлителните му части като правилно и
законосъобразно, като с оглед изхода на спора да се произнесе за разноските в
първоинстанционното производство. Претендира разноски по делото.
Постъпила
е и въззивна жалба от З. „А.Б.“ /ответник в първоинстанционното производство/, подадена
чрез адв. А.Б., в която се обжалва първоинстанционното решение, В ЧАСТТА, с
която са уважени предявените искове. В жалбата се навеждат доводи, че определеното
от първоинстанционния съд застрахователно обезщетение в размер на 11 000 лева е
силно завишено и не отговарящо на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД
и на трайната съдебна практика за подобни случаи. В жалбата се обжалва постановеното
решение в частта, с която предявеният иск е уважен над сумата от 5 000 лева
до сумата от 11 000 лева. В тази връзка се поддържа, че от представените
медицински документи, както и от заключението на тричленната повторна
комплексна съдебно-медицинска експертиза по делото е установено, че непосредствено
след настъпването на ПТП ищецът е бил диагностициран единствено с травма на главата
с подкожен кръвоизлив в областта на лявата орбита, контузия на левия крак в
областта на бедрото и коляното, както и преходна дезориентация, представляваща
лекостепенно нарушение на съзнанието, като не са били констатирани увреждания
на вътрешни органи. На следващо място се излагат съображения, че съгласно
направените уточнения от вещото лице - травматолог, възстановителният период от
получените от ищеца повърхностни травми е бил кратък, а по отношение на
останалите твърдени увреждания, както и посттравматично разстройство, по делото
не е било проведено доказване, че същите са настъпили вследствие на процесното
ПТП. В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд не се е произнесъл и по
своевременно направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалото лице. В тази връзка се поддържа, че по делото е
безспорно установено, че същият е изскочил внезапно на пешеходната пътека, в
тъмната част на денонощието, при липсата на улично осветление, като е бил
облечен с тъмни дрехи, без да се увери, че в момента на пресичането към него не
приближават ППС, в който смисъл са показанията на разпитания по делото свидетел
К.С.. Поддържа се, че при определяне размера на обезщетение следва да се отчете
и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото
лице.
Поради
изложеното, се моли да бъде отменено първоинстанционното решение, като
неправилно и незаконосъобразно, като предявеният иск да бъде отхвърлен за разликата
над сумата от 5000 лева до сумата от 11 000 лева, като неоснователен и недоказан,
както и да се произнесе по разноските в първоинстанционното производство с
оглед изхода на спора. Претендира разноски и за въззивното производство.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор по
въззивната жалба на З. „А.Б.“ от въззиваемата страна М.Г..
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени обективни кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ от М.А.Г., действащ чрез своя баща и
законен представител А.Н.Г. против З. „А.Б.“ за осъждане на ответника да му заплати
сумата от 15 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат
от непозволено увреждане поради настъпило ПТП на 23.10.2014 г., около 7.30 ч.,
в гр. София, на бул. „Княз Ал. Дондуков“ в района на кръстовището с ул.
„Кракра“, изразяващи се в претърпени болки и страдания, ведно със законната
лихва, считано от датата на увреждането /23.10.2014 г./ до окончателното й
изплащане.
В
исковата молба ищецът твърди, че на 23.10.2014 г. около 7.30 часа, в гр. София,
на бул. „Княз Ал. Дондуков“ в района на кръстовището е ул. „Кракра“ е блъснат
от МПС марка „Тойота“, модел „Авенсис“, с peг. № *****, управляван в нарушение
на правилата за движение по пътищата. Твърди, че в резултат на удара е получил
хематом на околоочната орбита и контузия на лявото коляно, както и претърпял
силен стрес. Тъй като към датата на процесното ПТП между собственика на
автомобила, при управлението на който е станало увреждането и ответника била
сключена застраховка „Гражданска отговорност“, обективира искане за осъждане на
ответното застрахователното дружество да репарира претърпените от него
неимуществени вреди чрез заплащане на застрахователно обезщетение в
претендирания размер.
В
подадения по реда на чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба, ответникът З. „А.Б.“ излага становище за неоснователност
на предявения иск и моли за отхвърлянето му. Навежда доводи за липсата на данни
за механизма на настъпване на ПТП, респ. че е налице извършено от водача на
лекия автомобил противоправно деяние. Отделно от това оспорва наличието на
причинни-следствена връзка между пътния инцидент и твърдените увреждания на
ищеца. Счита също така, че претендираното обезщетение се явява силно завишено и
не съответства на действително претърпените вреди. В условията на евентуалност
прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят приетата от
първостепенния съд фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира
за необходимо да я преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на
основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от легитимирани страни
и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са
процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
Производството е по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ
/отм./, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в размер на 15 000 лв., ведно със законна лихва от датата на ПТП до
окончателното й изплащане.
За
да бъде проведен успешно прекият иск на пострадалите срещу застрахователя на
деликвента следва да се установят по безспорен начин наличието на две групи
факти: да се установи наличието на застрахователно правоотношение между
ответника в качеството на застраховател и прекия причинител на увреждането в
качеството на застрахован, както и да са налице кумулативно всички елементи от
сложния фактически състав на непозволеното увреждане – да е налице действие или
бездействие, което материализира противоправно деяние, извършено от деликвента,
същото да е извършено виновно, да е налице причинна връзка между деянието и
вредите, както и да са налице вреди. Ищецът следва да установи наличието на
посочените факти при условията на пълно и главно доказване, като вината на
застрахования при ответника водач се предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираното вземане, респ. релевираното възражение за съпричиняване
по чл. 51, ал. 2 ЗЗД - че с поведението си пострадалият е допринесъл за
вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил настъпването на
вредите. Приносът на пострадалия трябва да бъде конкретно установен (решение №
169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г., II т. о., ВКС).
Спорът
пред настоящата инстанция съобразно изложените доводи във въззивните жалби е
съсредоточен върху определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди при прилагане на принципа на чл. 52 ЗЗД.
Въззивната
инстанция намира, че наведените доводи във въззивните жалби за незаконосъобразност
на обжалваното решение, досежно частта, в която СРС е определил размера на дължимото
обезщетение са неоснователни.
Съгласно
разпоредбата на чл. 45 вр. с чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД на обезщетение подлежат
всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. При
определяне на размера на обезщетението съдът, следва да се ръководи от
задължителните указания дадени с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на
ВС по отношение на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, че
същото не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при
определяне размера на обезщетението. Съгласно задължителните за съдилищата
указания, дадени в цитираното постановление, справедливостта, като критерий за
определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а
предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства
- обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността
на търпимите болки и страдания, физическите и психологически последици за
увредения, неудобства и всякакви други негативи, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
В
конкретния случай претенцията се основава на търпени от ищеца болки и страдания
в резултат от настъпилите травматични увреждания.
За
установяване на действително претърпените неимуществени вреди в
първоинстанционното производство са били допуснати единична и тройна
съдебно-медицинска експертиза. Съгласно заключението от единичната съдебно-медицинска
експертиза, в резултат от процесното ПТП, ищецът е претърпял сътресение на
мозъка без загуба на съзнание, което не е било разпознато при първоначалните
специализиран
преглед от неврохирург като съгласно
експертното заключение ищецът е излекуван от физическите увреждания и е нямал оплаквания
от главоболие и други признаци от органични увреждания на главата. Съгласно
приетото по делото и неоспорено от страните заключение от тройна съдебно-медицинската
експертиза, което въззивният съд намира, че при преценката му по реда на чл.
202 ГПК следва да бъде изцяло кредитирано като компетентно и обективно дадено и
неопровергано от другите събрани доказателства и кореспондиращо със същите, по
делото се установява, че вследствие на процесното ПТП ищецът, който е бил на 10
години към датата на настъпването му е получил травма на главата с подкожен
кръвоизлив в областта на лявата орбита, преходна дезориентация, което
представлява лекостепенно нарушение на съзнанието, контузия на левия крак в областта
на бедрото и коляното, като не са били констатирани увреждания на вътрешни
органи. Съгласно експертното заключение, към момента на прегледа липсват
обективни данни за огнищна неврологична симптоматика и възбуден радикулерен
синдром и функционален дефицит. От експертизата се установява също така, че предвид
преживяната травма на главата, която макар и с лека форма на преходно разстройство
на съзнанието /обърканост/, като остатъчно явление може да се приеме наличие на
посттравматичен синдром при ищеца, включващ оплаквания от пристъпно главоболие,
световъртежи, страх, лесна уморяемост, напрегнатост, тикове, които могат да
продължат с години. Във връзка с изложеното, предвид заключенията на приетите
по делото първоначална и повторна тройна съдебно-медицинска експертиза,
въззивният съд намира, че при определяне на обезщетението за неимуществени
вреди, първоинстанционният съд правилно е съобразил обстоятелството, че по делото
не са налице данни, че ищецът е претърпял черепно-мозъчна травма, остатъчното
явление от която е травмена болест на мозъка - травматична церебрастения, в
какъвто смисъл са наведените оплаквания във въззивната жалба на ищеца. Видно от
мотивите на първоинстанционното решение, при определяне размера на
обезщетението от СРС е съобразено обстоятелството, което се установява от заключението
на тройната СМЕ, че като остатъчно явление от преживяната травма на главата,
която макар и с лека форма на преходно разстройство на съзнанието /обърканост/
може да се приеме, че при ищеца е наличен посттравматичен синдром, който включва
оплаквания от пристъпно главоболие, световъртежи, страх, лесна уморяемост,
напрегнатост и тикове, както и че същите могат да продължат с години. Взето е
предвид и обстоятелството, че е налице и остатъчна невротична фиксация и
чувство на повишена тревожност, като законосъобразно и правилно е била отчетена
в тази връзка от решаващия състав и възрастта на ищеца, който към момента на
инцидента е бил едва на 10 години. Въззивният
съд намира, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,
първоинстанционният съд е взел предвид и обстоятелството, че възстановителният
процес по отношение на контузията на лявото бедро е бил в рамките на 10-15 дни,
а по отношение на хематома на окото за период около 15-20 дни, като е отчетен и
видът на проведеното лечение – противоболково медикаментозно лечение и щадящ
двигателен режим. На следващо място, настоящият състав намира за установено по
делото, че в резултат от причинените телесни увреждания, ищецът е претърпял негативни
психически изживявания. Съгласно заключението на тройната СМЕ, в психологичен
аспект в началната фаза при ищеца са се констатирали негативни емоционални
състояния и психосоматичен дискомфорт, а в период след около две седмици са се
появили симптоматика по типа на посттравматично стресово разстройство, оформили
са се фобийни страхове и чувство за несигурност при излагането му в ситуация на
пресичане, като през последната година било налице намаляване на интензивността
на симптоматиката, свързана с посттравматични стрес. Всички тези обстоятелства
са били отчетени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Взето е
предвид от решаващия състав и обстоятелството, че понастоящем също е налице остатъчна
невротична фиксация и чувство на повишена тревожност /при обекти и ситуации,
напомнящи инцидента/, както и че в психологичен план претърпяното от ищеца се е
отразило негативно върху цялостното функциониране, като същият е възприел настъпилия
инцидент като стресор, чиито последици продължително време, включително и към
настоящия момент не може да преработи напълно.
Във
връзка с изложеното, настоящият състав намира за неоснователни доводите във
въззивната жалба на ищеца, че при постановяване на решението,
първоинстанционният съд е нарушил принципа на справедливостта като е определил
несправедливо обезщетение, което не съответства на претърпените от ищеца болки
и страдания, поради това, че в резултат
от процесното ПТП, същият е получил изключително тежки травматични увреждания,
изразяващи се в контузия на главата в лявата околоорбитална област, на лявото
коляно и сътресение на мозъка без загуба на съзнание, травмена болест на мозъка
- травматична церебрастения.
Въззивната
инстанция намира, че в случая при определяне на обезщетението за неимуществени
вреди от първоинстанционния съд са взети предвид всички релевантни
обстоятелства - характера, вида и тежестта на претърпените от ищеца телесни
увреждания от пътно-транспортното произшествие – травма на главата с подкожен
кръвоизлив в областта на лявата орбита, преходна дезориентация, което
представлява лекостепенно нарушение на съзнанието, контузия на левия крак в областта
на бедрото и коляното, както и че в резултат от преживяната травма на главата, която
макар и придружена с лека форма на преходно разстройство на съзнанието
/обърканост/ е получил като остатъчно явление посттравматичен синдром, които
увреди са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, вида
на проведеното лечение - противоболково медикаментозно лечение и щадящ
двигателен режим, продължителността на претърпените от ищеца във връзка с
травмите болки и страдания и тяхната интензивност, продължителността на
възстановителния период, начинът на причиняване на телесните увреждания и не на
последно място отчетени са били и обществено-икономическите условия в страната
към настъпване на застрахователното събитие, намерили отражение в нивата на
застрахователните лимити.
Във
връзка с изложеното, въззивният съд намира, че като се вземе предвид броя, вида
и характера на причинените на ищцата при процесното ПТП травматични увреждания,
претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на травмите; обичайният
възстановителен период от около 15 - 20 дни; търпените битови неудобства,
негативни психически и емоционални изживявания, по-силни в случая поради
обстоятелството, че към датата на ПТП ищецът е бил едва на 10 години, споделя
извода на първоинстанционния съд, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД е
обезщетение в размер на 11 000 лв. Така определеното обезщетение въззивният съд
намира за съобразено и с обществено-икономическата конюнктура в страната към
датата на ПТП.
Настоящият
състав следва да разгледа и релевираното възражение във въззивната жалба на
ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о.,
решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206
от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г.
по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. №
286/2010 г. на І т. о.,), Върховният касационен съд последователно застъпва
становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл.
51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на
пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т. е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква като от съществено значение е конкретното проявление на действието
или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена
причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който
не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до
увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването
и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да
получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности
или с предположения. Както в ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на
чл. 290 ГПК решения (решение № 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на
ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО,
решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I ТО и др.) е прието,
че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения
като във всички случаи съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който
се позовава на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
В
настоящия случай, твърденията на ответната страна, поддържани и във въззивната
жалба са, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, поради
нарушение на правилата за движение по пътищата и по-конкретно на разпоредбите на
чл. 108, 113 и 114 от ЗДвП. В тази връзка, настоящият състав намира за
неоснователни направените възражения, че във въззивната жалба на ответната
страна, както и в производството пред първоинстанционния съд не е изтъквано, че
е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, както и че
това е довод, който се застъпва едва в проведеното съдебно заседание. Видно от производството
пред СРС, още с подаването на отговора на исковата молба по делото е било
релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалото лице поради нарушаване на нормите на чл. 108, 113 и чл. 114 ЗДвП,
което възражение правилно е било прието от СРС с доклада по делото като
своевременно направено, за което е дадено и указание от съда, че е в
доказателствена тежест на ответната страна да докаже това възражение. Видно от
депозираната въззивна жалба от ответното дружество, възражението за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице се
поддържа и във въззивното производство, поради което и като своевременно
направено и поддържано, въззивният съд дължи произнасяне по него.
Въззивната
инстанция намира направеното възражение за неоснователно.
От
събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност - констативен
протокол за ПТП, свидетелските показания на свидетеля К.С., както и от прието
заключение на СТЕ по делото се установява, че процесното ПТП е настъпило на
пешеходна пътека. Съгласно експертното заключение от техническа гледна точка,
водачът на автомобила К.С. е имал техническа възможност да предотврати
настъпването му, при положение, че е управлявал автомобила с повишено внимание
и при необходимия контрол, който да му позволи своевременна реакция и спиране. На
следващо място, въззивният съд намира, че в случая по делото не са събрани доказателства
по делото, от които да се установява, че ищецът е извършил нарушения на
правилата за движенията по пътищата при пресичане на пешеходна пътека. В тази
връзка следва да се посочи, че според цитираната съдебна практика, дори
безспорните нарушения на ЗДвП от страна на пострадалия, имат значение при
преценката на приноса му, само ако се намират в причинна връзка и са допринесли
за настъпване на вредоносните последици, тъй като вината на увреденото лице не
е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, т. е. във всички случаи
на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента или по чл. 432, ал. 1 КЗ
съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на
предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към
увреденото лице.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК /решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. №
93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011
г. на ВКС, ІІ ТО/ също е прието, че
вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да
предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са
правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, въззивният съд намира, че доколкото по делото не са
ангажирани доказателства от ответната страна, от които да се установи, че от
страна на пострадалия е реализирано нарушение на правилата на чл. 108, 113 и
114 от ЗДвП, а още по-малко, това нарушение да е в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, наведеното от ответното застрахователно
дружество във въззивната жалба възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат се явява неоснователно.
Предвид
изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивната инстанция с
тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивните жалби
на ищеца и на ответника следва да бъдат оставени без уважение като
неоснователни, а обжалваното с тях решение, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, в обжалваните части,
включително и в частта относно присъдените по делото разноски, съобразно изхода
на делото.
По разноските във
въззивното производство:
При този изход на спора с
оглед неоснователността на въззивните жалби и на двете страни, сторените от тях
във въззивното производство разноски следва да останат за всяка една от тях
така, както са ги направили.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 71906 от 13.04.2020
г., постановено по гр. д. № 50775/2016 г., по описа на СРС, І ГО, 39
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280 ГПК пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.