РЕШЕНИЕ
гр. София, 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на трети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 23 по описа за 2021 г. на
СГС, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 20202674 от 18.09.2020 г., постановено по гр. дело № 52568/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 71 -ви състав, е признато за установено по предявените от „Т.С." ЕАД срещу Ц. Б.П.по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ц. Б.П.дължи на „Т.С.”
ЕАД, следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. № 33998/2016 г. по описа на СРС, 71 -ви състав, както следва: сумата от 156,57 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия в имот - ателие 12, находящ се в гр. София, бул. ************в
периода от 01.05.2013г. до 30.04.2015г., ведно със законната лихва от
23.06.2016г. до окончателното плащане, сумата от 47,11 лв. - лихва за забава
върху главното вземане, изтекла в периода от 30.06.2013г. до 14.06.2016 г. и
сумата от 60,73 лв. за
дялово разпределение на топлинна енергия за горния период, ведно със законна
лихва от 23.06.2016 г. до изплащане на вземането като главният иск е отхвърлен за
горницата над уважения размер от 156,57 лв. до пълния заявен размер от 1424,24
лв., а акцесорните са отхвърлени за разликата над уважения размер от 47,11 лв. до
пълния заявен размер от 114,89 лв., както и за сумата от 11,03 лв. - лихва за
забава главното вземане за дялово разпределение, изтекла в периода от 30.06.2013г.
до 14.06.2016г.
Със същото решение страните са осъдени по правилата на
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК да заплатят разноски съразмерно на уважената,
респективно отхвърлената част от исковете.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените главен
и акцесорен установителни искове, предвид конкретното оплакване в жалбата, е
постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. И.М.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон
и необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд и в противоречие
с разпоредбата на чл. 32, ал. 3 от ОУ е приел, че не може да се извърши прихващане
със стари задължения на ответника със суми за възстановяване по изравнителни
сметки. Сочи, че ответникът дължи пълния размер на предявените искове. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове.
Въззиваемият
ответник Ц. Б.П., чрез пълномощника си – адв. Д.Б., в срока по чл.
263, ал. 2 ГПК е
подала насрещна въззивна жалба, срещу първоинстанционното решение, в частта, с
която кумулативно обективно съединени установителни искове са
били частично уважени.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната
част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон
и необоснованост. Поддържа се, че неправилно СРС е приел, че е потребител на
топлинна енергия, респективно че е пасивно материално легитимиран да отговаря
по иска, тъй като представения нотариален акт не установявал, че е ползвател на
имота, а същият бил придобит в СИО. Сочи, че стойността на топлинната енергия е
неправилно определена в изслушаната ССчЕ, тъй като вещото лице е изготвило
същата въз основа на докумунти съставени единствено от ищеца. Изтъква, че
неправилно е било определено дяловото разпределение. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
направените по делото разноски.
Въззиваемият
ищец не е подал отговор на насрещната въззивната жалба.
Третото
лице помагач на ищеца – „Т.с.“ ЕООД не е подал отговор на въззивните жалби, не
изразява становище по същите и не се представлява в съдебно заседание.
Жалбите
са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за
неоснователни по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само
на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата
пороци. Настоящата съдебна инстанция
напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по
силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те
стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
Във връзка с оплакванията в жалбата на „Т.С.” ЕАД:
По отношение на оплакването,
че първоинстанционния съд в нарушение на материалния закон и на чл. 32, ал. 3
ОУ не е зачел извършено от ищеца прихващане със суми за възстановяване от
процесния период със задължения на ответника от предходен отчетен период /стари
задължения/ и е отхвърлил иска до пълните им предявени размери, следва да се
отбележи, че подобно възражение за прихващане не е въвеждано нито със заявлението
по чл. 410 ГПК, нито с исковата молба, поради което периоди, извън процесния,
са извън предмета на спора. Принципно по своето правно естество „прихващането”
представлява упражняване на потестативно компенсаторно право. Но тъй като това
компенсаторно изявление е направено извънсъдебно, за да породи погасителният
ефект, към което е насочено едностранното волеизявление на „Т.С.” ЕАД, с което
упражнява потестативно право за погасяване на две насрещни и еднородни парични
задължения, следва да са били налице всички материални предпоставки, уредени в
разпоредбите на чл. 103 ЗЗД и чл. 104 ЗЗД. Материалното изявление за прихващане
по своята правна същност е способ за погасяване на две насрещни задължения до
размера на по-малкото от тях, когато длъжникът има към своя кредитор насрещно
вземане. Основна предпоставка за надлежното упражняване на компенсационното
волеизявление е двете задължения да са ликвидни и изискуеми. За да бъде
ликвидно едно вземане, то трябва да бъде безспорно установено по своето основание
и размер. Ищецът не е установил, че паричното вземане, с което е извършил
извънсъдебната компенсация, е било ликвидно. Дори не са наведени фактически
твърдения, от които да се изясни точно
с кои вземания – по период и размер, е извършвана тази извънсъдебна компенсация.
Не съществува процесуална пречка ищцовото дружество в съдебно заседание да
наведе като отбранително средство срещу твърдението на ответника, че му се е дължало
връщане на процесната сума след изравнителния период, възражение за прихващане
за погасяване на две изискуеми, еднородни и заместими задължения до размера на
по-малкото от тях и в случай че съдът установи, че предявеното материално право
чрез възражение е основателно, то ще се превърне в ликвидно и годно за
компенсация. Но до края на устните състезания в първата съдебна инстанция ищецът
не е направил възражение за прихващане на процесното вземане за предходни
периоди, поради което без да е установено, че насрещното вземане на ищеца, с
което е извършено материалното прихващане, съществува и е било ликвидно,
настоящата съдебна инстанция приема, че не е налице надлежно погасяване чрез
компенсация на задължението на ответниците към ищеца – със суми по изравнителните
сметки за релевантния период. От друга страна, без да е предявено по съдебен
ред това възражение, ответника не може да се защити, като оспорват твърдени от
ищеца вземания за предходни на
процесния период. Ето защо оплакванията в тази насока на ищеца във възивната
жалба, като с оглед липсата на оплаквания, касещи размера на уважената част от
исковете въззивната жалба е неоснователна.
По жалбата на Ц. Б.П.:
По отношение на наведеното във възивната жалба на ответницата Ц. Б.П.оплакване, че не е пасивно материално легитимирана да
отговаря по иска, следва да се отбележи, че процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за
сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката
(ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от
комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник
в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите
– арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по
силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице -
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач
(страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот
е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и
потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с
ищцовото дружество.
Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната
нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди възниква
по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения
имот. В конкретния случай по делото е представен Нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № 134 от 06.12.1996 г., от който се установява, че Ц. Б.П.е собственик
на процесния имот, до който ищецът е доставил топлинна енергия. Следователно
противно на поддържаното в жалбата именно ответникът Пешова е пасивно
материално легитимирана да отговаря по иска. Ирелевантно е обстоятелството дали
същият фактически не е обитава имота, тъй като нормативно задължен да заплаща
стойността на доставената топлинна енергия е собственикът или вещният ползвател.
Голословно е твърдението и че имотът е СИО, тъй като не са ангажирани никакви
доказателства в тази насока.
По отношение на наведеното във
възивната жалба оплакване за необоснованост на извода на СРС по отношение
установяване количеството топлинна енергия, която ищцовото дружество е
доставяло до имота на ответника, находящ се на адрес: гр. София, бул.*************, следва да се отбележи, че от кредитираното от
настоящия състав на съда като обективно и компетентно дадено заключение на
вещото лице по изслушаната и приета СТЕ, се установява, че реално доставената
топлинна енергия за процесния период е на стойност 273,59 лв., представляващ сбора между
прогнозната продажна цена по издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за
доплащане по изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон. Във
връзка с оплакването във въззивната жалба следва се изясни, че изчисленията
през процесния период са извършвани от трето на процесното материално
правоотношение лице – „Т.с.“ ЕООД, като съгласно заключението на вещото лице по
изслушаната СТЕ стойността на доставената топлинна енергия е изчислена въз
основа на действащата към този момент нормативна база. Посочено е още, че дружеството,
извършващо дяловото разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия
в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в съответствие с
нормативните изисквания и съобразно показанията на ИРРО монтирани в процесния
жилищен имот. Вещото лице е посочило, че до имота е осигурен достъп за процесния
период и е извършен реален отчет на 17.06.2014 г., 20.08.2015 г., като е
извършен и отчет на 1 брой топъл водомер. Конкретната методология по отчитането
и изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на
СТЕ, като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените) изводи, до
които е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от
допуснатата комплексната СТЕ е анализирало данните, обективирани в главните
отчети за процесните периоди и общия топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани
в съответствие с действащата нормативна уредба методология, както и че уредите
за топлинно отчитане са минавали през необходимите и задължителни метрологични
проверки. Нещо повече, от заключението на вещото лице се установява, че за отчетните периоди е бил
осигуряван достъп за отчет на уредите, като главните отчети с положен подпис от
ответника. В този смисъл, ответникът чрез полагане на своя подпис, е удостоверил,
че обективираните в главните отчети данни отговарят на действителната стойност
на доставената топлинна енергия, доколкото не е посочил, че има забележки по
отношение показанията на уредите за топлинно отчитане.
Ето защо са необосновани
оплакванията във въззивната жалба, че ищецът не е установил реално
доставената топлинна енергия до процесния топлоснабден обект, поради което настоящата
съдебна инстанция приема за безспорно установено по делото, че стойността на
реално доставената до процесния имот през релевантния период топлинна енергия е
в размер на сумата 273,59 лв. Тъй като е
налице забрана за влошаване положението на жалбоподателя по смисъла на чл. 271,
ал. 1 ГПК решението в частта, с която главният иск е уважен за сумата от 156,57
лв. следва да се потвърди.
Във връзка с оплакванията в
жалбата, касаещи Относно претенцията за
стойността на услугата дялово разпределение съдът намира, че по силата на чл.22
от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването
или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост.
Клиентите заплащат на продавача
стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от
тях търговец. Следователно стойността на тази услуга се дължи именно на ищеца,
без предварителното й заплащане на дружеството, извършващо дяловото
разпределение на топлинна енергия. Нещо повече, в конкретния случай от мотивите
и диспозитива на обжалвания съдебен акт не се установява съдът да е присъдил
суми за дялово разпределение.
Доколкото във въззивната жалба
липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените
обектвино съединени главен и акцесорен установителни искове, то в съответствие
с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за
правилността на решението в тази му част
и същото следва да се потвърди.
С оглед неоснователността на и
на двете въззивни жалба в полза на страните не следва да се присъждат разноски.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение
№ 20202674 от 18.09.2020 г., постановено по гр. дело № 52568/2016 г. по описа
на СРС, ГО, 71 -ви състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: