РАЗПОРЕЖДАНЕ
гр. София, 12.02.2018г
Софийски граД.и съд, Гражданско отделение, І-8 с-в., в закрито
заседание на дванадесети февруари, през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН КЮРКЧИЕВ
като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 5385 по описа за 2017г. на І- 8 с-в при СГС , за да се произнесе взе предвид следното:
Налице е висящо
производство, образувано по обективно съединени специални установителни искове, предявени
при условията на чл. 422 от ГПК от страна на „Б.Д.” ЕАД срещу З.Г.Б..
Исковата молба
се основава на твърдение, че ищецът в настоящия процес сезирал Софийски районен
съд със Заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК. Заявлението било разгледано в рамките на ч.гр.д. № 71713/2016г. на 90 състав от СРС и
във връзка с него, срещу посочения в
заявлението длъжник З.Г.Б. била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ от 16.12.2016г. Тъй като длъжникът подал възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК, то съдът в
заповедното производство дал указания до заявителя, за задължението му да
предяви иск за установяване на посочените в заповедта за изпълнение вземания. В
изпълнение на това указание е предявена
за разглеждане пред настоящия съд претенцията, по настоящото дело.
С отговора на
исковата молба, ответникът релевира възражение за недопустимост на процеса, по
аргумент от разпоредбата на чл. 299, ал.1 от ГПК поради правните последици на
постановеното преди предявяването на иска Решение от 13.02.2015г. по гр.д. №
1335/2014г. съгласно описа на І-8 състав на СГС с което според него била формирана
сила на пресъдено нещо по отношение на заявеното вземане.
С допълнителната
искова молба, ищецът оспорва основателността на направеното от ответника възражение
за недопустимост на процеса, като твърди, че в конкретния случай не може да
намери приложение правилото на чл. 299 от ГПК, понеже не било налице пълно
тъждество на основанието на иска в настоящия процес и онова, на което е бил основан
иска, по гр.д. № 1335/2014г. по описа на І-8 състав на СГС. Без да отрича, че
източникът на вземането, чието съществуване се домогва да установи (Договор за ипотечен
банков кредит от 25.04.2007г.) е идентичен с онзи, който е бил релевиран във вече
приключилото производство по гр.д. № 1335/2014г. по описа на І-8 състав на СГС
– ответникът твърди, че настоящият иск имал друг предмет - насочен бил да установи съществуването на
вземането, по по- късно издадената Заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ от 16.12.2016г.,
в хода на образуваното след надлежното упражняване на правото на предсрочна
изискуемост ч.гр.д. № 71713/2016г. на 90 състав от СРС. За да обоснове своята теза, ищецът се позовава на становище,
изложено в мотивите на Решение № 248/22.12.2016г. по т. дело № 2131/2016г.
съгласно описа на ІІ Т.О. на ВКС.
За да се
произнесе по направеното от ответника възражение по чл.299, ал.1 от ГПК за
недопустимост на настоящия процес, съдът взе предвид следното:
Неоспорим и служебно известен на
настоящия състав на съда факт е, че с посоченото от ответника Решение от
13.02.2015г. постановено по гр.д. № 1335/2014г. по описа на І-8 състав на СГС
бе разрешен правен спор между същите страни, в рамките на специален
установителен иск по чл.422 от ГПК.
Решението влезе в сила на 18.03.2015г. а
диспозитивът му е следния (цит): ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Б.Д.” ЕАД с ЕИК *******и адрес на управление *** срещу З.Г.Б. с
ЕГН ********** и адрес,***, иск с правно основание чл. 422 от ГПК- за
установяване съществуването на вземане за сумата от 79080, 60 лв.,
представляваща главница по Договор за ипотечен банков кредит от 25.04.2007г.,
заедно със законната лихва от 12.09.2013г. до окончателното изплащане на
задължението; за сумата от 1027, 22 лв., представляваща заемни такси, заедно
със законната лихва от 12.09.2013г. до окончателно изплащане на задължението;
за сумата от 332020,11 лв., представляваща дължима договорна лихва за периода
от 14.11.2010г. до 12.09.2013г. и за сумата от 13626, 71 лв., представляваща
санкционираща лихва, за периода от 22.12.2011г. до 12.09.2013г., за които суми
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК от 08.10.2013г. по
ч.гр. д. № 38163/2013г. по описа на 48 състав при СРС.
За да прецени
допустимостта на настоящото производство, съдът съобрази че от една страна е
налице пълно съвпадане на страните, размера на вземанията, чието
съществуване ищецът се домогва да установи и източника на тези вземания, който е Договор за ипотечен банков кредит
от 25.04.2007г. От друга страна – съдът взе предвид разликата между двете
производства, която се състои единствено в индивидуализацията на издадената в
полза на заявителя заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Тоест очевидно е, че спорът се развива между идентични страни, за напълно идентични
по размер и правопораждащ юридически факт вземания, а липсата на идентичносте само в един елемент - в момента на съставяне на
документа по чл. 417, т. 2 от ГПК, който е бил представен при образуване на
всяко от двете заповедни производства – този факт също не се отрича, защото се
твърди, че първият документ по чл. 417, т.2 от ГПК бил съставен преди да бъде надлежно упражнено
правото на предсрочна изискуемост на кредитното задължение, а вторият документ
по чл. 417, т.2 от ГПК бил съставен след
като това право било надлежно упражнено.
Разрешаването
на въпроса за допустимостта на настоящото производство на практика се свежда до преценка относно пределите на сила на
пресъдено нещо /СПН/ на влязлото в сила решение по предявения специален
установителен иск по чл. 422 от ГПК, в контекста на разпоредбата на чл. 299,
ал.1 от ГПК.
По този въпрос,
настоящият състав на съда има специфично мнение, което до известна степен
съвпада със становището на ищеца. Това мнение държи сметка за особеностите на
заповедното производство, които обаче, за съжаление, не винаги се отчитат
адекватно в процеса на тълкуване и прилагането на процесуалния закон по гл.
ХХVІІ от ГПК, регламентираща заповедното производство. Особеното мнение на
настоящия състав на съда обаче няма да бъде обсъждано тук, защото е част от
една цялостна концепция, която за момента не се споделя от законодателя.
Основавайки се на задължителната практика на Върховния
касационен съд, която е възприела ясен и
категоричен извод за правните последици /СПН/на влязлото в сила решение по установителния иск за съществуване на
вземането в хипотезата на чл. 422 от ГПК – настоящият съд е длъжен да
приеме, че в производството по чл. 422 ГПК, което е продължение
на заповедното, правното основание на иска е всъщност материалноправното основание, което е послужило като
основание за издаване на заповедта за изпълнение т.е. източникът на вземането на заявителя. Съдебната
практика е категорична, че с решението по установителния иск по чл. 422 ГПК се
формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземането, а при
отхвърлянето му, последващ осъдителен иск за същите вземания би бил недопустим (цит. Определение № 147 от 13.03.2017 г. по т.д. № 2099/2016
г., Т. К., І Т. О. на ВКС). По аргумент от по- силното основание, недопустим
би бил и нов установителен иск за вземането, който е бил предявен след повторно
подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на същия заявител,
срещу същия длъжник и за същото (като източник и размер) вземане.
Посоченото по-
горе становище в Определение
№ 147 от 13.03.2017 г. по т.д. № 2099/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е значително по-
актуално в сравнение с посочения от ищеца съдебен акт. Именно то трябва да бъде
възприето, понеже е в пълно
съответствие с цялостната визия за заповедното производство, която бе очертана
с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 по т.д. № 4/2013г. на ОСГКТ на ВКС. Така например
в т. 13 от мотивите на тълкувателното решение бе посочено изрично, че при
отхвърлянето на иска с влязло в сила решение по делото се формира сила на пресъдено
нещо относно вземането, а при прекратяване на производството не се формира сила
на пресъдено нещо.
Поради липсата
на процесуална възможност да бъде разгледан отново спор, по повод на който вече
е формирана сила на пресъдено нещо, с Решение от 13.02.2015г. по гр.д. №
1335/2014г. по описа на І-8 състав на СГС - производството по настоящото дело следва да бъде прекратено. Така мотивиран и на
основание чл. 130 ГПК, вр. с чл. 299, ал.2 от ГПК съдът
РАЗПОРЕДИ:
ВРЪЩА ИСКОВА МОЛБА с вх. № 57811/02.05.2017г., по вх. рег на СГС, подадена от „Б.ДСК” ЕАД с ЕИК *******и адрес на
управление *** срещу З.Г.Б. с ЕГН ********** и адрес,***, по иск с правно
основание чл. 422 от ГПК - за установяване съществуването на вземане
произтичащо от Договор за ипотечен банков кредит от 25.04.2007г. и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по гр. дело № 5385 по описа за 2017г. на І-8 с-в при Софийски
градски съд.
Разпореждането
подлежи на обжалване с частна жалба, която може да бъде подадена пред Софийски Апелативен
съд, в едноседмичен срок от съобщението до страните.
СЪДИЯ: