№ 550
гр. Благоевград, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори
октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Анета Илинска
Миглена Кавалова-Шекирова
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Въззивно
гражданско дело № 20241200500814 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх.
№3993/10.05.2024 г., подадена от „Виваком България“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н „Младост“, бул. „***“
№115И чрез юрисконсулт А. К., против Решение № 133 от 12.04.2024 г.,
постановено по гр.д. № 721/2023г. по описа на РС-Петрич в частта, в която
съдът отхвърля като неоснователен иска за следните суми: 1. 170, 26 лв.,
представляваща стойността на мобилните услуги, предоставени от „Виваком
България” ЕАД на ответника съгласно сключените договори; 2. 300, 14 лв.,
представляваща неустойка, дължима поради неплащането в срок на
задълженията по сключените договори; 3. 126, 00 лв., представляваща
неустойка, дължима поради невърнато оборудване, предоставено по
сключения на 21.02.2020 г. договор.
Във въззивната жалба са изложени съображения за неправилност и
незаконосъобразност на постановения от първоинстанционния съд съдебен
акт. В тази връзка се прави искане да се отмени като неправилно и
незаконосъобразно атакуваното решение в обжалваната част и да бъде
постановено ново, с което да бъде уважена предявената претенция в цялост.
Отговор на въззивната жалба е постъпил от назначения на ответника в
1
първоинстанционното производство – адв. М. Б., в който отговор се изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба, респ. правилност и
законосъобразност на решението на РС – предмет на въззивната жалба. Иска
се то да бъде потвърдено в цялост.
В проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание
въззивникът не се представлява, въззиваемият чрез назначеният му особен
представител поддържа отговора на въззивната жалба, изложеното в нея и
искането за потвърждаване на атакувания съдебен акт.
Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши
проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл. 271,
ал. 1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото,
намира за установено следното:
Производството пред районния съд е образувано по искова молба,
предявена от въззивника „Виваком България“ ЕАД, който твърди, че в
качеството му на доставчик е предоставил на ответника (като абонат) мобилни
услуги, въз основа на сключените между тях договор с № 124703622102019-
47868148/22.10.2019 г., договор с № 124703627102020-50273056/27.10.2020 г.
и допълнително споразумение с № 124703621022020-48769227/21.02.2020 г.,
за периода 22.07.2021 г. – 21.10.2021 г. на общата стойност на визираните
услуги 170, 26 лв. Твърди, че ответникът (като лизингополучател) му дължи и
сумата от 471, 37 лв., представляваща сбор от лизингови вноски по сключени
с него (като лизингодател) договор за лизинг от 22.10.2019 г. за мобилно
устройство „GSM SAMSUNG GALAXY NOTE +“, за периода 22.07.2021 г. –
22.10.2021 г., както и договор за лизинг от 27.10.2020 г. за мобилно устройство
„TABLET SAMSUNG GALAXY TAB A7“, за периода 22.07.2021 г. – 27.10.2022
г. Твърди, че поради неплащането в срок на задължението по договора за
мобилните услуги от 27.10.2020 г. и по допълнителното споразумение от
21.02.2020 г. е настъпило предсрочното им прекратяване, в резултат на което
абонатът дължи и компенсаторни неустойки от: 300, 14 лв., формирана от
трикратния размер на стандартната месечна абонаментна такса и от разликата
в цената на лизингованата вещ по лизинга от 27.10.2020 г. без сключване на
договора за мобилни услуги и с оглед неговото сключване, както и 126 лв.,
представляваща стойността на невърнато техническо оборудване – оптично
устройство със захранващ адаптер към него, предоставено във връзка с
ползването на услугите по допълнителното споразумение от 21.02.2020 г.
Твърди, че за описаните вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК, връчена на ответника (като длъжник в заповедното производство), при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Иска постановяване на съдебно решение, с
което тяхната дължимост да бъде призната за установена. Претендира и
съдебни разноски.
Ответникът – К. Х. Л. чрез назначения му особен представител по чл. 47,
ал. 6 ГПК – адв. М. Х. Б. от Адвокатска колегия – гр. Благоевград намира
ищцовите претенции за неоснователни, излагайки доводи, че не е доказано
2
наличието на сочените облигационни връзки между страните по делото;
липсват доказателства за реалното предоставяне на мобилните услуги от
доставчика на абоната; претендираните неустойки не се дължат и поради
обстоятелството, че клаузите, които ги уреждат, противоречат на правила от
ЗЗП.
Предмет на производсвтото са обективно (кумулативно) съединени
искове по: - чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 228 ЗЕС във
вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. с чл. 266 , ал. 1 ЗЗД – относно вземането за
стойността на мобилните услуги; - чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК
във вр. с чл. 342, ал. 1 във вр. с 345, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1
ЗЗД – относно вземането за лизинговите вноски, и - чл. 422, ал. 1 във вр. с чл.
415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД – относно вземанията за неустойките.
От приложеното към гр. дело № 721/2023г. по описа на РС – Петрич ч.
гр. д. № 1648/22 г. на Районен съд – Петрич се установява, че вземанията по
исковата претенция са включени в предметната рамка на издадената по
цитираното частно дело Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 994 от
30.11.2022 г., както и че заповедта е била връчена на ответника (имащ
качеството на длъжник в заповедната процедура), по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК,
поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от същия кодекс, ищецът е
предявил срещу него искове за съществуването на вземанията.
По делото са приети като писмени доказателства описаните по - горе
договори за мобилни услуги, както и допълнително споразумение и на
технически носители (компактдискове) – в оригинал, доколкото те са
изготвени в електронен формат, а подписването им е извършено чрез
техническо устройство за запис на ръчно положен подпис.
Приети са по делото 4 броя фактури – с № **********/22.08.2021 г., с №
**********/22.09.2021 г., с № **********/22.10.2021 г. и с №
**********/22.11.2021 г., удостоверяващи размера на претенциите на ищеца.
Приети по делото са в проведеното открито съдебно заседание по делото
на 09.02.2024г. приложени към молбата на ищеца документи като
доказателства по делото, а именно договор № 124703622102019-47868148
сключен на 22.10.2019 за срок от 24 месеца за предоставяне на мобилна
гласова услуга с номер ********* на тарифен план Smart М+.
При така установеното от фактическа страна, районният съд е отхвърлил
исковете за сумите: - 170, 26 лв. – стойност на мобилни услуги, предоставени
от „Виваком България“ ЕАД (като доставчик) на К. Х. Л. (като абонат), въз
основа на сключените между тях договор с № 124703622102019-
47868148/22.10.2019 г., договор с № 124703627102020-50273056/27.10.2020 г.
и допълнително споразумение с № 124703621022020-48769227/21.02.2020 г.,
за периода 22.07.2021 г. – 21.10.2021 г.; - 300, 14 лв. – компенсаторна
неустойка, дължима поради неплащането в срок на задължението по договора
за мобилните услуги от 27.10.2020 г. и по допълнителното споразумение от
21.02.2020 г., в резултат на което е настъпило предсрочното им прекратяване,
3
като тази неустойка е формирана от трикратния размер на стандартната
месечна абонаментна такса и от разликата в стандартната и в
преференциалната цена на лизингованата вещ по договор за лизинг от
27.10.2020 г., сключен между „Виваком България“ ЕАД (като лизингодател) и
К. Х. Л. (като лизингополучател), и - 126 лв. – компенсаторна неустойка,
дължима поради неплащането в срок на задължението по договора за
мобилните услуги от 27.10.2020 г. и по допълнителното споразумение от
21.02.2020 г., в резултат на което е настъпило предсрочното им прекратяване,
като тази неустойка е формирана от стойността на невърнато техническо
оборудване (оптично устройство със захранващ адаптер към него),
предоставено от „Виваком България“ ЕАД на К. Х. Л., във връзка с ползването
на мобилните услуги по допълнителното споразумение от 21.02.2020 г. и
уважил претенцията на ищеца за сумата от 471, 37 лв. – сбор от лизингови
вноски, дължими по договор за лизинг от 22.10.2019 г. за мобилно устройство
„GSM SAMSUNG GALAXY NOTE +“, за периода 22.07.2021 г. – 22.10.2021 г.,
както и договор за лизинг от 27.10.2020 г. за мобилно устройство „TABLET
SAMSUNG GALAXY TAB A7“, за периода 22.07.2021 г. – 27.10.2022 г.,
сключени между „Виваком България“ ЕАД (като лизингодател) и К. Х. Л.
(като лизингополучател).
При горното, въззивният съд намира следното от правна страна:
По допустимостта на въззивната жалба:
Депозираната въззивна жалба отговаря на изискванията по чл. 260 и 261
ГПК, депозирана е в срока по закон, от страна в първоинстанционното
производство, с интерес от обжалването, съответно е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
По арг. от разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата, като следи служебно за спазването на императивните
материалноправни норми, по указанията на т. 1 на ТР № 1/2013 г. ОСГТК на
ВКС.
С оглед горното при извършената служебна проверка на обжалваното
решение, съдът счита, че то е валидно и допустимо.
По доводите във въззивната жалба:
В тежест на ищеца по предявения иск за заплащане на доставени
мобилни услуги е да докаже наличие на облигационно правоотношение,
създадено между него (като доставчик) и ответника (като абонат) по силата на
твърдените договори за мобилни услуги; реалното предоставяне на такъв вид
услуги, отговарящи на претендираната стойност; настъпване на падежа на
задължението за заплащането на тяхната цена. Районният съд е отхвърлил
тази претенция на ищеца, приемайки, че ангажираните от ищеца
доказателства единствено 4 броя фактури – с № **********/22.08.2021 г., с №
**********/22.09.2021 г., с № **********/22.10.2021 г. и с №
4
**********/22.11.2021 г. не са подписани за получател и доказтекствената им
стойност не е достатъчна за провеждане на пълно и главно доказване, че
услугите, до които се отнасят, действително са били предоставени, за да се
дължи заплащане на цената им.
Въззивният съд споделя тези изводи на съда относно доказателствената
стойност на приетите по делото фактури с оглед вида на документ, който
представляват. По делото липсват подробни разпечатки /детайлно
потребление/, за да може ищецът да докаже извършените от потребителя
изходящи обаждания в и извън мрежата на мобилния оператор, както и други
ползвани услуги, техния брой, продължителността на провежданите
телефонни разговори и съответната дължима такса за тях. Действително,
фактурите като частни свидетелстващи документи, изходящи от едната страна
- кредитор не са основание за плащане. В съдебната практика се приема, че
разпечатката за детайлно потребление за мобилен номер, както и фактурите и
извлеченията от списъците за услугите по партидата на потребителя са годни
и относими доказателствени средства в съвкупността им. Известно е, че
доставената мобилна услуга не оставя във времето материална или
веществена следа за съдържанието си, остава единствено дигитална следа за
самото й осъществяване. Местата, където се регистрира информацията, че
определена услуга е осъществена /извън устройството на потребителя/, са
само при съответния доставчик на мобилните услуги. В момента на
доставянето на услугата тя автоматично се регистрира, тоест за
осъществяването й остава електронна следа, отчетена от оператора.
Следователно, ако е отбелязано такова регистриране, това означава, че
услугата с описаните параметри е доставена, а информацията за нея се залага
едновременно в различните системни програми, чрез които се извършват
калкулациите, фактуриранията, справките, отчетите и т.н.
При това решението в обжалваната му част, с която е отхвърлена
претенцията за главница следва да се потвърди.
По отношение отхвърлените претенции за неустойки:
В исковата молба ищецът поддържа, че претендираните и начислени
неустойки са в резултат на предсрочно прекратяване на процесните договори
по вина на потребителя поради изпадането му в забава, като размерът и
основанието за възникване на задължението за неустойка при предсрочно
прекратяване на договорите за мобилни услуги, по вина или инициатива на
потребителя, са уредени от страните в изрични клаузи с идентично
съдържание от съответните договори.
Относно предсрочното прекратяване на договорите съдът намира и
следното:
Съгласно общите постановки, касаещи института на прекратяване на
едно правоотношение - чл. 87, ал. 1, изр. 2 ЗЗД - в случаите на неизпълнение
по двустранен договор, какъвто е процесния, кредиторът следва да даде
подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането му ще
5
смята договора за развален. Следователно - в случая ищецът не установи, че
правно валидно е упражнил едностранното си право да прекрати договора, по
начина, по който е договорено в договора и ОУ към него, доколкото в чл. 87
ал. 1, изр. 2 ЗЗД постановява, че в случаите, когато договорът е сключен в
писмена форма, какъвто е настоящият, то и писменото предупреждение с
даден срок за изпълнение и респ. настъпване на последиците за прекратяване
на договора чрез едностранно волеизявление от тази страна, следва да бъде
също писмено. Поради това съдът приема, че договорите не са прекратени, в
резултат на което не се дължат и процесните неустойки, доколкото не се
установи по делото, че за мобилния оператор е възникнало материалното
основание за претендиране на неустоечно задължение от потребителя, поради
виновно неизпълнение от последния по посочения в исковата молба начин. На
следващо място съдът намира и че клаузите, с които са уговорени във всеки
един от договорите процесните неустойки са нищожни и неравноправни.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без
да е нужно те да се доказват. Така функциите, които изпълнява неустойката, са
обезпечителна и обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да
се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. Съгласно
посочените клаузи, които имат идентично съдържание в случай на предсрочно
прекратяване на договора за мобилни услуги по вина или по инициатива на
потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от всички
стандартни за абонаментния план месечни такси от прекратяването на
договора до края на първоначално предвидения срок на действието му, като
така определената неустойка не може да надвишава сумата от три стандартни
месечни абонаментни такси. В допълнение абонатът дължи и: 1) част от
стойността на ползваните отстъпки от месечните абонаментни такси,
съответстваща на оставащия срок до края на договора (в случай че такива
отстъпки са уговорени от страните); 2) част от стойността на отстъпките за
предоставени на потребителя устройства, съответстваща на оставащия срок до
края на договора за мобилни услуги (в случай че такива устройства са били
предоставени на лизинг или срещу заплащане в брой). Съгласно параграф 13,
т. 1 от ДР към ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, като и всяко физическо лице, което е страна по
договор с търговец и действа извън рамките на своята професионална
дейност. В настоящия случай ответникът има качеството на потребител и с
оглед това приложение намират и нормите на ЗЗП - съгласно чл. 24 ЗПК, във
вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват
неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с
императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в
икономическо отношение страна.
Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от
6
това, че съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона и на добрите нрави. Съгласно мотивите към т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. на
ОСTK на ВКС условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. При сключване
на договор за електронни съобщителни услуги операторът поема ангажимент
да предостави на потребителя ползването на електронни съобщителни услуги
срещу абонаментна такса, а потребителят - да заплаща таксата ежемесечно
или на друг уговорен времеви интервал. Неравноправни са онези клаузи,
които не отговарят на изискванията за добросъвестност и добри нрави и
посредством тях се създава значително неравновесие между търговеца, който
е икономически по-силната страна и потребителя - икономически по-слабата
страна. От съдържанието на представените договори, както и от общите
условия към тях, представляващи неразделна част от съглашенията, става
ясно, че всяка от страните по облигационното правоотношение има
възможност едностранно да го прекрати, когато другата не изпълнява своите
задължения. Въпреки това, в договорите е предвидено единствено, че когато
се стигне до прекратяването им по вина на потребителя, последният е длъжен
да заплати на търговеца неустойка, съдържаща няколко компонента -
оставащите абонаментни вноски до края на срока на договора, но не повече от
три, както и в случаите когато е предоставено устройство за ползване на
услуги, съгласно посоченото в този договор или по предходно подписан
документ, чийто срок не е изтекъл, потребителят дължи и разликата между
цената му без абонамент, съгласно ценова листа, действаща към момента на
сключване на договора и заплатената от потребителя при предоставянето му /в
брой или съответно обща лизингова цена по договора за лизинг/, каквато
съответства на оставащия срок на договора. Подобна уговорка в полза на
потребителя, респективно - в тежест на търговеца, липсва. В случай, че
потребителят се възползва от възможността да прекрати едностранно
договора поради вина на оператора, не е регламентирано дружеството да
заплати неустойка. Предвид изложеното уговорените неустойки имат
неравноправен характер, а също така излизат и извън обезпечителната и
обезщетителна функции на неустойката. От изложеното се налага извод, че
мобилният оператор, встъпвайки в договорни отношения с длъжника, се е
възползвал от положението на икономически по-силна страна, която има
възможност да повлияе върху правата и задълженията, които всеки един от
контрагентите ще поеме. Именно поради тези обстоятелства са предвидени в
предварително изготвени бланкови договори, че неустойка се дължи само от
потребителя, когато договорът е прекратен по негова вина. Уговорка, даваща
право на потребителя да претендира неустойка при неизпълнение на договора
от мобилния оператор, липсва. Предвид гореизложеното, съдът стига до
извод, че така, както са уговорени клаузите за неустойка, същите създават
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
7
правата и задълженията на потребителя на мобилната услуга. Поради тези
съображения разпоредбите, регламентираща неустойка в тежест на
физическото лице - потребител, имат неравноправен характер. В допълнение
трябва да се има предвид, че когато е уговорена неустойка при предсрочно
прекратяване на договор за услуга, в размер на всички или дори само няколко
/в случая три/ неплатени абонаментни вноски, всъщност мобилният оператор
по прекратения договор цели да получи имуществена облага от насрещната
страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без
да се предоставя ползването на услугата по договора. Следователно,
уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване излиза
извън обезпечителната и обезщетителната функции на неустойката, създава
условия за неоснователно обогатяване на мобилния оператор, нарушава
принципа за справедливост и също има /и на това основание/ неравноправен
характер. Относно неустойката, представляваща разликата между
стандартната цена без отстъпка на устройството и преференциалната цена
начинът на формулиране на клаузата в тази й част не води до несъмнен извод,
че същата е приложима в случаите на продажба на устройство, респ. лизинг,
каквато от приложените документи е видно, че е сделката, предмет на
договора за лизинг за същото устройство, за което се иска неустойката за
ползване. Това е така, тъй като клаузата визира „случаите, в които е
предоставено устройство за ползване на услуги или закупено“, т.е. клаузата не
визира конкретно и по категоричен начин случаите на осъществена продажба
на устройство, респ. лизинг, а хипотеза на предоставяне на устройство за
ползване за срока на договора. На следващо място, анализирайки
горепосочената разпоредба съдът намира, че тази сума, представляваща
разликата между цената на процесното устройство без абонамент и
преференциалната му обща лизингова цена е втора неустойка, дължима
кумулативно с първата, тъй като цели именно обезщетяване вредите от
неизпълнение на задълженията по договора от страна на потребителя. От
друга страна тази неустойка е договорена като двукомпонентна, включваща,
както част от стойността на отстъпките от абонаментните планове, така и от
пазарните цени на крайните устройства, /в т. ч. когато последните са били
изцяло закупени от абоната/, съответстваща на оставащия срок на ползване по
съответния абонамент. Така договорена, клаузата за неустойка предпоставя
прекалено много условия по формиране на неустойката, които не позволяват в
достатъчна степен да се предвиди нито при неизпълнението на кои точно
задължения ще се дължи тя, нито в какъв приблизителен размер ще е. Следва
да се отбележи също, че тази неустоечна клауза не съдържа трикратното
ограничение като предходната хипотеза за дължимост на трикратния размер
на абонаментните месечни вноски и не е ясно, при неизпълнението на кои
точно договорни задължения възниква - само при неплащане на
абонаментните такси или при неплащането на погасителните вноски за
устройството или и в двата случая. Погледнато през призмата на принципа за
ненакърняване на добрите нрави и доколкото съдът е длъжен служебно да
8
съблюдава за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори, за да се гарантира потребителската защита на по-слабата в
правоотношението страна, настоящият съдебен състав счита, че с уговорената
клауза категорично се накърняват добрите нрави и справедливостта по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето от ЗЗД и безспорно се явява нищожна.
Предвиждайки в договорите за едно и също неизпълнение две различни и
едновременно дължими санкции се надхвърля безспорно обезпечителната и
обезщетителна функция на неустойката и същата се явява необосновано
висока по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, безспорно приложима в случая.
Самата клауза не е индивидуално уговорена, изхождайки от цялото
съдържание на договорите /чл. 146, ал. 2 от ЗЗП/, поради което и същата е
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и не следва да се прилага.
Отделно от това посредством уговорената неустойка ищецът се стреми да
извърши промяна на съществен елемент от договора, а именно - цената на
устройството, респ. абонаментен план, едностранно, без съгласието на
потребителя. Подобна уговорка противоречи на добрите нрави, като води до
явна нееквивалентност на престациите, а не такава е целта на закона. Освен
това така определеният размер на неустойката противоречи на
обезщетителната й функция, като не само че не обезпечава вреди, а
„увеличава“ без съгласието и на насрещната страна цената на предоставеното
устройство. Същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй
като е извън обичайната обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция, в какъвто см. са разясненията в т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Нарушението на принципа за добросъвестност и
принципа на справедливост при нея изхожда от обстоятелството, че
лизинговата вещ не е станала собственост на лизингополучателя, за да се
дължи обезщетение, съизмеримо с действителната цена на устройството -
предоставено е само неговото ползване (в този см. решение № 193/09.05.2016
г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т. о. и решение № 219/09.05.2016 г. по т. д.
№ 203/2015 г. на ВКС, I т. о.). По този начин отново се достига до
неоснователно обогатяване на мобилния оператор.
По изложените съображения, съдът намира, че клаузите за неустойки
във всеки един от процесните договори са неравноправни и нищожни, поради
което исковете за тях правилно са отхвърлени от районния съд.
С оглед изложеното, атакуваното в настоящото производство решение
следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на делото пред въззивния съд, претендираните от
въззивника разноски за въззивното производство не му се следват. На
назначения особен представител на въззиваемия следва да се изплати
адвокатско възнаграждение в размер на 406, 78 лева – сума внесена от
въззивника по сметка на ОС – Благоевград.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият съдебен акт не
9
подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Окръжен съд – Благоевград
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 133 от 12.04.2024 г., постановено по гр.д.
№ 721/2023г. по описа на РС-Петрич в обжалваната част, в която съдът е
отхвърлил искането да бъде признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК,
че К. Х. Л., ЕГН **********, адрес: гр. Петрич, ул. „Тракия“ 21 дължи на
„Виваком България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, р-н „Младост“, бул. „***“ №115И следните суми, които
са включени в предметния обсег на Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК с
№ 994 от 30.11.2022 г., издадена по ч. гр. д. № 1648/22 г. на Районен съд – гр.
Петрич, а именно:
- 170, 26 лв. – стойност на мобилни услуги, предоставени от „Виваком
България“ ЕАД (като доставчик) на К. Х. Л. (като абонат), въз основа на
сключените между тях договор с № 124703622102019-47868148/22.10.2019 г.,
договор с № 124703627102020-50273056/27.10.2020 г. и допълнително
споразумение с № 124703621022020-48769227/21.02.2020 г., за периода
22.07.2021 г. – 21.10.2021 г.;
- 300, 14 лв. – компенсаторна неустойка, дължима поради неплащането в
срок на задължението по договора за мобилните услуги от 27.10.2020 г. и по
допълнителното споразумение от 21.02.2020 г., в резултат на което е
настъпило предсрочното им прекратяване, като тази неустойка е формирана
от трикратния размер на стандартната месечна абонаментна такса и от
разликата в стандартната и в преференциалната цена на лизингованата вещ по
договор за лизинг от 27.10.2020 г., сключен между „Виваком България“ ЕАД
(като лизингодател) и К. Х. Л. (като лизингополучател), и
- 126 лв. – компенсаторна неустойка, дължима поради неплащането в
срок на задължението по договора за мобилните услуги от 27.10.2020 г. и по
допълнителното споразумение от 21.02.2020 г., в резултат на което е
настъпило предсрочното им прекратяване, като тази неустойка е формирана
от стойността на невърнато техническо оборудване (оптично устройство със
захранващ адаптер към него), предоставено от „Виваком България“ ЕАД на К.
Х. Л., във връзка с ползването на мобилните услуги по допълнителното
споразумение от 21.02.2020 г.
В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ РЕШЕНИЕТО Е ВЛЯЗЛО В СИЛА.
На адвокат М. Х. Б. в качеството й на особен представител на К. Х. Л.,
ЕГН ********** да се издаде РКО за сумата от 406, 78 лева – адвокатско
10
възнаграждение.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11