Р Е Ш Е Н И Е
Номер
260489 Година 29.12.2020
Град
Стара Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и първи октомври Година
2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И.Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 1191 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Ищецът „М.” О. твърди в
исковата си молба, че на
24.02.2020 г. му било връчено съобщение по ч.г.д. № 133/2020 г. на СтPC, с
което му бил даден едномесечен срок по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, в който
предявявал процесните искове. На 06.08.2018 г., в качеството на лизингодател, сключил
с ответника, в качеството му на лизингополучател, договор за финансов лизинг
със задължително придобиване на собствеността с № -. В изпълнение на
задълженията му по същия придобил собствеността върху посочения от
лизингополучателя лек автомобил, посочен в исковата молба и предоставил
ползването му на лизингополучателя, за което бил съставен приемо - предавателен
протокол. Лизингополучателят заплатил авансово първоначалните разходи и
договорената първоначална вноска, а след това преустановил плащанията си по
договора, като последното му постъпило частично плащане било от 11.12.2018 г.,
с което изпаднал в неизпълнение на договорните си задължения. Същевременно
продължил да ползва лизинговия актив до 30.01.2019 г., на която дата след
връчено изявление от лизингодателя за разваляне на договора поради неизпълнение,
лизинговият актив бил върнат във владение на собственика – лизингодател и бил
съставен приемо - предавателен протокол между страните. На основание чл.чл. 345 ТЗ, във вр. с чл. 8.1 от ОУ на договора, през периода, през който лизинговият
актив бил ползван от лизингополучателя, последният дължал заплащането на
договорените месечни вноски по погасителен план - от пета (с падеж 20.12.2018
г.) до шеста (с падеж 20.01.2019 г.) включително, както и част от седма вноска (за
периода от 21.01.2019 г. до 30.01.2019 г.), в общ размер от 664.17 лева, в това
число главница 355.11 лева и 309.06 лева възнаградителна лихва. На основание
чл. 15.1 от ОУ, предвид допуснатата забава в плащанията на пета до шеста вноски,
му била начислена неустойка в размер на 2.07 лева към датата на прекратяване на
договора, за период от 20.12.2018 г. до 30.01.2019 г., по вноски и за периоди,
както следвало: 1.65 лева за забава в плащането на пета вноска от 20.12.2018 г.
до 30.01.2019 г. и 0.42 лева за забава в плащането на шеста вноска от
20.01.2019 г. до 30.01.2019 г. На основание чл.15.5 от ОУ, лизингополучателят
дължал и 857.88 лева неустойка за прекратяване на договора по негова вина,
начислена в трикратен размер на договорената месечна вноска, която неустойка
била дължима еднократно към датата на прекратяване на договора на 30.01.2019
г., като била формирана като сбор от три месечни вноски, всяка по 285.96 лева.
На основание чл. 8.6. във вр. с чл. 8.7.4 от ОУ, лизингополучателят дължал и
0.13 лева невъзстановена част от платен от ищеца данък по чл.чл.52-61 ЗМДТ за
2018 г., в размер на 94.99 лева, част от която била погасена от
лизингополучателя и се претендирал неплатеният остатък от 0.13 лева. На основание
чл. 14.4, във вр. с чл. 8.7.10 от ОУ, лизингополучателят дължал и направените от
ищеца разходи за възстановяване на владението на лизинговия актив, за което
били ползвани услугите на третото лице Е.., на което, съгласно рамковият им договор
за поръчка от 06.06.2017 г., ищецът дължал възнаграждение от 708 лева, за което
била издадена фактура № **********/11.02.2019 г. Възнаграждението било
формирано по следния начин: 500 лева без ДДС за издирване и изземване на актив
до 3,5 тона, увеличени с 50 лева без ДДС за изземване извън София и 40 лева
възстановяване на допълнителни разходи. Искането е да се признае за установено
по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 355.11 лева за
незаплатена главница от лизингови вноски с падеж от 20.12.2018 г. до 30.01.2019
г. по договора за лизинг, с 309.06 лева незаплатена лихва по същите лизингови
вноски, с 2.07 лева неустойка за забава от 20.12.2018 г. до 30.01.2019 г., с
857.88 лева неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя на договора
за лизинг, с 0.13 лева разходи за данъчни задължения за 2018 г., със 708 лева
разходи за възстановяване на владението на лизинговия актив, и законната лихва върху
от подаване на заявлението в съда, за които парични задължения е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 133 описа за 2020 г. на Старозагорския
районен съд. Претендира за сторените в настоящото и в заповедното производство
разноски.
Ответникът Д.И.Д.
оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и
му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени
подробно от пълномощника му в подадения в срок отговор и представена по делото
писмена защита.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания ищецът
е подал на 09.01.2020 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 133/2020 г. на
СтРС, по което на 14.01.2020 г. е издадена исканата от ищеца заповед по чл. 410 ГПК, срещу която на 06.02.2020
г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът е подал възражение по чл. 414 ГПК, поради което на 17.03.2020 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е
предявил по делото процесните искове, които поради това се смятат предявени на 09.01.2020
г,. когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 06.08.2018 г. страните
са сключили при общи условия договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив (л. 7-26). С него ищецът, като
лизингодател, се задължил да придобие от посоченото в договора трето лице, посочения
в същия договор автомобил, и го предостави след това на ответника за ползване
на лизинг, за срок от 24-ри месеца, срещу възнаграждение от общо 6880 лева, платимо
от последния на месечни лизингови вноски, в размери и с падежи, съгласно
погасителен план, неразделна част от договора. Неоснователно е възражението на
ответника в отговора за неравноправност и нищожност, поради противоречие й с
добрите нрави, на уговорената в договора възнаградителна лихва от 39.60 %, тъй
като надвишавала трикратния размер на законната лихва, защото тази
възнаградителна лихва е под уговорения в договора ГПР от 48.34 % (чл. 9 от
договора, л. 7). А той не надвишава петкратния размер на законната лихва по
смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а само такива клаузи (включително и неустоечни) в
договор, които надвишават този размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, се считат за
нищожни съгласно приложимата в случая към процесния договор за лизинг, съгласно
чл. 3, ал. 3 ЗПК - норма на чл. 19, ал. 5 ЗПК (Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г.). Цитираната в подкрепа на противното становище на
ответника в отговора му съдебна практика, е поставена преди приемането и
влизането в сила на тази норма на 23.04.2014 г., поради което не може да намери
приложение в случая. Поради това съдът намери, че клаузата за уговорената
възнаградителна лихва в процесния договор, не противоречи и на добрите нрави,
след като размерът й не надвишава този по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а възраженията и
доводите за противното на ответника са неоснователни (чл. 19, ал. 5 ЗПК).
На 06.08.2018 г. ищецът
изпълнил задължението си по договора, като е придобил поръчания му от ответника
автомобил и му го предоставил за ползване на лизинг, видно от съставения за
това от страните приемо-предавателен протокол (л. 10).
От т. IV – 4 и 5 на заключението
на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза (ЗСИЕ), което съдът
възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с
останалите доказателства, се установява, че на 11.12.2018 г. ответникът е
извършил последното си плащане по договора, до която дата е платил по същия
сумата от общо 3387.96 лева, след което не е извършвал по него никакви плащания
до приключване на съдебното дирене (л. 102). Така,
за периода от 20.12.2018 г. до 30.01.2019 г., същият не е платил дължимите за
този период 355.11 лева главници и 309.06 лева възнаградителни лихви от пета,
шеста и част от седма месечни лизингови вноски по погасителния план за същия
период, както и невъзстановената от него на ищеца, съгласно чл. 8.6 от ОУ, част
от 0.02 лева от платения от същия за периода от август до декември 2018 г.
данък за лизинговото МПС по чл. 60, ал. 2 ЗМДТ, в размер на 94.88 лева, тъй
като останалата претендирана от ищеца част от 0.11 лева, са лихви за негово
просрочие в плащането му, които ответникът не му дължи да му възстанови, видно
от т. IV – 7-10 и 15-18 на ЗСИЕ (л. 102-103).
На 30.01.2019 г. ищецът
фактурирал на ответника за плащане и претендираните две неустойки за забава в
плащането на 5-тата и 6-тата лизингови вноски, на основание чл. 15.1 от общите
условия на договора, според който, при забава за плащане на парично задължение
от страна на лизингополучателя, лизингодателят има право на неустойка в размер
на законната лихва върху неплатената в срок сума, за целия период на забавата (л.
22). В случая ответникът е изпаднал съответно на 21.12.2018 г.
(а не какво неправилно претендира ищецът на датата на падежа
на 20.12.2018 г.) да плати петата
лизингова вноска и на 21.01.2019 г. (а не какво неправилно претендира ищецът на
датата на падежа на 20.01.2019 г.) да плати шестата лизингова вноска, поради
което от тези дни на своята забава, дължи съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД на ищеца,
до посочената от него по-ранна дата 30.01.2019 г. (от тази на изплащането
им), неустойка по чл. 15.1 от общите условия на договора,
съответно в претендираните от ищеца размери от 1.65 лева за забавата от
21.12.2018 г. до 30.01.2019 г. да плати петата лизингова вноска и 0.42 лева за
забавата от 21.01.2019 г. до 30.01.2019 г. да плати шестата лизингова вноска
или общо 2.07 лева (т. IV-11 ЗСИЕ, л. 102-103).
С връченото му на 30.01.2019 г. уведомление,
ищецът развалил на същата дата процесния договор, поради посоченото му виновно
неизпълнение от ответника, на основание чл. 13.5(i) от общите му условия, в
които е уговорено, че лизингодателят има право да прекрати договора в случай на
забава в плащането на първоначалната вноска, лизингова вноска, ДДС,
първоначални разходи, разходи, подлежащи на възстановяване по чл. 8.7 от ОУ или
друго дължимо плащане от страна на лизингополучателя с повече от 5 дни (л.
21 и 39-40).
Вярно е, че на първа
страница на това връчено на ответника уведомление, ищецът е поставил дата на
съставянето му 24.01.2019 г., а преди подписа си на страница втора от същото, ответникът
не е посочил друга дата на получаването му (л. 39).
Но също така е вярно, че в исковата си молба ищецът сам по същество признава
неизгодния за него факт, че действително е връчил това си уведомление за
разваляне на договора на ответника на 30.01.2019 г., когато посочва на страница
втора и трета от исковата си молба, че претендираната с нея неустойка за това
му прекратяване от 857.88 лева, е „дължима еднократно към датата на прекратяване
на договора – 30.01.2019 г.“ (л. 2 и 3). А
именно тази призната от ищеца дата за прекратяването му с това уведомление, се сочи
и от ответника в отговора му, и е посочена за дата на прекратяването му в т. IV-6
на неоспореното от страните ЗСИЕ (л. 52 и 102).
При това положение съдът намери същата за установена по делото именно от това
признание на ищеца в исковата молба (чл. 175 ГПК). Неоснователни
са при това положение доводите за противното на пълномощника му в становището
му от 13.08.2020 г. по делото, че след като в това подписано от ответника
уведомление за прекратяване на договора, била посочена само датата 24.01.2019
г., то именно негова била тежестта да докаже твърдяната от него неистинност на
същото в тази му част (л. 69).
То обаче е частен документ. Поради това не доказва нито мястото, нито тази
посочена в него дата за съставянето му на 24.01.2019 г. от ищеца, от когото се
твърди, че изхожда, а само че изявленията, които се съдържат в него, са негови,
както и че те са връчени на удостоверилият това с подписа си под него ответник,
но не и датата, на която са му връчени, защото такава в същия документ не е
посочена и удостоверена с подписа му под него (Р 748-2011-IV
г.о.). Поради това не на ответника, а на ищеца е тежестта да
докаже достоверната дата на връчване на това си уведомление за разваляне на
договора на ответника (чл. 181 ГПК),
а именно носещият тук тази тежест ищец признава в исковата си молба неизгодния
за него факт, че с връчването му е прекратил/развалил този договор на
30.01.2019 г., а не на 24.01.2019 г. (л. 3).
Ето защо съдът намери, че този договор е развален едностранно от ищеца именно на
30.01.2019 г., когато негов служител е връчил на ответника това уведомление на
ищеца от 24.01.2019 г. за прекратяване на договора, поради виновното му
неизпълнение от ответника (чл. 175 ГПК).
Неоснователни са и
възраженията за противното на пълномощника на ответника, че този договор не бил
развален с връчване на това уведомление, тъй като със същото ищецът не бил дал
срок за изпълнение, след изтичането на който да развали този договор, както
повелявал чл. 87, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Тази норма обаче е диспозитивна. Поради
това се прилага само ако в договора не е уговорено друго, а в чл. 13.5(i) от
общите му условия на договора, на което основание в случая ищецът е развалил този
договор, не е уговоряно даването на подходящ срок за изпълнение на ответника, с
предупреждение, че след изтичането му ще счита договора им за развален. Тъкмо
напротив. Уговорена е възможността за едностранното му разваляне от ищеца и без
такъв срок, при просрочие с повече от пет дни и на всяка лизингова вноска,
какъвто е и случая с оглед изложеното. Ето защо съдът намери, че този договор е
развален едностранно от ищеца именно на 30.01.2019 г. на това основание по чл.
13.5(i) от общите му условия, посочено във връченото на същата дата на
ответника уведомление за развалянето му (л. 39).
На 30.01.2019 г. ищецът
начислил на ответника и уговорената в чл. 15.5 от общите условия на договора
компенсаторна неустойка за прекратяването му по вина на ответника, в размер на 857.88
лева, равна на три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяването му (т.
IV-13 и 14 от ЗСИЕ, л. 103). Според чл. 15, ал. 5 от ОУ на договора, при прекратяването
му по вина на лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер на
последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяването му (л.
22). И уговореното в тази клауза едностранно прекратяване на
действието на този договор обаче, поради виновното му неизпълнение от ответника,
преди изтичане на срока му на действие, представлява разваляне на същия
договор. С оглед характера на уговорените в него насрещни престации - за
продължително изпълнение на ищеца (по предоставяне за ползване на лизинговата
вещ) и за периодично изпълнение на ответника (за ежемесечно плащане на лизинговите
вноски за ползването й), това разваляне има действие само занапред (чл. 88, ал.
1, изр. 1 ЗЗД). А според императивната норма на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, при разваляне
на договора, кредиторът има право на обезщетение (уговорено, като неустойка или
по общия ред – б.р.) само за вредите
от неизпълнението на договора, а не и за
развалянето му (чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД). А именно такава неустойка, за едностранното
прекратяване/разваляне на този договор за лизинг, поради виновното му
неизпълнение от ответника, е уговорена в чл. 15.5 от общите му условия,
начислена е и се претендира съществуването й от ищеца с иска му по чл. 422, ал.
1 ГПК по делото. Поради това, тази неустоечна клауза по чл. 15.5 от общите
условия на договора, се явява нищожна, поради противоречието й с императивната
норма на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, за което съдът следи служебно и в
настоящото производство (чл. 17, ал. 1 ГПК и Р 384-2011-I г.о.). Да се приеме
противното означава не само да се обезсмисли нормата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, но и за едно и също неизпълнение на договора, длъжникът да понесе две
санкции – както обезщетение за неизпълнението му, послужило като основание за
развалянето му, така и обезщетение (уговорено, като
неустойка или по общия ред) за самото му разваляне
от кредитора, поради същото неизпълнение на длъжника, което обаче едва ли е
била волята на законодателя, вложена в чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Поради това
иска на ищеца за съществуване на негово вземане за същата неустойка от 857.88
лева, за предсрочно прекратяване на договора по вина на ответника, следва да
бъде отхвърлен, като неоснователен на това основание (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На същата дата на
развалянето му на 30.01.2019 г., в срока по чл. 14.1 от общите му условия,
ответникът е върнал доброволно на служител на ищеца лизинговият автомобил, в изпълнение на
задължението си по чл. 345, ал. 1 ТЗ и чл. 14.1 от общите условия на договора, видно
от съставения за това от страните приемо-предавателен протокол (л.
40-41). Основателно при това положение се явява възражението на
ответника, че не дължи на ищеца претендираното от същия вземане от 708 лева за
направени от него разходи по издадената му от третото лице Е.. фактура №
**********/11.02.2019 г., за възстановяване на държането му върху този
автомобил, защото по делото се установи, че същият ответникът е върнал
доброволно на ищеца още на 30.01.2019 г., в срока по чл. 14.1 от общите условия
на договора за лизинг, с приемо – предавателния протокол от същата дата, подписан
от ответника и посоченият в него и подписал го като такъв служител на ищеца, констатациите
в който обвързват страните относно факта на връщането му на датата 30.01.2019
г. на прекратяване/разваляне на договора за финансовия му лизинг, в срока по
чл. 14.1 от общите му условия, а само при невръщането му в този срок ищецът има
право да получи същите разходи от ответника съгласно чл. 14.4 от общите условия
на договора им за финансов лизинг, какъвто не е случая с оглед изложеното, а
този договор е закон и за ищеца, а не само за ответника, които са го сключили (чл.
20а, ал. 1 ЗЗД). Този извод не търпи промяна от т. IV-19 на
ЗСИЕ (л. 103), че тези претендирани
от ищеца разходи от 708 лева, са платени от него по горепосочената фактура, на
третото лице Е.., което я е издало по рамковият им договор от 06.07.2017 г. (л.
44-47), защото по делото няма данни нито защо, нито на какво
основание тези разходи са платени от ищеца на това трето лице, след като
лизинговият автомобил му е върнат от ответника още на датата на прекратяване на
договора за лизинг на 30.01.2019 г., а тежестта да докаже пълно и главно, тоест
несъмнено по делото, възникването и на това посочено от него основание по чл.
14.4 от общите условия на договора за лизинг/правопораждащ това му вземане спорен
факт, се носи от ищеца по делото, а несъмнени доказателства в негова подкрепа
последният не е представил и липсват по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК). Нещо
повече. В същото не само няма доказателства ответникът да е върнал на служител
на това трето лице Е.. процесния лизингов автомобил, нещо повече, в
приемо-предавателния протокол за връщането му е посочено, че той е върнат на
подписалият го служител на ищеца, а не на това трето лице (л.
40-41). Но няма и данни последното да е било изрично и писмено
овластено от ищеца за предприемане на действия за връщане на този автомобил, а
само при такова изрично писмено овластяване същото трето лице може и следва да
предприеме действия за връщането му от ответника съгласно уговореното от ищеца
и това трето лице в чл. 1, ал. 2 от представеният им по делото договор (л.
44). Ето защо и този иск на ищеца за съществуване на негово
вземане за тези разходи по чл. 14.4 от ОУ на договора, в размер на 708 лева, за
връщане на държането на лизинговия автомобил, следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен (чл. 422, ал. 1 ГПК).
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените срещу ответника искове по
чл. 422, ал. 1 ГПК са частично основателни. По делото се установи, че последният
не е изпълнил точно в количествено и времево отношение паричните си задължения
по сключения с ищеца лизингов договор, като на 11.12.2018 г. е извършил
последното си плащане и преустановил плащанията си по него, каквито не е
извършвал до приключване на съдебното дирене по делото (чл. 235,
ал. 3 ГПК). По делото липсват
доказателства това му неточно изпълнение да се дължи на причина, която да не
може да му се вмени във вина. Следователно е виновно (чл. 81 ЗЗД). Поради
същото ищецът е развалил на 30.01.2019 г. сключения между страните договор. Понеже
той е за продължително и периодично изпълнение, развалянето му няма обратно
действие (чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Поради това за ответника не са отпаднали със
същото задълженията му да плати предхождащите развалянето му главници и
възнаградителни лихви от неплатените лизинговите вноски - в случая неплатените за
периода от 20.12.2018 г. до 30.01.2019 г. 355.11 лева главници и 309.06 лева
възнаградителни лихви от пета, шеста и част от седма месечни лизингови вноски
по погасителния план за същия период, както и невъзстановената от него на ищеца,
съгласно чл. 8.6 от ОУ, част от 0.02 лева от платения от същия за периода от
август до декември 2018 г. данък за лизинговото МПС по чл. 60, ал. 2 ЗМДТ. До
тези им размери поради това, заедно със законната лихва върху същите от
подаване на заявлението му в съда на 09.01.2020 г. до изплащането им, са
възникнали и съществуват вземания на ищеца за същите и поради това до тях следва
да се уважат исковете му по чл. 422, ал. 1 ГПК против ответника за признаване
на съществуването им, а искът му за невъзстановената разлика от платения данък,
над сумата от 0.02 лева до претендираната по-голяма от 0.13 лева, със законната
лихва върху същия от заявлението, следва да се отхвърли в същата, като
неоснователен (чл. 236, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 347, ал. 2 ТЗ, Р 89-2008-I т.о.).
Поради изложеното, с
развалянето на договора за лизинг, за ответника не е отпаднало и задължението да
плати неплатените до развалянето му неустойки в общ размер от 2.07 лева по чл.
15.1 от общите условия на договора, за забава от 21.12.2018 г. до 30.01.2019 г.
в плащането на пета и шеста лизингови вноски, а в останалата му част, с която
се претендират тези неустойки и за периода от 20.12.2018 г. до 21.12.2018 г.,
следва да се отхвърли, като неоснователен (чл. 422, ал. 1 ГПК). Като
неоснователно обаче следва да се отхвърли искането му за признаване
съществуването на негово вземане срещу ответника и за законна лихва върху тези
мораторни неустойки, защото представлява искане за олихвяване на изтекли лихви
(анатоцизъм), режимът на което се подчинява според чл. 10, ал. 3 ЗЗД на
специални наредби на БНБ, каквито и до сега не са издавани. Поради това не са
налице ред и условия, определени в закона, при които може да извърши исканото
от ищеца олихвяване на тези мораторни неустойки. Ето защо присъждането/признаване
на съществуването на негово вземане за законна лихва върху същите, се явява
недопустимо (Р 1082-1995-V г.о.).
Останалите предявени от
ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуването на негови вземания и за 857.88
лева неустойка по чл. 15.5 от общите условия на договора, за предсрочното му
прекратяване по вина на ответника, със 708 лева разходи за възстановяване
владението на лизинговата вещ след разваляне на договора, както и законна лихва
върху тези суми от подаване на заявлението му в съда на 09.01.2020 г. до
изплащането им, следва да се отхвърлят, като неоснователни с оглед изложеното.
При този изход на
делото, сторените от ищеца разноски за същото в общ размер от 294.65 лева (от
които 44.65 лева внесена за производството д.т., 100 лева внесени за
възнаграждение на вещото лице и възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер от
150 лева по чл. 25, ал. 1 НЗПП, тъй като е юридическо лице, защитавано в
настоящото производство от юрисконсулт), както и сторените от него разноски в
заповедното производство в общ размер от 119.65 лева (от които 44.65 лева
внесена д.т. за същото и възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер от 75
лева по чл. 26 НЗПП, тъй като е юридическо лице, защитавано в същото
производство от юрисконсулт), следва да бъдат възложени в тежест на ответника
съразмерно с уважената част от исковете по настоящото дело или сумите съответно
от 87.94 лева и 35.71 лева (чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
При този изход на делото, сторените от ответника разноски за същото, изчерпващи
се с платеното адвокатско възнаграждение от 300 лева, следва да бъдат възложени
в тежест на ищеца съразмерно с отхвърлената част от исковете по настоящото дело
или сумата от 210.46 лева (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.И.Д., с ЕГН **********, с адрес ***. -, че
дължи на „М.” О., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата от 355.11
лева за главници от неплатени месечни лизингови вноски от 20.12.2018 г. до 30.01.2019
г. по договор за финансов лизинг № -/06.08.2018 г. със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив, с 309.06 лева
за възнаградителни лихви от същите неплатени лизингови вноски от 20.12.2018 г.
до 30.01.2019 г. по същия договор, с 0.02 лева за невъзстановен съгласно чл.
8.6 от общите условия на договора данък по чл. 60, ал. 2 ЗМДТ, и законна лихва
върху тези суми от 09.01.2020 г. до изплащането им, както и сумата от 2.07 лева
неустойки за забава от 21.12.2018 г. до 30.01.2019 г. в плащането на пета и
шеста лизингови вноски по същия договор, за изпълнение на които парични задължения
е издадена заповед № 23/14.01.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 133 по описа за 2020 г. на Старозагорския районен
съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените от „М.” О. с п.а., против Д.И.Д.
с п.с., искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземанията за невъзстановен
данък и неустойки за забава, В ОСТАНАЛАТА ИМ ЧАСТ, над сумата от 0.02 лева невъзстановен
данък до претендираните 0.13 лева, и неустойки за забава за периода от
20.12.2018 г. до 21.12.2018 г., заедно с искането за признаване съществуването и
на законна лихва върху тази отхвърлена част от невъзстановения данък и върху
пълния размер на неустойките за забава, от 09.01.2020 г. до изплащането им,
КАКТО и предявените от „М.” О. с п.а., против Д.И.Д. с п.с., искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване на вземанията за 857.88 лева неустойка за предсрочно
прекратяване на същия договор за финансов лизинг по вина на лизингополучателя,
със 708 лева разходи за възстановяване на лизинговия актив по чл. 14.4 от
общите условия на същия договор, и законна лихва върху тези суми от 09.01.2020
г. до изплащането им.
ОСЪЖДА
Д.И.Д. с п.с., да заплати на „М.” О. с п.а., сумата от 87.94 лева за разноски
по настоящото дело и сумата от 35.71 лева за разноски по заповедното ч.гр.дело
№ 133 по описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд, съразмерно с уважената
част от исковете по настоящото дело.
ОСЪЖДА
на „М.” О. с п.а., да заплати на Д.И.Д. с п.с., сумата от 210.46 лева за
разноски по делото съразмерно с уважената част от исковете по същото.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: