О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е   №  548

 

                               гр.Пловдив, 24. 03. 2020 г.

 

                                   В  ИМЕТО НА НАРОДА

 

Пловдивският окръжен съд, въззивно отделение – V с.,  в закритото заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                    Председател : Светлана Изева   

                           Членове  : Радостина Стефанова    

                                                                 Зорница Тухчиева

 

Като разгледа

Докладваното от съдия Радостина Стефанова 

Възз.ч.гр.д. №  540/2020г.

И за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е по реда на 274 във вр. с 410  от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление- гр. София, бул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3, представлявано от И. К. и Я. Я. - Управител, чрез юрк. И.Т., против Разпореждане № 675/20.01.2020г. на ПдРС –XIII гр.с. по ч.гр.д.№ 675/2020г., с което е оставено без уважение  искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу Г.И.М., ЕГН – **********, с настоящ адрес ***, за сумата от 499,51 лв., в това число 499,51 лв. - главница, 122,30 лв. договорна лихва за периода 17.05.2018 г. до 06.01.2019 г., 172,15 лв. неустойка за неизпълнение на задължението за периода 06.06.2018 г. до 06.01.2019 г., 200,00 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране, 50,12 лв. законна лихва за периода 07.01.2019 г. до 13.12.2019 г., законна лихва от завеждане на заявлението до изплащане на вземането.  Моли да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което да се постанови връщането на делото на Районен съд - Пловдив за продължаване на процесуалните действия. 

Пловдивският окръжен съд- V възз. гр. с.,  констатира следното:

С жалбата се аргументира становище,че атакуваното разпореждане е необосновано и постановено при съществено нарушение на съдо -производствените правила. Изразява се несъгласие с изводите на първостепенния съд, че са налице пречките на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение за всички суми, предмет на задължението. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК, жалбоподателят посочва, че съдът е следвало да откаже издаването на заповед за изпълнение за конкретните искания, по отношение на които е достигнал до извод, че се основават на неравноправни клаузи, а именно – неустойка и разходи, и такси за извънсъдебно събиране на задължението. Доколкото клаузите за главница, договорна лихва и законна лихва за забава категорично не произтичали от клаузи с неравноправен характер то не би следвало да е налице пречка за издаване на заповед за изпълнение за същите. Алтернативно, излагат се съображения за неправилност на заключението на първоинстанционният съд, че претендираните вземания се основават на клаузи с неравноправен характер. В частност, сочи се, че съдът неправилно е констатирал, че в процесния договор годишният процент на разходите е прекомерен и противоречи на добрите нрави. Предвид гореизложеното се моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен изцяло, като се  разпореди издаването на заповед за изпълнение за сумите, претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК.

Настоящият съдебен състав на Пловдивски окръжен съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и взе предвид данните по делото, намира следното:

Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по обжалване на определения. Според мотивите на цитираното тълкувателно решение съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Следователно и въззивната инстанция в производството по чл. 274 и сл. ГПК дължи освен проверка за валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт, и такава досежно неговата правилност без да е обвързана от доводите за незаконосъобразност, посочени в частната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за противоречието на искането със закона или с добрите нрави. Или казано по друг начин – съдът още на фаза на заповедно производство следва да осъществи защита на по – слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, като регламента на чл. 411, ал. 2, т.2 ГПК  предоставя възможност съдът да гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля тежестта на кредитора да докаже съществуването на вземането си в осъдително исково производство.

В тази връзка следва да бъде посочено, че към настоящия момент е в сила новата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК. Нормата е императивна и задължава заповедния съд да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор или е налице обоснована вероятност за това. Разпоредбата на чл. 410, ал. 3 ГПК предвижда, че когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по обжалване на определения. Според мотивите на цитираното тълкувателно решение съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Следователно и въззивната инстанция в производството по чл. 274 и сл. от ГПК дължи освен проверка за валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт, и такава досежно неговата правилност без да е обвързана от доводите за незаконосъобразност, посочени в частната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за противоречието на искането със закона или с добрите нрави. Или казано по друг начин – съдът още на фаза на заповедно производство следва да осъществи защита на по – слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, като регламента на чл. 411, ал. 2, т.2 от ГПК  предоставя възможност съдът да гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля тежестта на кредитора да докаже съществуването на вземането си в осъдително исково производство.

В тази връзка следва да бъде посочено, че към настоящия момент е в сила новата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 от  ГПК. Нормата е императивна и задължава заповедния съд да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор или е налице обоснована вероятност за това. Разпоредбата на чл. 410, ал. 3 ГПК предвижда, че когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива.

В т. 12  на заявлението, кредиторът е посочил като обстоятелства от които произтича вземането сключен на 23.01.2018 г. Договор за кредит с № 530332 между Г.И.М. /кредитополучател/ и „Аксес Файнанс“ ООД /кредитодател/ по силата на който му е  предоставен паричен кредит в размер на 500 лева.  Към заявлението е приложен заверен препис от посочения договор, вземането по който е прехвърлено на 11.11.2016г. на дружеството – заявител – жалбоподател в настоящото производство по силата на Приложение № 1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 25.07.2019г. 

Настоящият съдебен състав намира, че претендираната сума в размер на 172,15 лв. – неустойка за неизпълнение на задължението за периода 06.06.2018 г. до 06.01.2019 г. не цели репариране на вредите от неизпълнението на главното задължение на заемателя, а представлява уговорено изначално допълнително задължение, имащо за последица оскъпяване на заема с посочената сума. Чрез процесната уговорка кредиторът компенсира риска от неплатежоспособност на длъжника, което противоречи на изискването  към търговеца – доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя /чл. 16 от ЗПК/ и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране – чл. 19 ЗПК. Представянето като неустойка  за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в годишния процент на разходите като основен критерии, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

В контекста на гореизложеното, следва да се обърне внимание и на въпросите, свързани с характера и целта на неустойката. В тази връзка ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г. е посочено, че неустойка, уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В конкретния случай, се установи, че клаузата  за неустойка стои изцяло извън главното задължение за връщане на заетата сума, поради което губи характера си на обезпечение на главното вземане, обезщетение на вредите от неизпълнението му и санкция за поведението на длъжника. Ето защо претендираното плащане е в противоречие със закона, както и с добрите нрави, т.е. налице е основанието по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК за отказ да бъде издадена заповед за изпълнение, поради което в тази си част атакуваното разпореждане се явява правилно и следва да бъде потвърдено.

Относно уговорката за начисляване на такси, разходи за  извънсъдебно събиране на просрочени вземания в размер на 200 лв.,  съдът намира, че същата е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Съгласно цитираната норма, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по извънсъдебно събиране на задължението са такива по управление на кредита. Уведомяването на длъжника за допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея чрез провеждане на телефонни обаждания, изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, поддържането на нарочен служител, ангажиран с дейността по събиране на вземането са типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора разход. Този вид дейност на кредитора се компенсира и отчита при определяне размера на възнаградителната лихва, чийто  ценообразуващ елемент е. Следователно уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен характер и предполага неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на забраната на чл. 33 ЗПК.

По отношение на претенцията за издаване на заповед за изпълнение за сумите 499,21 лв. -  главница; 122,30 лв. - договорна лихва за периода от 17.05.2018г.-06.01.2019г.; 50,12 лв. - законна лихва за периода 07.01.2019 г. до 13.12.2019 г.,  както и по отношение на претенциите за законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането и разноски не се установява наличието на основание заявлението да бъде отхвърлено, поради което атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен в тези му части и вместо него да се постанови издаването на заповед за изпълнение.

Обжалваното разпореждане ще бъде отменено и делото ще се върне на ПдРС за продължаване на процесуалните действия по издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумите 499,51 лв. - главница, 122,30 лв. - договорна лихва за периода от 17.05.2018 г. до 06.01.2019 г., 50, 12 лв. - законна лихва за периода 07.01.2019 г. до 13.12.2019 г., и законна лихва от завеждане на заявлението до изплащане на вземането.

В останалата част разпореждането подлежи на потвърждаване за сумата 172,15 лв. - неустойка за неизпълнение на задължението за периода 06.06.2018 г. до 06.01.2019 г. и за сумата в размер на  200,00 лв. - разходи и такси за извънсъдебно събиране.

По мотивите, Пловдивският окръжен съд –  V възз. гр.с.

 

 

 О П Р Е Д Е Л И:

 

   Потвърждава Разпореждане № 675/20.01.2020г. на ПдРС –XIII гр.с. по ч.гр.д.№ 675/2020г. в частта, с която е отхвърлено заявлението на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК ********* за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за незабавно изпълнение и изпълнителен лист против Г.И.М., ЕГН – **********, с настоящ адрес ***, за сумата 172,15 лв. - неустойка за неизпълнение на задължението за периода 06.06.2018 г. до 06.01.2019 г. и за сумата в размер на  200,00 лв. - разходи и такси за извънсъдебно събиране.

 

Отменя Разпореждане № № 675/20.01.2020г. на ПдРС –XIII гр.с. по ч.гр.д.№ 675/2020г. в частта, с която е отхвърлено заявлението на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК ********* за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за незабавно изпълнение и изпълнителен лист против Г.И.М., ЕГН – **********, с настоящ адрес ***, за сумата в размер на 499,51 лв. - главница, 122,30 лв. - договорна лихва за периода от 17.05.2018 г. до 06.01.2019 г., 50, 12 лв. - законна лихва за периода 07.01.2019 г. до 13.12.2019 г., и законна лихва от завеждане на заявлението до изплащане на вземането.

 Като вместо това постановява:

 

Да се издаде заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в полза на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК - ********* против против Г.И.М., ЕГН – **********, с настоящ адрес ***, за сумата в размер на 499,51 лв. - главница, сумата в размер на 122,30 лв. - договорна лихва за периода от 17.05.2018 г. до 06.01.2019 г., сумата в размер на 50, 12 лв. - законна лихва за периода 07.01.2019 г. до 13.12.2019 г., и законната лихва от завеждане на заявлението до изплащане на вземането.

 

Връща делото на Районен съд – Пловдив, XIII гр.с., за продължаване на процесуалните действия по издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за горепосочените суми.

 

 

         Определението  е  окончателно.

 

 

                                     Председател  : 

 

                                              Членове :