№ 889
гр. Варна , 13.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
четиринадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
при участието на секретаря Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Пламен А. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20213100500391 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ю. М. К., с ЕГН **********, с
адрес: ***, действащ чрез пълномощника си адв.К.Т., с адрес: ***, против
Решение №261527 от 04.12.2020г. постановено по гр.д.№4642/2020г. на РС
Варна, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя, против “Еос
Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков Казанджията“ №4-6,
сграда “Матрикс Тауър“, ет.6, представлявано Р.И.М.-Т., иск с правно
основание чл.439 от ГПК, за приемане на установено, че ищецът не дължи на
ответника, поради по погасяване по давност на задължението, на сумата от
417.28лв., представляваща незаплатена главница, ведно със законната лихва
върху нея, считано от 19.02.2014г. до окончателното изплащане, на сумата
от 159.95лв., представляваща договорна лихва за периода 09.02.2009г.-
17.02.2014г. и на сумата от 261.55лв., представляваща наказателна лихва за
периода 09.02.2009г.-17.02.2014г., всичките дължими по сключен между
1
страните Договор за издаване на кредитна карта от 08.12.2006г. и на сумата
от 145лв., представляваща деловодни разноски, за които суми е издадена
Заповед №1296 от 20.02.2014г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.
№2269/2014г. на РС Варна и които са предмет на изпълнително дело №551 по
описа за 2014г. на ЧСИ С.К.-Д..
В жалбата се излага, че решението на РС Варна, е неправилно и
незаконосъобразно, като се оспорват изводите на съдът относно
приложението на разрешенията дадени с TP №2/26.06.2015г. постановено по
тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се, че неправилно е
приложена разпоредбата на чл.115, ал.1, б.“ж“ от ЗЗД, тъй като в случая не се
касае за висящ съдебния процес за вземането, а за изпълнително
производство, което не може да му бъде приравнено. Оспорват се изводите на
съдът относно приложимостта и действието на ППВС №3/18.11.1980г. и на
ТР №47 от 01.04.1965г. по т.д.№23/1965г. на ОСГК на ВКС, като са развити
подробни съображения и е посочена относима съдебна практика. Поддържа
се, че с настъпване на някое от основанията, посочени в чл.330, ал.1, б.“а“ до
б.“е“ ГПК /отм./, сега чл.433, ал.1, т.1-8 от ГПК /нов/, принудителното
изпълнение се прекратява по силата на закона. Сочи се, че последното
изпълнително действие предприето по изп.д.№20147180400551 е наложен на
31.08.2016г. запор сметките на длъжника в “Банка ДСК“ ЕАД, поради което и
на основание чл.488, ал.1, т.8 от ГПК и ТР №47 от 01.04.1965г. по гр.д.
№23/1965г. на ОСГК на ВКС, прекратяването по закон на изпълнителното
производство е настъпило на 02.04.2016г. Ето защо се поддържа, че
предприетите след посочената дата действия в изп.производство не могат да
прекъснат давността. Поддържа се, че неправилно съдът е приел, че следва да
се разглеждат действия предприети само след 26.06.2015г., тъй като е налице
съдебна и тълкувателна уредба и преди тази дата, а именно TP
№2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, което дава
разяснения на поставените в него въпроси и не изменя съществуващата
правна уредба. Моли се за отмяна на атакуваното решение и уважаване на
иска, както и за присъждане на разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна, е депозирала отговор на
въззивната жалба, с който се поддържа становище за нейната
2
неоснователност. Оспорват се доводите на жалбоподателя относно
приложимостта на чл.115 от ЗЗД и хипотезите, при които давност не тече,
като са развити подробни съображения, включително и в подкрепа на
изводите на съдът за прекъсване на давността с подаването на молби от
взискателя за предприемане на изпълнителни действия, независимо от факта
дали искането е дало резултат. Оспорват се доводите на жалбоподателя
базирани на TP №47/1965 по гр.д.№23/1965г. на ОСГК на ВКС, като се
поддържа, че същите са неотносими към разглежданият казус. Моли се за
оставяне без уважение на жалбата и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в полза на ответното дружество.
В съдебно заседание въззивникът, чрез процесуалният си представител,
поддържа жалбата и моли за уважаването ѝ, ведно с присъждане на разноски.
Въззиваемата страна не се представлява в о.с.з.
Въззиваемата страна, чрез подадена от пълномощникът и писмена
молба, оспорва жалбите и претендира разноски.
За да се произнесе по жалбата, съдът съобрази, следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск от Ю. М. К., против ”Еос
Матрикс“ ЕООД, с правно основание чл.439 от ГПК, за приемане на
установено, че ищецът не дължи на ответника, поради погасяване по давност,
както следва: -сумата от 417.28лв., представляваща незаплатена главница,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.02.2014г. до
окончателното изплащане; -сумата от 159.95лв., представляваща договорна
лихва за периода 09.02.2009г.-17.02.2014г. и -сумата от 261.55лв.,
представляваща наказателна лихва за периода 09.02.2009г.-17.02.2014г.,
всичките дължими по сключен между страните Договор за издаване на
кредитна карта от 08.12.2006г., както и - сумата от 145лв., представляваща
деловодни разноски, за които суми е издадена Заповед №1296 от 20.02.2014г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от
ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№2269/2014г. на РС Варна и които са
предмет на изпълнително дело №551 по описа за 2014г. на ЧСИ С.К.-Д..
В исковата молба се сочи, че в резултат от инициирано от ”Обединена
българска банка” АД заповедно производство е издадена Заповед №1296 от
3
20.02.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№2269/2014г. на РС Варна,
която има за предмет процесните задължения. Въз основа на заповедта по
молба на банката от 02.04.2014г. е образувано изпълнително дело
№20147180400551, като на по реда на чл.47 от ГПК на длъжника е връчена
ПДИ, счетена от съдебният изпълнител за редовно връчена на 04.11.2014г. В
последствие на 24.08.2014г. е наложен запор върху банковите сметки на
ищеца, разкрити в ”УниКредит Булбанк” АД, с което изпълнителните
действия се изчерпват като липсват постъпления на суми от наложения
запор. Ето защо се поддържа, че считано от 24.08.2016г. изпълнителното дело
е прекратено по силата на закона в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, а с
изтичането на 24.08.2019г. на петгодишния давностен срок процесните
вземания, са се погасили по давност.
С отговора на исковата молба, се оспорват твърденията на ищеца за
изтекла погасителна давност по отношение на процесните задължения, като
са развити подробни съображения, включително и относно настъпилите
промени в тълкувателната съдебна практика. По конкретно се сочи, че
искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, независимо дали действия по реализирането му са дали
резултат. Сочи се, че в изп.производство са предприети, следните
изпълнителни действия: на 14.04.2014г. е изпратено запорно съобщение за
налагане на запор върху трудово възнаграждение; на 03.09.2014г. е
депозирана молба с искане за вписване на възбрана; на 24.08.2016г., на
03.10.2017г. и на 17.6.2019г. са издадени запорни съобщения за налагане на
запор върху банкови сметки, на 12.10.2017г., е налице плащане по
изпълнителното дело от страна на длъжника. Поддържа се, че с
предприемането на горепосочените изпълнителни действия давността е
прекъсната и по отношение на вземанията е започнал да тече нов давностен
срок, който не е изтекъл към момента на завеждане на иска. Моли се за
отхвърляне на иска и присъждане на деловодни разноски.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата,
приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
4
Възвиваната жалбата, инициирала настоящото произнасяне, е подадена
в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес
от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната
му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено
при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални
предпоставки.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по
принцип е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно
формиран от съда извод. В случая оплакванията на въззивника съставляват
оспорване на правилността на изводите на първоинстанционния съд, че
процесното задължение, не е погасено по давност. Така направеното
оспорване не съставлява новонаведено възражение или фактическо
твърдение, поради което следва да бъде разгледано по същество.
По делото е безспорно и от събраните доказателства е видно, че
въззиваемият е частен правоприемник на кредитор в чиято полза, против
въззивника, е издадена Заповед №1296 от 20.02.2014г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д.№2269/2014г. на РС Варна и изпълнителен лист,
които изпълнителни титули имат за предмет процесните задължения,
произтичащи от Договор за издаване на кредитна карта от 08.12.2006г.
По делото е приложена преписка от изп.д.№20147180400551 по описа
на ЧСИ с рег.№718 на КЧСИ, от която е видно, че на 14.04.2014г. е изпратено
запорно съобщение за налагане на запор върху трудово възнаграждение, на
14.03.2014г. и на 03.09.2014г., са инициирани процедури по вписване на
възбрана, върху недвижимо имущество, което е собственост на длъжника,
като последното искане е достигнало до АВ на 10.09.2014г. След което на
24.08.2016г., на 03.10.2017г. и на 17.6.2019г., са изпратени съобщения за
налагане на запор върху банкови сметки на длъжника.
5
Въз основа на горното въззивният съд, намира следното:
Съобразно обстоятелствата, изложени в исковата молба, ищецът
обосновава правното си твърдение за погасяване на установеното със заповед
за изпълнение изпълняемо право за парични задължения, на новонастъпили
факти по смисъла на чл.439 от ГПК-погасяване по давност в период след
стабилизиране на изпълнителните титули въз основа, на който е образувано
изп.д.№20147180400551 по описа на ЧСИ с рег.№718 на КЧСИ. Ето защо, са
налице особените процесуални предпоставки за допустимостта на
производството по чл.439, ал.2 от ГПК.
По отношение на вземанията предмет на настоящия процес е
приложима установената в чл.117, ал.2 от ЗЗД пет годишна давност,
доколкото стабилизиралата се заповед за изпълнение, е приравнена влязло в
сила съдебно решение. Това е така защото заповедта за изпълнение замества
съдебното решение като изпълнително основание, като при оспорването от
длъжника, чрез възражение по реда на чл.414 от ГПК, проверката дали
вземането съществува, се извършва в общия исков процес. По силата на
чл.416 от ГПК, когато длъжника не подаде възражение, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Макар да липсва изрична законова разпоредба,
указваща, че в този случай съществуването на вземането, се счита установено
със сила на пресъдено нещо, този извод се налага от систематичното и
логическо тълкуване в цялост на относимите правни норми. Ако длъжникът
не възрази в рамките на установения в чл.414, ал.2 от ГПК преклузивен
двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до
силата на пресъдено нещо, тъй като единствената последваща възможност за
оспорване на вземането по исков ред, са предвидените основанията в чл.424
от ГПК-при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства.
Извън посочения иск, длъжникът не може да се ползва от друга форма на
искова защита, с която да оспорва самото вземане. В случай, че длъжникът е
бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска отмяна от
въззивния съд на заповедта за изпълнение на основание чл.423 от ГПК, което
е своеобразен извънреден, а не редовен способ за защита. В контекста на
изложеното с изтичане на преклузивният срок за подаване на възражение
против заповедта за изпълнение, се получава крайният ефект на окончателно
разрешен правен спор относно съществуване на вземането. Стабилитетът на
6
заповедта за изпълнение произтича и от това, че тя влиза в законна сила в
резултат от пасивното поведение на длъжника, което е сравнимо с признание
на иска и разкрива прилики с механизма на постановяване на неприсъствено
решение, срещу ответник по реда на чл.238 от ГПК. В резултат от
бездействието на длъжник, не се е осъществила възможността за
трансформиране на заповедното производство в исково. Ето защо и като
своеобразната ”санкция” за тази пасивност, която е довела до лишаване на
заявителя от възможността да се ползва от привилегиите на съдебното
решение, влизането в сила /стабилизирането/ на заповедта за изпълнение, се
приравнява по правен ефект, с това на решение. В този смисъл освен
изпълнителна сила, заповедта формира и сила на пресъдено нещо, доколкото
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичането на срока за подаване на възражение.
С оглед изложеното и тъй като по делото няма спор, че заповедта за
изпълнение, не е оспорена от длъжника в срока по чл.414 от ГПК или по реда
на чл.423 от ГПК, в настоящия казус срока за погасяване на процесните
задължения е 5 годишен по смисъла на чл.117, ал.2 от ЗЗД.
На следващо място съгласно чл.116, б.”в” от ЗЗД, давността се прекъсва
с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Според задължителните разяснения по т.10 от №2/26.06.2015г. по тълк.д.
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в границите на висящо изпълнително
производство, давността се прекъсва с предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ,
независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ, като новата погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Според възприетото в
цитираното тълкувателно решение изпълнителните способи, са насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
разсрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължения лица. Искането да
7
бъде приложен изпълнителен способ, също прекъсва давността, тъй като
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, като не е необходимо
предприетото от него действие в рамките на съответния изпълнителен
способ, да е задължително успешно. Това следва от съдържанието на
разпоредба на чл.116, б.“в“ ЗЗД, в която законодателят използва термина
“предприемане“ на изпълнителни действия, а не “извършени” или друга
подобна формулировка.
Предвид изложеното и съобразно установената по-горе фактическа
обстановка, съдът приема, че в случая, са налице предприети изпълнителни
действия, които са запазили висящността на изпълнителното производство,
респективно са осуетили погасяването на задължението по давност. В тази
връзка неоснователни и опровергани от доказателствата, се явяват доводите
на жалбоподателя, че считано от 24.08.2016г. изпълнителното дело е
прекратено по силата на закона в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. С
оглед инициираното на 03.09.2014г. действие по вписване на възбрана, върху
собствено на длъжника недвижимо имущество, което искане е достигнало до
АВ на 10.09.2014г., към твърдяната от ищеца дата на преремиране на
изп.дело-24.08.2016г., не е бил изтекъл нормативно предвиденият двугодишен
срок за това. Още повече, че на 24.08.2016г. е изпратено съобщение за
налагане на запор върху банкови сметки на длъжника, което е достигнало до
банката на 01.09.2016г. Въпросните изпълнителни действия освен че са
прекъснали срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, са довели и до прекъсване на
давността, като изтичането на 5 годишният срок от последното от тях, ще
настъпи на 24.08.2021г.
С оглед горното и доколкото претенцията е предявена на 14.05.2020г.,
то следва изводът, че твърдяната от ищеца погасителна давност не е изтекла,
респективно че искът, се явява неоснователен и като такъв правилно е
отхвърлен от първоинстанционният съд.
По изложените съображения ирелевантни за спора, се явяват развитите
от жалбоподателят доводи за неправилно прилагане от страна на
първоинстанционния съд на тълкувателната съдебна практика.
Предвид неоснователността на въззивната жалба и на основание чл.78,
ал.3 и ал.8 от ГПК, в полза на въззиваемият, се следва юрисконсултско
8
възнаграждение, чиито размер, според материалният интерес, правната и
фактическа сложност на делото и извършените действия от юрисконсулта, и
на основание чл.25 от НЗЗП, съдът определя в размер на 120лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261527 от 04.12.2020г. постановено по
гр.д.№4642/2020г. по описа на PC Варна.
ОСЪЖДА Ю. М. К., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
“Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков
Казанджията“ №4-6, сграда “Матрикс Тауър“, ет.6, представлявано Р.И.М.-Т.,
сумата от 120лв., представляваща за юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9