Р
Е Ш Е Н И Е
№ 199
гр.Горна Оряховица, 01.07.2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Горнооряховският районен
съд, втори състав, в публично заседание на двадесет и девети юни през две
хиляди и двадесета година, в
състав:
Председател: Еманоел Вардаров
при участието на
секретаря М.Къцаркова и на прокурора ……….., разгледа докладваното от съдията
Вардаров гр.дело№2352/2019г. по описа на Горнооряховския районен съд и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен иск по реда на чл.415 от ГПК относно установяване на вземане по: чл.79 ал.1 ввр. чл.240 от ЗЗД ввр. чл.9 от ЗПК, чл.92 от ЗЗД ввр. чл.19 от ЗПК, чл.86 от ЗЗД ввр. чл.33 от ЗПК.
Ищецът „Агенция
за събиране на вземания”ЕАД с ЕИК:*****(чрез Ст.юрисконсулт М. М.И.), твърди в молбата си, че между „Изи Асет
Мениджмънт"АД(заемодател) и Г.Л.К.(заемател) е сключен Договор№3340620/05.10.2018г. за
паричен заем в съответствие с разпоредбите на ЗПК и на основание Стандартен
европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя и съдържащ
индивидуалните условия на бъдещия заем и предложение за сключване на договор за
паричен заем, направено от заемодателя. С подписването на договора заемодателят
се е задължил да предостави на заемателя сума в размер на 500.00лв.,
представляваща главница и чиста стойност на кредита. Съгласно чл.3 от договора,
страните са постигнали съгласие, че договорът за заем има силата на разписка,
видно от което заемната сума по договора е била предоставена от заемодателя на
заемателя при подписване на договора, т.е. реалното предаване на заемната сума
е на датата на сключване на договора, Погасителните вноски, които заемателят се
задължава да изплаща на заемодателя, съставлявали изплащане на главницата по
кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и
обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на
заемодателя, като лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е посочен
в него, при което общата стойност на плащанията по кредита е договорена в
размер на 583.70лв(договорната
лихва е 83.70лв.). Заемателят се
задължил да върне кредита в срок до 03.08.2018г. на 10бр. равни седмични
погасителни вноски(всяка – 58.37лв., като падежът на първата е 06.11.2018г., а падежът на последната -
03.08.2019г.). На основание чл.8 ал.1 от договора за паричен заем, в случай че
заемателят забави заплащането на падеж на погасителна вноска, включваща
главница и договорна лихва по заема, с повече от 30 календарни дни, дължи на
заемодателя заплащането на такса за разходи(изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.)
за събирането на просрочените вземания в размер на 9.00лв.(начислява се за
всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи
за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати
заемателят, не може да надхвърлят 45.00лв.(на длъжника е начислена такса
разходи за събиране на вземането в размер на 45.00лв.). Съгласно чл.4 ал.1 от
договора, заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за
заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по
договора(две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на
съответните изисквания, или да представи банкова гаранция с
бенефициер-заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да е валидна 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Предвид
обстоятелството, че заемателят не бил представил на заемодателя нито едно от
договорените обезпечения, съгласно уговореното от страните в чл.4 ал.2 от
договора, на същия била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 396.80лв., която да бъде
разсрочена на 10бр. равни вноски(всяка - по 39.68лв., платими на съответните падежни дати на
погасителните вноски по договора за заем). Така, погасителната вноска, която
следвало да заплаща заемателят е в общ размер на 60.19лв. На основание ЗПК ввр. чл.8 ал.3 от сключения договор на
длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва
за периода: 07.11.2018г.-31.10.2019г.(датата на подаване на заявлението в
съда). Общият размер на начислената лихва е 29.02лв.(съвкупност от лихвите за
забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска,
включваща главница и договорна лихва). Твърди се, че длъжникът не бил извършвал
плащания по договора. Срокът на договора
изтекъл с падежа на последната погасителна вноска(03.08.2019г.) и не бил
обявяван за предсрочно изискуем. На 01.05.2019г. е подписано Приложение№1 към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г,
сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране на вземания”ООД,
по силата на което вземането на „Изи Асет Мениджмънт“АД, произтичащо от Договор№3340620/05.10.2018г. за
паричен заем е прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на
вземания“ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която
урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица.
„Агенция за събиране на вземания”АД/понастоящем „Агенция за събиране на
вземания“ЕАД/ с ЕИК:***** е правоприемник на „Агенция за събиране на
вземания"ООД с ЕИК *********. „Изи Асет Мениджмънт”АД е упълномощило
„Агенция за събиране на вземания“АД/понастоящем „Агенция за събиране на
вземания“ЕАД/ в качеството си на цесионер по договора за прехвърляне на
вземания от 16.11.2010г. от свое име и за своя сметка да уведоми длъжниците за
извършената цесия. По реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД до ответника било изпратено от
страна на „Изи Асет Мениджмънт”АД чрез „Агенция за събиране на вземания“ЕАД
уведомително писмо с изх.№УПЦ-П-ИАМ/3340620/02.05.2019г. за станалата продажба,
чрез „Български пощи“ЕАД с известие за доставяне на посочения в договора
постоянен адрес(писмото е получено лично на 09.05.2019г.). Представя препис
от цитираното уведомление за извършената
цесия за връчване на ответната
страна(Решение№3/16.04.2014г. по т.дело№1711/2013г. Iт.о. ВКС;
Решение№123/24.06.2009г. по т.дело№12/2009г. - IIт.о. ВКС - ако към исковата молба по иск на цесионера, е
приложено уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото
уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.99 ал.3 от ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл.99 ал.4 от ЗЗД и същото следва да бъде
съобразено от съда като факт от значение за спорното право). По заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК пред ГОРС е
било образувано ч.гр.дело№2005/2019г. и е била издадена
Заповед№2482/31.10.2019г. за изпълнение на парично задължение на Г.Л.К. към
„Агенция за събиране на вземания”EAД, за: сумата 500.00лв., представляваща
главница по Договор№3340620/05.10.2018г. за паричен заем с сключен между „Изи Асет Мениджмънт”АД и Г.Л.К., като впоследствие вземането по
договора е прехвърлено от страна на „Изи Асет Мениджмънт”АД в полза на
,,Агенция за събиране на вземания”ЕАД, по силата на Приложение№1/01.05.2019г.
по Договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 16.11.2010г., ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението в съда
– 31.10.2019г. до окончателното и изплащане;
сумата 83.70лв., представляваща договорна лихва за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г.; сумата 45.00лв., представляваща такса-разходи; сумата 396.80лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договора за задължение за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г.(датата на падежа на последната погасителна вноска);
сумата 29.02лв., представляваща обезщетение за забава за периода:
07.11.2018г.-31.10.2019г.(датата на подаване на заявлението в съда); сумата
75.00лв., представляваща направени разноски по ч.гр.дело№2005/2019г. на ГОРС. В
срока по чл.414 ал.2 от ГПК е подадено изявление-възражение от
ответника-длъжник. Предявени
са искове по реда на чл.415 от ГПК относно установяване на вземане по: чл.79 ал.1 ввр. чл.240 от ЗЗД
ввр. чл.9 от ЗПК, чл.92 от ЗЗД ввр. чл.19 от ЗПК, чл.86 от ЗЗД ввр. чл.33 от ЗПК, по издадената Заповед№2482/31.10.2019г. за изпълнение на парично
задължение, издадена по ч.гр.дело№2005/2019г. на ГОРС за: сумата 500.00лв.,
представляваща главница по Договор№3340620/05.10.2018г. за паричен заем с сключен между „Изи Асет Мениджмънт”АД и Г.Л.К., като впоследствие вземането по
договора е прехвърлено от страна на „Изи Асет Мениджмънт”АД в полза на
,,Агенция за събиране на вземания”ЕАД, по силата на Приложение№1/01.05.2019г.
по Договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 16.11.2010г., ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението в съда
– 31.10.2019г. до окончателното и изплащане;
сумата 83.70лв., представляваща договорна лихва за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г.; сумата 45.00лв., представляваща такса-разходи; сумата 396.80лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договора за задължение за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г.(датата на падежа на последната погасителна вноска);
сумата 29.02лв., представляваща обезщетение за забава за периода:
07.11.2018г.-31.10.2019г.(датата на подаване на заявлението в съда). Претендират
се разноските по делото и направените разноски в заповедното производство.
Ответникът
Г.Л.К.(чрез адв.Н.К. от ВТАК) счита исковете претенции за неоснователни. Договорът
за цесия от 16.11.2010г., сключен между „Агенция за събиране на вземания“ЕАД и
„Изи Асет Мениджмънт“АД бил с характер на рамково споразумение. Не били
конкретизирани вземанията, които да са предмет на прехвърлителна сделка(цесия)
- не са посочени конкретни договори, не са индивидуализирани страните по тях,
нито задълженията, предмет на продажбата (по основания, период, падеж и други
белези), в т.ч. и липсвало Приложение№1. Дори
да се приемело, че има валидно сключен договор за цесия, който имал за
свой предмет вземания спрямо доверителя ми (за което липсват данни), то към
момента последният не е обвързан от такъв договор, тъй като не е уведомен от
предишния кредитор. Към исковата молба било приложено уведомление, но то
изхождало от служител на ищеца, а не от името на предишния
кредитор(цедент). Основание за
отхвърляне на предявения иск се състояло в това, че клаузите за годишен процент
на разходите(ГПР) по кредита и за фиксиран годишен лихвен процент, съдържащи се
в договора за заем били нищожни.
Уговореният в чл.2 ал.6 от договора за заем ГПР е 36.00%. По своята същност
възнаградителната лихва представлявала цената, която заемополучателят плаща на
заемодателя за предоставените му парични средства. Функцията на
възнаградителната лихва цели да възмезди заемодателят за това, че той се е
лишил временно(за определен срок) от собствените си парични средства за да ги
предаде в заем на друго лице. а не да предоставя на заемодателя неследващо му
се финансово предимство за сметка на икономически по слабия субект, какъвто
несъмнено е потребителят. Прието е, че е противно на добрите нрави да се
уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин
заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Ето защо, максималният
размер на лихвата(възнаградителна или за забава) по договора за потребителски
кредит не трябва да надвишава трикратния размер на законната лихва, за да се
счетяла, че не противоречи на добрите нрави. Обратното би означавало
заемополучателят и останалите подобни икономически по-слаби участници в оборота
да бъдат третирани неравноправно, като недостигът им на материални средства да
се използва за облагодетелстване на лицата, предоставящи заеми по занятие.
Съгласно чл.1 от Постановление№426/18.12.2014г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения на МС на Р.България(обн., ДВ
бр.106/23.12.2014г.), годишния размер на законната лихва за просрочени парични
задължения в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Така, към
датата на сключване на процесния договор за заем, размерът на законната лихва е
бил 10%. При тези условия, клаузата в договора, която предвижда 35.00% записан
размер на възнаградителната лихва, е нищожна. По аргумент от чл.23 от ЗПК и
чл.26, ал.1 и ал.4 от ЗЗД, сумите, които са претендирани от ответника като
възнаградителна лихва и които се търсят от него, не се дължали, поради
нищожност на основанието, на което почива претенцията за възнаградителната
лихва. Също така, клаузата за ГЛП в действително приложения размер(надвишаващ
посочените 35%) била нищожна на основание чл.19 ал.5 ввр. ал.4 от ЗПК,
доколкото съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК, размерът на възнаградителната лихва
участвал при формирането на общия размер на ГПР по кредит, който пък съгласно
чл.19 ал.4 от ЗПК не можело да надвишава пет пъти размера на законната лихва.
Нищожна се явявала и клаузата на чл.4 ал.2 от договора за заем и
уговорената неустойка. Заемополучателят
дължал неустойка в размер на 396.80лв.(дължима при разсрочено погасяване,
фиксирано изначално като част от месечната анюитетна вноска) в случай, че не
представи допълнително обезпечение по договора в тридневен срок от сключването
му. Съобразно чл.143 и сл. от ЗЗП, клаузата за неустойка била нищожна, тъй като
не била индивидуално уговорена и се намирала в пряко противоречие с чл.143 т. 5
от ЗЗП(неравноправна е клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка). Предвидената (едностранно) от заемодателя кумулативна „наказателна“
неустойка би довела до неоправдано облагодетелстване на кредитора, поставяла го
в положение извън пределите на нравствеността, по начин водещ до накърняване на
добрите нрави и нарушава принципа за забрана на неоснователно обогатяване.
Съгласно чл.143 т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Съгласно чл.146 от ЗЗП, неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуалио. Не били
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Именно
такъв е и процесния случай, доколкото доверителят ми не е имал възможност да
влияе върху съдържанието на сключения договор за заем. В конкретния случай договорът и клаузите в
него не са били индивидуално уговорени, а са бланкетни и изготвени въз основа
на типизиран модел.стандартен формуляр, предварително изготвен от ответника.
Счита, че предвидената в чл.4 ал.2 от договора неустойка за неизпълнение на
договорно задължение е неравноправна и недействителна както по аргумент на чл.
143 т.5 от ЗЗП, така и по аргумент от чл.26 ал.1 от ЗЗД. Неустойката обезпечава
изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е
нужно да се доказват по размер. Доколкото размерът на неустойката от 396.80лв. практически
се доближал до стойността на главницата по договора за заем, това обуславяло
относно нейната прекомерност и противоречало на обезщетителната й функция. Тази
неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по
никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Посоченият в
чл.2 ал.8 от договора размер на разходите по кредита за потребителя 41.28%,
нараствал допълнително с размера на неустойката по чл.4 ал.2 от договора.
Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е
добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява
неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Съгласно §.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“
били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии
в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл.21 от ЗПК, всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за потребителски
кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора,
по-голямо от посоченото в чл.32 ал.4 от ЗПК, е нищожна. Счита, че клаузата на
чл.4 ал.2 от договора за заем противоречи на добрите нрави и добрите търговски
практики и представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително несъответствие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, като задължава последния при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка, което разкрива хипотезата на чл.143 т.5 от ЗЗП. Освен това
предвидената неустойка е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
и нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултското
възнаграждение по чл.78 ал.5 от ГПК ввр. чл.78 ал.8 от ГПК ввр. чл.37 от ЗПП ввр. чл.25 ал.1 от Наредба за
заплащане на правната помощ.
След като
обсъди доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и ги
прецени съобразно правилата на ГПК, съдът приема за установено следното:
Mежду „Изи Асет
Мениджмънт"АД(заемодател) и Г.Л.К.(заемател) е сключен Договор№3340620/05.10.2018г. за
паричен заем в съответствие с разпоредбите на ЗПК и на основание Стандартен
европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя и съдържащ
индивидуалните условия на бъдещия заем и предложение за сключване на договор за
паричен заем, направено от заемодателя. С подписването на договора заемодателят
се е задължил да предостави на заемателя сума в размер на 500.00лв.,
представляваща главница и чиста стойност на кредита. Съгласно чл.3 от договора,
страните са постигнали съгласие, че договорът за заем има силата на разписка,
видно от което заемната сума по договора е била предоставена от заемодателя на
заемателя при подписване на договора, т.е. реалното предаване на заемната сума
е на датата на сключване на договора, Погасителните вноски, които заемателят се
задължава да изплаща на заемодателя, съставлявали изплащане на главницата по
кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и
обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на
заемодателя, като лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е посочен
в него, при което общата стойност на плащанията по кредита е договорена в
размер на 583.70лв(договорната
лихва е 83.70лв.). Заемателят се
задължил да върне кредита в срок до 03.08.2018г. на 10бр. равни седмични
погасителни вноски(всяка – 58.37лв., като падежът на първата е 06.11.2018г., а падежът на последната -
03.08.2019г.). На основание чл.8 ал.1 от договора за паричен заем, в случай че
заемателят забави заплащането на падеж на погасителна вноска, включваща
главница и договорна лихва по заема, с повече от 30 календарни дни, дължи на
заемодателя заплащането на такса за разходи(изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.)
за събирането на просрочените вземания в размер на 9.00лв.(начислява се за
всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи
за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати
заемателят, не може да надхвърлят 45.00лв.(на длъжника е начислена такса
разходи за събиране на вземането в размер на 45.00лв.). Съгласно чл.4 ал.1 от
договора, заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за
заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по
договора(две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на съответните
изисквания, или да представи банкова гаранция с бенефициер-заемодателя, която е
издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане
на задълженията по договора за заем. За неизпълнение на уговореното в чл.4 ал.2
от договора на заемателя била начислена неустойка в размер на 396.80лв., която да бъде
разсрочена на 10бр. равни вноски(всяка - по 39.68лв., платими на съответните падежни дати на
погасителните вноски по договора за заем). Така, погасителната вноска, която
следвало да заплаща заемателят е в общ размер на 60.19лв. На основание ЗПК ввр. чл.8 ал.3 от сключения договор на
длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва
за периода: 07.11.2018г.-31.10.2019г.(датата на подаване на заявлението в
съда). Общият размер на начислената лихва е 29.02лв.(съвкупност от лихвите за
забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска,
включваща главница и договорна лихва). Срокът на договора изтекъл с падежа на последната погасителна
вноска(03.08.2019г.) и не бил обявяван за предсрочно изискуем.
На 01.05.2019г. е подписано
Приложение№1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г, сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране
на вземания”ООД, по силата на което вземането на „Изи Асет Мениджмънт“АД,
произтичащо от Договор№3340620/05.10.2018г.
за паричен заем е прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на
вземания“ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви. „Агенция за събиране на вземания”АД/понастоящем
„Агенция за събиране на вземания“ЕАД/ с ЕИК:***** е правоприемник на „Агенция
за събиране на вземания"ООД с ЕИК *********. „Изи Асет Мениджмънт”АД е
упълномощило „Агенция за събиране на вземания“АД/понастоящем „Агенция за
събиране на вземания“ЕАД/ в качеството си на цесионер по договора за
прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. от свое име и за своя сметка да уведоми
длъжниците за извършената цесия. По реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД до ответника било
изпратено от страна на „Изи Асет Мениджмънт”АД чрез „Агенция за събиране на
вземания“ЕАД уведомително писмо с изх.№УПЦ-П-ИАМ/3340620/02.05.2019г. за
станалата продажба, чрез „Български пощи“ЕАД с известие за доставяне на
посочения в договора постоянен адрес(писмото е получено лично на 09.05.2019г.).
По
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК пред ГОРС е било образувано ч.гр.дело№2005/2019г.
и е била издадена Заповед№2482/31.10.2019г. за изпълнение на парично задължение
на Г.Л.К. към „Агенция за събиране на вземания”EAД, за: сумата 500.00лв.,
представляваща главница по Договор№3340620/05.10.2018г. за паричен заем с сключен между „Изи Асет Мениджмънт”АД и Г.Л.К., като впоследствие вземането по
договора е прехвърлено от страна на „Изи Асет Мениджмънт”АД в полза на
,,Агенция за събиране на вземания”ЕАД, по силата на Приложение№1/01.05.2019г.
по Договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 16.11.2010г., ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението в съда
– 31.10.2019г. до окончателното и изплащане;
сумата 83.70лв., представляваща договорна лихва за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г.; сумата 45.00лв., представляваща такса-разходи; сумата 396.80лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договора за задължение за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г.(датата на падежа на последната погасителна вноска);
сумата 29.02лв., представляваща обезщетение за забава за периода:
07.11.2018г.-31.10.2019г.(датата на подаване на заявлението в съда); сумата
75.00лв., представляваща направени разноски по ч.гр.дело№2005/2019г. на ГОРС. В
срока по чл.414 ал.2 от ГПК е подадено изявление-възражение от
ответника-длъжник.
По делото
е допусната съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице установило, че с
подписването на Договор№2261435/05.03.2015г. за паричен заем, на Г.Л.К. е
предоставен паричен заем в размер на 1000.00лв., който е бил усвоен в деня на
подписването.
Съгласно
договора за заем заемателят е следвало да извърши 10бр. месечни плащания(в
размер на по 98.05лв. всяко). Според вещото лице и съгласно предоставената
справка плащания не били извършвани, в т.ч. и след датата на цесията 01.05.2019г.
до момента на изготвяне на експертизата. Вещото лице установило, че законната лихва
за забава е била изчислена върху пълния размер на заемната сума Съгласно чл.4
от договор за паричен заем била начислена неустойка в размер на 396.80лв. След
проверка на приложените документи по делото документи и книжа, както и справки
от „Изи Асет Мениджмънт”АД и „Агенция за
събиране на вземания“ЕАД вещото лице е
определило остатък на задължението: 500.00лв. – главница; 83.70лв. - договорна
лихва; 396.80лв. - неустойка за неизпълнение иа договорно задължение; 30.13лв.
- обезщетение за забава за периода 07.11.2018 - 31.10.2019г(датата иа подаване
на заявление за издаване за заповед за изпълнение), или общ размер на задълженията
- 1010.63лв. Според вещото лице реалният
годишен процент на разходите на заема/ГПР/ е
41.28%, годишният лихвен процент /ГЛП/
е 35%. Според вещото лице разходите и задълженията, които формират общата
стойност на годишен процент на разходите/ГПР/ са 35% фиксиран лихвен процент,
6.28% са други разходи във връзка с
отпуснатият кредит. Начислената неустойка в размер на 396.80лв., съгласно чл.4
ал.2 от договора за паричен заем от
05.10.2018г., представлява 79.36% от главницата. Сборът от уговорената по чл.4
ал.2 неустойка от договора и възнаградителнате лихва е представлява 96.1% от главницата по договор за паричен заем. Съдът
кредитира заключението на вещото лице
като обективно. Същото не
противоречи на останалия доказателствен материал и не е оспорено от
страните.
При така
установената фактическа обстановка настоящата инстанция прави следните правни
изводи:
При така
установената фактическа обстановка настоящата инстанция прави следните правни
изводи:
Основанието на всеки иск се определя от ищеца чрез посочване на
белезите, които индивидуализират предмета на спора, а именно - правопораждащия
факт, съдържанието на субективното материално право и носителите на
правоотношението.
Материалноправната
легитимация на страната е свързана с принадлежността на субективното право.
Липсата на материалноправна легитимация има за последица отхвърляне на иска
като неоснователен, а не като недопустим, тъй като за разлика от
материалноправната, процесуалноправната легитимация като абсолютна предпоставка
за упражняването на правото на иск се определя от твърденията в исковата молба.
Спорно
между страните(предвид направените от процесуалния представител на ответника
възражения) е: -дължи ли ответникът на ищеца претендираните от него суми, за
които е била издадена заповедта за изпълнение на паричното задължение; -бил ли е надлежно уведомен
ответникът-длъжник за извършеното прехвърляне на вземането по отношение на нея
от страна на „Изи Асет Мениджмънт”АД към „Агенция за събиране на
вземания”ЕАД(извършената цесия дали е породила своето действие и в частност по
отношение на ответника-длъжник, съгласно чл.99 ал.3, ал.4 от ЗЗД); -дали
клаузата за договорната/възнаградителна лихва(35.00% записан размер) по аргумент
от чл.23 ЗПК и чл.26, ал. 1 и ал. 4 от ЗЗД е нищожна на основанието, на което
почива претенцията за възнаградителната лихва; -дали клаузата за неустойка по чл.8 ввр. чл.4 ал.2 от
договора - нищожна на основание чл.24 от ЗПК ввр. чл.146 ал.1 от ЗЗП(не е
уговорена индивидуално за ответника-потребител - чл.143 и сл. от ЗЗП, доколкото и не се съдържа в
предложението за сключване на договор за потребителски кредит, в което липсва
посочен и механизъм за определянето и по размер и същата е неравноправна);
-дали е налице нищожност на договора, поради противоречие с добрите нрави -
чл.26 ал.1 предл.III oт ЗЗД, поради прекомерност(в противоречие с чл.143 т.5 от ЗПК) на уговорените лихви за забава и договорна лихва, излизаши извън рамките
на обичайните и присъщите им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции
и като такива водещи до неоснователно обогатяване на кредитора и несъразмерност
на насрещните вземания.
От
събраните по писмени доказателства, се установява, че между страните по делото
е налице валидно сключено облигационно правоотношение, по силата на което „Изи Асет Мениджмънт” АД сключило с Г.Л.К. Договор№3340620/05.10.2018г.
за паричен заем,
като едната от страните по сделката е търговец и договорът е сключен с оглед
упражняването на търговската му дейност -
чл.286 ал.3 от ТЗ.
Относно
характера на сключения договор, съдът намира за необходимо да изложи, че договорът е неформален и реален. Заемът за
потребление е реален договор, който се
счита сключен не в момента, когато между страните е постигнато споразумение:
едната да заеме, а другата да получи в заем пари или заместими вещи, а когато
въз основа на това споразумение заетите пари или заместими вещи бъдат предадени
на заемателката. Установяването на този факт е в тежест на ищеца съгласно
чл.154 ал.1 от ГПК, който следва да установи възникването на
облигационната връзка между страните, въз основа на която претендира
изпълнение, като установи вземането си по основание и размер, както и че ответникът-длъжник
е уведомен за извършената цесия съгласно разпоредбата на чл.99 ал.3 от ЗЗД. В
тежест на ответника е да проведе насрещно доказване чрез установяване на
плащане в уговорените срокове на месечните вноски, дължими по договора за
кредит.
Процесният договор за паричен заем не е
оспорен като неавтентичен/в частта относно подписа на ответника/, поради което
макар и частен диспозитивен документ, има материална доказателствена сила
спрямо ответника К. - отразените в него неизгодни за страната факти са верни.
Така безспорно се установява наличието на валидно възникнало договорно
правоотношение между ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД, както и неговото съдържание. От
съдържанието на настоящия договор може да се изведе изводът, че сумата,
уговорена в заем, е реално предадена на заемателя Г.Л.К., което било удостоверено с подписа и в самия
договор, като заемателят се е задължил да върне
на заемодателя заетата сума, като към 31.10.2019г.(датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК в ГОРС) същият въобще не е погасявал задължението
си, съобразно месечните погасителни вноски. Вземанията, произтичащи от договора
за заем не били обявявани за предсрочно изискуеми и след като от
страна на кредитора-заемодател нe e имало изявена воля да се ползва от т.н.
„предсрочна изискуемост“, при което изискуемостта на всички погасителни вноски
е настъпила с изтичането на срока за последната предвидена погасителна вноска.
Така и по силата на
настъпване на законовите предпоставки по чл.71 от ЗЗД е настъпила изискуемост
на задължението и право на кредитора-заемодател да предприеме действия за
принудителното му удовлетворяване.
Конкретно, по отношение на направените възражения:
-бил ли е надлежно
уведомен ответникът-длъжник за извършеното прехвърляне на вземането по
отношение на нея от страна на „Изи Асет
Мениджмънт”АД към „Агенция за събиране на
вземания”ЕАД(извършената цесия дали е породила своето действие и в частност по
отношение на ответника-длъжник, съгласно чл.99 ал.3, ал.4 от ЗЗД).
Съгласно
разпоредбата на чл.99 ал.1 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допуска това.
Цесията е съглашение, в което цедираният длъжник не участва, тъй като при този
договор промяната в облигационното правоотношение се отнася само до кредитора
по вземането. Безспорно процесното вземане е прехвърлимо - няма изрична забрана
в закона или договора за това и естеството на вземането го позволява. Както се посочи по-горе, на 01.05.2019г. било
подписано Приложение№1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010г, сключен между „Изи Асет Мениджмънт”АД и „Агенция за
събиране на вземания”ООД, по силата на което вземането на „Изи Асет
Мениджмънт“АД, произтичащо от Договор№3340620/05.10.2018г. за паричен заем е прехвърлено в собственост на
„Агенция за събиране на вземания“ООД/понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ЕАД/, ведно с всички
привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Следва
да се има предвид, че в представения договор е посочено, че се касае за
потребителски заем, както и че се прехвърлят вземания, произтичащи от договори
за потребителски кредит по смисъла на ЗПК. Изрично чл.26 ал.4 от ЗПК предвижда,
че кредиторът информира потребителя за прехвърляне на вземането по чл.26 ал.1
от ЗПК. Специалният закон съдържа императивно правило в чл.26 ал.4 от ЗПК, че
се изисква нарочно уведомяване на длъжника от кредитора по договора. Вярно е, че съгласно чл.99 ал.3,
ал.4 от ЗЗД предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето,
което има действие спрямо третите лица и длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор, но неуведомяването на длъжника не
води до недействителност на прехвърлянето. Това уведомяване би създало
достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с
нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо
лице, което е легитимирано по смисъла на чл.75 ал.1 от ЗЗД. В случая
заявлението за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК е подадено от цесионера „Агенция за събиране на вземания”ЕАД по
Договор за цесия от 16.11.2010г. Налице е изрично упълномощаване(пълномощно от 09.09.2015г. – лист 17 от делото) от страна на цедента „Изи Асет
Мениджмънт”АД на цесионера „Агенция за събиране на вземания”ЕАД за уведомяване
на всички длъжници по вземанията, които са прехвърлени с цесия, съгласно чл.99
ал.3 от ЗЗД. Съгласно с т.4г от Тълкувателно решение№4/18.06.2014г. по
тълк.дело№4/2013г. - ОСГТК на ВКС са налице основания за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по заявление от и в полза на частния правоприемник на
посочения в документа по чл.417 от ГПК кредитор. В случая, заявлението за
издаване на Заповед за изпълнение на
парично задължение е по чл.410 от ГПК,
като съдът намира, че и в настоящия казус, при наличие на частно правоприемство,
основано на договор за цесия, прехвърлянето на вземането следва да е съобщено
на длъжника, преди подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение
на парично задължение. За извършената цесия по реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД до ответника било изпратено от страна на „Изи
Асет Мениджмънт”АД чрез „Агенция за събиране на вземания“ЕАД уведомително писмо
с изх.№УПЦ-П-ИАМ/3340620/02.05.2019г. за
станалата продажба, чрез „Български пощи“ЕАД с известие за доставяне на
посочения в договора постоянен адрес(писмото е получено лично на 09.05.2019г.). Отделно от това, връчването на уведомлението,
заедно с пълномощните от стария кредитор, ведно с преписа от исковата молба по
настоящото дело, следва да се възприеме като надлежно уведомяване, извършено в
хода на производството, което съдът следва да вземе предвид на основание чл.235
ал.3 от ГПК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по
който да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на
съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане(в случая препис
от уведомителното писмо, договора за цесия, пълномощно и потвърждение за цесия
би могло да са връчени на ответника с преписа от исковата молба) „не може да
бъде игнорирано”(цитираното от ищцовата страна Решение№123/24.06.2009г.
по т.дело№12/2009г. - IIт.о. ВКС; Решение№3/16.04.2014г. по т.дело№1711/2013г. -
Iт.о. ВКС; Решение№78/09.07.2014г. по т.дело№2352/2013г.
– IIт.о. ВКС; Решение№46/25.05.2017г. по
т.дело№572/2016г. - Iт.о. ВКС). Така,
предвид изрично сключения договор за цесия и уведомяването на ответника,
в качеството му на цедиран длъжник, съдът приема, че по отношение на последния
е настъпил прехвърлителния ефект на цесията, като в този смисъл носител на
вземанията по процесния договор за кредит е ищецът. Ето защо, съдът приема за
доказани обстоятелствата във връзка с надлежното съобщаване на цесията на
ответника и предявяването на настоящия иск/искове от надлежна страна.
-дали е налице
нищожност на договора, поради противоречие с добрите нрави - чл.26 ал.1
предл.III oт ЗЗД, поради прекомерност(в противоречие с чл.143 т.5 от ЗПК) на
уговорените лихви за забава и договорна лихва, излизаши извън рамките на
обичайните и присъщите им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
като такива водещи до неоснователно обогатяване на кредитора и несъразмерност
на насрещните вземания.
-дали клаузата за
неустойка по чл.8 ввр. чл.4 ал.2 от договора - нищожна на основание чл.24 от ЗПК ввр. чл.146 ал.1 от ЗЗП(не е уговорена индивидуално за ответника-потребител
- чл.143 и сл. от ЗЗП, доколкото и не се съдържа в предложението за сключване на договор за
потребителски кредит, в което липсва посочен и механизъм за определянето и по
размер и същата е неравноправна);
-дали клаузата за договорната/възнаградителна
лихва(35.00% записан размер) по аргумент от чл.23 ЗПК и чл.26, ал. 1 и ал. 4 от ЗЗД е нищожна на основанието, на което почива претенцията за възнаградителната
лихва.
С
разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, към който
изрично и пряко препраща чл.24 от ЗПК, е уредена т.н. „генерална“/обща/ клауза
за неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за
потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
представлява всяка неиндивидуално
определена уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са
индивидуално определени когато те са предварително изготвени от търговеца,
респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им/според
чл.146 ал.2 от ЗЗП/; уговорени са във вреда на потребителя, а именно накърняват
се уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се негови законни
интереси/според чл.20 от ЗПК/; не отговарят на изискванията за добросъвестност,
респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово
определение на понятието „добросъвестност“, но от общите правила на
гражданското право, уреждаща изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения
с оглед общата разпоредба чл.12 от ЗЗД, тълкуването на действителната обща воля
на страните/съгласно чл.20 от ЗЗД/ при породено договорно правоотношение и при
изпълнение на действително възникнало договорно задължение/съгласно чл.63 ал.1
от ЗЗД/, може да се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин
„добросъвестност“, на чието изискване следва да отговарят уговорките в
потребителските договори. Следва да се изисква честно и почтено поведение на
всеки участник в гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на
сделки за потребление, като чрез техните проявни форми да се изгражда добросъвестната търговска
практика - правила, определящи пазарното поведение, които да произтичат от
законите и обичаните търговски отношения и не нарушават добрите нрави, не
създават опасност за изменение на икономическото поведение на потребителя и са в противовес на наложилите се
нелоялни търговски практики/забранени от закона - чл.68в от ЗПК/; уговорката да
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено
несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до
тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие относно възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В този смисъл, за да се обезпечат
субективните права и законни интереси на икономически по-слабата страна
„цената“ на услугата, вкл. по договора за кредит относно неустойката, възнаградителната
лихва и другите разходи, трябва да бъде уговорена ясно и разбираемо за потребителя,
съгласно чл.147 ал.1 от ЗЗП, чрез
детайлизация в договора.
Уговорената
в чл.4.2 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът
намира за неравноправна клауза и недействителна, както по аргумент на чл.143
т.5 от ЗЗП, така и по аргумент от чл.26 ал.1 от ЗЗД. Неустойката обезпечава
изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е
нужно да се доказват по размер. Според т.3 от Тълкувателно
решение№1/15.06.2010г. по тълк.дело№1/2009г. - ОСТК ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството
им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван
с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Доколкото
в случая размерът на неустойката от 396.80лв. е почти по размер 4/5 от заетата
сума от 500.00лв. и около пет пъти по-висок от уговорената договорна/възнаградителна
лихва, то неустойката се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната и
функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по
този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води
до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на
потребителя. Посоченият в договора размер на разходите по кредита за потребителя
като ГПР от 41.28%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл.4.2 от
договора(към размера на вноските се добавя
за всяка вноска и сумата 39.68лв.). Включена по този начин в
погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към договорната/възнаградителна
лихва на търговеца–заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно
лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би
представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване
на обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на банкова
гаранция или осигуряване на две физически лица–поръчители за изпълнението на
договора, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката по чл.4.2 от договора. Нормално,
както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в
посочения в договора ГЛП от 41.28%. Именно договорната/възнаградителна лихва
обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата на чл.4.2
от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически
по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора
проценти на ГПР – 41.28% и посоченият общ размер на плащанията от 583.70лв.
Съгласно чл.19 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи(лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят
дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти
съизмерима с предоставената сума по кредита. Клаузата на чл.4.2 от договора
противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като представлява пряка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка по аргумент на чл.143 т.5 от ЗЗП. Такава разпоредба е в пряко
противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26
ал.1 от ЗЗД, който извод изглежда логичен съобразно естеството на договора за
кредит(потребителски, с по-слаба и уязвима страна), съотношение на заема и
неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с
вредите от неизпълнението.
Изложените
по-горе аргументи важат със същата сила и по отношение на договорната/възнаградителна лихва. Разпоредбата
на чл.19 ал.1 от ЗПК определя съдържанието на годишния процент на разходите по
кредита да изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно
чл.19 ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на Р.България. В случая, към момента на сключване на
договора(08.10.2018г.) е действащо ПМС№426/18.12.2014г. за определяне размера
на законната лихва по просрочени задължения/ДВ бр.106/23.12.2014г., в сила от
01.01.2015г./, съобразно което би могло да се приеме, че така определеният с
договора ГПР 41.28% формално не
надвишава петкратния размер на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент
в размер на 35.00%. Действително не са налице императивни разпоредби в Закона
по отношение размера на договорната/възнаградителна лихва. В случая, обаче е
налице потребителски договор по своята характеристика, ползващ се със засилена
защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно се приема от съдебната практика, че максималният
размер на лихвата(договорната/възнаградителна или такава за забава) следва да е
ограничен, а уговорка, предвиждаща договорната/възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва/за обезпечени кредити -
двукратния размер на законната лихва/, противоречи на добрите нрави.
Разходите
за извънсъдебно събиране на вземането се претендират да се дължат по силата на
договорна клауза, предвиждаща извършване на дейности, съставляващи по същество
отправяне на покана до длъжника и в размер съгласно тарифата на кредитора.
Договорната клауза, предвиждаща такава такса, не удовлетворява изискването на
чл.10а ал.4 от ЗПК за ясно и точно определяне на вида, размера и действието, за
което се събират такси и/или комисиони, доколкото към момента на сключване на
договора и самият кредитор не знае дали и по какъв начин ще извършва
извънсъдебното събиране. Тази неяснота на основанието, на което
кредитополучателят дължи периодично таксата противоречи на принципите за
добросъвестност и равнопоставеност на субектите в правоотношението. Изброените
дейности не са допълнителни услуги за потребителя по смисъла на чл.10а ал.1 от ЗПК, а разход за събиране на вземането(част от управлението на кредита).
Договорната клауза, с която се възлагат за заплащане от потребителя такси за
действия, свързани с управлението на кредита, пряко противоречи на забраната на
чл.10а ал.2 от ЗПК. Отделно от изложеното, таксата за разходи е в предварително
уговорен в тарифата размер, фиксиран към момента на сключване на договора,
когато на никоя от страните не е било известно какви по естеството си действия
за извънсъдебно събиране на дълга ще бъдат извършвани и каква ще бъде тяхната
цена. Иначе казано, договорната клауза възлага в тежест на потребителя
репариране на сума за бъдещ разход, определена по неясен механизъм, без
фактическият състав на възникване на вземането изобщо да включва реалното
извършване на някакъв разход от кредитора(такива твърдения няма и в заявлението
по чл.410 от ГПК). Предпоставка за начисляване на такси за разходи е единствено
забавата на длъжника, а размерът на вземането е обвързан с периода на забава, По
този начин, това вземане не е такса, а обезщетение за забава, което кредиторът
вече е начислил и кумулирането му с т.н. такса за разходи, дължима от ответника
при същите предпоставки, представлява още едно допълнително мораторно
обезщетение. Това пряко противоречи на чл.33 ал.1 от ЗПК, предвиждащ, че при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Чрез начисляването на обсъжданата такса се
заобикаля и ограничението в разпоредбата на чл.33 ал.2 от ЗПК, регламентираща
максималния размер на обезщетението за забава – до размера на законната лихва,
а клаузата, която предвижда плащането му е нищожна на основание чл.21 ал.1 от ЗПК.
Съгласно
чл.9 от ЗЗД страните могат свободно за
определят съдържанието на договора, но автономията на волята е ограничена от
същата разпоредба в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Последицата от пристъпване на това ограничение е пълна или частична нищожност(по
аргумент от чл.26 ал.1 ЗЗД). В случая клаузите за неустойка,
договорната/възнаградителна лихва и предвидената такса-разходи за извънсъдебно
събиране на дълга са в пряко отклонение от императивни правни норми, заобикалят
такива и противоречат на добрите нрави, поради което са нищожни, на основание
чл.19 ал.5 от ЗПК ввр. чл.21 ал.1 от ЗПК ввр. чл.26 ал.1 прeдл.II от ЗЗД,
поради заобикаляне на ЗПК и тези искове
подлежат на отхвърляне.
В чл.8
ал.3 от договора и в съответствие с чл.9 от ЗЗД страните са се споразумели, че
при забава за плащане на някоя от
погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законната лихва за всеки ден забава до окончателното
изплащане на задължението(и по аргумент на чл.86 от ЗЗД). Лихвата при
договорите за заем, респ. договорите за потребителски кредит не е мораторна
лихва, т.е. тази, която се дължи при забавено изпълнение на парично вземане,
представлява възнаграждение, което се заплаща на кредитора за ползването на
предоставените му парични средства. В този смисъл претенцията на ищеца
към датата на завеждане на
заявлението – 31.10.2019г. по
ч.гр.дело№2005/2019г. на ГОРС относно
дължимостта е основателна за присъждане на: -законната лихва върху 500.00лв.,
считано от датата на подаване на заявлението – 01.02.2019г. до окончателното и
изплащане, -сумата
29.02лв., представляваща обезщетение за забава за периода:
07.11.2018г.-31.10.2019г.(датата на подаване на заявлението в съда).
По този
начин следва да бъде уважен иска на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД, че Г.Л.К.
дължи на „Агенция за събиране на вземания” по Заповед№2482/31.10.2019г. за
изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.дело№2005/2019г. на ГОРС: сумата
500.00лв., представляваща главница по Договор№3340620/05.10.2018г. за паричен
заем с сключен между „Изи Асет
Мениджмънт”АД и Г.Л.К., като
впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „Изи Асет
Мениджмънт”АД в полза на ,,Агенция за събиране на вземания”ЕАД, по силата на
Приложение№1/01.05.2019г. по Договор за продажба и прехвърляне на
вземания/цесия/ от 16.11.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаване на заявлението в съда – 31.10.2019г. до окончателното и
изплащане; сумата 29.02лв., представляваща обезщетение за забава за периода:
07.11.2018г.-31.10.2019г.(датата на подаване на заявлението в съда). Претенциите
на ищеца по отношение на: -сумата 396.80лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договора за задължение за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г.(датата на падежа на последната погасителна вноска);
сумата 45.00лв., представляваща такса-разходи;
-сумата 83.70лв., представляваща договорна лихва за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г., се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят.
При този
изход на делото и на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца направените по
делото разноски. В настоящия случай една
част от разноските представляват юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00лв.,
а също така и: ДТ по чл.1 от Тарифа към ДТССГПК
- 225.00лв.; възнаграждения за вещо лице – 280.00лв.(150.00лв.+130.00лв.).
Според чл.78 ал.8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37
от ЗПП. Според чл.78 ал.5 от ГПК, съдът е свободен да намали възнаграждението
до предвидения в същата минимален размер, като вземе предвид действителната
фактическа е правна сложност на делото, като в цитираната норма става въпрос за
адвокатско възнаграждение. Спорно е, доколко
цитираната норма Осъществената от
пълномощника(юрисконсулт) на ищеца защита се изразява в изготвяне на искова
молба и писмено становище срещу
възраженията на ответника, като не може да се приеме, че делото е изобщо
фактически или правно несложно, за да се определи минимално възнаграждение. По
реда на чл.78 ал.8 от ГПК ввр. чл.37 ал.1 от ЗПП ввр. чл.25 ал.1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ(за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100.00лв. до 300.00лв.), съобразявайки се с
осъществената защита от страна на упълномощения от ищеца юрисконсулт, то съдът
определя размер на възнаграждението от
300.00лв. На основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответната страна следва да заплати на ищцовата страна сумата 403.84лв.,
представляваща направени разноски в производството по гр.дело№2352/2019г. на
ГОРС – съразмерно на уважения/уважените иск/искове. При този изход на делото и
на основание чл.78 ал.3 от ГПК, ищецът
следва да заплати на ответника направените в производството по
гр.дело№2352/2019г. на ГОРС разноски(адвокатско възнаграждение, за което има
доказателства, че е изплатено на процесуалния представител на ответника(според
договора за правна защита и съдействие с характер на разписка с отбелязване, че
уговореното възнаграждение в размерна 300.00лв. е изплатено - т.1 от
Тълкувателно решение№6/2013г. на ОСГК на ВКС) 149.50лв., съразмерно на
отхвърлените искове.
Ищецът
сезира съда с претенция за разноските, направени от него в рамките на
заповедното производство по ч.гр.дело№2005/2019г.
на ВТРС при заявени разноски - 75.00лв.(за ДТ - 25.00лв. и юрисконсултско
възнаграждение – 50.00лв.). Разноските са законова последица от уважаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
и с оглед на това отговорността за заплащането им е обусловена от изхода
на заповедното производство, а в случаите на предявен от заявителя-кредитор иск
по чл.415 от ГПК - и от изхода на исковия процес. Предвид установения в чл.6 от ГПК принцип на диспозитивното начало, произнасянето предполага изрично заявено
в исковата молба искане за разпределяне на отговорността за разноски в
заповедното производство. Съгласно т.12 от
Тълкувателно решение№4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГК – ВКС, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл.422 респ. чл.415 ал.1 от ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство и се произнася с
осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство. При
този изход в производството в полза на ищеца-заявител следва да бъдат присъдени
разноски в заповедното производство - ч.гр.дело№2005/2019г. на ГОРС в размер на
37.63лв. При този изход на
делото и на основание чл.78 ал.3 от ГПК, ищецът
следва да заплати на ответника направените в производството по
гр.дело№2352/2019г. на ГОРС разноски(адвокатско възнаграждение, за което има
доказателства, че е изплатено на процесуалния представител на ответника(според
договора за правна защита и съдействие с характер на разписка с отбелязване, че
уговореното възнаграждение в размерна 300.00лв. е изплатено - т.1 от
Тълкувателно решение№6/2013г. на ОСГК на ВКС) 149.50лв., съразмерно на
отхвърлените искове.
Водим от
изложените съображения и на основание чл.258
и сл. от ГПК и чл.7 ал.2 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен
иск от страна на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД с ЕИК:*****, със седалище
и адрес на управление: гр.София-1335
бул.„Д-р Петър Дертлиев”№25, офис-сграда „Лабиринт” ет.II офис№4,
представлявано от Изп.директор Д.Б.Б., против Г.Л.К. с ЕГН**********, с постоянен и настоящ адрес: ***,
че Г.Л.К. с ЕГН**********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, дължи на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД с ЕИК:*****,
със седалище и адрес на управление: гр.София-1335 бул.„Д-р Петър Дертлиев”№25, офис-сграда
„Лабиринт” ет.II офис№4, представлявано от Изп.директор Д.Б.Б., по Заповед№2482/31.10.2019г. за изпълнение на
парично задължение, издадена по ч.гр.дело№2005/2019г. на ГОРС: сумата
500.00лв., представляваща главница по Договор№3340620/05.10.2018г. за
паричен заем с сключен между „Изи Асет
Мениджмънт”АД и Г.Л.К., като впоследствие вземането
по договора е прехвърлено от страна на „Изи Асет Мениджмънт”АД в полза на
,,Агенция за събиране на вземания”ЕАД, по силата на Приложение№1/01.05.2019г. по Договор за продажба и
прехвърляне на вземания/цесия/ от 16.11.2010г., ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на подаване на заявлението в съда – 31.10.2019г. до
окончателното и изплащане; сумата 29.02лв., представляваща обезщетение
за забава за периода: 07.11.2018г.-31.10.2019г.(датата на подаване на
заявлението в съда).
ОТХВЪРЛЯ
предявения иск от страна на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД
с ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление: гр.София-1335 бул.„Д-р Петър Дертлиев”№25, офис-сграда
„Лабиринт” ет.II офис№4, представлявано от Изп.директор Д.Б.Б., против Г.Л.К.
с ЕГН**********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, за дължимост на
вземане спрямо Г.Л.К. от страна на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД,
съгласно Заповед№2482/31.10.2019г. за изпълнение на парично задължение,
издадена по ч.гр.дело№2005/2019г. на ГОРС за: сумата 396.80лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договора за задължение за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г.(датата на падежа на последната погасителна вноска);
сумата 45.00лв., представляваща
такса-разходи; сумата 83.70лв., представляваща договорна лихва за периода:
06.11.2018г.-03.08.2019г.
ОСЪЖДА Г.Л.К. с ЕГН**********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ
на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД с ЕИК:*****, със седалище и
адрес на управление: гр.София-1335
бул.„Д-р Петър Дертлиев”№25, офис-сграда „Лабиринт” ет.II офис№4,
представлявано от Изп.директор Д.Б.Б.: сумата 403.84лв./четиристотин
и три лева и осемдесет и четири стотинки/, представляваща направените разноски в
производството по гр.дело№2352/2019г. на ГОРС; сумата
37.63лв./тридесет и седем лева и шестдесет и три
стотинки/, представляваща направените разноски по ч.гр.дело№2005/2019г. на
ГОРС.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ”ЕАД с ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление:
гр.София-1335 бул.„Д-р Петър
Дертлиев”№25, офис-сграда „Лабиринт” ет.II офис№4, представлявано от
Изп.директор Д.Б.Б., ДА ЗАПЛАТИ на Г.Л.К.
с ЕГН**********, с
постоянен и настоящ адрес: ***: сумата 149.50лв./сто четиридесет и девет лева и петдесет стотинки/,
представляваща направените разноски в производството по гр.дело№2352/2019г. на
ГОРС; сумата 149.50лв./сто четиридесет и девет
лева и петдесет стотинки/, представляваща направените разноски по ч.гр.дело№2005/2019г.
на ГОРС.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок,
считано от датата на получаване на съобщението, че е изготвено и обявено.
Да се изпрати препис
от решението на страните.
Районен съдия: