№ 20
гр. Бургас, 07.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря Мирослава Хр. Енчева
като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Гражданско дело №
20242120106053 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявена е искова молба от Т. К. Л. с ЕГН **********, с адрес гр.
Б*****, чрез адв. Н. Р. от БАК, против „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление гр. С*****, за прогласяване
недействителността на сключения между страните договор за потребителски
кредит № ***** от ***.2023г., поради това, че е сключен при неспазване на
нормите на чл. 22 от ЗПК, а условията на евентуалност, че неустойката по този
договор е нищожна на осн. чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.
Ищцата сочи, че е страна по договор за потребителски кредит № *****
от ***.2023г., подписан с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД. Твърди, че
съгласно подписаният между страните договор, е получила в заем от
ответника сумата в размер на 1600 лв., която следвало да върне по следния
начин: 4 вноски по 53.40 лв. и 14 вноски по 144.92 лв. при фиксиран лихвен
процент от 40.05 % и ГПР 48.3 % и обща сума за връщане: 2242.48лв.
Договорът бил сключен чрез средства за комуникация по смисъла на ЗПФУР,
а сумата от 1600 лв. била предоставена и усвоена от ищцата. Излага, че още
при сключване на договора й била начислена неустойка в размер на 3 247.52
лв., тъй като не представила в срок надлежни поръчители и/или банкова
гаранция.
Ищцата намира, че сключеният между страните договор е
недействителен на осн. чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК. В нарушение на
1
императивните правни норми, ГПР е посочен единствено като процент: 48.3%
и в него не са посочени елементите, които включва, както и методиката за
изчисляването му и отделно от това, ГПР надхвърля размера по закон - чл. 19
ал. 4 от ЗПК, тъй като в него следва да бъде включена и неустойката за не
предоставяне на обезпечение. Сочи, че годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителна лихва и се изчислява по
специална формула. В Договор за кредит от ***.2023г. била посочена само
абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Според ищцата в настоящия
случай не става ясно какво точно е включено в процента на ГПР. Не ставало
ясно дали неустойката е отразена в ГПР и изобщо какво се включва в ГПР.
Отделно от горното ищцата счита, че договорът за кредит е
недействителен и поради това, че не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1, т. 9
от ЗПК, тъй като посоченият в него фиксиран лихвен процент - 40.05 % не
отговоря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
неустойка представлява добавка към договорената лихва по кредита. Същата
надхвърля трикратният размер на законната лихва. Сочи, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1
ЗЗД.
По изложените съображения ищцата предявява настоящата искова
претенция, като моли същата да бъде уважена и да й бъдат присъдени
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с
който оспорва основателността на предявената искова претенция. Сочи,
че не е налице недействителност на договора по смисъла на ЗПК. Излага, че
валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му
параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № *****
произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който е сключен процесния договор.
Сочи още, че клаузата, с която е определена приложимата лихва по
2
кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С
нея страните са договорили фиксиран лихвен процент, което напълно
изключва възможността потребителят да не е бил наясно с размера на
задължението си за плащане на възнаградителна лихва. Предвид това намира,
че изложените аргументи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК са напълно
несъстоятелни. Ответното дружество заявява, че противно на твърдението в
исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на
разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК
изисквания. Сочи, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде
включване в ГПР, тъй като тя е проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора.
В отговора се сочи, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с
които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В
настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните,
като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след
сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си.
Ответникът намира за неверни твърденията, че неустойката
представлява „добавка към възнаградителната лихва“. Заявява, че лихвата по
кредита е възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов
ресурс, като същата представлява задължителен и основен компонент от
договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди
сключването на договора за кредит.
Ответното дружество счита, че твърденията, че уговореният фиксиран
лихвен процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като
надвишава три пъти размера на законната лихва са неправилни и
необосновани. Завява, че наличието на противоречие с добрите нрави се
преценява за всеки отделен случай като меродавна за преценката е
конкретната фактическа обстановка. Те не представляват конкретни правила, а
морални принципи, поради това изводът, че са нарушени не може да бъде
изведен като императив за всеки случай, в който договорно задължение има
една конкретна стойност. На следващо място излага, че възнаградителната
лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен максималният
размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е 57,10%. От това
следва, че максималният възможен размер на договорната лихва е нормативно
регулиран, макар и опосредено. В същия смисъл цитира следваната съдебна
практика - Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I
т. о., ТК; Решение № 3232 от 12.07.2023 г. на РС - Пловдив по гр. д. №
3
1056/2023 г.; Решение № 1498 от 18.12.2023 г. на ОС - Варна по в. гр. д. №
2009/2023 г.; Определение № 837 от 22.03.2023 г. на ОС - Бургас по в. ч. гр. д.
№ 2206/2022 г.; Решение № 892 от 25.09.2023 г. по гр. д. № 5427/2022 г. на
Районен Съд - Перник; Решение № 181 от 15.01.2024 г. по гр. д. № 2362/2023 г.
на Районен Съд - Велико Търново; Решение № 199 От 15.01.2024 г. по гр. д. №
1837/2023 г. на Районен Съд - Велико Търново; Решение № 377 от 23.04.2024
г. по в. гр. д. № 288/2024 г. на Окръжен Съд - Бургас; Определение № 1099 от
24.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 425/2024 г. на Окръжен Съд - Бургас и мн. други.
Сочи още, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на
договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят е
бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им, поради което и не е налице заблуждаваща търговска практика.
Отделно от горното ответникът твърди, че дори ищцата да не е могла да
обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща я да предостави обезпечение по кредита, то тя е
разполагала с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получила още със
Стандартния европейски формуляр, без да е обвързана по никакъв начин от
оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други
отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез
възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата
на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия.
Друга възможност за кредитополучателя е било удължаването на
тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от
договорно и законоустановените си права. Ответникът намира, че от
фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става
ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя
обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален
брой неоснователни искове срещу своя кредитор.
Ответникът оспорва и всички твърдения за нищожност на основание
накърняване на добрите нрави, като обосновава това си възражение с
твърдението, че между страните са налице 22 отделни договора за кредит,
като последният е сключен след предявяване на настоящата искова претенция.
Оспорва и твърденията за нарушаване на изискванията на чл. 22 от ЗПК.
4
Въз основа на изложеното моли предявената претенция да бъде оставена
без уважение, като в полза на дружеството да бъдат присъдени сторените
разноски в процеса.
В проведеното по делото открито съдебно заседание ищцата се
представлява от процесуалния си представител. Последният поддържа
предявените искови претенции, като намира същите за основателни и
доказани. Претендира присъждане на сторените в процеса разноски, като
представя списък по реда на чл. 80 от ГПК.
Ответната страна, редовно призована, не изпраща представител. Същата
е депозирала писмена молба, постъпила преди датата на съдебното заседание.
В молбата ответното дружество излага подробни съображения по същество на
спора, като намира предявените искове за неоснователни. Претендира
присъждане на сторените разноски и прави възражение за прекомерност на
разноските, претендирани от ищцата.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази
предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и
отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Между страните не е налице спор, че същите са сключили Договор за
потребителски кредит № ***** от ***.2023г., съгласно който ищцата е
получила в заем от ответника сумата в размер на 1 600 лв., която следвало да
върне по следния начин: 4 вноски по 53.40 лв. и 14 вноски по 144.92 лв. при
фиксиран лихвен процент от 40.05% и ГПР 48.3 % и обща сума за връщане:
2242.48 лв. Не е налице и спор относно това, че кредитът е усвоен от ищцата.
Видно от сключения между страните договор и по-конкретно чл. 6.6 от
договора длъжникът следва да предостави допълнително обезпечение на
кредитора в срок от три дни от сключване на договора, като в случай на
неизпълнение съгласно чл. 6.5 той дължи неустойка в размер на 3 247,52 лева.
Уговорено е още, че неустойката се дължи разсрочено съобразно
погасителния план към договора.
В настоящия случай съдът приема, че ищцата се явява потребител, по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит и за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за
потребителския кредит. Предвид това следва да се обсъдят твърденията на
5
процесуалния представител на ищцата за недействителност на договора за
заем поради неспазване разпоредбите на ЗПК. Нещо повече, съдът е длъжен
да извърши такава проверка, дори да не е налице възражение в тази насока.
Такова е и даденото разрешение във формираната задължителна практика на
ВКС - Тълкувателно решение № 1/2020г. от 27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г.
на ОСГТК на ВКС, според което съдът се произнася в мотивите на решението
по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи, които са от значение
за правния спор, без да е направено възражение, ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, независимо от
вида на договора и страните по него. Както беше посочено, за процесното
правоотношение приложим е Законът за потребителския кредит, като
разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 уреждат формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит, а съгласно чл. 22 ЗПК, действащ към датата на
сключване на процесния договор, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
Съгласно чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП неравноправна е клауза в договор,
сключен с потребител, която е в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като:
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание или да увеличава
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора,
ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора.
Съдът, като съобрази текста на сключения договор намира, че така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на задължението за предоставяне
на обезпечение. По същността си тя не обезпечава изпълнението на основното
задължение по договора, а вторичното задължение за предоставяне на
обезпечение. Само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди от кредитора. Следователно уговорената неустойка
излиза извън основните й функции - обезпечителна, обезщетителна и
санкционна, доколкото същата се дължи дори при редовно изпълнение на
поетите задължения за връщане на заетата сума, в която хипотеза не би имал
право да се ползва от обезпечението. Дори при изпълнение на поетите
задължения за връщане на заетата сума, ведно със съответната
6
възнаградителна лихва, отново съобразно уговорките по договора се дължи
претендирана неустойка, което противоречи на същността на неустоечната
клауза. Тоест, кредиторът получава реално парична сума, заедно с вноските по
кредита и на техния падеж, преди да са настъпили каквито и да е вреди. По
този начин се достига до значително оскъпяване на ползвания заем, като
размерът на неустойката е необосновано завишен, спрямо предвидимите при
сключване на договора вреди, поради което е налице хипотеза на типично
неравноправно договаряне по смисъла на чл. 143, ал. 2 т. 3 ЗЗП. С включване
на това вземане за неустойка в погасителните вноски по съществото си се
добавя сума, която се явява печалба за дружеството.
Следователно начинът, по който е уговорено погасяването на
задължението за неустойка, позволява то да се определи като разход по
кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съобразно дефиницията на чл.
19 ЗПК. Следва да се посочи още, че правилата на чл. 16 и чл. 10а ЗПК
вменяват задължение на кредитора, преди сключване на договора за кредит
сам да оцени кредитоспособността на потребителя и то без да начислява
допълнителни суми за това. Ето защо не следва върху кредитополучателя да
се прехвърля финансовата тежест за оценката на платежоспособността на
длъжника и евентуалните вреди, които кредиторът би могъл да претърпи, ако
се окаже неплатежоспособен.
Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо
кредитора, доколкото той не разполага с действителна информация колко
точно е оскъпяването по кредита. Това се явява в директно противоречие с чл.
3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да вземе
информирано и икономически обосновано решение дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Неустойката за
непредставяне на обезпечение не е отразена като разход при формиране на
ГПР, въпреки включването й в общия дълг, което е в противоречие с
изискванията на чл. 19 ал.1 ЗПК. При това положение не става ясно по какъв
начин и от какви компоненти се състои ГПР в процесния договор за кредит,
като се създава основателно съмнение относно посочване в договора за кредит
7
на ГПР по-нисък от действителния такъв. Очевидно е, че при изчисляването
на ГПР по кредита, посочен в размер на 48,3 % , не е включена неустойката в
размер на 3 247,52 лв. Така посочената неустойка е значително по-голяма от
заемната сума, което неминуемо ще доведе до увеличаване на ГПР
многократно. Затова и доколкото неустойката представлява разход, който е
следвало да бъде включен в ГПР, то при липсата на този разход в договора при
изчисляването на ГПР е налице противоречие с императивната разпоредба на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание
чл. 22 ЗПК. Така Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. №
578/2022 г., III г. о., ГК. От това следва, че кредитополучателят дължи
връщане единствено чистата стойност на кредита.
От друга страна, в чл. 29, ал. 1 от ЗПК е предвидено правото на
потребителя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без
да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва причина за това, при
спазване на срока, реда и условията за упражняване на това право, посочени в
чл. 29 ЗПК. С посочената разпоредба се транспонират императивните норми
на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48, чиято цел е да позволи на потребителя да
избере отговарящ най-добре на потребностите му договор и следователно да
се откаже в „срока за размисъл“ от договор (след като го е сключил), за който
установи, че не съответства на потребностите му. В този смисъл решение от
09.09.2021г. на СЕС по съединени дела С-33/20,С-155/20 и С-187/20 (т.123).
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, въвеждащ в националното право
повелителната норма на чл. 10, пар. 2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48,
договорът за потребителски кредит следва да съдържа наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент
на ден. Според чл. 29, ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от
договора за кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване
на реда и срока за упражняване на това потестативно право по чл. 29, ал. 1-3
ЗПК, да е осъществено условието по ал.4 на същия член – да е върната на
кредитора не само главницата, но и да е заплатена лихвата, дължима за
периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане
на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни,
считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на
правото на отказ.
Следователно, с предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в
договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се
обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата
8
страна, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност, която следва да
заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да
прецени дали да упражни правото си на отказ от договора за кредит, което
включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК - връщане не само на
главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с
правилото на чл.11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения
процент на ден) се гарантира реалното упражняване на правото на
потребителя на отказ от договора, а именно да отстъпи от договора без
негативни за него последици, ако прецени в „срока за размисъл“ по чл. 29, ал.
1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му. С оглед изложеното,
изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се явява особено
съществено за правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със
санкцията на чл. 22 ЗПК – недействителност на договора. Така Решение №
59 от 20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2695/2022 г., II т. о., ТК.
В процесния договор т. 1 от част IV от стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредит е предвидено
правото на отказ от същия в срок до 14 календарни дни, но не са предвидени
условията за надлежното упражняване на това право, съобразно изложените
по-горе мотиви.
Ето защо съдът намира, че договорът не отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10, 11, 12 и 20 от ЗПК, според които планът трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи, както и лихвения процент на ден, което е основание
за недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
С оглед изложеното предявеният иск се явява основателен и доказан
като следва процесният Договор за потребителски кредит № ***** от
***.2023г., сключен между Т. К. Л. и „СИТИ КЕШ“ ООД, да бъде прогласен за
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК във вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид това, че съдът намира предявения главен иск за основателен, то
същият не дължи произнасяне по предявения такъв в условията на
евентуалност.
По разноските:
С оглед този изход от спора на основание чл.78, ал.1 ищцата има право
на репариране на сторените от нея разноски в процеса. Същата е представила
списък по чл. 80 от ГПК, видно от който претендира сумата от 89,70 лв. за
заплатена държавна такса, както и сумата от 460 лв. за заплатено адвокатско
9
възнаграждение. По делото са представени и доказателства за действителното
извършване на разходите – договор за правна помощ и съдействие от
21.08.2024г. (л.7) и платежно нареждане за внесена по сметка на РС Бургас
държавна такса.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответното дружество
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като същото е
съобразено с минимално предвиденото такова в Наредба 1 за минималните
адвокатски възнаграждения, респективно не е прекомерно. Предвид това в
полза на ищцата следва да бъдат присъдени изцяло сторените разноски.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит №
***** от ***.2023г., сключен между Т. К. Л. с ЕГН **********, с адрес гр.
Б*****, като заемател и „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление гр. С*****, като заемодател, поради противоречието му със
закона, на основание чл. чл. 22 от ЗПК.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. С*****, да заплати на Т. К. Л. с ЕГН **********, с адрес гр.
Б*****, сумата от 89,70 лв. за заплатена държавна такса, както и сумата от
460 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
10