№ 1036
гр. Варна, 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Ралица Ц. Райкова
мл.с. Гинка Т. Иванова
при участието на секретаря Мая Т. Иванова
като разгледа докладваното от мл.с. Гинка Т. Иванова Въззивно гражданско
дело № 20243100501445 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по постъпили:
1/ въззивна жалба с вх. № 31410/16.04.2024г., депозирана от „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Ю. Ю.,
срещу Решение № 966/21.03.2024г., постановено по гр.д.13404/2022 по описа
на ВРС, 19-ти с-в, с което е отхвърлен предявеният от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане срещу
ответника Н. В. Г., ЕГН ********** с адрес ***, за сумите, както следва:
751лева, представляваща дължима главница по договор за кредит №
********** от 16.01.2019г., сключен с „4финанс” ЕООД, като задължението е
прехвърлено на заявителя по силата на приложение № 1 от 18.11.2021г. и
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.11.2021г.;
268,46лева, представляваща остатък от дължимо обезщетение за забава,
цялото в размер на 926,32лева, дължимо за периода 16.02.2019г. до
27.06.2022г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението - 28.06.2022г. до окончателното изплащане
на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
1
ГПК № 3951/29.06.2022г. по ч.гр.д. № 8239/2022г. по описа на ВРС, на осн. чл.
422, ал.1 от ГПК, и с което се осъжда „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* да заплати на адв. Т. Н. от АК Варна, в качеството му на
пълномощник на ответника по настоящото гр. дело сумата от 400 лева,
представляваща дължимо адв. възнаграждение.
2/частна жалба с вх. 42377/28.05.2024г., депозирана от „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Ю. Ю.,
срещу Определение №5579/15.5.2024г., постановено по гр.д. № 13404/2022г.
по описа на Варненски районен съд, 19-ти състав, с което подадената от
частния жалбоподател молба с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на
решението в частта за разноските е оставена без уважение .
Във въззивната жалба се застъпва становище за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното решение. Сочи, че от
мотивите на решението на районния съд не става ясно коя клауза в договора е
нищожна. Излага съображения, че посоченият в договора размер на ГПР
отговаря на изискванията на чл. 19, ал.4 от ЗПК и изискванията за
съдържането на договора са спазени, като обосновава извода си с пар.1, т.1 от
ДР на ЗПК. Счита, че изискванията за съдържание на договор са спазени и при
ясно посочен размер на ГПР / 49. 7 % /, който е в рамките на предвидения в
закона максимален размер от 50%, поради което твърди, че нарушение на чл.
19, ал. 4 от ЗПК не е налице. По-конкретно се излага, че наличието на други
клаузи, които съдът приема за нищожни не представлява неспазване
изискванията на закона. Твърди, че нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК в случая
няма, но дори и да е налице такова, съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК само клаузата
„такса експресно разглеждане“ би била нищожна, а не целият договор.
Отделно от това се сочи, че при приемане на клаузи, инкорпорирани в
договора за кредит за нищожни, като такива за такси, неустойки, уговорките
за допълнителни услуги, то следва да се приеме, че те не са породили правни
последици, поради което не следва да се включват при определяне на ГПР.
Жалбоподателят твърди, че когато съдът определя ГПР, за да провери дали
реалният му размер съответства на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, не следва
да взема предвид клаузите по договора, предвиждащи такси и
възнаграждения, които са нищожни на друго основание и не задължават
потребителя. Цитира съдебна практика в тази насока. С оглед на последното
сочи, че за така посоченото от районния съд нарушение не е предвидено в
закона основание за обявяване на целия договор за недействителен, а само
води до извод, че таксата за експресно разглеждане е недължимо от длъжника.
Обосновава твърденията си с поясненията на вещото лице, дадени в съдебно
заседание, относно това, че таксата не е включена в ГПР, поради което,
посочения в договора за кредит ГПР от 49,7 % е в рамките на законово
допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не е налице соченото от районния
съд противоречие с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водеща до
2
приложение на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК. Иска се отмяна изцяло на обжалваното
решение и постановяване на ново по същество на спора. Моли, за присъждане
на направените в хода на настоящото производство разноски в размер на 350
лева.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемият Н. В. Г. ЕГН ********** чрез
процесуалния си представител адв. Т. Н. от АК- гр.Варна, е депозирал отговор
на въззивната жалба, с който се застъпва становище за нейната
неоснователност. Счита, че първоинстанционното решението е обосновано и
законосъобразно, като фактите и обстоятелствата по делото са правилно
преценени. Счита, че е налице нарушение на нормата на чл.19, ал.2 ЗПК, а
първоинстанционният съд правилно е включил при изчисленията на ГПР по
кредита при условията на чл. 19, ал.1 ЗПК, възнаграждение „такса експресно
разглеждане“. Обоснова извод и въз основа на направеното изявление от
вещото лице, че таксата експресно разглеждане не е включена в ГПР и ако
бъде включена ГПР е над 50 % и ще се надхвърли заложената в чл.19, ал.4
ЗПК граница. В тази връзка се сочи, че съдът правилно е приел, че в
съдържанието на договора за паричен заем е нарушен чл.11,ал.1 , т.10 ЗПК,
като посоченият ГПР в размер на 49,70% е неточен , което е равнозначно на
непосочване на ГПР и заблуждава потребителя. Излагат се доводи в насока на
това, че в договора липсва конкретизация относно начина на формиране на
ГПР, което е нарушение на изискването за сключване на договори по ясен и
разбираем начин на осн. чл. 10, ал.1 ЗПК, като не позволява да бъде
извършена преценка за икономическите последици от сключването на
договора. Изразява съгласие с извода на ВРС, относно неоснователността на
иска съгласно разпоредбите на чл.22 ЗПК. Сочи практика на СЕС в тази
насока. Моли, за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на
разноски за производството пред въззивната инстанция.
В частната жалба се застъпва становище за незаконосъобразност на
обжалваното определение, позовавайки се на мотиви в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 в т.
47 и на Върховния административен съд. Счита, че съдът, спазвайки принципа
на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено
такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2
от Закона за адвокатурата, като същият следва да бъде справедлив и
пропорционален и следващ двата критерия - обем и сложност на извършената
дейност. Цитира обилна практика на ВКС в тази насока. Твърди ,че в
процесния случай Наредбата № 1 от 9 юли 2004 г. не следва да намира
приложение, тъй като би се стигнало до накърняване изискването за
справедлив процес, утвърдено в чл. 6 от ЕКПЧ, както и че Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. противоречи на правото на Eвропейския съюз - чл. 101 и чл. 102
ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС. Твърди, че следва да бъде съобразено това, че
законодателят оценява труда на юрисконсултите и на адвокатите,
предоставящи по възлагане на Националното бюро за правна помощ
безплатна правна помощ, по различен начин и в по-нисък размер, определен в
3
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Позовава се на чл.
78, ал. 5 ГПК , твърдейки, че преценка за съотношението на цената на
адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото следва да
бъде направена след съобразяване с доказателствените факти, като при
несъответствие съдът следва да намалява договорения адвокатски хонорар.
Отбелязва, че изискването на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за определяне на възнаграждение съобразно вида и броя на
предявените искове намира приложение при определяне на възнаграждения
при искове в защита на различни интереси и съответно при различен характер
на осъществената защита. Моли, да бъде отменено постановеното
Определение, като неправилно и незаконосъобразно и постановяване на ново
по същество на спора.
В срока по чл. 276, ал. 1, вр. с чл. 248 ГПК, насрещната страна по
частната жалба Н. В. Г., чрез процесуалния си представител адв.Т. Н. е
депозирал отговор на частната жалба, в който се твърди, че същата е
неоснователна.Твърди, че размерът на адвокатското възнаграждение от 400
лева е относимо и съразмерно спрямо поисканото от ищеца юрисконсултско
възнаграждение, като същото е определено съгласно разпоредбата на чл.7,
ал.2 т.2 от Наредба № 1 от МРАВ. Сочи, че адвокатското възнаграждение
определено от съда е в минимален размер, същото не следва да се приема за
прекомерно поради което и няма основания да бъде намалявано. Подкрепя
твърденията си, позовавайки се на разпоредбата на чл.2,ал.5 и чл.7,ал.2 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Излага твърдения в насока, че при определяне, присъждане на възнаграждения
и при намаляване на същото поради прекомерност, съдът е обвързан от
Наредба № 1/2004 за МРАВ. Изразява несъгласие по отношение на
възражение относно ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на §101, параграф 1 от ДФЕС. Цитира практика в тази
насока. На следващо място, счита, че адвокатското възнаграждение е
обосновано и справедливо и изключва нарушение на чл.6 КЗПОЧОС и ял.47
ХОПЕС, както и че не подлежат на съпоставяне определените възнаграждения
на адвокатите и юрисконсултите осъществяващи безплатна правна помощ по
ЗПП. Твърди, че компетентността на СЕС е ограничена, поради което няма как
да прогласи нищожност на Наредба № 1/2004г. Моли се за оставяне на
частната жалба без уважение и потвърждаване на атакуваното определение.
В проведено открито съдебно заседание, въззивникът “Агенция за
събиране на вземането“ ЕАД не се явява, не се представлява, като е
депозирано писмено становище, с което моли да се даде ход на делото, да се
уважи жалбата и да се отмени решението на ВРС, като на страната бъдат
присъдени и разноски. Въззиваемата страна Н. Г., не се явява, представлява се
от адв. Т. Н., който поддържа депозираните отговори на въззивната жалба и на
въззивната частна жалба. Моли да бъде оставена въззивната жалба без
уважение, а постановеното Решение на първоинстанционния съд да бъде
потвърдено. Отправя до съдебния състав и възражение относно прекомерност
4
на разноските, поискани от насрещната страна.
За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав
съобрази следното:
Производството пред Районен съд-Варна е образувано по искова молба
от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4 срещу Н. В. Г., ЕГН ********** с адрес ***, за
признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца
съществува вземане срещу ответника за сумите, както следва: 751лева,
представляваща дължима главница по договор за кредит № ********** от
16.01.2019г., сключен с „4финанс” ЕООД, като задължението е прехвърлено на
заявителя по силата на приложение № 1 от 18.11.2021г. и договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.11.2021г.; 268,46лева,
представляваща остатък от дължимо обезщетение за забава, цялото в размер
на 926,32лева, дължимо за периода 16.02.2019г. до 27.06.2022г. вкл., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението - 28.06.2022г. до окончателното изплащане на задължението, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
3951/29.06.2022г. по ч.гр.д. № 8239/2022г. по описа на ВРС, на основание чл.
422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК
Ищецът твърди, че на 18.11.2021г. по силата на договор за цесия, ищецът
придобил вземането по договора за кредит с № **********, сключен на
16.01.2019г. между „4Финанс” ЕООД и ответникът Н. Г. по реда на
ЗПФУР.Твърди се още, че с подписване на договора за кредит, страните са се
съгласили и декларирали, че договорът е сключен на основание искане за
отпускане на кредит и Стандартен Европейски формуляр, предоставен
предварително на Кредитополучателя, в който са посочени индивидуални
условия на потребителския кредит.Договарянето между страните било
осъществено чрез средства за комуникация от разстояние, като договорът бил
сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЕДЕП и
ЗПК.Кредитополучателят е подал искане за отпускане на кредит след
регистрация на интернет страница www.vivus.bg, на която са предоставени
Общи условия на договора за кредит, на началната страница на Кредитора.
Договорът е приет от ответникът чрез натискате на бутон „подпиши“, с което
се счита, че Кредитополучателят е получил предварителна договорна
информация под форма на Стандартен Европейски формуляр, подписал е
всяка страница на договора и на Общите условия. По този начин ответникът е
потвърдил прочитането и приемането на Общите условия и Стандартния
европейски формуляр, както и желанието си за превеждане на отпуснатата в
заем сума по посочена от Кредитополучателя сметка или друг алтернативен
начин.Твърди се, че ответникът е усвоил сума в общ размер на 1100 лева, като
се задължил да върне обща стойност в размер на 1125,90лева. Договорната
лихва, уговорена между страните била в размер на 25,90лева, а кредита
5
следвало да върне в срок до 15.02.2019г. Въз основа на изрично
упълномощаване от цедента, ищецът е изпратил до ответника уведомление за
извършената цесия, което е останало неполучено.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от активно
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално
допустима е и отговаря на останалите съдържателни изисквания на чл.260 и
чл. 261 ГПК и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Релевираните от въззивника
такива се свеждат до неправилност на изводите на съда.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна, при
прието за установено следното от фактическа и правна страна:
Предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест и с
оглед премета на предявените претенции, в разглежданият казус ищецът,
следва при условията на пълно и главно доказване да установи, че между
странните, е сключен валиден договор за кредит, съдържащи твърдените
права и задължения /размер, срок, падеж, лихви, такси, обезщетения и т. н. /,
усвояване на заемната сума от кредитополучателя. Ответникът, от своя
страна, следва да установи правоизключващите си възражения за
недействителност на процесния договор за кредит и за погасяване на
задължението към кредитора.
По делото не е налице спор, а от представените по делото доказателства,
е видно, че между страните има валидно облигационно правоотношение -
сключен Договор за потребителски кредит и сключени към него Анекси от
25.01.2019г. и от 02.02.2019г. по силата, на които „4Финанс“ е предоставило в
заем на физическото лице Н. Г. сумата от общо 1100 лв., която следва да се
върне в срок до 15.02.2019 г., чрез една вноска в размер на 1125. 90 лв.,
включваща главница и възнаградителна лихва, при промоционален лихвен
процент от 40. 81 % и посочен в договора годишен процент на разходите в
размер на 49. 9 %. В договора е предвидено плащането на такси за експресно
разглеждане в размер на 202.21 лева.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в
6
Закона за потребителския кредит (ЗПК) /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в
сила от 12.05.2010 г., и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити. Съгласно чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, както и в
Директива 2002/65/ЕО на Европейския парламент и Съвета за продажба от
разстояние на финансови услуги. Съгласно чл. 6 ЗПФУР, договорът за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средство за комуникация – едно или повече.
Предвид потребителския характер на договора породените от него
отношения се регулират от ЗЗП, за чиито специални изисквания относно
действителността на договора съдът следи служебно.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор е сключен в
писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7, т. 9, т. 11 и т. 20 ЗПК, както и на императивната разпоредба на
чл.18, ал. 1 ЗПФУР. Посочени са датата и мястото на сключване, вид на
предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на
получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне,
годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита,
условия за издължаване на кредита погасителната вноска / една/, както и дата
на плащането й. Съгласно чл. 11, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа и лихвения процент по кредита, условията за прилагането
му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. Така поставените нормативни изисквания са свързани с
възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В
случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е
достатъчно да бъде посочен размера на същия, което е сторено в договора.
7
Процесният договор, обаче, не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, според който следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит ГПР е посочен във
фиксиран размер - 49, 90 %, но липсва конкретизация относно начина, по
който е формиран посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането
му. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за кредит,
липсва яснота досежно посочените обстоятелства. Неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема.
Изложеното обосновава извод за противоречие на договора с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следва да се има
предвид, че тази част от договора е значителен за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Неяснотата на това
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, водещ до недействителност на договора за потребителски кредит
съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, без значение за
изхода на спора се явяват релевирани оплаквания от въззивника, поради което
същите не следва да се обсъждат по същество.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
възнаградителната лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва
да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит.
Видно от заключението по ССчЕ изслушана в хода на
първоинстанционното производство, неоспорено от страните и кредитирано
от съда като компетентно и мотивирано, внесените от ответника суми са в
размер, както следва: 700 лева, платени към 4Финанс и 657.86 лева, платени
към „Агенция за събиране на вземания“ЕАД. Падежната дата съгласно
сключения договор е 15.02.2019г. Към тази дата ответника не е погасил сумата
8
по договора поради, което същият е изпаднал в забава от деня, следващ деня
на падежа. Тъй като ответникът не е погасил своевременно задължението за
връщане на заетата сума в рамките на определения срок, същият дължи
заплащане на мораторна лихва върху главното задължение, предвид
изпадането на забава на длъжника в размер на законната лихва, определен по
реда на чл. 162 от ГПК /с помощта на автоматизираната система за
изчисляване на законна лихва/. Съгласно разпоредбата на чл. 76 ЗЗД , когато
изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата,
погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после
главницата.Тези изводи отнесени към настоящият казус, изразени цифрово
изглеждат по следния начин:
За периода от 16.02.2019г. до 18.03.2019г./датата на частично плащане в
размер на 600 лева/ дължимата законна лихва за забава се изчислява на 9.47
лева. След изчисленията и дължимата към дата 18.03.2019г. сума, включваща
главница и законна лихва за забава върху същата е общо 1109.47 лева. С
частично плащане от 18.03.2019г. същият е покрил лихва за забава в размер на
9,47 лева, а с остатъка от сумата в размер на 590.53 лева е покрил част от
главницата. Така, към дата 18.03.2019г. остатъкът от дължимата главница е в
размер на 509.47 лева. Следващото частично плащане в размер на 100 лева е
било на дата 03.04.2019г. За периода от 18.03.2019г. до 03.04.2019г. законната
лихва за забава върху непогасената главница е в размер на 2.41 лева. Към
датата на плащането 03.04.2019г. остатъкът от дължимата главница е в размер
на 411.88 лева.Към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК/28.06.2022г./, дължимата главница е била в
размер на 411.88. лева, към която са начислени лихви за забава до датата на
последното плащане/29.08.2022г./в размер на 135.36 лева. Последното
плащане по процесния договор е било на 29.08.2022г/ дата след издадената
заповед за изпълнение на парично задължение/.От датата на подаване на
заявлението по реда на чл. 410 ГПК -28.06.2022г. до датата на последното
плащане 29.08.2022г лихва за забава върху остатъка от главницата е
изчислена в размер на 7,21 лева.С последното плащане в размер на 657.86
лева, извършено на датата 29.08.2022 г. кредитополучателят е покрил лихва за
забава от 142.43/ за периода от 03.04.2019г.до 28.06.2022г и за периода
28.06.2022г до 29.08.2022г и остатъкът от главницата в размер на 411.88 лева.
С оглед на горното, въззивната инстанция стигна до извод, че
ответникът не дължи по процеснния договор за паричен заем главница, както
и законна лихва за забава, предвид че е извършил доброволни плащания, с
които е покрил задълженията си.
Първоинстанционният съд е достигнал до идентичен резултат, като е
постановил решение, което следва да бъде потвърдено.
По подадената частна жалба:
9
Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на
целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС, поради което съдът не
е длъжен да я приложи. Следователно при определяне размера на
подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на
страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата
на чл. 38 от ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 9 юли
2004г. за минимални размери на адвокатските възнаграждения, като в тези
случаи възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване
фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената
работа. В настоящия случай, определеното възнаграждение в размер на 400
лева е съобразено с предмета на делото, цената на исковете, броя и вида
процесуални действия, извършени от процесуалния представител на
ответника, броя на проведените съдебни заседания по делото, поради което
същото е справедливо и кореспондира напълно с адвокатско възнаграждение
за извършената от процесуалния представител на ответника работа.
Въззивната инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд,
поради което и критикуваното определение следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски за
въззивното производство се следват на въззиваемата страна. Последният
претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА,
като представя списък на разноските и договор за правна защита и
съдействие. Възнаграждението следва да се определи в минимален размер,
определен съобразно Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а именно – сумата от 400 /четиристотин/лева.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 966/21.03.2024г., постановено по гр.д. No
13 404 / 2022г. по описа на Районен съд-Варна.
ПОТВЪРЖДАВА определение No 5579 /15.05.2024г., постановено по
гр.д. No 13 404 / 2022г. по описа на Районен съд-Варна.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
10
офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Т. В. Н. – от
Адвокатска Колегия - Варна, с адрес на кантората: ****, сумата от 400лв.
/четиристотин лева/, представляваща възнаграждение за безплатна
адвокатска помощ и защита за въззивното производство, осъществена в полза
на ответника – въззиваема страна Н. В. Г., ЕГН ********** с адрес ***, на
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11