Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 30.04.2019 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на седми
юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 14507 по описа за 2017 год., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение от 24.08.2017 г., постановено по гр.дело № 32695/
2013 г. по описа на СРС, Г.О., 69 състав, е признато за установено на основание
чл.422, ал.1, вр.чл.415 ГПК, вр. чл.92, ал.1 ЗЗД, че „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ********,
дължи на В.И.К., ЕГН **********, сумата от 1240 лв., представляваща неустойка
по договор за продажба на електрическа енергия при общи условия, за периода от
11.03.2010 г. до 11.05.2010 г., поради продължително преустановяване на
електрозахранване по вина на продавача на недвижим имот, находящ се в гр.София,
ул.“ Евлия Челеби“ № 2 и с ИТН ********, ведно със законна лихва от 11.03.2013
г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска до пълния предявен
размер от 4720 лв. и за периода от 17.09.2009 г. до 10.03.2010 г. С решението
на съда е осъдено на основание чл.78, ал.1 ГПК, „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ********, да
заплати на В.И.К., ЕГН **********, сумата от 24,80 лв., представляваща разноски
в заповедното производство по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 10644/ 2013 г. по описа
на СРС, 69 състав, както и сумата от 287,51 лв., представляващи разноски в
исковото производство. С решението на съда е осъден, на основание чл.78, ал.3 ГПК, В.И.К., ЕГН **********, да заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ********, сумата от
560,63 лв., представляваща разноски в исковото производство.
В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 69 състав е обжалвано и от
двете страни по делото.
Въззивникът-
ищец В.И.К., чрез пълномощника
си адв.Р.А. е подал въззивна жалба, с която обжалва решението в частта, с
която е отхвърлен предявения
от него иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД, с искане решението да бъде отменено в тази
част и вместо това да бъде
постановено друго, с което да бъде уважен предявения иск в
обжалваната част. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата страна – ответник „ Ч.Е.Б.“ АД, ***,
чрез процесуалния си представител юрк.Д.И., оспорва
жалбата, като неоснователна по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение, в
обжалваната част -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Въззивникът- ответник„ Ч.Е.Б.“ АД, ***, чрез процесуалния си
представител юрк.Д.И. е подал въззивна жалба, с която моли съда решението да бъде
отменено, като неправилно и
незаконосъобразно в частта, с която е уважен
предявения установителен
иск по подробни изложени
съображения. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна –ищец В.И.К., чрез
пълномощника си адв.Р.А. оспорва жалбата, като неоснователна по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение, в обжалваната част -потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледат по същество.
Разгледани
по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, поради
което съдът следва да разгледа доводите изложени в подадените въззивни жалби
във връзка с неговата правилност. Доводите
изложени в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:
По
въззивната жалба на въззивника- ищец В.И.К., съдът приема следното:
В
настоящия случай, основният довод изложен в жалбата,
досежно обстоятелството, че неправилно първоинстанционният
съд е приел за
установено, че част от вземането на ищеца за неустойка за исковия период от
време е погасено по давност, съдът намира за изцяло неоснователен. Изводите на съда, относно
обстоятелството, че вземането на ищеца за неустойка за част от исковия период
от време/ от 17.09.2009 г. до 10.03.2010 г. вкл./ е погасено по давност са
обосновани с оглед данните по делото и са направени в съответствие с
разпоредбата на чл.111, б.“б“ от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.111, б.“б“ от ЗЗД, с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за обезщетения
и неустойки от неизпълнен договор. В случая заявлението за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК е подадено в съда на 11.03.2013 год. Безспорно в процесния случай, вземането на ищеца е за
неустойка за периода от 17.09.2009 г. до 11.05.2010 г. за неизпълнение от
страна на ответника на договор за продажба на ел.енергия. Исковото производство по чл.422 от ГПК се явява продължение на заповедното производство
и съгласно изричното разпореждане на законодателя в чл.422, ал.1 от ГПК искът се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В конкретния случай процесния иск
е предявен на 11.03.2013 г. /съобразно чл. 422, ал. 1 от ГПК/, поради което
погасено с изтичането на 3-годишната давност по чл. 111, б.“б” от ЗЗД е вземането
на ищеца за неустойка за периода от 17.09.2009 г. до 10.03.2010 г., вкл. или
станалото изискуемо вземане преди 11.03.2010 г. Следователно, ищецът се легитимира
като кредитор на вземане по отношение на ответника само за останалата част от
исковия период, а именно за периода от 11.03.2010 г. до 11.05.2010 год. вкл., в
размер на сумата от 1240 лв. В тази връзка правилно първоинстанционния съд е
уважил, като основателен предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, иск с
правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 1240 лв., като е признал за
установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 1240 лв., представляваща
неустойка по договор за продажба на електрическа енергия за периода от 11.03.2010
год. до 11.05.2010 г., ведно със законна лихва за забава, считано от 11.03.2013
г. до окончателното й изплащане. По изложените съображения, съдът приема за
законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че вземането на ищеца е
погасено по давност за периода от 17.09.2009 год. до 10.03.2010 г., поради
което правилно е отхвърлен предявения по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, за
разликата над 1240 лв. до пълния предявен размер от 4720 лв. и за периода от
17.09.2009 г. до 10.03.2010 г.
По изложените съображения решението на
СРС, Г.О., 69 с-в, в обжалваната му от въззивника- ищец част, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По въззивната жалба на въззивника- ответник „ Ч.Е.Б.“***,
съдът приема следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение
отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е
от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява
волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.
Обжалваното
първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните
изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата
на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното
решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Противно
на изложеното във въззивната жалба на ответника, първоинстанционното решение е и допустимо в обжалваната
част – постановено е
по допустим иск, включително при наличие на допълнителните процесуални
предпоставки за надлежното му упражняване, предвидени в чл. 422 ГПК – наличие на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу ответника, подадено възражение от последния в срока срещу заповедта по
чл. 414, ал. 2 ГПК, спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на
установителния иск, като е налице и пълна идентичност между страните и предмета
на последния и на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. В
тази връзка основния довод на въззивника- ответник, изложен във въззивната
жалба за недопустимост на предявения по делото установителен иск, съдът приема
за изцяло неоснователен. Решението е и правилно
в обжалваната част, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявения от ищеца срещу ответника установителен иск с правно основание чл.
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. чл.92, ал.1 ЗЗД за признаване за установено на
вземане в размер на сумата от 1240 лв. за периода от 11.03.2010 год. до 11.05.2010
год. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон.
На следващо място, неоснователни
са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото
доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна
инстанция. В случая ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в
предвидените за това срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е
оспорил и заключенията на вещите лица по приетите съдебно- счетоводна и съдебно-
техническа експертиза/СТЕ/, не е ангажирал доказателства, включително и такива
оборващи представените и ангажирани от ищеца доказателства или опровергаващи
установените с последните факти и обстоятелства по делото. Съдът приема, че в
процесния случай въззивника- ответник
не е оспорил заключението на СТЕ по предвидения за това ред - чл.200, ал.3,
изр.2 ГПК, нито е ангажирал други допустими
доказателствени средства, които да го опровергават, поради което и предвид
необходимостта от специални знания за които е назначено вещото лице, настоящата
въззивна инстанция възприема изцяло, като обективно и компетентно изготвено заключението на съдебно- техническата експертиза.
Съдът приема, че доводите в жалбата на
ответника за допуснато процесуално нарушение от СРС, във връзка с допускане и
приемане на заключението на съдебно- техническата експертиза са без значение
към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава
по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни
са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за
събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба,
подадена от ответника не са направени никакви доказателствени искания. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е
направено. С оглед на което довода на ответника за допуснато процесуално
нарушение от СРС, изложен в депозираната
от него въззивна жалба се явява неоснователен.
С оглед на изложеното,
въззивният съд намира възивната жалба на ответника на изложените в същата доводи
за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, за изцяло
неоснователна.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивните жалби, подадени от страните по делото следва да бъдат оставени без уважение,
като неоснователни,
а обжалваното с тях решение, включително и в частта на разноските, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
С оглед изхода на спора, нито на
въззивника- ищец, нито на въззивника –
ответник се следват разноски за настоящата
инстанция.
Водим от
горното съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от от 24.08.2017 г., постановено по гр.дело № 32695/ 2013 г. по
описа на СРС, Г.О., 69 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.