№ 4224
гр. Варна, 26.11.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Диана К. Стоянова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно гражданско
дело № 20213100502649 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано частна жалба, подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ЕООД, чрез пълномощник ю.к. И. срещу разпореждане №15990/08.09.21г. по ЧГД
20213110111063 на РС- Варна, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявено задължение за договорно възнаграждение за
предоставен на наследодател на ищците, претендирано от петима наследници в размер от по
56.91лв, съответен на наследствената квота(1/5) от сборния остатък от 284.58лв, начислено
за ползвана главница в периода 19.09.2015 – 19.04.2017г по договор за потребителски
кредит.
Жалбоподателят твърди, че извън формалната проверка на твърденията на кредитора
от които пряко би могло да се изведе незаконност или неморалност на самото искане, съдът
не разполага с компетентност да преценява валидност на сделката като пречка по чл. 411
ал.2 т.2 ГПК, а преценката му за основаване на искане на неравноправно договаряне с
потребител изисква обявяването на конкретната клауза от договора за необвързваща
потребителя по съответен процесуален ред или мотивиране на сигурност и увереност, че
съответната клауза противоречи на потребителска закрила в някоя от примерните хипотези
на чл. 143 ЗЗП, но без да се простира върху уговаряне на основния предмет и
съответствието на цена и стойност на услугата, когато те са ясни и разбираеми за клиента,
според изисквания на чл. 145 ал.2 ЗЗП. Счита, че съдът е надхвърлил правомощията си, като
е направил именно такава необоснована преценка. Жалбоподателят обоснова валидно
договаряне на цената на кредитната услуга в рамките на предложени от самия клиент
параметри, след разясняване на преддоговорната информация и приложимите общи
условия, като именно предложението на потребителя е било приети от кредитора с
1
отпускане на исканата главница и допълнително потвърдено от клиента, пропуснал да
упражни право на отказ от сделката. Счита, че длъжникът е изявил свободната си воля за
получаване на кредит при цена от 72.14% годишна лихва и предварително оповестен ГПР от
99.05%, като този размер е съответен на пазарна цена на услуга на небанкова институция,
която не е ограничена нормативно, а новите стандарти за размери на цена на потребителско
кредитиране (въведени с нов закон след сключване на договора) индикират промяна в
обществените отношения, които не са съществували като морални категории преди
23.07.2014г., когато на пазара са били установени „бързи“кредити на небанковите
институции с цени, сходни с тази договорена от потребителя. Позовава се на действащата
при договаряне нормативна уредба на търговските сделки, гарантираща свободата при
определяне на цена на възмездно кредитиране, без поставяне на допълнителни ограничения
от нравствени категории. С доводи за необосновани изводи на първоинстанционния съд
относно противоречие със закона и морала на уговарянето на възнаградителната лихва и
незаконосъобразно превишаване на пределите на проверка по реда на чл. 410 ГПК,
жалбоподателят моли обжалваната част от разпореждането да бъде отменена и вместо нея
въззивният съд да постанови издаване на заповед за всички заявени от кредитора суми
срещу петима длъжници, правоприемници на кредитополучателя.
Жалбата вх. №33885/30.09.21г. е подадена в срок, считано от уведомяването на
заявителя за постановения частичен отказ. Изявлението е на надлежна страна – заявител
срещу подлежащо на обжалване разпореждане и производството по нея е процесуално
допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово дължимата такса в минимален размер за
съединените искания е внесена.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и представените пред
първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по същество на искане до
съда, с което не се решава спор за материално право, съответното приложение на чл. 270
ГПК възлага на въззивната инстанция и служебна проверка за действителност, допустимост
и редовност на заявлението, в рамките на правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014
на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя срещу пет физически лица-
наследници на починал кредитополучател пред компетентен районен съд по настоящ адрес
на длъжника. Съответно на това сезиране с формуляр по чл. 410 ГПК разпореждането на
първоинстанционния съд кореспондира на акт по чл. 413 ал.2 ГПК постановен по пет
съединени искания и е действително(ПП1/53г, ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана сборна
претенция, формирана от съразмерни на наследствени квоти части от две отделни наследени
2
задължения, начислени като остатъчни задължения по необслужен договор за
потребителски кредит: главница от 365.34лв. и договорна лихва за ползване на кредита до
изтичане на уговорения срок в размер на 284.58лв, съответни на непогасени 28 месечни
вноски, с падежи настъпили в периода 19.09.2015 – 19.04.2017г. В т.12 от формуляра си
заявителят е пояснил, че клиентът(наследодател) е бил предварително запознат с параметри
на предлагания от кредитора кредитен продукт чрез съставен Стандартен европейски
формуляр и разяснения, които са му позволили да прецени възможностите си да обслужи
задължението и е приел общите условия на доставчика при сключването на сделка по
одобреното му предложение. При това договаряне с потребителя страните са фиксирали
съгласие за размер на възнаграждение като лихвен процент, а общата дължима сума като
сбор от главница и лихва била разсрочена на фиксирани месечни вноски по обслужване на
кредита до края на уговорен 48 месечен срок. Заявителят е представил като писмени
доказателства договора, сключен между страните и общите условия, приложими към тях,
изискуеми като приложения към заявление по чл. 410 ал.3 ГПК.
Предмет на настоящото производство са само твърденията на заявителя, които
индивидуализират вземането за възнаграждението на кредитор недвусмислено породено от
потребителско кредитиране. Това ангажира съда с преценка на валидността на уговорките,
пораждащи това задължение, уговорено като лихва за ползване на кредит.
На първо място, въззивният съд отчита, че правилото на чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, като
изрично проявление на общ принцип ( чл. 7 ал.3 ГПК) не може да се схваща като
ограничение на служебното задължение на съда да приложи закрилни императивни норми,
изключващи безспорен характер на задълженията. Напротив, самата същността на
заповедното производство като инструмент за проверка на наличието на спор относно
заявени от кредитор права изключва безусловното приложение на този облекчен
процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително основание в хипотези на
задължения, произтичащи от потребителски договори. За разлика от другите договорни
задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен
фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на допълнителен факт
(основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на потребителите изисква от
съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за
потребителя, дори и да няма възражение от длъжника. В този смисъл новелите в
процедурата, въведени с ЗИД на ГПК ДВ бр. 100/2019г кодифицират наложилата се съдебна
практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата,
предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от спорещите
страни не ги е въвела като факти в своя защита. В тази насока е и общоевропейския
стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (Дело C-807/19)
именно с оглед на задължението на съда като национална юрисдикция по свой почин да
осуети засягането на правна сфера на потребителя при съмнение за неравноправна клауза.
Ето защо, макар и принципно да е вярно за общия случай на договаряне между
равнопоставени субекти, оплакването на жалбоподателя, че в заповедното производство
3
заповедният съд може да извежда преценката за незаконосъобразност само от твърденията
на кредитора без да има право да изследва предполагаеми възражения за основания за
недействителност на договора, не може да бъде споделено. Напротив, естеството на
потребителската закрила(независимо дали общата по ЗЗП или предвидена в специални
закони) налага тя да бъде осигурена от съда служебно в полза на лице, което без изрични
указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна тази цел
ще се постигне и ще се осуети опасността от стабилизиране на неоспорен акт поради по-
слабата информираност на потребител, който се е договарял без да познава правата си или се
въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно
производство. Съответно достатъчно е да се породи съмнение, за да възникне необходимост
от изясняването на въпросите относно начина на договарянето и съдействието дадено на
потребителя като по-слаба страна при ориентирането му в съществени за него параметри на
сделка, предлагана от доставчика-професионалист. Тези въпроси могат да бъдат решени
адекватно само при упражняване на защита на страните в пълен обем в състезателно
производство след указания на съда в исков процес. Именно при пренасяне на искането по
реда на чл. 422 ГПК в съдебен спор по общия ред заявителят ще може да опровергае
съмнението като докаже изложените в жалбата доводи за добросъвестно индивидуално
договаряне след надлежно консултиране на клиента и предлагане на продукт, който е бил
съобразен не само с конкретните нужди на потребителя(които той несъмнено познава) но и
с платежоспособността му (която подлежи на оценка от доставчика като риск за търговеца,
продаващ финансови услуги). Затова въззивният съд намира за неоснователно оплакването
за надхвърляне на правомощията на заповедния съд и необоснования извод за отказ за
снабдяване на заявителя с изпълнително основание при възникнали съмнения от външната
преценка на посочените документи.
На второ място, настоящият състав на съда достига до извод за съмнение за
нарушаване на принципите за добросъвестност и надхвърляне на параметрите на
договорната свобода, аналогични на посочените в мотивите на обжалваното определение.
Дори и параметрите на кредита като основно съдържание на уговорено възмездно ползване
на заети парични средства да са били „възприети“ от доставчика на небанкова финансова
услуга по предложението на клиента, обявяването на показател на финансовата тежест по
отпуснатия кредит ГПР в размер на 101.45 % не може да се приеме за съвместим с
традиционния за обществото морал. В тази връзка следва да се зачете налична
задължителна практика на ВКС (Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по
тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK), според която добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани в правни норми правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, съответно в случая следва да
намерят приложение именно защото при сключването на договор, както посочва
жалбоподателя липсва изричен нормативен лимит на размера на възнаградителните лихви.
Позоваването на формулировка на специално правило за банковия кредит като търговска
4
сделка не само няма отношение към процесния договор, но е и нелогично, тъй като липсата
на изрично специално ограничение не изключва общото ограничение, представляващо
правен принцип.
Израз на този принципа на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, е
възприетото като съответно на морала изискване чрез договорите да не се злоупотребява.
Този принцип намира специално изражение и в най-общото закрилно правило на чл. 143
ЗЗП (въведено като т. нар. генерална клауза за неравноправност на уговорките в
потребителските договори в съответствие с чл. 3, ал. 1 от Директива 93/13/ЕИО). Затова и
съмнението за допуснато от кредитора неморално договаряне е достатъчно за да изключи
легитимацията му като титуляр на безспорно вземане по заповед за изпълнение и взискател
по изпълнителен титул спрямо длъжниците.
По отношение на динамиката на обществените отношения, обуславяща и моралните
принципи на обществото, съдът съобразява, че за разлика от договора за заем, уреден в чл.
240 ЗЗД като безвъзмездна и краткосрочна сделка, предназначена да обслужи взаимопомощ
между равнопоставени граждани, правоотношението, възникнало между страните има
характеристиките на потребителски кредит, предоставен по занятие от специализиран
доставчик на финансова услуга, извличащ печалби от обслужване на крайни клиенти.
Спецификата на кредитната услуга предоставена от търговец на потребител е толкова
съществена, че законодателят урежда тази сделка с особен закон, като обикновените заеми
са изключени от приложното му поле (чл. 9 ал. 4 ЗПК). В този смисъл всяко изрично
договаряне на лихва за такова „услужване“ следва да се подчинява на правилата на добрите
нрави, които изискват престацията да не се предназначава за средство за обогатяване на
едната страна за сметка на другата. Законодателят е отчел разликата в положението на
договарящите страни и е въвел от една страна закрилни норми за потребителя, а от друга е
гарантирал на търговеца възможността да уговаря цената на финансовата услуга според
срока на предоставеното ползване на свои оборотни наличности. Нарушение на нравствения
императив би имало само, ако възнаграждението е предназначено за генериране на
свърхпечалба за сметка на икономически по-слаб потребител или ако цената е
предназначена да компенсира високия риск на необезпечен или съмнително събираем
кредит. В тази насока позоваването на пазарното поведение на другите доставчици в същия
финансов сектор, поддържащи високи нива на цена на „бързо“ небанково и рисково
кредитиране само по себе си не може да се прецени като израз на обществена толерантност.
Напротив, законодателят още при въвеждане на специалната уредба е дал израз на
загрижеността си към потребителите на този пазар, като е възложил на доставчиците
активност при проверка и оценяване на кредитоспособността на потребителя,
кандидатстващ за клиент (чл. 16 ЗПК) за да се избегне натоварване с непосилни за
гражданите финансови тежести. Съответно не може да се счита за обществено приемливо и
„прехвърлянето“ върху клиента, чрез повишаване на цената на услугата на риска от
предвижданите от небанкови доставчици завишени разходи по трудно несъбираеми
5
кредити, предоставени на отхвърлени от банките „съмнителни“ клиенти. Приемане на
предложения от търсещите кредит „на всяка цена“ потребители не съответства на
добросъвестно упражняване на занятието от доставчика, тъй като е несъвместимо с нормата
за справедливост. Високото възнаграждение на такъв доставчик позволява или несъразмерно
на разходите облагодетелстване при получаване на допълнителна прекомерна цена за
кредитната услуга или поемане на действителни разходи на търговеца, причинени от
небрежно предоставени услуги на други лица. И в двата случая резултатът не съответства
на добрите нрави. В случая като най-ниското ниво на цена за ползване на заети
средства(извън банковите кредити) следва да се преценява законната лихва, доколкото
размерът й е формиран като долен праг на вредите, които собственикът на парични средства
понася поради невъзможността да извлича доходи при служене с тях или чрез влагане в
банка. Доколкото този законов размер се формира като поне 10 пункта над лихвите по
междубанкови заеми (основен лихвен процент на БНБ), обичайната минимална цена за
предоставяне на собствени пари назаем следва да е поне 10 % годишно. В съдебната
практика(Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.) се е
приемало(по незадължителен начин), че съществува икономическа основа и за по-скъпо
финансиране с цел генериране и на печалба до двукратен размер на законната лихва (20 %
годишно) и поради носене на риск при необезпечено кредитиране до трикратен размер (30 %
годишно). Съдът заключава, че и преди нормативната промяна, като несъвместими с
добрите нрави следва да се считат сделки на търговци, договарящи с потребителите
годишен процент на разходите съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на
петкратен размер на законната лихва (установен именно за да се прекъсне вече наложило се
неприемливо за обществото поведение на доставчиците).
В процесният случай съдът констатира твърдения на кредитора именно за такова
договаряне, тъй като ГПР е фиксиран на 99,05% (почти 10 пъти над законната лихва). Явно
е, че цената на кредитирането е свръхпрекомерна, като над обичайните и допустими от
обществения морал около 50 %( съответни на цена на престацията на рисково
потребителско краткосрочно кредитиране) остават почти още толкова разходи срещу които
получаваната от заемателя престация е практически без стойност.
Поради пълно съвпадение на изводите на двете инстанции обжалваното
разпореждане следва да се потвърди.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №15990/08.09.21г. по ЧГД 20213110111063 на РС-
Варна, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за заявено задължение за договорно възнаграждение за предоставен на
наследодател на ищците, претендирано от петима наследници в размер от по 56.91лв,
съответен на наследствената квота(1/5) от сборния остатък от 284.58лв, начислено за
6
ползвана главница в периода 19.09.2015 – 19.04.2017г по договор за потребителски кредит.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от ТР4/2013 на
ОСГТК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7